----Не е било много лесно

Конят прескочи изненаданите пазачи на портата, които го видяха прелитащ над наскоро започнатия строеж на градските стени. Беше имало нападение, което бе срутило голяма част от тях. Никой не бе съобщил за приближаването на врагове, а и това бе конят, с който един от господарите беше излязъл едва вчера. Летеше като вятъра, така че и да искаха, не можеха да го спрат.
Конят се понесе покрай познати домове, покрай пазара, покрай градините и парковете. Покрай всички онези неща, които пустинниците обичаха от все сърце.
Насочи се към местата, които не смееха да доближават. Към двореца, излъчващ мощ и величие, и към тайнствените градини на Черните магьосници в близост.
Градините имаха приоритет за ездача.

Черният магьосник с лекота укроти животното, когато влетяха в черните градини. То по природа беше спокойно създание и беше тренирано добре от самия магьосник, така че той просто изглеждаше... величествено в триумфа си. Защото беше в триумф, това се виждаше ясно на лицето му.
Почти нарочно едва не стъпка фигурата, която беше излязла от черния палат да го пресрещне. Това беше начинът на ездача да докачи с нещо старшия учител. Да го подразни, за да напомни за себе си.
- Гриджо! Мислех си за теб през цялото време! И особено за това какво ще ми кажеш. - провикна се ездача и след това размаха и шапката си в поздрав. Старчокът изглеждаше малко кисел. Разбираемо. Всъщност не бе искал много Вермилия да успее точно с този си план.
Вермилия слезе ентусиазирано от коня и след това крайно внимателно свали и другия пътник, който през цялото време бе държал пред себе си на седлото. Едно дребно момченце, което бе изумено от съдбата си и всичко, което му се беше случило досега. Вермилия го задържа в ръцете си, сякаш беше бебе, което трябваше да кръщава.
- Заклех ти се, че ще успея. Сега ти изпълни обещанието си. Направи ме негов учител.
Все още имаше опасност Гриджо да посочи друг настойник за това хлапе, въпреки всичко, което Вермилия бе направил. Зависеше от старшия доколко достоен беше най-младият черен магьосник, за да получи привилегията, на която се надяваше. Вермилия настояваше, без да даде конкретни причини за желанието си... Но сега, когато вече имаха още един ученик, беше готов да даде и това. Харесваше това хлапе.

- Досадно настоятелен си. - онзи се отмести малко и разкри детето, което досега беше напълно скрито зад учителя. Червенокосото хлапе се ухили радостно. - Като това нещо зад мен.
- Здравейте! Аз съм Ноар!* - а после очите му се спряха на Верде. - Хей, хей! Аз съм те виждал! Ти си сина на чичко Нед'джим! Разбираш от камили, нали? Якоо! Може ли да ме научиш на нещо! Много е яко да храниш камила! Веднъж помолих бате да...
- Ноар! - старчето го изгледа строго. - Поне спри, за да получиш отговор.

*А сега си пуснете музиката от Стария Несебър.

- Никога не си хранил ка... - Верде не получи дори шанс да довърши ентусиазираната си реплика, понеже младият черен магьосник го дръпна в здравата си прегръдка и с освободената си ръка му запуши устата. Хлапето започна да се бори с него, естествено, но замря изведнъж, когато магьосникът отвори магическата бездна за него. Безсмислена заплаха, но не и за едно новаче.
След това Вермилия си позволи един подозрително учуден поглед към другото хлапе. Чувстваше съвсем неочаквана ревност към главния учител. Ноар също беше добро хлапе. Вермилия беше сигурен, че никога няма да му бъде позволено да му бъде личен наставник, затова дори и не се беше опитал. Гриджо беше запазил привилегията за себе си. Вермилия си позволи да изрази това си недоволство гласно, макар да знаеше, че Гриджо го е направил с причина. Може би обучението на детето просто нямаше да е по силите на никой от останалите, що се отнасяше до онези неща, които се предаваха лично от учител на ученик. Общите се усвояваха от всички. Гриджо не бе имал личен ученик от години.
- Някои гледат да се уредят добре, а другите да им дишат праха, а? Какво ти пречи, учителю? Това, че още не съм си заслужил лентата за шапката? - самият Гриджо гордо носеше бялата си лента. Само Вермилия беше останал... "чист". - Не го вярвам, но дори и да искаш да ме спънеш, аз ще я спечеля. Тогава ли ще съм достоен?
Тогава щеше да е много късно. А загубеше ли сега, нямаше да има никакъв смисъл изобщо да иска тази лента. Може би щеше да помисли за оттегляне. Бъдещето беше сигурно с четирите нови деца, така че той нямаше да е от значение.
Верде като ученик - това беше единственото, което искаше. Всъщност беше и единственото, което някога беше поискал от учителя си. Чувстваше, че ако му бъдеше отказано, наистина щеше да изгуби уважението си към Гриджо завинаги. На самия Вермилия това чувство му се виждаше крайно, но цялата тази работа беше единственото, което го беше ентусиазирало да се опълчва срещу висшите и да се бори за шанса. Сигурно вече го мразеха, макар че съвсем доскоро беше "единственият им най-страхотен ученик". Гадно беше да си единствения черен магьосник от своето поколение.
Всичко това, което откри за себе си в точно този момент, го сепна. Следващия си въпрос зададе със странно отмалял глас, граничещ с някакъв страх.
- Наистина ли искаш да ти кажа причината, поради която искам това?

- Кажи я, кажи я! - Ноар заподскача наоколо, а Гриджо завъртя очи. Детето нямаше никаква идея от предмета на разговора. - Ако оставиш избор на учителя, той ще се надуе. Много е досадно, като прави така. Сигурно го мисли за готино, ама не е.
- Кой е досадника! - сгълча го стареца. - Да не си посмял да се намесиш в разговора пак!
- Добре, аз ще си говоря с Верде за камили. - изненадващо лесно се съгласи хлапето. Но преди да се обърне към Верде погледна Вермилия почти обвинително. - Хайде де, казвай я.

Хлапето щеше да разкаже играта на тоя дърт киселяк с тези анализи. Със сигурност Вермилия щеше да се засмее, ако не изпитваше тъга и малко страх заради това, че си беше спомнил за...
- Хил-херу ми каза, че може да се наложи да ме прибере по-рано. - тихо каза накрая, навеждайки глава към Верде. Махна си ръката от устата му малко неохотно. Кой знае какво можеха да кажат тези момчета, милион и една глупости. Изненада се, че дребняшеството отвърна на погледа му със свой учуден и леко притеснен такъв. Хил-херу прибираше при себе си онези черни магьосници, на които им предстоеше да умрат. Никой не знаеше дали наистина умираха или оставаха завинаги с бога, но беше все едно да се отделиш завинаги от Летящ огън. Хил-херу не позволяваше почти на никого да споменава по-старите. - Болен съм от Драконова шарка.
Ето това беше най-странното. Според всички проучвания и според цялата драконидска история, това заболяване го имаше само и единствено в кралската фамилия. Вермилия бе преровил всички източници, до най-древните, до най-разклонените, но не беше открил нищо императорско в себе си. Хил-херу се страхуваше, че това може да означава смърт. Не се знаеше дали шарката ще покрие само част от тялото му и ще спре, или ще го деформира и убие. Дори боговете не знаеха. Само да можеха да са сигурни, че ще действа както при императорите. Тогава Вермилия щеше да бъде спасен и да остане, но...
Това беше темата, с която щеше да се бори за зелената лента. Докато още имаше време. Докато очакваше решението на съдбата.
- Вие говорите за онзи Хил-херу? - изтърси с възхищение Верде, след като проумя поне едната част от казаното.

- Ти си от кралското семейство! - заключи Ноар. - Не е ли страхотно? Имаме си принц черен магьосник!
- Не е страхотно, Ноар. Отивайте да играете с Верде. - Гриджо се постара да накара децата да разберат от гласа му, че това, което следва наистина е работа на възрастните. - С Вермилия ще влезем вътре.

- Има прекрасна огромна баня в онази сграда в ляво. - усмихна се Вермилия, когато пусна пленника си на земята. Хлапето имаше чудесна координация, приземи се на краката си като котка. Щеше да бъде бърз и умел воин, когато натрупаше килата. - Ще се хареса и на двама ви.
Верде изглеждаше очарован от това, сигурно не се беше отпускал на спокойствие, откакто бе тръгнал на път.
- Хайде да отидем там! - викна момчето точно в същия момент - Мога да ти покажа как плюят камилите!
С Гриджо бяха принудени да изслушат цяла серия от опитите "на сухо", както и опитите на Ноар да ги наподоби. Божичко. Деца в Черния палат!
Усмивката на Вермилия пак стана крива.
- Сигурно ми се сърдиш, задето не ти казах веднага. - а Гриджо веднъж го беше попитал дали му няма нещо. С времето проблемът на Вермилия личеше дори в тъмната магия, тя се променяше. Ставаше малко по-могъща и той не знаеше как да се сдържа. Затова цял месец отказваше упражненията със старшия.

- А, нее, няма такова нещо. И сам се сетих след един-два месеца. - Гриджо вложи целия сарказъм на дъртите си години, който хич не беше малко. - Притеснявам се това да не повлияе на работата ти с момчето. Един нестабилен учител е най-малкото, от което се нуждае малък магьосник. О, Велики Рен...
Децата вече се надпреварваха кой ще плюне по-далече от другия.

Вермилия леко повдигна рамене. Все пак щеше да настоява. Само това му беше останало, докато се притесняваше за това какво ще остане от него.
- Аз съм химик. Не се нуждаем от много магия, за да бъдем добри химици. Колкото до черното усъвършенстване... винаги можем да изчакаме и да видим какво ще стане с мен, преди момчето да започне да се нуждае от сериозни овладявания. За дребните неща няма да имам проблеми. Вече проверих. Във всеки случай можеш да говориш за това с Хил-херу. Но искам да му оставя онова, което може и да не довърша. Дори не съм казал на семейството си.
А към децата реши да добави:
- Ако побързате, ще ви дадат да играете и китове от голямата локва!

- Китовееее! - децата най-после се отдалечиха и ги оставиха намира.
- Не си казал на семейството си? - това беше изненада. - Е, твоя работа, разбира се... Всъщност говорих с Хил-херу. Той смята, че няма да има никакъв проблем. Дори намекна, че ти ще си най-подходящият учител. И... аз не съм много убеден, че това е правилното решение, но ще се съглася с него. Рен знае какво говори. Освен това няма да ми простиш, ако не ти изпълня желанието, а аз не обичам да ми се сърдят.

Вермилия му хвърли един подозрителен поглед. Кога беше успял... и това значеше, че знае от доста време, нали? Хм...
След малко изсумтя, което заместваше цялата реплика "Не би следвало да ти пука от моето мнение". Направи удоволствие на Гриджо като му се поклони благодарствено. И с надеждата да не отнесе някой пердах все пак учтиво предложи:
- Ти ще дойдеш ли с мен и момчетата? Точно в същата посока смятах да се упътя, още като влязох в града... Те ми се струват забавни.
От доста време прекарваше дори времето си в баните сам, отбягвайки учителите си. О, щеше да им хареса да зяпат следите от шарката, които се виеха на спирала от единия му крак, та чак до гърба му, но на него нямаше да му е приятно. В тази компания обаче май нямаше проблем.

- Шегуваш ли се? С тия диванета? - изсумтя старчето. - Само ти изглежда можеш да ги търпиш. На мен нервите са ми достатъчно опънати... ходи сам.
Беше достатъчно да изтъкне само тази причина. И без това репутацията му беше на дръпнато старче, така че можеше да си позволи да преувеличи малко колко го нервират децата.

- Е, та нали и аз съм непослушно чаве? - децата му бяха откраднали неговата репутация точно преди две седмици, когато първото се беше появило. Сега Вермилия беше хем доброто старо момченце, хем "вече си мъж, дръж се подобаващо".

- Кой иска да види как правят делфините?! - гласът му отекна някак странно в помещението, при все, че беше пълен хаос. Особено в големия басейн, където децата принципно уж щяха да се удавят. Едното момче успешно се правеше на риба на сухо във водата.
И двете хлапета бяха доста впечатлени от червените люспи по единия крак и част от гърба му. Но от тях някак не се притесняваше.
- Като истински са! Искам да кажа... може ли да пипна?

- И аз искам! Това е супер готино! - Ноар пипна с един пръст една от люспите, без да чака въобще разрешение. - Ехааа! Вече е решено. Като порасна ще имам къса коса като Верде* и черни люспи! Сега мама не ми разрешава да имам къса коса, но ще види тя... а как мога да получа тия люспи? Вярно ли е, че няма начин да ги имаш, ако не си с царска кръв? Ей, ще бъда като дракон!

*Да не забравяме, че Ноар е бил дългокосо хлапе. Аз лично не мога да си го представя с дълга коса, но който има повече въображение да заповяда да си го представи. Виж, Верде с къса коса също е особено интересно, но по-възможно за представяне.

Тези невинни мечти звучаха почти пророчески, ако се вярваше на това доколко промени можеше да донесе Драконовата шарка. Вермилия си замълча, но тайно пожела на момчето да не става дракон в смисъла, който влагаше. Драконидите имаха друга, по-хубава представа за драконовото в себе си. Смелост, мъдрост, честност... по-хубави неща, отколкото да бъдеш белязан външно.
Отпусна се между хлапетата и преди да отговори на въпроса, се потопи изцяло в топлината, за да отмие умората от пътя. Така ли му се струваше или топлината го блазнеше малко повече...
- По-късата коса ще отвори лицето ти повече. - каза приветливо накрая. - Повечето черни магьосници предпочитат това, за да не им пречи в някои случаи. - самият той имаше дълга коса, но я държеше вързана на плитка, така че често изглеждаше, че почти я няма. В банята обаче беше голям рошльо. - Колкото до люспите, никой не знае как можеш да ги получиш, а и защо. Аз си имам теория, според която може би съм се разболял, защото някъде далеч в миналото на семейството ми, съм имал предци от кралската ни фамилия Ко'уен. Ко'уен някога са били близки с имперското семейство. Сега народът ни изчезва, защото сме затворени. Рано или късно всички тук ще са си втори братовчеди и няма да има как да продължим напред, защото дори боговете не биха одобрили сестра и брат да се оженят. Противоречи на природата.
- Ти не си болен, учителю. - мрачно и решително сложи ръка върху неговата Верде. Това изненада Вермилия, първо защото вече беше учител и второ защото момчето явно беше доловило от него скръбта и болката. - Нали сме тук, за да разберем истината за тази твоя... окраска?
Вермилия му се усмихна и го разроши още повече. Беше придобил навика да роши глави покрай децата си, макар че те мразеха това. На Верде явно не му пречеше.
- И за това имаш право.

- Ако ти пречи, ще те излекуваме! То сигурно и Гриджо може да те излекува, но няма да е честно, ако го направи. Все той върши важните работи и не дава нищо да пипна. - Ноар междувременно се опитваше да си се представи с къса коса. Обяснението, че късата коса не пречи много му се беше понравило и мислеше да го ползва като един от доводите, ако го питаха за новата прическа.* - Така че няма да даваш на никого да те лекува, освен на нас с Верде. Нали?
Всъщност не очакваше противоречие. Дори беше странно, че позволи свобода на словото.

*Ползваше го още преди да знам, че му го е казал Вермилия. Сега вече ще добавя и от кого го е научил.

(О, пак заповядай, моето момче~)

-Разбира се! Вие двамата сте малките ми надежди. - той нарочно ги натисна надолу във водата, за да прекрати този малко тежък разговор с някаква игра. Наистина го мислеше. Може би Гриджо щеше да го излекува, да, но Вермилия имаше чувството, че момчетата ще го направят по-бързо. Че дори ще успеят да направят неща, за които никой от големите не беше подозирал. Кой знае? Може просто да го беше хванала мечтата. Дали по-възрастните не се бяха чувствали по подобен начин, когато самият той бе станал черен магьосник на тяхно разположение. Като ставаше дума за това... - Единственото, което трябва да направите, е да покажете, че сте по-добри от момичетата. Нали вече разбрахте, че от вашето поколение има и две момичета?

- Верде май още не ги е виждал. Но не ти и трябва, Верде. - Ноар направи пренебрежителен жест. - Тетида е супер гадна. Дори когато не я закачаш те напада. А Ерато се опитва да й подражава, ама иначе си е просто момиче*. Веднъж я видях да се радва на цветя. Мислеше, че никой не я гледа, а като я питах отрече. Представяте ли си! Някой, който харесва цветя не може да е гаден. Чудя се защо се опитва да се държи като Тетида...

*Не се опитвайте да търсите смисъла в това философско заключение...

- Да не би да е, защото те вижда като по-добър и се опитва да изпъкне?
Вермилия се засмя безгласно на това. Ама че тези хлапета щяха да имат отлични оценки за такива разсъждения. На тяхната възраст той се ограничаваше само да дърпа на момичетата косите и толкоз.
Усети тревогата на Верде, още преди тя да се е зародила съвсем.
- Всъщност аз колко от обучението съм пропуснал?
- О, Верде... Не си пропуснал нищо, което да не можеш да научиш, макар и дошъл по-късно. Единственото, което може би ще се забавиш да усвоиш, е пълният контрол над черната магия. Страхувам се, че аз... не съм най-добрият избор за това точно в този период. Но... не исках да става иначе.

- Да, Верде, минали са само някакви си месеци. - самият Ноар не помнеше точно колко, но за детския му ум бройката не бе от значение. Друго го притесняваше него. - А вярно ли е, че скоро ще трябва да се преместим да живеем тук? И ще ни пускат само за ваканциите, все едно сме затворници? Аз нямам нищо против да ставам рано сутрин, ама ако съм си вкъщи!

- Твърдението е вярно, но ние не сме затвор. Всъщност, няма дори истински правила за това, така че вие можете да ги промените. Черните магьосници винаги са били свободни да ходят където и да е, когато и да е. Невинаги ще се налага да ставате рано, понякога ще трябва да оставате до късно. Магията не се овладява с някакви строги правила. И точно това й е хубавото. О, и като имам предвид "винаги и навсякъде" да е позволено, гледайте да не тормозите Ко'уените твърде много. Един от тях за кратко ще бъде ваш другар... съветвам ви да бъдете добри към него. Говоря за Коумей Ко'уен.

- Господаря Коумей не е ли много голям, за да е с нас? - не звучеше като да се оплаква, по-скоро изглеждаше любопитен. Майка му със сигурност щеше да се пръсне от гордост, ако й кажеше. - Ще е супер яко да учим с принц! А може ли да ходим където си искаме с него?

- Можете, стига той да ви позволи. На практика е дошъл да се учи, но си остава принц, така че ние не можем да му забраняваме каквото и да било. Това се полага на Първородния - по-големият брат на Коумей обаче в момента не беше в Летящ огън, така че Коумей всъщност беше най-висшото лице тук след Майката. Горкото момче имаше твърде много задължения. - Тъй като замества Първородния, досега почти нямаше време за себе си. Но черната магия в него е огромна и ако не я овладее сега, може да се самоунищожи. Затова в неговия случай, дори вече да е поотраснал, му се налага, ако иска да живее. Ние сега трябва да излезем от банята, иначе ще станем на плужеци. Получи ли си робата, Ноар? Верде ще трябва да я вземе от кабинета на Гриджо.

- Получих я! Мога да заведа Верде до кабинета на Гриджо, за да вземем неговата. - докато излизаха от банята Ноар не спря да бърбори. Вече беше минал на темата за самоунищожението. - И бате каза, че ако не стана от леглото, за да ме проверят за черна магия, ще експлодирам. Аз го питах какво му е лошото, на теб не ти ли изглежда много яко да експлодираш, Верде? И той ме изгледа с оня печалния поглед и се плесна по челото. После ми каза, че понякога се смайва какви неща излизат от главата ми. Готино е някой да се смайва на мислите ти. Все едно си виден часовникар или цар.

- Моят татко изобщо не ми каза нищо. Само че съм пропуснал срока... ти представяш ли си, ако аз бях избухнал насред лагера? Не само, че камилите щяха да се разбягат, ами и баща ми, как щеше да го приеме той? Направо идея си нямам!
Вермилия завъртя очи зад тях, но предпочете да не се намесва. Щеше да става и по-зле... Вероятно.
Де да можеше и мястото, откъдето той идваше, да е така свободно. Там не позволяваха никакви разговори, освен в разрешения за това един час... но тогава не ти оставаше време от всичко, което искаш да кажеш. А вечер се чувстваш прекалено изморен... Ноар и Верде щяха да умрат там...