Сватбено

Никога през живота си не се беше чувствал по този начин. А имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Всички доброжелатели, които го бяха посетили днес, само допринасяха за притеснението му. При все, че беше принц, Анри Фернанд никога не беше вярвал, че ще бъде участник в подобно събитие. Участник, господи... а не гост. Все още му беше трудно да повярва. Само допреди няколко седмици вече кроеше тихи планове как вероятно ще помоли Ив да му стане жена и ще живеят тихо и спокойно, а може би след време и щастливо. Беше приел, че Фабио печели момичето. Анри нямаше да обича друга, но поне избраницата му щеше да бъде щастлива. Беше почти убеден, че ще се справи. Дори се беше съгласил, отчаяно прикривайки истинските си чувства, да ѝ бъде кум. Да стои зад тях двамата и да ги гледа как си отиват щастливи. Така щеше да е най-добре, наистина. Бяха минавали много пъти през тези дебати. Баща му го беше убедил, че ако това е единственото решение, то е за добро. Колин Нефърт беше приел мъката му и му беше предложил утеха, доколкото можеше, въпреки че беше най-засегнатата страна, така да се каже. Данте Стефано дори изрази мнение, че всичко това не е правилно. Анри беше настоявал на своето. Елинор беше имала избор през целия си живот и беше избрала. Това трябваше да се уважава. Беше се борил, когато можеше и беше победен. Всичко това трябваше да е достатъчно.
А после тя беше предложила на него. Нямаше да забрави това. Беше цяло чудо, че не я обиди или прогони. Беше убеден, че ще постъпи грешно, че ще я нарани. Не беше могъл да повярва, но някаква щастлива случайност или боговете му бяха попречили да я отблъсне. Беше по време на една разходка... той се беше съгласявал да излиза с нея на разходки само четири-пет пъти в целия си живот... Една вечер, изпълнена с аромати на невидими цветя. Тогава за първи път беше говорил с нея нормално, по-късно беше осъзнал това. Без напрежението, което обикновено имаше между двамата. Разкъсващата истина, че бива отблъснат, че не той е избраникът. Тогава вече и двамата знаеха, че победителят е Фабио. А после тя обърна живота му.
Как изобщо беше възможно? Фабио ли го беше направил? Защо се бяха разделили? Защо Анри никога не разбираше детайлите?
- Време е. - Анри дори не видя кой отвори вратата да му каже това, понеже много бързо се затвори обратно. Принцът побеля и някак нервно си нагласи отново шапката с перото на главата, за незнайно кой пореден път. Преди много години се беше запознал с това момиче с шапка на главата поради някои... неприятни причини... Сега тя беше изразила странното желание аксесоарът да присъства на собствената им сватба. Неговата сватба. Не, не... тяхната сватба. О, божичко... Точно вчера се беше изправил пред съвета, за да откаже първото им предложение да заеме престола, просто за да бъде с Елинор.
И как иначе? Традиционно се правеха три предложения. Ако тя преценеше, щеше да бъде неговата кралица. Ако ли пък не, щяха да бъдат щастливи и така. Трябваше да бъдат. Трябваше да го направи.
Пое си няколко пъти дълбоко въздух. Скоро щеше да застане пред вратата и после да заеме мястото си, докато гостите се настаняваха, после да влезе тя. Анри дори нямаше представа каква рокля си е избрала. Той беше минал през ръцете на Нефърт и костюмът, който щеше да носи като кум, се оказа като за младоженец. Дори шапката се връзваше.
Не знаеше дали ще се справи. Потупа се по джоба на гърдите. Тя беше поискала драконидски пръстени, затова ѝ беше създал. Кристали със сини наситени дълбини, като заледено езеро. Може би нямаше да ѝ стои много добре, или... Боже, за това не беше помислил! Само можеше да се надява.

~~~~
От другата страна на церемониалната зала, в съвсем друг коридор, булката и свитата ѝ вече се тълпеше пред входа и си шепнеше развълнувано. Половината от шаферките и познатите се бяха привели да гледат през мъничката цепнатина между вратите, за да предават на останалите какво става в залата.
- Фабио вече е на мястото си!
- Цялата зала е пълна до пръсване!
- Виж, виж, той държи нещо в ръка, това пръстените ли са?
- Анри никакъв го няма...
- Аз не мисля, че всичко това е много добра идея. - това принадлежеше на Арсения, която стоеше малко в страни, защото сякаш от опит знаеше, че повечето момичета не я познават толкова добре. Мая стоеше до нея, още повече в сянка, беше покрила лицето си с ръце, сякаш плачеше. Явно беше, че и двете не искат да притесняват булката, но и че имат някои притеснения за церемонията.
- Когато брат ми завари залата така... и Фабио там... ще побеснее. - Арсения наистина прозвуча малко уплашено. И после добави мрачно - И ще се опита да избяга.

Елинор изчака да чуе хаоса вътре. Трябваше да е търпелива, да влезе в правилния момент. Не й беше в нрава да изчаква, затова беше още по-трудно, отколкото би било за някоя друга.
Не че някоя друга би направила това...
- Какво става? Дайте да видя! - не се чуваше нищо, а Анри вече трябваше да е там.
Погледна скришно. Да, нямаше време за губене... каквато и да бе реакцията на Анри, трябваше да го пресрещне сега, преди да е предприел някоя глупост.
Отвори вратите и закрачи смело.
Най-смелата постъпка в живота й...

Това, което му каза, не се беше чувало в свещена обител никога... и вероятно никога повече нямаше да се чуе. Нещо толкова цинично, че накара дори закоравелите лордеси да припаднат на един цял ред от храма. Фабио заслужаваше Анри да го направи на... на... на...
Не. Забрави това. Беше сбъркал. Всичко беше оплескал. Нищо не беше разбрал. Въпреки че беше бесен, едновременно с това го заля и отчаянието. Нямаше да стои повече тук. Нямаше да търпи усмивката на този проклет албинос, който явно бе повече впечатлен от обидата, отколкото от това, което му причиняваше. Принцът се почувства предаден.
Никога повече нямаше да пристъпи извън своята крепост. Това беше. Беше достатъчно. Съжаляваше единствено, че не може да го млатне този... този...
Недей. Не. Женихът трябваше да е цял поне за булката.
Той метна огромния букет по Фабио (някой му беше дал тези цветя, вероятно точно за тази цел), бутна му черната шапка със задоволство (Фабио беше точно негово копие, само дето беше в черно) и се обърна. Да си ходи, да се маха. Никога повече не искаше да го вижда, никога, никога!
Направи няколко крачки и осъзна, че върви право срещу нея.
О, боже, не... о, не...
Той беше бесен, а тя беше... беше...
Спря се неуверено. Нея не можеше да я подмине. Не можеше да я намрази. Тя сигурно... просто беше решила друго в последния миг или... или какво? Какво?! И все пак...
- Ти си прелестна. - трябваше да признае това, иначе цял живот щеше да съжалява, че не е казал истината. Истина беше. Тя беше приказна.

Вървеше срещу най-щурия план в живота си и усещаше как си е наденала примката да се беси. Сега вече не й изглеждаше толкова възможно да успее да разубеди Анри...
За бога, изобщо не изглеждаше възможно да успее да го накара да й проговори повече. Но онези така искрени и мили думи, които й каза... дори в това състояние... Е, заради тях беше още повече длъжна да опита.
Хвана го за ръката и го погледна в очите. Ако трябваше, щеше да го задържи и с магия на място.
- Анри, ще се ожениш ли за мен... заедно с Фабио? - вече и други из залата припадаха. Искаше да види тя лицето на лейди Ив, но не смееше още да триумфира. Точно сега Анри можеше да избухне, да я заплюе в лицето и общо взето да направи какво ли не...

- Какво? - той не разбра въпроса. Дишаше учестено, тъкмо щеше да ѝ каже да го пусне, защото нямаше сили да я отпрати, като сам издърпа ръката си. Щеше да ѝ пожелае всичко хубаво и... и... Чувстваше се ужасно и не искаше да е тук, и не знаеше защо тя го спира и...
Рязко обърна глава. Ив, някъде от предните редици, се беше изправила, бяла като платно, сложила ръце на сърцето си в поза "Боже мой". Тя искаше да играе роля за него. Да му бъде вярна и да излекува раните му и...
Фабио все още стоеше там, само бавно беше приклекнал, за да си вземе шапката. Държеше я в ръце, като окаян войник който...
Боже мой... боже мой! Сега въпросът ѝ достигна до съзнанието му и той рязко се обърна към нея. Това момиче от приказките, неговият живот и муза... въпреки че никога не ѝ го беше признавал, защото не смееше, защото тя обичаше най-добрия му приятел, защото... Боже мой.
Това беше някакъв сън, нали? Тя вече беше избрала!
Взря се в очите ѝ, тези прекрасни нейни очи. Боже мой, беше напълно сериозна. Толкова много я обичаше заради всичките лудости, които беше способна да сътвори... заради всичко, което можеше да постигне. Заради красотата ѝ, заради всичко. Тя му отвръщаше. Не беше за вярване, но му отвръщаше. Беше разстроен, но и ликуваше... какви ги вършеше това момиче?! Тъй и Фабио... Той и Фабио? Заедно... с нея?
В това... имаше... толкова... невероятна логика.
- Елинор, обичам те повече от всичко на света - прозвуча като плач. Беше. - Моля те... нека бъдем заедно завинаги. Нека бъдем заедно тримата. Искам да бъда част от живота ви.