От любов към статистиката

Кратък обзор, който Създателката обмисля открай време... не, че не го е правила досега, но явно пак й се прави... ми, какво да се прави xD
Обзор на героите и горе-долу времето на възникването им. Истински важните са подчертани - те са онези, задържали позициите си най-дълго... и може би дори и до днес. Останалите отиват на второстепенен и дори третостепенен план. Някои дори не се споменават, защото открито признаваме, че идеята е била напълно безсмислена... По азбучен ред! Разбира се, прескачат си поколенията, но горе-долу са в реда си на възникване...

ПЪРВО ПОКОЛЕНИЕ - Начинаещ
- Арвен Уин Синмирамел
- Кевин Ру Уърт/Алемаро
- Мелиса Сойер
- Мерик Уин Синмирамел

ВТОРО ПОКОЛЕНИЕ - Развихряне на въображението
а) първи
- Азвер Тенату Медра
- Алзиеа Ди Весил
- Анату Янку Мраз
- Бреда Хейманс
- Вато Фалман Грей
- Ваш Мелус Менкару
- Винр Алфакин – Приятел на елфите
- Гио Джин Стар
- Грег Уил
- Грим Джагър Джоу
- Джейдън Джей Аеглос
- Джулио Ерего Тина
- Ишин Рич
- Йошида Рейко
- Йошино Мей Юске
- Каин Фейри
- Кейстръл Сивнар Блек
- Кейти Джоунс Мария
- Кимбли Золф
- Лави Канда Лий
- Лебърард Файър
- Лий Маркрис Оври
- Лойд Ърл Юна
- Лука Матей Томас
- Лю Накай Лампеж
- Маака Рен Анжу
- Морган Лех Илу
- Муртаг Хикари Моуси (Даедел Раун)
- Нейван Танатос Сукре
- Ним Каин Никравзи
- Оки Рос Тора
- Онизука Ей
- Риза Хауки
- Ризел Шичи Тир`ре
- Рики Мейбърн
- Рой Тана Мустанг
- Роланд Колд Гондорски
- Саку Ралус Уно
- Сам Майкъл Стораши
- Север Натсу Форест
- Сиг Къртис Триша
- Стивън Макгрей Рей
- Суно Сагара
- Тайсън Кай
- Томоя Оказаки
- Фериман Беко Кието
- Хавок Тону Мейн (Хав, Лисицата)
- Хаулинг Тоа
- Хито Накамура Блек
- Хю Ереб Моуси
- Хюгес Ни Маес
- Юноки Ю Нарку
- Ямада Раску

б) втори
- Айна Вилварин (Свещена Пеперуда)
- Блу Тегами Ло (Блу Матей Томас)
- Вариаки Ереб Моуси (Вещицата)
- Дарсия Ереб Моуси (Ши Ракуба)
- Делдуват (Ужас от отровния мрак)
- Делоис Рейли (Лилавоцветна надежда)
- Ейн Ру Уърт
- Елвенор Скалвин Дит
- Имаго Сет Кейлъб
- Клайв Каин Никравзи
- Медейра Накамура Блек
- Морзан Ейдж Фин (Клетвопрестъпника)
- Ни Йокоска Маес
- Нирка Грей Ерт
- Ремо Вамп Дорадо
- Рут Руин - Гневен червен пламък
- Талион Серег (Силна Кръв)
- Тана Мустанг Тир`ре
- Фуин Феа (Мрачен Дух)

ТРЕТО ПОКОЛЕНИЕ - Дечица
- Авиан Рой Мустанг
- Аливейл Хикари Моуси - Сарго Сапфир
- Бан Мейл Мидо
- Джейдън Хикари Моуси (Джей)
- Елисия Хюгес Маес
- Кратос Симфония
- Наталио Каин Никравзи
- Нати-ал Ру Уърт
- Рейнавил Дарсия Моуси (Сасакибе Нарка/Земна мрачна воля)
- Скай Гондорски
- Тенар Хикари Моуси (Техану Теру - Лебедов пламък)

ЧЕТВЪРТО ПОКОЛЕНИЕ - Аристократичните батковци и каки
- Алексиел Фериман Беко
- Антонио Рамос
- Бела Родригес
- Винсенто Аяла
- Изабела Родригес
- Освалдио Риос
- Родриго Родригес
- Фредерико Риос

ПЕТО ПОКОЛЕНИЕ - Богове, дракониди и други чудатости от по-късно време
(моля, помагайте, тъй като тези не са заведени под номерца)
- Агни
- Ананке Ко'уен
- Аник А'зад
- Арсен Фернанд
- Арсения Фернанд
- Ая Рагг
- Аянами Рагг
- Белл'ария Нура
- Вал Денерис
- Верде Нед'джим
- Ветера
- Данте ди Стефано
- Джора во Нарис
- Жерар ди Стефано-Младши
- Зеф Алагари
- Игдрасил
- Индрис Алагари
- Кира Б. Валамир
- Коумей Ко'уен
- Мая ди Стефано
- Мегалину
- Митра Ко'уен (Ная)
- Нами Рагг
- Ни Джени Рюга
- Ни Кенрен Джени Рюга
- Ни Тенпо Джени Рюга
- Рекка де Рейли
- Рен Хил-херу
- Рин Ко'уен
- Рихан Нура
- Твореца
- Тенджо Джигоку (Жерар ди Стефано)
- Тиен де Рейли
- Семирамида де Рейли
- Фабио ди Стефано
- Фей'мор
- Шанара Нура
- Юджийн Валамир

Следва интересната за Създателката част - опит за анализ... може и да й писне бързо xD Ямада ще се опита да напише есе... пазете се!
Начало: Кевин Ру (Ще включва само определени герои и вероятно ще ги кара в разбъркан ред)

Кевин е "първият мъж" в арсенала герои изобщо. Абсолютно първият, малко неуверено използван герой, родил се... като магьосник, придружаващ малката си сестра в първото й училище за магия. Някое от многобройните "Хогуортс".
Не се знае коя е причината той изобщо да се появи. Арвен, която е първата героиня за РП форуми изобщо, на Създателката, поначало не се нуждае от антураж. Но появата й в онова училище, тъй като тя идваше от Египет и историята й беше по-оплетена специално за оня форум, някак предразполагаше да не идва сама.
От там нататък почти спря да се появява, защото... дойде той.
Първоначално Кевин е второстепенен герой, копиращ Арвен във всяко отношение. Той е заедно с това и абсолютно недоглеждан герой, тъй като е по-скоро като някаква допълнителна кукла, някакво лице, което да служи за украса. Няма си дори външен вид.
Но Създателката скоро бива принудена къде от любопитството, къде от други потребители на онзи форум, да развие персонажа. Тъй като Кевин е по-голям от Арвен, излиза, че би следвало той да я води за ръка, а не тя него. Така съществуването му излиза на по-преден план.
Появата на Мерик Уин допълнително ускорява развитието на Кевин като персонаж. Мерик Уин е мистериозният баща на Арвен, египтянин, мега-супер-дупер магьосника, когото всички подценяват. Че как с такъв баща Кевин да не почне да изпъква! И докато Мерик залязва бързо, само за да даде основа на персонажи като Муртаг по-късно, Кевин напротив, продължава да се развива.
Скоро получава и свое описание. От копие на Арвен - сиреч чернокос със зелени очи, той претърпява трайната "операция" да се превърне в много слаб, издължен младеж, с шоколадова коса и дълбоки кафяви очи. Такъв си и остава завинаги. Кафявата му трансформация по-скоро се дължи на желанието на авторката му да има герой, който лесно да може да описва. Тя самата е с кафява коса, по-лесно е да знаеш за какво идва реч xD
Няма как да се отрече обаче, че с тази външна промяна, характерът на Кевин също взима друга посока.
Няма друг герой (дори Муртаг!) и вероятно няма да има такъв, който да изразява толкова дълбоко и истинно състоянието и мислите на Създателката си, когато тя е била на... 12? 13? Нещо такова. Кевин е роден от този младо-тийн свят, рожба е на абсолютно всички, вече забравени, мании, които са владели Създателката по онова време.
Кевин е единственият, останал да се развива като персонаж, тясно свързан с промяната в самата си Създателка.
Кевин е единственият, който не е преживял мега дълбока лична драма. Страдал е, да, но в сравнение с други е късметлия. Бил е всичко. От магьосник до вещер, от вампир до певец, всичко. Всичко, всичко, всичко. Защото създателката му е мечтала да бъде това всичко, а в РП, както знаем, граници няма.
Сега Кевин е единственият, запазил старата жилка, влагана в първите герои на създателката. Необяснимото зрънце различие. Сега той е най-улегналия герой, най-внимателния, най-приличащия изобщо на създателката герой. Може би затова и вече най-трудно взимания образ... не е лесно човек да играе себе си, макар и скрит някъде.
Сега той е ангел, не защото създателката се мисли за ангел, а просто защото това беше "дар" за образа му, който създателката не можа да му откаже.
Винаги е притежавал онова качество, което за религиозните хора се нарича "благост". Опитвал е да бъде и мрачен, откъснат от другите и странящ... но този му опит доведе само до това, че накрая стана част от бой група xD Кевин + Ямада + Гио, как ви звучи, а? Доведе и до това, че се научи да танцува също...
Танцът за създателката е абсолютно важен за повечето от героите й, защото изразява тяхната сила в боя. Военното изкуство е танц и музика, това е дълбока вяра за създателката. Затова по-голямата част от използваните й герои пеят или танцуват, или и двете. Затова е доста важно да се открие глас или песен за съответния герой, защото те му вдъхват още повече живот.
Та, да се върнем пак на Кевин - той е единственият, на когото създателката не е закрепила любимия си моден стил, просто защото Кевин не се нуждае от него. Той е Кевин винаги, дори и облечен с тениска и джинси, дори и накаран да обикаля горите като вампир със своето конче, издирвайки любимата си вещица.
Кевин всъщност и до ден днешен е ерген. Не защото създателката съзнателно го е оставила такъв, а защото не чувства нужда да търси негова половинка, каквато нужда е изпитвала при други свои герои. Кевин просто е тук или там, и това е достатъчно. Явно самият той "не казва, че иска половинка"... а създателката слуша вътрешните си гласове и понякога е благосклонна към тях xD
А и Кевин така или иначе е ангел, а ангелите обичат всички... и това сякаш му стига. Той изобщо е единственият нормален ангел, на когото създателката е разрешила да бъде какъвто иска, колкото и странно да звучи. Тоест, единствения нормален ангел, на когото му е позволено да е ангел xD Защото принципно създателката не обича да играе ангели и елфи, а когато ги играе, трябва да са с нещо покварени. Е, той не е.

Ами... май изчерпах главното... ако се сетя още, ще добавя, но май се съмнявам, специално за Кевин Ру xD За него е трудно, защото е навсякъде. Кевин Ру е Създателката, за бога xD Малцина вярват в това и виждат изобщо някаква прилика... но е истина, кълна се. Просто е създателката по начин, по който тя би реагирала, ако беше на негово място... много ясно! Толкова е просто... А и да не забравяме теорията, че собственият вътрешен глас на създателката в обикновени условия е точно Кевин, мухахахах... поне в случаите, когато Ни Джени и Арсен не се карат за завивките...
(Ако имате въпроси, обръщайте се към нея самата... чудя се кой ли ще описва мен, ако стигнем до мен...)

Гио Джин и Арсен Фернанд

Въпреки че и двамата са далеч от първите герои на Създателката, идеята за тези есета всъщност тръгна от единия от двамата. Затова смятам, че е редно да не ги задържаме, а и редът не е строго фиксирано нещо. При Създателката никога няма конкретен ред.

Малко по-естествено е да започнем от Гио, ако считаме поне реда, по който е започнато да се говори за тези двамата. Макар че като образ Гио е граден далеч след Арсен. Всъщност, сложно е.
Гио възниква като един от 40-те. 40-те не са точно фиксирани образи, малцина от тях имат привилегията да "живеят" като отделни личности, а не като част от цялото. Изобщо те са замислени като една прищявка, която следваше да не съществува дълго... и всъщност не съществува истински, десетина-дванайсет души да са тези, които имат своя си "глас". Добре де, може и да са повече, в момента на Създателката не й се брои, но схващате мисълта.
Ако не броим специално изведените от 40-те герои, останалите са или само сенки на други, по-важни за Създателката образи, или са недоразвити възможни типажи, които са оставени за някога, далеч в бъдещето, когато би било интересно да бъдат развити. Това, обаче, никога не става или ако стане, то в повечето случаи им се взима само името, а основата на героя е някой друг. Това е правено с цел просто Създателката да си мисли, че играе друг и всъщност да се опита да развие идеите си, нооо... явно типажите са си само резервни, все пак.
Гио Джин щеше да си остане една от тези сенки, поне докато образът на Арсен не се дооформи. Поради това те са силно свързани герои, но историята им едва ли ще бъде разказана в нейния оригинален вид някога, защото е по детски наивна и служи просто за разведряване.
За да си обясним оригиналния Гио Джин, трябва да се опитаме да разберем какво представлява Арсен.
Арсен Фернанд винаги е съществувал като идея и образ и вероятно ще съществува винаги. Защото, макар че Кевин, който вече описахме, да е копие на своята Създателка, Арсен е изображение на нещо, възникнало много, много по-назад във времето.
Децата винаги се впечатляват от нещо, когато са още малки и светът е твърде голям. Поради някаква причина Създателката, както всеки знае, много обичаше... Зоро xD Не съм сигурен какво точно е впечатляващото в този разбойник, но той е абсолютната основа в идеята за идеалния, непобедим герой. Мъжът като вятъра, с ненадминатите умения с меча, черните дрехи, джентълменът и прочие, и прочие - всичко това обединено с някои други идеи, взети от други разни герои - са създали представа за приключенеца, който Създателката се мъчи да изобрази, откакто се е научила да пише изобщо. Много дълго този човек нямаше име. Но почти не е имало време, в което да не е крил лицето си с качулка, да не е бил белокос или рус, а очите му да не са били сини. Да не е носил ръкавици, ботуши, колани и вериги, шапка с голяма периферия, дори понякога обици, особено колие... понякога с цигара в уста, понякога не. С изключение на няколко проби с герои като Роланд Колд и Муртаг, Създателката все пак реши, че бялото изпъква по-добре и синьото му тича повече. А сега ако кажете, че Създателката няма руси/бели герои, хъ!
Навик на създателката е да не се тормози за имена, когато просто не й идват отвътре. По същия начин една вечер си легна и в просъница си помисли, че Семирамида е чудесно име за жена на Делоис Рейли. Макар и "Арсен Фернанд" да е повлияно от периода, в който Създателката играеше благородници, благороднички и аристократи, беше и е идеалното име за нейния вечен приключенец. Той винаги е изглеждал точно така, както изглежда и сега. Възрастта му винаги е варирала от 15-20-30, дори 40 години. В зависимост къде и кога се е появявал, разбира се. Характерът му е по-сложен за описание. Многопластов и объркан е, защото може и никога да не се изчисти от натрупваните върху него идеи и заглажданици. В основата си е нещо малко инат, безумно смел, самоуверен, понякога до краен предел луд. Но и романтичен като персонаж, верен и така нататък.
Сигурно вече се питате как това същество е свързано с Гио Джин, след като Гио в своя оригинал е просто музикант и певец. При все, че Арсен не може нито да пее, нито да танцува, нито да свири на нещо (което, забележете, противоречи на твърдението, че всеки важен герой на Създателката може някое от тези неща. Причината за неумението на Арсен е в това, че той няма нужда от тези неща. Вече казахме, че музиката и танцът са движение. А Арсен е идеалният мечоносец и боец. Неговите бойни умения са музиката и танцът, съвсем просто е.)
Случи се така, че само веднъж Арсен влезе в ролята не на "вътрешния супергерой", а на... шеф на супер-мега-дупер компанията за таланти xD По онова време той още си нямаше име и беше просто един мъж на средна възраст, побелял от нерви, но все така синеок. Бивш актьор, чийто млади звезди в музиката и киното прославяха компанията му по света. Всичко това беше част от история в стил "тийн хит", доста подобни форуми се бяха навъдили. И Арсен беше доста настрани от това, да, но главната му звезда беше Гио Джин. Сега може би разбирате защо Създателката гледа с добро око на всички истории с музикални компании, групи и разни подобни. Напомнят й за това време xD
От историята за това как Арсен е спасил малкото китайче от глада, войната и мизерията, Гио Джин започна своя реален път на съществуване. Защото реалната му история гласи, че той си е едно весело китайче, което много обича да яде ягоди, да се весели и да радва хората около себе си с чудесния си талант. Няма значение, че пее предимно на японски xD Има си и обяснение за червената коса - боядисване xD За атракцията...
Той, малко по-късно с него и Ямада, както и Кевин, както и още сума ти народ, обитават мега сградата на компанията (която също си няма име) и пускат хит след хит. Беше хубаво в този тийн форум, да ви кажа честно... поне докато не се започнаха любовните драми. Но Гио Джин явно е труден за обичане и същевременно обичан от всички. Мисля, че е нещо като идеалният идол, ако го разбираме от гледна точка на японските музикални идоли. И май точно на тяхната основа се гради този му образ.
По-късното му прекрояване в пустинник също не е далеч от оригинала му. Той винаги е бил много честен, весел и раздаващ щастие, изискващ и от другите щастие. Мисля, че никога не се е случвало изобщо да е бил натъжен. Това си е прецедент. Неговата лична драма се изразява в това, че е загубил семейството си във войната, но Арсен е неговото семейство, Ямада и другите са неговото семейство, поради това болката реално за него не съществува. Сигурно може да се тълкува като образ на идеята за... надеждата? Щастието? Де да знам...
Самата идея, че никой не може да му откаже, си е поразителна. Гио е пял с Ямада, Кевин, Митра, Ишин, Муртаг, Бреда и няма да се учудя да е и с още стотици, както е и свирил за тях. Звездата на отбора... Гледайте да организирате един концерт при Кулата на знанието xD

Знаете къде да отправите другите въпроси, понеже май засега се сещам само за това по темата...

Когато Създателката за първи път започна да се откъсва от основната идея на Хари Потър форумите и започна да търси по-различни магически приключения, постепенно се насочи към идеята за Светлината и Тъмнитата, защото тя е основата в много от фентъзи историите, разбира се. Светлината и Тъмнината като тема е изключително сложна, особено пък в нейния вариант. Може да се види дори и тук. Съществува ужасно сложен ред в светлината - с водачи, богове, подчинени, ангели и прочие. По същия начин е и при тъмнината. Изключително интересно беше още на тийн Създателката да разпредели героите си като привърженици повече на една от двете сили. Много по-късно започнаха да се появяват и същества на границата, но те са сравнително редки, тъй като Създателката смята комбинацията за прекалено могъща и потискаща основните герои.
Светлината и Тъмнината винаги се борят за прословутото равновесие, което засегнахме и в този форум. Двете сили трябва да са еднакви, за да могат да съществуват в хармония. Дълго време Създателката не обръщаше какво да е внимание на героите си, приравнени към светлината, понеже основната й цел беше да развие предимно тъмните персонажи. Защо? Ами защото те крият повече тайни и отнемаше време да се изясни всяка точка от съществуването им.
Истината е, че първият й тъмен персонаж е по-скоро... подарен. Дарсия Моуси беше новият Тъмен господар в един от редицата форуми, разказващи историята на Муртаг и близки приятели. Преди Дарсия (чието име господарката измисли и затова й се бил полагал), тъмните герои на Създателката бяха епизодични. Към това момче обаче тя реши да поеме някакъв вид отговорност...
Страхувам се, че Дарсия е неуравновесен и побъркан, защото стана жертва на чуденето на Създателката дали да го поддържа вечно зъл или да обърне страницата, каквато е традицията, и да го направи нещо от типа "Правя го, защото бях накаран насила!", ако се сещате. Да го направи жертва тоест. Честно казано, в момента Дарсия е колебание точно между тези две неща - ролята си на жертва и ролята си на непоправим злодей. Това е благодарение на Вариаки Моуси, която е негова майка и която наричат Вещицата... Ако Дарсия е колебание, то Вариаки си е самото зло. Не е особено лесно да се поддържа тя като образ, тъй като винаги трябва да е зла, унищожителна и кървава. Точно тя е звярът, който е виновен за драмите в живота на самия Дарсия, Делдуват, Хю, Рут Руин, Муртаг, Морзан, Накамура, Ним и Клайв... абе, всички. Оказа се просто, че е по-лесно да направиш Вещицата неунищожимото зло, отколкото някой от момчетата. Може би защото Създателката все пак не иска да им причинява чак толкова болка... въпреки че са достатъчно наказани, щом са нейни герои...
Вариаки се появи по естествен път, докато се градеше образът на Дарсия, защото Създателката винаги се чувства длъжна да изгради семейство и връзки за героите си. Повечето й герои са завързани един за друг, понеже така е най-лесно да се живее в тоя пренаселен свят. Та това е и причината Вариаки да се окаже майка и на Муртаг, който винаги е бил противоречив образ, от самото си създаване (ще видим това, ако на Създателката й хрумне да го описва). Муртаг винаги е бил онова колебание, от което Създателката се опитва да се отърве, но в крайна сметка все пак остави. Той е от героите между Светлината и Тъмнината. Може би единственият завършен такъв образ, когото Създателката още използва. Макар че се и стреми да го държи предимно тъмен. Муртаг е син на Вариаки, от което е страдал много. Целия му живот от самото му раждане е борба за живот. А Муртаг като образ е достатъчно упорит, за да не се даде на Създателката да го унищожи xD.
И след като Муртаг по някакъв естествен път бе завързан с Вариаки, беше естествено да повлече със себе си Ним, Накамура и Морзан. Муртаг стана незаконният брат на Дарсия и Дарсия се побърка още повече, защото стана разкъсан от идеята, че трябва да убие това копеле, но всъщност дълбоко в себе си не го иска... понеже е идея на Вариаки, която се забавлява с това да тормози сина си по най-гадни начини. Да, знам... сложничко е...
Къде във всичко това тогава идват останалата част от Тъмните господари?
Ремо Дорадо е тринадесети принц на ангелите, роден с черни крила и поради това - прокълнат. Но той чувства, че има задача. Задача, която трябва да изпълни на всяка цена. Кулата Дорадо е смисълът на неговия живот. Прокуден от страната на Светлината, страната на ангелите, той попада в смъртния свят, подобно на Алемаро, придворен ангел, който се е опитал да го защити и е бил низвергнат за това... и принцът се заема със своята вътрешна мисия.
Докато я изпълнява, строейки високата черна кула, той, а чрез него и Създателката, попада на една неизследвана възможност за навързване на по-солидна история.
Докато Светлината бе добре описвана в онези първи форуми, никой не беше стигал до отговора на това откъде се е взела Тъмнината.
Така че тя се взе с раждането на прокълнато дете, близо до едно огледално езеро, където се виждаха миналото и бъдещето, където е изворът на най-тъмната магия от прастари времена. Магьосникът в началото си нямаше име, но беше прокълнат и сам. Преди да срещне Ремо. Преди да спаси поредния незаконен син на Вариаки - Делдуват. Преди да се определи статутът му. А положението на този Магьосник, или иначе казано, на Делоис Рейли, се оказа положение на най-могъщ черен владетел. Роднинската му връзка с Вариаки е изключително далечна. Въпреки че в началото имаше съмнения, че Фуин Феа е син на тези двамата, в по-късно време това съмнение се разсея, тъй като Вариаки се оказа прекалено зъл и гнил образ, за да е достоен за елегантното черно на Делоис Рейли. Появата му като спасител внесе ред и донесе достойнство в Тъмнината, подреждайки този объркан свят. Толкова зъл, колкото и добър, тъмният свят получи своята хармония чрез своя магьосник. Така че Делоис Рейли е символ на новата тъмнина, която е могъща почти колкото Светлината и двете просто трябва да живеят в хармония, иначе светът губи смисъл... поне този наш форумен свят. Делоис Рейли не може да умре и вероятно никога няма. И ще продължи все така да защитава мнението на Създателката, че тъмното не е задължително равно на зло, както му излизаше името, докато съществуваше само Вариаки.
Мисля, че не е случайно, дето името на Илюзиониста/Магьосника означава Лилавоцветна надежда... но от друга страна може и наистина да е случайно. Имената на Създателката за черните същества са избирани наслуки и може би чак после по тях се градят характерите в тяхната цялост. Делоис е от сложните образи. Черният джентълмен с невероятна сила - това е толкова характерно търсен образ за Създателката, че се е появявал и редица пъти преди да се облече в собствен завършен образ. Дори Синеокия, Муртаг, отново Роланд Колд, Мерик Синмирамел и редица други, са носели щрихи от образа на Делоис, преди да се появи и да си изтегли всичко, което си му принадлежи... Включително и да се пребори против самотата си.
Принципно героите на Създателката основно са си ергени, докато просто не им дойде времето... много ясно xD. В началото просто изглежда като да не се нуждаят от половинка. Някои са така и до днес. Например Накамура - нито той има "желанието", нито пък Създателката има нуждата xD Той е достатъчно щастлив да си има 40 дечурлига и екшън минало, в което има достатъчно романтика около спасяването на Муртаг... (бтв, мисля, че самият аз май няма да получа следващ шанс, но наистина съм травмиран...)
Делоис Рейли имаше син още преди появата на Семирамида, но така и никога не е ставало дума за майката на Фуин Феа, защото вероятно е изглеждало безсмислено да се говори за това. За съмненията за Вариаки... знам ли, просто опит да се завърже семейният възел още повече, предполагам. Пренасочването на Делоис като драконид беше желателна стъпка за образа му, защото така по-добре се вписва с цялостната картинка и смятам, че и ще си остане драконид. Драконидското потекло се вписва идеално с тъмнината.
Драконидите са прищявка и хрумка, само защото Създателката беше предизвикана да измисли по-интересна раса за другия форум. Никога, никога не искайте от Създателката това, защото тя винаги ще ви даде по някой хибрид. И понеже трябваше да има дракони, но да ги няма... хоп, ето ти ги драконидите, пък!
Беше естествено драконидите да са тъмни създания, особено след като светът им се оказа арабско-японско-нещо си. А е такъв, защото е обединение от някои културни ценности и прочие, които Създателката много харесва. И от желанието да има дракони + котки, ако забелязвате това в някого, хм~ То е защото драконите винаги имат гъвкави и бързи котешки движения. Да, да, знам, че е откачено, ама си е така пък! И котките + драконите неминуемо й говорят за тъмнината като комбинация... Може и да има влияние от анимета като "Маги" за доизграждане на драконидския свят. Защото подобни анимета винаги събуждат любовта на Създателката към Арабия и Азия.
... И тук Създателката си изпусна мисълта, така че съжалявам, но ще спра разбора. Няма да допълва, ако някой въпрос й се стори интересен, но пък поне ще го отговори... надявам се xD
БТВ - тъмните герои задължително умеят да свирят на музикален инструмент! Не знам защо, но е по-типично за тях. От светлите само Ветера дава зор на някои избраници да се научат на пиано, но при тъмните е почти задължително да владеят някой инструмент. Може би защото това ги прави призрачно романтички, каквото и да значи това. Делоис, Фуин и Дарсия свирят на пиано, Муртаг и Делдуват на цигулка. Рихан е с флейтата... на Създателката започна да й липсва пътешественика Рихан, честно казано... о, Вал! Не съм сигурен той на какво свири обаче, хм...

За Муртаг, Четиримата генерали и семейство Ни

Муртаг... когато кажеш Муртаг, нещата стават наистина много сложни. Ама наистина... и това се дължи главно на факта, че той е роден инат, живее като инат и един ден, кой ли знае кога, сигурно ще си умре инат...
Но да започнем отначало. Как се е появил Муртаг изобщо? Това е лесно. В началото на РП извън Хари Потър-форумите, Създателката вече разполагаше с Арвен, Кевин и няколко по-второстепенни персонажа. В онзи първи форум, където тя се опитваше да създаде нещо по-епично и голямо, повече от магията на Хари Потър, тя вече беше потънала в първите си големи многотомници, които по случайност се оказват книгите на Кристофър Паолини.
И докато едно момче не пожела да има всички образи от книгата за свои герои, Създателката взимаше само идеята за драконите. Всичко започна, когато тя помоли момчето да не взима единствено образа на Муртаг от книгата за свой, понеже... ами, честно казано, хич не беше гот да се играе с него xD
Момчето не я послуша първите няколко пъти, когато пробва с добро. Затова на инат Създателката на третия ден създаде свой Муртаг. Помоли разни хора да й намерят конкретен образ за разбунтувалия се отличник и така попадна на картинката на онзи тип от D.N.Angel. И готово!
Муртаг се роди от ината на Създателката и остана най-инатливия й мрънчо. Странно звучи, но той е нещо като вечното предизвикателство за Създателката, понеже винаги, ама абсолютно винаги е против всичко, което тя мисли. Не е случайно, че е пращан над хиляда пъти в отвъдното... и не е случайно, че на пук се е връщал обратно. За разлика от Кевин, от който струи хармония и спокойствие, Муртаг е бунтар, Муртаг е раздразнителен, вечно деен, вечно готов да се дразни и мръщи. Освен това е и супер силен, понеже на Създателката едно време не й правеше впечатление, че е някак невъзможно човек, дето е 30 кила, да може да носи толкова оръжия, колкото Муртаг носеше...
Този страшно различен характер, бунтовнически характер, е нещото, което отличава Муртаг и го прави интересен като персонаж. Може би сега, след години, най-сетне ще може да бъде представен и по-достойно, тъй като по-скоро в миналото се е държал като разглезено дете, водейки се по недотам обмислените идеи на Създателката. Бавното му обвързване с Тъмнината, мега големите драми в живота му и прочие, са доказателство за опитите на Създателката да придаде на този досадник по-смислен вид, да го опише пред себе си. Не знам дали това е успешно постигнато. В момента той сякаш е достигнал предела на историята си, няма какво повече да разкаже, но има много голямо минало, за което може да се пише отново, и отново, и отново. Създателката просто обича да го пресъздава или да си чете за него постоянно. Не, не толкова често вече, защото му е дала заслужената му почивка, но по принцип... понякога...
Не всичко в историята на Муртаг е оригинално, да, но въпреки това тя го обича като герой, защото си е нейният герой. Бори се за него и го задържа далеч от лапите на други. Той самият издържа всичките й изпитания за "вярност"... което май го прави нейният смел рицар, а? Звучи Дон Кихотовски xD
Не само защото е герой между Тъмнината и Светлината, но и защото е толкова противоречив, Муртаг винаги се е нуждаел от половин хармония. Кевин е неговата хармонична личност, душевното му "аз", а докато Кевин е зает с разни други дела, честта да поддържат нервния лилавокос нормален и във ведро настроение, се пада на останалите генерали.
Тъй като 40-те като оригинали са ездачи на дракони, а си имат и свои водачи, излъчени от тях самите, оказа се, че Муртаг е един от Четиримата генерали - сиреч, водачите. Рой Мустанг е главното лице на Четиримата генерали. Хюгес, Муртаг и Хавок са останалите трима.
Рой, Хюгес и Хавок се появяват... всички май знаем откъде. Но, разбира се, приемат свой живот. Рой си остава сериозен, достолепен джентълмен с много добри ръководни функции. Хавок е добряга и непукист, малко неопитен в сравнение с останалите, но открит и честен. Хюгес... Хюгес е всъщност този от Четиримата, който има най-странно положение и за него в пълнота може да се каже, че е романтична личност, в особения смисъл на това изречение.
Макар Хюгес Ни да се появи спонтанно, когато за пореден път убиха образа му в онова аниме, той се оказа твърде различен от образа, представен ни от японците. Като за начало запази образ, характерен за първоначалните герои на Създателката, състоящ се от черна коса и зелени очи (всъщност, очите могат да са всякакви на цвят, невинаги са зелени!). Мисля, че е по-скоро с вид на весело момче с остър поглед, което обича много да се усмихва... Но има и нещо неописуемо в него. Нещо провокиращо, което Създателката не може да хване, но е факт, че винаги, когато се е опитвала да пише истории, отделни от форумните, не Муртаг е този, който се появява в тях... а Хюз. Един в началото твърде третостепенен персонаж, и все пак... Кой ще стои добре в това или онова? Хюгес! Без изобщо да има причина, да има... логика...
На всичкото отгоре той е и драматичен образ, не по-малко, отколкото в онова аниме, от което произлиза. Все пак е самотен баща, който се крепи на Рой и останалите момчета, за да преодолее болката след като са го изоставили.
Семейство Ни по странен начин са явно прокълнати относно жените... може би ако не броим най-младите, Кенрен и Тенпо... да де, и баща им, поне във втория му опит. Бащата на Хюгес е бил изоставен от жена си, самият Хюгес е бил изоставен от жена си, която се оказва по-възрастна от него... Джени е в същото положение.
Ни Джени на пръв поглед няма никаква роднинска връзка с Хюгес и да, наистина няма такава, но реално... всъщност Създателката ги числи към едно семейство, защото по някакъв начин произлизат един от друг. Приличат си външно, приличат си по нрав, приличат си и по история. Джени е по-вглъбен, по-тих и по-романтичен, докато Хюгес си пада по забавленията и прочие... е, не че Джени ги пропуска, но нещата, които го забавляват, са доста по-различни от това, което може да се очаква. Може би точно заради това веселият Хюгес си има за вечна дружка строгият и укротяващ бесове Рой, а кроткият Джени си има създаващият бесове Зеф. Хармонията, хармонията!
При близнаците пък нещата вече са си в пълен ред, тъй като единият е кротък, а другият бесен, което ги прави достатъчно допълващи се един-друг, което ще значи, че не се нуждаят от допълващи ги половинки.
Създателката наистина няма идея как изобщо се е създало семейство Ни, те са толкова естествени като герои с възможности за допълване на несъвършенствата на разни други, че вероятно винаги са кръжали около главните личности и са допълвали пропуски в характерите, които Създателката е виждала едва по-късно. Сега семейство Ни са се сраснали с други, свои лични, допълнения и живеят самостоятелен живот. Докато Хюгес възникна едновременно с останалите 40, Джени имаше честта да се роди в абсолютно нова среда, където да развие своя Ни-характер в атмосферата на арабо-японско-нещо си света... тоест, светът, който най-добре би тичал на това, което представляват Ни. И нещо друго, чистото начало на Джени бе доказателство за това, че Ни по рождение всъщност явно са си хармонични, тихи и спокойни личности... или пък не? Защото близнаците...

Абсолютно и пределно ясно се вижда, че дамите в арсенала са изключително малко на брой. Неоспорим факт. Не мисля, че е възможно да бъде обяснено защо точно е така. Мисля, че когато създаваш образ, просто гледаш да е максимално удобен за теб, разбира се. И след като Създателката цял живот живее с идеята за абсолютно могъщия и определено романтичен образ на човек като Синеокия, вероятно е просто по-лесно да пресъздава негови черти в мъже и да ги усъвършенства в друга линия. Знам ли, но звучи логично.
Естествено, в началото Създателката не се чувства достатъчно смела да играе подобен образ. И първият й официален герой из РП форумите е момиче.
Арвен Уин е страхливо момиченце, несигурно в постъпките си, живеещо в сянката на могъщото си семейство. Тъй като говорим за образ, появил се най-вече в Хари Потър форуми, тя е талантлива чистокръвна магьосница, но, разбира се, е просто първокурсник в магическото училище, и едва сега започва да открива света.
Този неин образ се поддържа доста години подред, преди да се появят форумите като Царствата. Там тя и втората страхлива и обикновена девойка на Създателката - Мелиса Сойер (заради която наричат Създателката Мел), са прекроени като царици - първата на драконите, а втората - на животните. Докато Мелиса остава да поддържа образа на Дисни принцеса и бързо отмира като персонаж, Арвен бързо започва да се военизира по неизвестни причини. Вероятно защото е царица на драконите и това би следвало да означава, че трябва да е безразсъдна, смела и дори жестока. Истината е, че много скоро започва да придобива жестоки черти, характерни за по-късно появилата се Вариаки. Муртаг, Алзиеа и Кевин са единствените й приятели, които също успява да предаде. До самия край пази тайната за истинския баща на сина си, Скай, като хората шушукат, че е или Муртаг, или Кевин... но всъщност и Създателката не е сигурна кой е. Вероятно Кевин, когото Арвен тероризира много, използвайки го едва ли не като момче за всичко, понеже е добряга, а и ангел. Алзиеа е тази, която предпазва Кевин от всички беди. Реално тя е доста интересен персонаж, превръщенец. През по-голямата част от съществуването си е известна като вълконещо - създание с търговската марка на Създателката, което представлява огромен вълк с крака на елен/кон и заешки уши. Що се отнася до Муртаг - когато Арвен разбира за тъмнината му, веднага решава, че трябва да бъде убит. Рой и останалите 40, чиято най-ранна роля е да са гвардия на царицата, отказва категорично да убият своя приятел и брат... поради което бива низвергнат и наказан заедно с останалите. Мисля, че е възможно по стара човешка традиция някъде да е написано, че главният човек на 40-те яде и 100 камшика бой за неподчинение. Тоест, това е определено доказателство, че бързото разгаряне на образа на Арвен е доста по-черно, отколкото тя си мисли. А тя вярва, че е права във всичко.
Рой и Риза решават да напуснат двореца на Арвен с останалите и след това 40-те стават нещо като отделна войска, защитаваща интересите на царството си като цяло. Рой е този, който "отвлича" принц Скай и реално е човекът, който го отглежда, а и това става наложително, след като реално е единственият достоен регент след смъртта на Арвен в една битка, ако се ръководим по тази история.
За никого не е никаква тайна, че Рой и Риза са родени един за друг, те си и идват в комплект. 40-те обаче не им дават никакъв зор, нито пък те самите си дават зор. Ролята им в първите форуми е изключително напрегната и място за романтика няма, но тя си личи в моментите, когато са заедно... всъщност, те винаги са заедно. Излиза така, че Рой се оказва по-достоен крал от Арвен и прилича на царете преди самата Арвен - Роланд, Грациан и прочие. Велики владетели със славна история. Но нещата там са доста сложни и може би ще ги пишем някой друг път. Риза е абсолютният енергиен източник на Рой и е негово допълнение, което няма как да не е иначе. Всъщност те двамата имат (за този форум вероятно - ще имат) дъщеря. Авиан Рой прилича по-скоро на баща си, със силна воля и голяма смелост. Тоест, смел наследник на рода Мустанг, които са си твърдоглавци още от създаването на света. Освен това, разбира се, е и нежна, и красива, прилича по-скоро на образ на жената-воин, със нейните слабости и силни страни. Не съвсем недостъпна, но и не съвсем поносима като характер. Е, той Рой си е същият.
Колкото до Скай - той бива отгледан от 40-те като цяло и не е особено добре изграден персонаж. Момченцето започва живота си в историите на около 4, но е прекалено гениално за тази възраст. Създателката е изпитала сама проблемите на това да имаш за герой мъник, така че когато ви казва какво е, можете да й вярвате. Скай като по-голям, вече е образ в сянка, защото има много по-интересни персонажи от него, за да му е обърнато вниманието, което му трябва. Струва ми се обаче, че никога не би могъл да е достоен наследник на рода Уин Синмирамел, към които спада Арвен. (Честно казано, в момента говоря много за семейства и родове, някой път ще разделя героите в нещо като "дървета", за да видим кой от къде произхожда...)
Като споменаваме 40-те, повечето от тях също си имат девойки, споменати тук-там, но без имена и конкретни факти. Не са били нужни за голямата история, за да ги има. Ишиновата Аврора (да я видите само как танцува!) е нещо революционно, що се отнася до характер, тъй като тя е нежна, любяща и мила, без да е злобна, непременно смела или войнствена, каквито са качествата на много други героини на Създателката - като Кейти Джоунс (служителка на злата Тъмнина, с толкова злобен и инатлив характер, че Създателката вече не може да я играе) или пък копиеноската на Кимбли (която вероятно е роднина на Мегалину). За Хавок е споменато, че има някаква любима, както и за много от останалите, но те са сенки, върху които не е мислено. Ако изключим Хюгес, който повтаря историята на баща си с по-възрастната от себе си любима, която го изоставя, другите няма с какво чак толкова да се похвалят. Елисия Хюгес е също точно копие на баща си, защото явно е по-лесно да се копират мъжките персонажи към женските. Следователно тя също е малко бойна, но с добро сърце и голяма усмивка. Страхувам се, че самият аз (Ямада съм все още) според създателката съм по-подходящ за момиче като Мая Стефано, която... още не съществува xD Кофти шанс...
Историята на Муртаг и Ризел е достойна за филм. Тъй като той е адски инатлив, се налагаше и жената, която ще застане до него, да е адски инатлива. А се налагаше някоя да застане до него, защото се очертаваше единствен самотник, а някак не вървеше в развитието на тогавашната история.
Ризел винаги е готова да му опонира, да спори с него, да го бие с пръчка (повярвайте ми, правила го е неведнъж!). Тя е изключително силна жена, ведра, прощаваща, приемаща. Струва ми се, че Муртаг е най-големият късметлия сред 40-те, но и беше съвсем нормално съпругата и най-любимото му същество да е някоя, заслужаваща уважение жена, твърда като камък и непреклонна пред идиотщините му. Нещо като женски еквивалент този път на Ним, понеже и Ним е достатъчно твърд към Муртаг, за да го търпи. Може би именно заради това Ризел също произлиза от Динзел... Трите деца, които Ризел има от Муртаг в последствие, са някаква много странна смеска между ината на двамата и дълбоко заровената в тях нежност. Макар че, струва ми се, Тенар да е откраднала цялата тази нежност. Като последно дете (по-големите две са близнаци), Тенар е най-голямото чудо в семейството. Тя е грациозна, мила и нежна като лебед... и достоен наследник на черното семейство всъщност, защото реално числим тези хлапета към семейството, обвързано с Делоис.
От по-ранните персонажи имаме още и Наталио Каин, Нати-ал, Блу Тегами и Медейра. Двете, Блу и Медейра, си приличат особено много и по съдба, и по характер. Макар че не е ставало дума досега за Лука Томас, Блу Тегами реално е негова сестра. Тя е обладана от приключенски дух и цял живот е преследвала генерали на армии и прочие, надявайки се да я вземат като войник. Това довежда до драматичната й съдба.
Медейра обаче има още по-драматична съдба. Тя е сестра на Хито Накамура, обикновено момче от затънтено село, което от любов към приключенията се записва в армията. Армията го отвежда до грандиозни битки и отмъщения, които в крайна сметка го правят заложник на Вещицата. Вещицата изтезава както него, така и всичките му близки, за които разбере. Когато го пуска да си върви, Накамура заварва родния си край мъртъв. Медейра също е мъртва.
Вариаки не знае, че е пуснала Накамура не когато трябва, защото въпреки тормоза, той е бил поддържан жив от Ним и Морзан (омагьосани от Вариаки, но достатъчно силни да се борят срещу пълното й господство). Ним и Морзан изпращат белокосото тролче обратно към безопасните земи с един вързоп в ръка, който се нарича Муртаг.
Муртаг почти цял живот се е смятал за виновен за трагедията на Накамура, което довежда до множество инциденти при неконтролируемото освобождаване на черната мощ на Муртаг. Но Накамура все още си го обича като син, точно като останалите 40.
Колкото до Наталио Каин и Нати-ал, те са много странни попълнения в екипа. Наталио е син на Клайв и изобщо не прилича на него със своята мечта да обиколи света и да се надява, че ще стане по-красив от баща си (не, това е самата истина!). Той е нещо като ново попълнение при Зимните демони, новият сняг - като заел ролята на Малък Сечко.
Нати-ал е лесно губещ се образ. Тя е или дъщеря на Кевин, или е дъщеря на брат му, Алвар... но така и не се реши с пълнота xD За нея няма почти нищо, понеже беше мимолетна хрумка. Някакво летящо херувимче...

Убийте ме, но не знам откъде точно произлиза толкова могъщо злодейският образ на Вариаки Моуси. Тя е абсолютната жестокост и чернота и Създателката не е способна да създаде нищо по-гнусно и ужасяващо. Тя е братоубийца, убийца изобщо, черна змия от най-високо ниво. Вярно е това, че Създателката се вдъхновяваше от лоши образи от книги, обаче не знам кое от къде се е взело за образа на Вариаки. В нея няма нито капка милост. Абсолютната милост на Делоис я е оставила жива, но тя, разбира се, няма как да оцени това. Затова всеки път Делоис трябва да я килва, съвсем в правото си. Тя явно не разбира, че унищожава и собственото си семейство, но това просто й харесва. Причинените на Дарсия щети са с апокалипстичен характер. Всъщност може и да разбрахте вече, но на Дарсия е оказана милост, отнасяща се до това, че има една дъщеря, спасена от Вариаки, която Муртаг отглежда. Рейнавил също има някои проблеми, но като цяло е жива и здрава... за жалост обаче Дарсия все още не може да я познае. Може би в този форум.
Черните девици като Семирамида, Тиен, Нами и Айна (момичето на Делдуват, което май е и негова братчедка, омг), са озарени от тъмна светлина, по-разумни, по-страстни, по-романтични. Имат могъщество от друг характер, те са магьосници с пищна красота, тоест - образи, отговарящи на красивите представи за тъмнината. Много подобна е и Островната вещица, която омагьосва Ни Джени. Що се отнася до Джени, всъщност, Мегалину е голямо предизвикателство за герой с характер като неговия, защото го кара да върши неща, които противоречат на спокойната му природа. Което пък не е непременно лошо, човек понякога трябва май да излиза извън себе си xD. Ни Тен и Рен Джени са си доказателство. Те като образи са приели голямата любов на Създателката към близнаците и са абсолютното съвършенство на идеята за близначеството. Реално и двамата не са чак толкова далеч от баща си, романтични образи са по един определен начин, припокриват се и се различават. Комбинацията между един Ни и Тиен в този случай е бомба със закъснител, защото и двамата са хем като бурно море, хем като необятно спокойно езеро, ако позволите метафори. Може би най-близко до силата, която пробужда връзката на Делоис със Семирамида. За Ни Тен и Индрис може да се каже, че е нещо като израз на обикновеното Ни-търсене. Ще рече, че Ни Тен, който се води по-тихият и спокоен, е намерил своето шумно Аз, точно както всички Ни-та търсят своята най-голяма противоположност, към която да се привържат. В случая Ни Тен има късмет, защото може да вземе това свое противоположно Аз за жена xD.
Рекка и Фуин, като синове на Делоис, са най-митичните същества на планетата, честно xD Особено пък Фуин, той е толкова загадъчен, че дори си няма конкретен образ, но да се надяваме, че Елийн няма да се влюби в него завинаги, защото със сигурност е копие на баща си.

Героини от типа на Емера, Бела и Шанара, жените на Императора, идват последни. Те са израз на образи, придобили популярност в Създателката след книги като "Игра на тронове", където има много опасни Дорнски змии xD Мисля, че Флорамел също принадлежи на някоя от тези идеи, вдъхнати от Ракия Ракия Мартин и някой друг, който не съм сигурна кой е... Ананке от друга страна, е по-скоро копие на героинята от анимето, от което произхожда, почти като Рин Ко'уен, само че той е още герой в градеж. Определено му липсват много моменти, характерно за наследниците на много по-силни персонажи, но може би с времето ще се получи.
Ами Веа и Ана? Веа е почти копие на бившата на Джени и момичето на Муртаг, но с много по-добре изграден образ - такъв, който ще търпи мъж като Зеф. Макар че Зеф като герой по принцип е абсолютно верен по драконидски и даде ли клетва, спазва я до последна капка кръв (характерно и за Вал, дори за Рихан, между другото). И дори и никой да не повярва, Зеф определено обича своята Веа, каквото и да говори.
Ана може да се причисли по-скоро към характерите, подобни на Аврора, макар че е взела нещичко и от Ризел, защото не е съвсем безсилна и определено не е страхлива. Тя е абсолютно отдадена на идеите си, като доказателство виждаме това, че е чакала своята половинка цели десет години. Без Арсен тя не е толкова интересен образ, реално Арсен е този, който налива романтичните потоци в тази връзка, по незнайни причини. Може би защото около нея той събужда искрицата на радостта в себе си напълно и всеобхватно.

Що се отнася до най-младото поколение - Арсения, Аянами, Жерар-младши, Мая и Фабио, както и Юджийн - които са най-често използваните... Да се надяваме, че ще е кратко xD.
Арсения и Аянами в момента се покриват много яко и Създателката още се мъчи да ги раздели една от друга и да подреди качествата им разделени. Затова е трудно да се говори за тях.
Мая и Фабио пък са отново израз на идеята за близнаците, абсолютно задължителна в ранните години на Създателката. От двамата Фабио е по-добре изразеният, защото има повече опит във форумите. Мисля, че прилича много на Жерар-младши. Двамата са донякъде арогантни, безумни и смели, посрещат предизвикателствата с плам и са най-новият вид герои, с които Създателката да експериментира.
Юджийн пък е по-скоро продължение на дългата верига нощни романтици, макар че в него се проявяват по-уверени сигнали за един добър политик и благородник. Образ, върху който Създателката работи доста отдавна. Създателката също така смята връзката му с Елисия Стефано за нещо особено сладко, особено пък що се отнася и до ролята на семействата им xD.

Знам, че оръжията не се броят за герои, но са много важни за персонажите, също колкото и мелодията, дрехите и цялостното им поведение изобщо. За да могат да са герои, повечето трябва да могат да умеят да се бият. Мъжете особено, а това наистина включва 98% от всички. По същия начин, по който би следвало да могат да танцуват, или пеят, или някакво подобно изкуство. Тъй като персонажите са градени предимно за средновековната тематика, оръжията са си задължителни, а и придават повече романтичност. Какво му е интересното на модерния свят с оръжия? Няколко автомата? И какво от това, ха!
Има герои, които просто не са себе си без оръжие. Аз самият, Рой Мустанг, Кимбли - доста добри примери. Повечето герои разполагат с мечове тип катана (защото са по-елегантни), много малко имат двуостри мечове, както и оръжия с дълъг обхват като коси, копия, жезли и подобни. Има и такива с ками, пръчки, револвери и подобни. Почти няма някой стрелец, освен ако не говорим за някой ловец. Героите като Рихан, които предимно използват себе си като оръжие, са сравнително нови. Това се дължи на факта, че Създателката не умее да описва бойни сцени по начина, по който си ги представя. Нито пък съвършено разбира от оръжия, за да направи нещата достоверни. И все пак, обича оръжията.
В цялата тази работа най-известен е Гламдринг. Понякога изобразяван като двуостър меч, понякога като катана, в зависимост от нуждите на играта. Името му е взето от "Властелинът на пръстените" без особени угризения, понеже всеки трябва да тръгне от някъде. Без някаква основа за идея, оръжието няма как да излезе готино. Гламдринг е, по традиция, мечът на Муртаг, с който пердаши всички лоши. Острието е магическо и е ставало способно на неща, далеч отвъд нормалните неща за мечовете. Например, било е дом на един малко необщителен в началото дух на име Ним Никравзи. Беше голям купон, когато той започна да се появява и да обсебва самия Муртаг.
В играта Гламдринг е един от петте магически меча, създадени от Хю Ереб. Хю е брат близнак на Вариаки и тя определено го е мразила много. Създателката се позоваваше на една история, която беше чела някъде, че единият от близнаците винаги е по-слаб в магията от другия. И Хю беше по-слабият. Той е изграден като любител ковач и малко меланхоличен романтик, типичен мъжки образ за по-улегналите индивиди при Създателката. През цялото си съществуване Хю е правил само едно - изковавал е въпросните мечове и е влагал в тях от силата си, без никой да разбере защо се е самоунищожавал по този начин. Макар и роден като черно създание, енергията, която той е вложил в мечовете, не е нито черна, нито бяла, а се приспособява към ръката, която държи оръжието. Когато Хю е изстискал и последната си капчица магия в тези мечове, Вариаки го унищожила, разбира се... но не могла да овладее мечовете и да открадне от магията в тях. Поради което още ги смятаме за особено могъщи оръжия.
Гламдринг изпърво бил създаден за Ним Никравзи - малко зимно демонче, отвлечено в пределите на черния свят, с което Вариаки планирала да се забавлява по своя си жесток начин. Хю създал Гламдринг за момчето, за да го опази и наистина успял. Магията на меча опазила Ним и онези, които той решил да спаси, през всичките тези години, като не позволил Вариаки да унищожи душите и телата на въпросните й "роби". В оригиналния си вид, Гламдринг е по-скоро двуръчен и двуостър меч, по традиция, и за него могат да се разкажат сума ти неща, защото е "главно действащо оръжие". Създателката винаги се сеща първо за него винаги, когато стане дума за меч.
Други от магическите мечове са носени от различни хора през времето. Кевин, Роланд Колд, Рой Мустанг, аз отново, Ейн Ру, Елвенор, Накамура, Морзан. Само че нямат свои имена и не са чак толкова популярни. В днешно време е абсолютно сигурно, че един от тези мечове е в ръцете на Арсен Фернанд. Друг, колкото и да е странно, е в лапите на Зеленото създание. За последните два дори Създателката не е сигурна. Може би единият си е останал при Рой, а другият при Накамура, макар че имам съмнения, че единият може вече да е и при Ая Рагг, а другият - при Кенрен Джени... Въпрос на изобразяване. Но е факт, че петте меча се или наследяват, или се дават при "изключителни заслуги" на героите, хахах. Понеже са чудодейни и способни на всякакви купони. За Арсен е ясно - Мечът на Синеокия трябва да е оръжие, което няма аналог, това е нормално. Оръжието, което Джо е наследил, макар и сигурно да не ми вярвате, е меч, характеризиращ се с принципите за правосъдие. Тъй като Джо е един от героите с най-кофти минало, следваше да е нормално да има правото да въздава правосъдие. Мечът може да отсъди със съвършена точност кое е правилно и кое не е... но друго за него не знае и самата Създателка, понеже на Джо обикновено не му се налага да го ползва, макар и да имаше такава идея. Ставал прекалено мощен с него според една богиня... Жалко, наистина xD

Случва се понякога някои герои да успеят да се оженят/омъжат. Чудо на чудесата, понеже е изключително трудно да се намерят точните комбинации. Това е едно голямо редене на пъзел. Някъде споменах, че е наложително двамата герои да се допълват съвършено. И да не съм го казвал, казвам го сега.
Случи ли се веднъж подобна комбинация, тя никога, при никакви обстоятелства, не се разваля. И таз добра! Да се развали нещо, което е било изчислявано с години!
Случва се, разбира се, дадени герои да преминават през множество комбинации, докато се намери половинката им. В тези случаи става нещо като с Ни-тата. "Бившите" са просто бивши, често пъти носещи тежки спомени, често пъти пък - не толкова лоши. В зависимост колко е бил успешен опита, нали се сещате. И доколко романтичен, меланхоличен и прочие е самият герой. Когато героят е имал бивша, но е останал сам, често пъти това е, защото Създателката просто се е отказала от неговия пъзел и е решила, че няма никакъв шанс да го нареди. Понякога героят получава още един шанс след време, понякога предпочита да си остане ерген...
Но тук трябваше да говорим за това какво става със семействата в момента, в който двама обичащи се съберат.
Ей това е най-големият тест за повечето герои изобщо. И всички са минали през това, и като говорим за децата им, правят същото като родителите си! xD По-прост пример, за който се сещам сега, е Митра. Той е представил първата си съпруга за "изпит" пред баща си и години по-късно сам провежда въпросния "изпит". Говорим за това как бащата ще прецени бъдещия си зет. В повечето случаи зетят трябва да има смелостта да се изправи пред "шефа", което накрая се оказва, че не е чак толкова страшно. Повечето татковци са либерални, спомнят си своите трудности и с радост приемат избора на дъщерите си, понеже одобряват. Делоис е единственият, който е побърквал Ая Рагг от притеснение преди съдбоносната среща, на която Ая е трябвало да поиска ръката на дъщеря му. А пък да не говорим за Кенрен xD И старчето е гадно на всичкото отгоре! Кани ги да пият чайче, да хапнат бисквитки, говори си за времето, макар че през цялото време знае какво ще последва. Те винаги знаят, от мен да знаете... и винаги предпочитат да го приемат хумористично и да се насладят на спектакъла на притеснението. По-често е да говорят насаме с кандидат бъдещите им "синове"... някаква традиция, незнайно защо.
В голям процент от случаите бащите са тези, които одобряват връзката, а жените стоят по-настрана, не защото им е отказано правото, а просто защото вече със сигурност са си казали мнението на мъжа си и са му повлияли малко или много на решението... а и те също са либерални, понеже искат да виждат дъщерите си щастливи... или ако не дъщерите си, то момичето, което сина им е избрал. Щом синът е избрал, значи момичето е достойно! Само може да се кефи, че ще има "това злату" до себе си, мухахах.
Грешки като тази на Ни-тата, да се сгодят с по-възрастни от тях жени, не са често срещани, всъщност май са си само техни. Такива и подобни се дължат на това, че родителите примерно са мъртви, или са далеч. Има малко случаи, в които героите не запознават родителите си с избора. Муртаг например. Но той пък е представил Ризел на Кевин и Ним, та си е същото.
Има и такива, които страдат от това, че едно от семействата не приема връзката. Например Ишин... може би Джо, макар че той не страда много от това, че не го приемат xD Тези вече са драматичните... много тежки истории, но пък... ми има и красиви сред тях.
Особени случаи... Юджийн xD Той май никога няма да мине нужните тестове, но какво пък... поне се опитва момчето... или не се. Винаги ми се е струвало, че Елисия Стефано има твърде твърд характер и като каже, че се "сърди" на майка си, ще се сърди, докато не се дойде на нейното... Юджийн даже май ще е героят, който ще трябва по-скоро да я склонява xD

Всяка двойка си има своя собствена красива историйка. И когато Създателката мисли за всяка двойка отделно, винаги се върти точно определена история. Затова всички са специални. Благословени са тези с цял филм зад гърба си, мухахах...
От доста време ми се ще да дам пример.
Става дума за първата среща нааа...
Ая Рагг и Нами xD
ВНИМАНИЕ! Дълго е...

~~~~~~~~

Нами Рейли беше тръгнала на първата си мисия в армията с пълната вяра, че ще се справи. Беше една от десетте жени, завършили военната академия в Абоба, разбира се - с пълно отличие. Знаеше всичко. Беше минала през всичко...
Или поне така мислеше.
Реалността на армията трябваше да е брутална, това го беше очаквала. Повечето мъже й се присмиваха или я задяваха, както си му беше редът. На няколко пъти се беше била за своя защита, но имаше чувството, че нищо не беше постигнала с това. Те още я гледаха като "на мама момиченцето". Какво знаеха те, по дяволите! Тя беше най-добрият техник в групата. В цялата армия изобщо! Лошото беше, че никой не я слушаше.
Мисията им беше да намерят гнездото на някакви бандити в дълбокия север. Сняг и лед навсякъде. Никога не беше преживявала такъв студ. Беше единствената жена в отряда, командван от генерал Рагг - симпатичен, но строг млад мъж, когото всички тук уважаваха. Страхуваха се от него. Тя също, донякъде, макар че беше страшно симпатичен и имаше нежен глас. Поне такъв използваше спрямо нея, когато вечеряха. Не, че много й говореше. Другите й се подиграваха и заради това. Може би това беше неговият начин да я принизи. Леко го мразеше за това, но не смееше да надигне глас. Той щеше да я върне назад, да я отпише от отряда и тя да се посрами. Тя трябваше да е на тази мисия, на всяка цена. За да оправдае мнението за себе си, с което излизаше пред света. Беше завършила академията! Имаше право да е тук! Баща й щеше да се гордее с нея. Налагаше й се да се подчинява на генерала. Всички говореха за него добре, макар че беше Забранен. Бялата му коса не следваше войнишкия стандарт, беше пусната до раменете в момента, в който генералът беше завършил академията, в курса, в който беше и тя. Никога не бяха комуникирали. Понякога обаче тя имаше чувството, че той я наблюдава. Понякога хора, които я бяха тормозили с години, изведнъж започваха да я отбягват, без да има видима причина. Често пъти тя си мислеше, че е постигнала малка победа за себе си сама. Но понякога виждаше лилавите очи да гледат към нея. Съвсем незагатнато, или нещо такова.
Сега бялата му коса беше вързана на малка плитка. Не му стоеше много добре. Тя го помнеше като млад кадет, със задължителната къса коса. Тя му отиваше повече. Може би я беше пуснал след загубата на някой бас. Генералът много обичаше да играе хазарт в града. Това му беше докарало много проблеми в академията. И наказания. Но накрая пак беше станал генерал. Първият Забранен генерал от години, даже може би от век насам. В Абоба го приемаха с нужното уважение. Кралят го харесваше.
Генерал Ая Рагг беше постигнал всичко, което тя се беше надявала да стане. Различните винаги искаха да постигнат нещо повече сред масата еднакви хора. За да се впишат в нея. Тя не беше успяла съвсем.
Честно казано, тя се беше влюбила в упоритостта му. И в честността също. И в силата. Дори да не си бяха говорили никога, той се доказваше винаги като разумен, смел и надежден. В началото Нами го пренебрегваше и сипеше злоба по негов адрес като всички в академията. В дните, когато тя принадлежеше на общността, а той беше сам. Но той беше продължил да се бори. И къде беше сега? На върха.
Не изглеждаше променен от това. Пак беше далеч от останалите. Сега беше заради страха от него. Не изглеждаше наранен от това. Може би го беше приел отдавна. Различното в себе си. Тя харесваше различното в него. Но беше прост капитан, който се беше заклел да го следва, защото имаше доверие в него. Харесването не означаваше нищо в армията. В армията си сам.

От три дни обикаляха ледената пустош, но не намираха и следа от онези мъже. Третият ден беше най-лошият от всички. Нами беше родена в топлите пустини и снегът я ужасяваше. Сега беше навсякъде. Белота, хапещи ветрове и безмилостни пейзажи. Това я стопяваше. Убиваше я бавно. Как можеше да се докаже? На думи и приказки за това как щяла да залови някого си в снега, който не беше нейна стихия, беше лесно. Реалността беше друга. Зловеща.
Смърт. Смърт. Смърт.
Вървеше по пътя и всяка стъпка й нашепваше едно и също. Щеше да умре. Снегът не зачиташе смелите думи. Изискваше смели дела. Тя нямаше толкова смелост да се изправи пред замръзналата вода. Едно беше морето от спомените и сънищата й. То беше топло, приканящо, нежно и абсолютно добро. Двамата с баща й топяха краката си на брега. Морето, морето беше за Нами. Тя беше част от него. Носеше се по вълните. Снегът се топеше в морето и затова снегът мразеше морето, и затова...
Тя щеше да умре на тази мисия. Беше й много студено. И снегът се вихреше пред погледа й. Никой нямаше да оцелее в тази пустош. Защо изобщо търсеха наоколо нещо, някой? Кой щеше да дойде да се крие тук? Генералът беше луд човек.
Снегът под крака й я привличаше към себе си. Към бялата смърт. Към вечния сън. Снегът обичаше да прибира хората под себе си. Просто нямаше как да не се предадеш под него. Нямаше как...
Снегът беше коварен и я прибра в себе си. Халата я отнесе в забвение.

Оттатък беше топло и мекотата на пясъка беше за нея истински дом. Звукът на морето беше песен. Защо й беше да става изобщо войник? Не помнеше. Морето пееше песен.
Ароматът на море беше лекарство за сетивата й. Вдъхваше го и той я изпълваше. Забравен сън. Този сън щеше да е вечният. Ако това беше смъртта, тя беше щастлива.
Ароматът на море я носеше в небето. Прегръщаха я облаците топлина.
Баща й щеше да страда. Щеше да я търси. Не можеше да го остави сам. Дори той да си имаше и други деца, тя го обичаше и знаеше, че и той обича нея. Нямаше да преживее това. Баща й...
Заради него си струваше да се бори със снега. Заради него си струваше да се доказва. Да следва мечтите, които си беше избрала да следва. Той беше Делоис Рейли и беше човекът, минал през смъртта. Значи и тя можеше. Можеше...

Нами Рейли бавно отвори очи. И се сепна, като застина.
Непромокаема термо палатка, от най-новите изобретения в армията. Единственото, което можеше да ги спаси от студа. Всеки войник, тръгнал на тази мисия, си имаше по една такава. Сутрин генералът минаваше покрай редиците и риташе палатките, за да може да измъкне хората си от там. Никой не искаше да напуска топлината. Нужна беше страшна воля и сила, за да ги накараш да вършат нещо. Ая Рагг беше за тази работа.
Облаците се бяха превърнали в бляскаво бели завивки. Ръцете им бяха неговите ръце, които й бяха отнемали студа през цялата буреносна нощ. Прегръщаше я, така че лицето й беше заровено в ризата му. Чуваше равномерното биене на сърцето му. Ароматът на море беше неговият.

Нами Рейли се уплаши и се отскубна от него, падайки до самия ръб на палатката. Страхливо опипа всяка част от себе си. Ами ако беше изнасилена, ами ако някой се беше подиграл с нея, ами ако...
Беше по риза и долни панталони, каквито носеха за повече топлина за мисията. Нищо друго, освен грубата униформа, не беше свалено от нея. Никой не я беше пипал по какъвто и да било гнусен начин. Никой не се беше опитал да направи нищо.
Той продължаваше да спи в същата поза, в която го беше оставила.
Генералът се беше опълчил на нейната бяла смърт. Беше я наблюдавал и вероятно беше видял как тя пада, предавайки се. В момента, в който беше наредил лагерът да се направи, се беше погрижил за нея. Той беше... красив.
Нами нервно скочи, доколкото палатката позволяваше това (а и тя беше нисичка), намери униформата си и трескаво започна да се облича. Той беше запазил за нея топлина, въпреки че беше толкова, толкова студен и зловещ понякога. Той беше... онова, което тя се беше надявала да...
- Никога няма да спечелиш мястото си, ако продължаваш по този начин, капитане. - гласът му я стресна, докато тя закопчаваше якето. Нами замръзна. Не смееше да се обърне. Не смееше да каже нещо, защото гласът й щеше да трепери. Той сигурно си стоеше все така с гръб, но ако я гледаше... ако я гледаше... Точно преди секунда си беше помислила да му благодари и да го целуне. Що за мисъл! Беше я страх, въпреки всичко. Той щеше да я отхвърли! Знаеше го. Макар че тогава нямаше да му пука дал тя щеше да умре, или? Каква беше връзката между генерала и момчето, което понякога я гледаше?
- Ако не се стегнеш, капитане, само ще става по-лошо. Вчера останалите щяха да се възползват от теб, заради слабостта ти. Ти сама се записа за мисията, за да се докажеш, но досега само се проваляш. Вярвам, че има нещо в теб, капитане. Сила, която те е страх да отключиш. Мога да ти помогна да тръгнеш по пътя на войника, но ти не си създадена за него. Поне не си този войник, който обществото иска да вижда. Не си студена, безскрупулна и жестока по душа. О, сигурно никой от нас не е. Нас, различните. Затова сме за съжаление.
- В... уроците ни... ни казваха... друго... - беше й много трудно да запази неутрален тон. Господи, и какви ги приказваше всъщност? Бавно се обърна, за да не говори на стената на палатката.
Лилавите му очи следваха всяко нейно движение. Попиваха го, сякаш го преценяваха като заплаха. Или го изучаваха, сякаш задоволяваха любопитството на собственика си.
- Какво значение има един урок за реалността? Ако разчиташ на уроците, имаш още много за учене, капитане. Позволих си да се погрижа за теб тогава, когато други щяха да си поиграят с тялото ти и да те оставят. С такива хора сме тръгнали на път. Само че аз вярвам, че ще ги променя и превъзпитам. Толкова искрено го вярвам, че накрая или ще успея, или ще умра. Те ще ми се подчинят, или ще ме убият. Реалността ни е много по-груба от представите на хората за армията. От историите и уроците им в армията. Ти ще го приемеш, или ще умреш... или ще те осакатят, ще забременееш или ще избягаш. Или ще победиш. Докажи се, капитане. Докажи ни какво си. Докажи ми, че си от онези, които търся. Някой, който ще ми помогне да направя идеализирания образ истина, за да мога да живея в света, който съм си избрал като дете. Само ако желаеш, разбира се. Изборът е твой. - никога не беше говорил толкова и явно чак сега осъзна това. Загледа глуповато ръцете си. Никога не беше говорил за себе си. Никога не беше предлагал каквото и да било на някого. Още по-малко на жена. Обърка се за миг, това се изписа на лицето му. После стисна устни. Вече го беше направил. Не можеше да се върне. - Докажи ми и аз ще ти докажа, че мога да изчистя мръсното петно от армията. Аз... не, няма значение. Свободна си, капитане.
Свободна...
Свободна за какво?
Свободна за къде?
Беше толкова объркана. От думите му. От истината в тях, която бавно осъзнаваше. От желанието си просто да го прегърне и този път да не го пуска толкова грубо и категорично. Беше объркана от истината, която беше открила в себе си. Беше се записала в мисията заради него. Не знаеше как... но това трябваше да е така. Нямаше друго обяснение.
- Капитане! - строго й повтори генералът, тя се сепна, отдаде чест и излезе бързо.
Да се докаже... точно така! Не заради армията. А за да види неговата мечта изпълнена. Това щеше да е благородно. Щеше да е красиво. Щеше да е изпълнено със смисъл. Истина.
Да му се докаже... точно така. В същия момент, в който се докажеше пред него, щеше да го спечели. Вярата, топлотата и любовта му. Имаше ги някъде в него. Беше ги открила днес. И нямаше да ги даде на никоя друга. Той ги беше споделил единствено с нея.

Нужни елементи
- вдъхновяваща музика - много важно да е нещо, което няма да помрачи историята... но само трябва да се стискат палци, че не се знае;
- зимен ден - много по-ефективна история. Половината от героите всъщност са живи през зимата. Естествено, Създателката е зимно дИте. То, лятото, е твърде топло за драми...;
- изпробван модел - ей сега ще видите какъв горе-долу. Може да се сравни с примерната история над този пост. Подсказка - много е вероятно да има военен. Ако няма - поне един принц на бял кон...
- време за писане - в момента трябва да бъде преразказано на бързо, че не остана време, но... що годе добре стана...

~~~~~~~~~

Фабио ди Стефано гледаше развеселено сестра си, докато отпиваше от горещото кафе. Седеше до поразително бялата масичка в абобски стил, в едно абобско кресло. Забавляваше се като имитираше някои от благородниците в двореца. Чашката се държеше с два пръста и от напитката трябваше да си сърбаш прилично. Тъй като навън беше студен зимен ден, изпитваше порядъчен мързел. Не му се излизаше.
На сестра му също.
Мая ди Стефано се мъчеше да си спомни някаква мелодия на пианото. Като дете я бяха записали в едно музикално училище, защото й беше хрумнало, че има талант. Баща им го беше приел като на шега, самият той имаше някакво умение. Фабио още тогава беше казал на близначката си, че само си въобразява. Така тя на инат изкара цели две години в училището.
Свиреше прилично, но чак пък да гореше от талант... едва ли. Все пак й харесваше, това беше важното. Само че после беше зарязала упражненията и ето ти я сега. Може би беше някакъв вид любовна песен, Фабио не можеше да познае. Не разбираше много от ноти. Беше видял текста, любовен беше, значи трябваше да е нещо бавно. Това още повече изнервяше Мая, понеже тя не беше по бавните неща. Нямаше търпението.
- Нищо не казвай! - изсъска тя, когато брат й понечи да я закачи с нещо. Той виновно сви рамене. Щом не искаше ценните му съвети...
Тя пак продължи да дрънчи. Щеше да й писне скоро и да играят на дама, какво пък...
На входната им врата се почука здравата. Близнаците обърнаха глави нататък почти едновременно. Бяха сами вкъщи, понеже родителите им имаха работа в Летящ огън, а прислугата беше излязла на покупки за обяд.
- Гости ли поканихме? - весело подхвана Фабио и си помисли какво ли щеше да е сестра му да покаже завидните си умения пред някой като Юджийн например. Юджийн беше много добър пианист.
- Не...
На вратата пак се почука. Фабио се замисли дали нямат рожден ден. Оставаше още месец, за жалост. Какво пък, винаги беше забавно да посрещаш интересни лица. Сигурно бяха черните магьосници. Много учтиви, докато не започнат изследванията си.
Белокосият остави кафето си и се изправи като добър домакин, за да отвори лично.

Входната врата се отвори и Фабио се изправи пред едно от най-чудните създания, които беше виждал през живота си. А той наистина беше виждал много странни неща. Белокосият в първия момент загуби няколко минути в недоумение. Не му направиха впечатление нито снегът, който влетя в антрето, нито хапещият вятър. Човек май никога не спираше да се учудва в тоя свят.
- Ти пък какво си? - успя да каже накрая, предизвиквайки кривата усмивка на онзи отсреща.
Това беше млад мъж, някъде на годините на близнаците. Съвсем ясно беше какъв е поне що се отнася до професията. Тъмносинята униформа със златни нашивки, тънката остра катана, дебелото наметало и прочие го причисляваха към новите войници от войската на Родригес. Съвсем ново поделение, което кралят беше създал. Добри момчета. Повечето от тях имаха интересни умения. Този пък имаше и интересен външен вид. Макар че беше нахлупил войнишкото кепе на главата си, за да се пази от вятъра, не можеше да скрие дългата розова коса, вързана на опашка. И тези животинско лилави очи. О, господи... Каква смеска трябваше да е?
Въпреки леко грубият въпрос, войникът продължаваше да стои гордо изправен, в типично войнишка поза. Подобна беше заел и Фабио просто по навик. Беше служил в армията от интерес и му беше харесало. Трябваше значи да го познава този, не можеше да е много по-възрастен... И Фабио беше генерал, по дяволите, трябваше да си знае войниците. Ая Рагг го беше научил на това.
- Сър, имам поръчение да се върна с вас в двореца, кралят се нуждае от съветите ви. За съжаление, Синеокият не беше у дома си. Затова кралят ми заръча да ви взема със себе си дори и насила. - розовият говореше твърдо, преглътнал обидата, ако изобщо зачиташе възклицанието като обида де. В говора му се долавяше някакъв далечен акцент, нещо драконидско може би. Нещо напевно. - Аз съм полковник Ямада Раску, сър.
- Ямада Раску... - нищо не му говореше това име на Фабио. Звучеше драконидско, но как точно... по пустиннически или?
- И ако ми откажете, сър, съпругата ви ми заръча да ви предам, ъъъ...
- Че довечера ще ме нахапе здраво? - Фабио се ухили. Съпругата му беше една от дъщерите на Рихан Нура и беше... опасно момиче. А я беше оставил в двореца, понеже тя искаше да си поговори надълго и нашироко с някои свои познати там. Елисия беше там. Уж братовчедка му щеше да я доведе после, но явно бяха решили друго.
- С малко по-различни думи, но да, сър. Простете, да повторя ли точните й думи?
- А, не, благодаря. Знам си ги.
- Ямараску! - това възклицание сепна и двамата, понеже дойде неочаквано от вътрешността на къщата. Беше Мая. Фабио изненадано се обърна назад, докато розовокосият бързо направи крачка назад, дори две, без да се замисля за действията си.
Мая довтаса с такова греещо изражение, че сякаш беше видяла някой огромен шоколадов бонбон.
- Така се радвам да те видя пак! Мислех, че си си отишъл отдавна! - държеше се с войника толкова... свойски. Виж ти, виж ти. Фабио им хвърли по един любопитен очакващ поглед. Ямада изведнъж беше решил, че изтривалката е много интересна.
- Здравейте, госпожице. - промърмори едва чуто от вятъра.
- Идваш тъкмо навреме! Исках да си спомня една песен! Ти със сигурност можеш да ми помогнеш - тя понечи да хване розовия за ръкава, но той й се изплъзна със завидна елегантност.
- Съжалявам, сър, нямаме никакво време - обърна се към Фабио, пренебрегвайки оскърбената сестра. Ей, това намирисваше на интересна драмичка. Фабио взе мигновено решение.
- След минутка идвам. Трябва ми палто. - още преди Ямада да е преценил дали да го позволи, Фабио дръпна сестра си вътре и затръшна вратата. Трябваше да я пита точно СЕГА - Какво означава всичко това?
- Той е най-добрият пианист, когото познавам. Учихме заедно. - намусено започна сестра му, но изражението й казваше много повече.
- Нима? И си те е свалял, но ти си го отрязала, но после си променила мнението си, но той вече не е бил там?
- Фабио!
- Познах ли? Не беше трудно. Хм... - за първи път разбираше, че сестра му си имала тайни обожатели! Това вече беше ново. И ставаше въпрос за неизследван обект! Брей, брей... дали Елисия знаеше за този пич?
- Знам само, че е роден някъде в Империята. Нямам нездравия интерес да се бъркам в живота на хората като теб и Елисия, така че няма смисъл да ме питаш "какво е" той. И всъщност отношенията ни не те интересуват.
- Сигурно, сигурно... - но много неща се нареждаха така. Услаждаше му се вече. Някой да се пробва с дъщерята на Стефано! За това се искаше смелост.
- Фабио... - предупредително проточи сестра му.
- Слушай... какво е той за теб сега? Когато го видя след толкова време?
- Не знам... просто си помислих, че трябва да му се извиня. Онова беше много детинско, а той сигурно го е приемал сериозно. Малко романтичен си пада, което не е лошо, но аз тогава не разбирах и... Какво изобщо ти обяснявам? Махай ми се от главата!
Фабио се ухили. Сестра му никога не се беше държала така. Никога!
Той се нуждаеше от време около този... обект.
- Като че ли ще трябва да изяснявате обидените си чувства... тъй де... Ей сега ще ти реша проблема.
- Какво?!
Но Фабио вече отваряше вратата. Хвана здраво онзи за ръката и го издърпа вътре, а после затвори, като че ли го беше взел да го убива. Розовокосият така и реагира, веднага щом успя да запази равновесие посегна към меча.
- Навън е много студено. Кой би се разхождал така! - с висок глас започна белокосият, с жест подкани розовия да се успокои и после безцеремонно го обърна да го насочи към едната всекидневна с пианото. - Всеки би си пийнал едно топло кафе...
- Сър, поръчението ми е...
- Да дойдеш да ни изсвириш нещо? Колко мило от страна на краля! Бих искал да чуя нещо хубаво. Нежно, старо...
- Сър...
- Заповядай, заповядай, не се стеснявай, дай ми палтото и шапката. Мая тъкмо се чудеше как да започне едно нещо.
- Не мога... - това вече прозвуча отчаяно и много тихо.
Трябваше му повече кураж на това момче.
- Можеш. - прошепна му Фабио - И аз ще ти докажа това. Направи още един опит. Не е късно. Може да откриеш, че светът се е променил.

Не можеше да заспи.
Ямада се обърна на лявата си страна и въздъхна изтощено. Вече две седмици, откакто някой беше сглупил да го прати в онази къща и генералът го беше забелязал.
В началото Ямада не беше подозирал нищо. Но после беше разбрал, че е интересен заради това как изглежда... и заради миналото му с Мая.
Мая Стефано...
Помнеше я като дете, как се мъчи с клавишите на пианото. Бялата й коса, отразена на слънцето. Червените очи, вперени с усилие в нотите. Проба след проба, грешка след грешка.
Помнеше я на предните редици в театъра, когато слушаше него. Беше пял за нея някога, да. Беше...
Заклел се беше никога повече да не я види, след онзи път, когато тя го отряза. Грубо, с присмиване, с огън, който още го изгаряше. Болезнен огън. Може да бяха почти деца тогава, но болеше. Пробождаше го бавно, година след година. Колкото и пъти да се опита да забрави.
Но тя се беше появила изведнъж пред него отново и беше все така нежна и красива. Бяла кралица. Бяла богиня.
Опитал се беше. Опитал, опитал... да се държи далеч от нея... но от тогава Фабио не го оставяше на мира и все му даваше поръчения да ходи до къщата им. И тя неизменно беше там. Ямада се криеше от нея, промъкваше се надалеч, уреждаше си срещи с прислугата, изпращаше някое момче... 
Но тя, тя, тя... изпиваше съня му, изпитваше желанието му да я заговори. Беше там, беше там... Десет години беше прекарал далеч, много далеч. Погълнат на пръв поглед от обучението си. Вътрешно обаче беше страдал много. Съветите на другите момчета очевидно не помагаха. Четири-пет от тях го разбираха идеално, но бяха в същото положение като него. Трима от тях накрая бяха решили проблемите си преди него.
Проклятие!
Той удари глава във възглавницата и лицето му потъна в нея. Трябваше да поиска мисия далеч от тук. Веднага!
- Хей... - леглото над него изскърца. - Помощ ли искаш, друже?
- Не можеш да ми помогнеш, Ишин - глухо промърмори Ямада. Никога не си беше представял, че ще го изгаря нещо подобно. Желанието да й проговори. Просто това, защото нищо друго не оставаше. Въпреки че тя ясно му беше забранила да го прави, а сега... Съдбата беше толкова несправедлива. Простена тихо. Ишин може и да разбереше мъката му, но наистина нямаше какво да направи. Това зависеше повече от Ямада. Не, че не беше смел, просто животът вече беше друг. Беше влязъл в армията, беше се променил. Нямаше да е същото... Животът вече не беше само сладък като сън и песен. На него не му се полагаше да показва нежност, особено с униформата си на гръб.

Конкретната сутрин беше най-лошата досега.
Той беше решил да отиде да потича малко, за да се освежи. Поне като не можеше да спи, да прави нещо полезно за себе си. Другите предпочетоха да отидат да тренират с копия, но той не беше добър с това оръжие. Предпочиташе меч, предпочиташе тайнственост. Взе си тежките военни ботуши, за да му е гадно, докато се мъчи с обиколките. Трудностите действаха добре, уморяваха те и те отърваваха от мъките ти за определено време.
И тя беше там, на арената.
Ако я беше видял навреме, щеше да избяга по-надалеч, но нямаше този късмет. Затова тя го завари на тясно в оръжейната, където Ямада беше сметнал, че трябва да си навлече и нещо тежко отгоре. Мая нямаше нужда от оръжие, за да му глътне езика, така да се каже.
Беше прекрасна в тази зимна утрин. Със зачервени страни, надянала бяло-сива рокля. Значи идваше за някаква официална среща в двореца. Зимна шапка и пухкави ръкавици. И гневно решителен поглед.
- Добре е, че нямате много места за тренировки тук. Липса на сън? - язвително попита тя, като направи три крачки към него, заемайки единствения възможен път за бягство. Съответно за Ямада оставаше да се притисне до стената отсреща. Тя изглеждаше като... развилняла се хала. Не можеше да й отговори. Не знаеше как. Нямаше представа дали беше дошла да го мрази или по-лошото - да го обвинява. Защото той не смяташе себе си за виновен за това, че го боли, тоест... Отровата на думите й беше това, което го спъваше.
- Не се учудвам - за момента тя и не се нуждаеше от думи сякаш. Беше достатъчно доволна да го вижда. Дотолкова доволна, че смело продължи да се приближава. - Познато ми е. Знам как боли. Изпива ти силите. И мислите. Като поквара и болест. И накрая не знаеш какво да правиш, светът става сив и печален. Зловещо, студено и гадно място. И ти самият ставаш студен и гаден.
Ямада не я слушаше изцяло, защото беше зает с паниката си да излезе или да каже нещо. И двете неща не му се удаваха, защото отгоре на всичко беше и твърде изненадан. Дотолкова, че сърцето му със сигурност се беше превърнало в птица. Нямаше идея защо реагира така, може би беше някаква обща реакция, нещо, което... Какво?!
- Понякога студът убива болката в теб и оставаш само гаден. Като дете смятах, че това е по-добрият вариант. Малко острота, малко отрова, и те оставят на мира. Изглеждаш силен, докато всъщност си смешен... аз бях такова момиче. Смятах се за мъжкарана, но дори брат ми не можеше да е жесток като мен. Когато баща ми ме порицаваше, разбирах. И когато напълно разбрах след години, плаках много. Плаках и заради теб. Знам какво ти направих.
Ямада потръпна уплашено, когато тя сложи ръка на гърдите му. Огън. Тя беше прероден огън. Беше търсил този огън и в същото време той можеше да го унищожи.
Тя беше толкова мъничка... Но в никакъв случай беззащитна. О, определено не беззащитна. Ямада знаеше защо се беше влюбил в нея, но не знаеше дали ще може да й се докаже сега, след толкова години. След толкова промени. Той беше...
Целунат.
И от това не можеше да избяга. Честно казано, не искаше и да го прави. Някога беше мечтал да го направи той, по същия изненадващ начин.
Пак я беше изненадал, въпреки това. Тя беше очаквала Ямада да направи опит да избяга и категорично да откаже това.
- Мразиш ли ме? - беше друго, ако й се подиграваше с това. Ако нарочно искаше да я нарани отново. Ако... можеше ли да е такъв човек?
- Не! - как можеше изобщо Мая да го пита това?! Той просто не можеше да обясни... И сега се обърка още повече.
- Защо тогава? - тя зарови лице в гърдите му, понеже му стигаше едва дотам. Не можеше постоянно да стои на пръсти, за да го достига. - В какъв свят живееш, идиот такъв? Просто един разговор, Ямараску. Аз не съм отровна. Просто трябваше да поговорим като големи хора още в началото.
За това беше права. Че е идиот. Наистина беше идиот.
Светът му просто беше твърде... твърде взет от книгите? Винаги го беше съзнавал и сега разбираше, че не беше чел правилните книги. Или поне не беше израснал с правилните истории. По дяволите. Дори в този момент съзнанието му я възприемаше като най-нежното създание, което някога го беше докосвало. Мислеше за нея като за... като за нещо нереално.
- Съжалявам, Мая. Съжалявам, че съм такъв кретен.
- Крайно време беше да си го признаеш - прихна тихичко тя, без да се помръдне. Страхуваше се, че той ще изчезне, ако се мръдне. Трябваше да й даде сигурност. Трябваше да я прегърне. Да я докосне и да разбере, че наистина е тук. Да го осъзнае. Да мисли трезво.
Дори си позволи да я целуне по главата. Косата й ухаеше на пролетни цветя. Спомняше си това отнякъде. Спомняше си.
- Говори ми. Набий ми в главата що за нищожество съм. Заслужавам го. - това решение трябваше да е добро. Беше някакво начало. Беше готов да се промени. Сепна се. Може и да го заслужаваше, но... можеше да се закълне, че тук, в бараката... Фабио беше на работа днес и тук, в бараката... - Не! Не тук... само не тук.
- Води ме тогава. - тя го погледна намръщено. Това изпитание ли беше? Приличаше на такова. Като в книгите... ох, стига с тези книги!
Добре. Щеше да води. Да поеме инициативата. Макар че тя беше поела инициативата. Макар че...
Забрави! Наистина беше идиот.
Просто трябваше да спре да мисли. Да я хване за ръка и да води. Все някое място щеше да изглежда сигурно. Дори да нямаше сигурни стени пред Фабио ди Стефано. Ямада щеше да го изгради някак. Сега беше времето.

//Фабио - Аз може и да съм видял~
Изключително се интересувам кое е по-страшното. Да се представи пред баща ми или да се представи пред мен?
Май знам отговора, мхм~

Трите сестри станаха както обикновено рано, макар че не можеха да бият майка си по ранно ставане. Тя беше отдавна излязла, пък колкото до баща им... Кой знае, той не живееше с тях отдавна.
Две от тях бяха близначки и си приличаха по всичко. Дори се движеха еднакво. По-малката приличаше повече на другата им сестра, която... днес не беше с тях.
- Още ли спи? - най-малката вдигна поглед към тавана, докато месеше хляба. Трите сестри много обичаха да готвят храната за семейството лично. Близначките повдигнаха рамене.
- Едва ли. По-скоро плаче. От месец и половина е така.
- Мама не трябваше да я пуска в столицата. Казах й, че може да стане така.
- Някой я е измамил и сега сигурно ще намрази всички мъже.
- Може пък и да си го заслужават. Дано е издрала очите на оня.
Те бяха единствените, които можеха да позлословят по адрес на неизвестния накърнител на достойнството на сестра им. Тя беше като прекършена от мъка и не беше пожелала да обясни точно какво се беше случило за трите седмици, които беше прекарала в столицата. Майка им беше пращала близначките преди, скоро щеше да е ред и на най-малката. Повечето дракониди, когато навършеха определена възраст, отиваха в столицата. Можеха да имат късмета да хванат някой важен за съпруг или съпруга. Можеха да попаднат на самия император и той да ги хареса, никога не се знаеше. Така сестра им беше тръгнала с голямо нетърпение, а се беше върнала бледа, отслабнала и с несекващ поток сълзи. Скоро майка им щеше да доведе лечители, ако това продължеше.
Засега обаче сестрите не искаха да притесняват сестра си. Може днес да беше денят, в който тя щеше да се наплаче и да излезе. За всеки случай, дори не почукаха на стаята й. Най-малката остави топлата закуска пред вратата й, заслуша се, не чу нищо, и се оттегли малко по-спокойна. Съкрушената сестра вероятно спеше. Толкова мъка беше непосилна дори за драконид.
Трите сестри излязоха. Обикновено си правеха кратка разходка, купуваха си това-онова и така нататък. Обсъждаха този или онзи... А и иначе щяха да полудеят у дома. Минаха покрай някакви, които тормозеха някакъв мръсен парцалив скитник, както обикновено довлякъл се от някакво село... а може би и пустинник, все едно. Подминаха някакво момченце, което търсеше баща си и за което вече се грижеха една тълпа дракониди и сестрите нямаше какво повече да направят за него. И се насочиха към сладкарницата.

Тя беше благодарна на сестрите си, че не я тормозят, че не казват нищо. Че я оставят в стаята й ден и нощ, нощ и ден. Не й се ходеше никъде. Не можеше да свърши нищо. Тя се беше провалила с гръм и трясък. Всичките й фантазии бяха просто детски мечти. Беше го осъзнала... там. Колко глупава беше!
Навън всъщност се задаваше буря. Истинска суграшица. Беше усетила това по въздуха. Първите снежинки щяха да заварят сестрите й в сладкарницата, на топло. Щеше да се напълни с интересни за тях индивиди. А на нея нищо вече не й беше интересно.
Но беше благодарна за храната. Знаеше какво трябва да прави. Да изчисти, което можеше да направи съвсем машинално, да напълни ваната и да свали дневния страх от себе си. После да седне отново в празната си глуха стая и пак да се самосъжалява. Просто нищо друго не беше придобило смисъл, все още. Беше минал повече от месец, но... Но...
Преди пак да е заплакала, се зае за работата. Чистенето гонеше депресията, така казваше най-голямата й сестра. И вярно, сякаш се забравяше какво време е изминало. Всичко беше толкова... механично.
Уплаши я силно тропване на входната врата. Не беше забелязала как снегът вече бие по прозорците. Как захладнява. Нищо от това все пак не беше имало значение. Но отдавна не ги бяха посещавали съседките. Обикновено знаеха, че по това време в къщата нямаше никой. А може би сега знаеха, че тук е останало едно момиче, което всъщност не живееше. Съседите знаеха всичко.
Тя спря горещата вода, с която пълнеше ваната и се зачуди дали да не остави съседката да си мисли, че наистина няма никого. Щеше да е по-лесно, вместо да се прави на клоун. Беше й някак противно да играе чужд живот.
Но съседката щеше да влезе, най-вероятно, и тогава щеше да се наложи да се гонят, или да бъде поканена на чай, или... По-добре да й отвореше, да й дадеше каквото иска и пак да остане сама.

Завръщащите се към дома сестри... се скриха зад един ъгъл. Те трудно щяха да повярват на това, ако сами не го бяха видели.
Пред вратата й беше проснато най-окаяното, мръсно, вонящо и отвратително създание, което драконид можеше да понесе. Тя сложи ръка пред устата си, за да не изпищи.
След това се просна до него и започна да търси лицето му под парцалите, калта и другите нечистотии, с които беше покрито нещото. Може би същото нещо, което бяха били по-рано на площада.
Намери лицето му, цялото в кал и нещо още по-лошо. Въпреки това го целуна, макар че не получи никакъв отговор. Дишаше ли?! Да... да, дишаше... Беше като мъртва канара боклук, но беше жив и лицето му потръпна под пръстите й. Знаеше, че е тя. И тя го разтърси неволно, сякаш се опитваше да го събуди от някакъв транс.
- Тук ли си? С мен ли си? Виждаш ли ме? Делоис, виждаш ли ме?!
Това породи усмивка от негова страна. Насили се да отвори очи. Огледално златни очи, в които тя видя уплашената себе си.
- А ти... какво мислиш... за последния въпрос?
Отговорът беше "не". Той не я виждаше.
- Как стигна дотук от столицата? - незнайно защо, това я ужасяваше повече от всичко. Знаеше, че той много се страхува от излизането от вкъщи. Че дори и да го направи, ходеше само до известни му места, където да не можеше да се издаде с нищо.
- С божията помощ. Не беше никак лесно да го спечеля... но виж... Дойдох да ти поискам прошка. Трябва да ми простиш. Трябва да се опиташ. Знам, че сбърках. Вече знам, че сбърках. Вече знам... - с всяко накъсано изречение като че ли губеше така известното си самообладание. За него светът беше станал огромен и черен. Беше като полудял от целия този път към непознатото нищо. Страхуваше се от това, което щеше да се случи в края на този път. Трябваше да каже всичко, което със сигурност беше повтарял сам на себе си като мантра, за да стигне дотук.
Но тя отказа да го слуша. Нужно й беше само да го притисне силно до себе си. Предишния път той беше направил това за нея.
- Слушай ме, Сем. Дойдох да те моля за прошка. Дойдох, за да ти доне...
- Не ми трябва нищо друго, освен теб. Няма какво да ти прощавам. Не съм спирала да те обичам.
- Не става така. Не и след всичко, което се случи.
- Ти жертва себе си, за да дойдеш. И това ми е напълно достатъчно. Не смей да отричаш! Обичаш ли ме?
- Да.
- Ще ми дадеш ли живота си, Делоис?
Той се стегна изненадано. Мъжете обикновено питаха това дамата на сърцето си, не обратното. Но на нея й беше писнало от този тип романтика. Предлагаше му "магическа сватба" просто защото беше нещото, което вярваше, че и двамата искат. Беше сигурна, че той щеше да я попита същото само няколко минути по-късно. И макар че обикновено мъжете мразеха тази обърната версия, тя знаеше, че той ще приеме това по-добре от други.
- Да, Сем. Да. И каквото друго пожелаеш.

Беше по-лесно, когато вече бяха едно цяло. Той беше приел настояването й да споделят зрението си. Проста магия, която обаче той можеше да практикува само с много близките си хора. Никой драконид нямаше да одобри, че Делоис Рейли е още жив, при положение, че е недъгав.
С помощта на тази магия тя му помогна да влезе в къщата и затвори вратата зад него. За да не го пусне да избяга. Този път нямаше да се разделят болезнено. Въобще даже нямаше да се разделят. Нямаше да имат възможност, а и той я гледаше с такова... неприкрито възхищение? Чак й стана неудобно. Не беше честно! И на него трябваше да му е неудобно. Нали магията ги обвързваше във всичко.
- Ще ти помогна с това - с каквато решителност намери, тя започна да се бори с парцалите на Делоис, макар че знаеше, че той ще се бори с нея, разбира се - По някаква случайност напълних ваната едва преди минути.
- Не е нужно да ми помагаш чак с дрехите - естествено, сприхаво започна да й се дърпа. Слепите имаха няколко много неприятни черти. Например, страдаха от свръх гордост, когато някой се опитваше да им помага с всекидневните неща. Пък макар и в момента да споделяха зрението си.
Семирамида все пак успя да свали от главата му нещо, подобно на шапка и от гърба му нещо, което някога беше било наметало, преди той да хване намръщено ръцете й.
- Мога и сам.
- И какво от това? - изсъска му и му се ухили. - Да те информирам ли за простия факт, че миришеш ужасно? А аз търся моя си Делоис и ще го намеря. - измъкна се и започна да се бори с нещото, което май беше било риза допреди няколко седмици.
- Защо не оставиш на твоя Делоис да се освободи от мнимия Делоис?
- Да не би да се срамуваш от мен?
- Разбира се! - и тя наистина видя това. Стори й се някак смешно. Може би и някак мило. Макар че червенината определено не му отиваше. Беше странно.
- Да ти напомня ли за магическата сватба?
- Не. - той завъртя очи. - Това е най-лошото от всичко. По твоята логика, заради тази сватба в момента аз съм нервната девица.
- Точно това си!
- Ще те ухапя.
- И аз също те обичам. Сега бъди послушен и вдигни ръце. Ние сме напълно сами и всичко ще бъде съвсем наред. Ако ми помогнеш, ще те целуна. Звучи като добра сделка, нали? И ако си толкова срамежлив, просто гледай мен.
- И трябва да ми действа успокоително? - все пак след още няколко секунди колебание, вдигна ръце. Играта на майка с малко дете го забавляваше.
От бившата дреха изпадна остра кама. Последното оръжие на надеждата му. Ако се беше провалил, щеше да се самоубие. Такова обещание беше дал и при предишния път, когато беше сключвал сделка с бога си. Или пък беше заплаха, Семирамида не беше сигурна за отношенията на Делоис с благословителя му, но беше давала дарове за този бог. Този бог беше спасил Делоис в планината и го беше върнал на света. Беше ги срещнал.
Тя си изпълни обещанието отпреди малко и след това прихна.
- Откачено е как миришеш на торба с мъртва риба, а дъхът ти е на виолетки.
- Ей, това как изглеждам отвън не значи, че така трябва да се чувствам и отвътре. Студено ми е.
- Последвай ме, нервна девицо.

Майка й беше разбрала за неканения гост. От сестрите й, които кой знае как го бяха видели.
Целият град беше разбрал за съмнителния гост.
Все тая.
Семирамида беше достатъчно щастлива да приглажда косата на неканения гост и да го гледа как спи под килограмите завивки. Преди половин час се беше измъкнала от прегръдката му, за да може да си отдели конкретното време само за себе си. Така я беше заварила майка й. Беше влязла съвсем безшумно и ако Семирамида още спеше, нямаше никак да й хареса. Но сега беше напълно подготвена.
- Имаме ли някакви дрехи, останали от татко, мамо? - прошепна достатъчно силно, за да я чуе жената, застанала объркана на входа на стаята, но и достатъчно тихо, за да не събуди Делоис. А и да го събудеше, беше сигурна, че той ще играе по правилата й и щеше да остане в поза заспал. - Наложи се да изгоря неговите. Нищо не беше останало от тях.
Макар че многозначително погледна към две съвършени златни колелца, оставени на нощното шкафче. Делоис й беше казал, че е рано да носят брачни халки, но все пак й ги беше донесъл. Всяко драконидско момиче си мечтаеше за тях, както човешките момичета си мечтаеха за сватбени рокли. Все пак халките бяха магически обвързани и бяха много скъпи. Често драконидите събираха почти цял живот, за да си ги позволят. Или даваха всичко, което имат за тях. Бяха доказателство за всичко, наистина. И вечно едната водеше към другата, независимо от разстоянието. Поне Семирамида знаеше така. Всички знаеха така. И скоро щеше да го знае от опит.
После се обърна към майка си с предизвикателен поглед. Жената още седеше и се чудеше какво точно да стори.
- Разкажи ми какво говорят из града. После аз ще ти разкажа кой е неканеният ни гост. Мисля, че ще го харесаш.
- Първо ти ми кажи в какво си се забъркала. Долу в кухнята има едно малко момченце, което твърди, че баща му е тук.
- Рекка! - виж, това Семирамида не беше очаквала. Нами и Рекка бяха още много малки, но момчето имаше приключенски характер. Беше тръгнало след баща си, очевидно, а да го пази или кой знае какво. И явно се беше загубило.
Семирамида пренебрегна враждебната физиономия на майка си, която явно мислеше нещо от типа "С какви мъже ми се бъркаш?!" и скочи да отиде към кухнята да види детето. Макар че се сети в последния момент да добави и:
- Не смей да го докосваш и с пръст, ясно? Ще разбера, ако си.

//Това е повече към оригинала от другия форум, където Фуин го няма. Интересно е как децата биха се подредили всъщност. Една от версиите трябва да е, че всички просто са деца на Семирамида, въпреки аномалиите при Рекка. Мисля, че стои по-добре отколкото да се е появил Фуин, Делоис и Сем да са се разделили и накрая пак да са се събрали... поне на Създателката първото по й допада. Така Рекка става още по-интересен...

Дърветата танцуваха заедно със сестрите му, които се смееха и увиваха около стволовете. Боровете бяха любимите им дървета. Могъщи, древни и мъдри. Рен Хил-херу всъщност също ги харесваше. Даваха му усещане за някаква сигурност, като че да си беше вкъщи и че не беше сам.
Макар че донякъде той беше избрал живота си в планината и не съжаляваше това. Беше поласкан от желанието на Игдрасил и разни други да му подарят тази компания. Дърветата, животните, близкия бистър и шумен поток. Всички тези елементи създаваха планината такава, каквато хората искаха да я виждат. И за безсмъртните също беше красива.
Една от сестрите му се опита да го привлече към дивия вятърен танц, като се уви около жезъла му и го ощипа по бузата, но той й се дръпна нежно и я остави да излети сама. Единствено на сестрите си не можеше да се сърди за тази проявена близост, за това... нахалство. Те като цяло комуникираха само с подобни жестове и смях. Бяха безобидни, до мига, в който някой от братята им не ги помолеше да жилят със злоба. Беше се случвало понякога. Брат му, Север, правеше това най-често.
Спомняйки си за жиленето, Рен Хил-херу се обърна към скалите, в които времето бе прокопало пещери и капани. Някои от тези пещери ставаха дом за него, когато скиташе из владенията си. Камъкът пееше с него. Те пазеха цветята, които обичаше.
Напоследък беше увеличил колекцията си от любими цветя, така да се каже.
Богът успя да го зърне до една от големите пещери, на ослепително зелена поляна, където младежът се забавляваше с това да се опитва да хване няколко послушни зайчета, които умело прескачаха ръцете му. Допреди малко младежът беше този, който си беше играл с Халите, като им беше свирил на една флейта, която беше направил сам. Биваше го с дялкането.
Планината го обичаше.
Рен си го спомни в онази мразовита утрин, окървавен и съсипан, с кривия нож в ръце. Богът знаеше, че драконидите се самоубиват, когато станат недъгави, но честно казано дотогава никога не беше виждал това. Случваше се толкова рядко, че изглеждаше невъзможно. Те винаги бяха съвършени, винаги.
Но в онзи момент беше разбрал защо го правят. Беше усетил ужаса, болката и отвращението на този драконид към самия него. Беше осъзнал с цялата си същност какво е да си драконид, въпреки че самият Рен не беше. Беше научил много, много важен урок.
И също така беше усетил абсолютната нужда да приеме този живот като дар. Рен беше Планината. Този драконид се подаряваше на Планината. Подаряваше се на бога й.
Рен не искаше смъртта му. В този драконид беше видял талант, красота и мъдрост. Нещо, може би по-висша сила дори от самия бог, му беше посочила точно този драконид. Рен беше поискал живота му. И пламенно беше започнал да се бори за това. Този драконид му беше нужен, за да съществува. Звучеше сякаш нелепо, но беше така. О, беше...
Беше ужасно трудно да се пребори с предишния му благословител. Трябваше да направи много жертви. Но мислеше, че си бяха стрували. Този драконид беше истинско съкровище. Не знаеше точно защо, но беше така. Обичаше го като свой син. Може би дори най-скъпия си син. И не се срамуваше от това.

Той леко стъпи на меката трева, в която драконидът дебнеше зайчетата. Макар да беше преживял множество злини, младежът все още се движеше с котешка грация и красота.
И също така чуваше особено добре. Вдигна глава, когато Рен се появи, пък макар и богът да не беше създал никакъв звук. Ето защо Рен се гордееше с това момче. А и кой щеше да отрече, че драконидът е един от най-умелите магьосници, раждани наскоро? Рен беше развил способностите му, доколкото смееше, без да си навлече гнева на останалите богове. Те все се страхуваха някой да не си създаде непобедим воин. Рен не искаше воини. Искаше само драконидът да живее пълноценно.
- Рен. - драконидът се усмихна. Той май беше единственият, който го наричаше по име по този начин. Без да принизява бога или да го величае. Просто като към... приятел.
Драконидът седна в тревата и почти безпогрешно загледа към мястото, където според него беше богът. Ставаше все по-добър.
- Днес е специален ден. Знаеш ли защо? - Рен се усмихна, когато гласът му спомогна за коригиране на главата на драконида към точното място по почти елегантен начин. Сякаш просто нещо за миг му беше хванало вниманието другаде и затова не беше погледнал точно.
- Не съм сигурен... Да не би да имам годишнина? Макар че, доколкото помня, я празнувахме преди около месец.
- Правилно се ориентираш. Не е годишнина. Но за мен е почти също толкова важно.
- О! - съществото наведе глава наляво. Ако все още имаше опашка, щеше да изпише въпросителен и любопитен знак с нея, но това сега му беше спестено. - Чувствам, че ще зарадва и мен.
- В това не съм толкова сигурен. Цялата работа е в това, че... бих искал да се върнеш отново сред живите.
По лицето на събеседника му премина сянка и объркване. После драконидът леко посърна и се притесни.
- Каква е причината? - тихо се осведоми накрая, сякаш се чувстваше провинил се в нещо много важно. Рен не искаше да го пуска и без да му създаваше тези трудности откъм въпросите, но нямаше избор. Винаги ли щеше да е така? Може би това... все пак го караше да се усмихва.
- Причината е, че те върнах, за да живееш, а живот има само там, където са другите. Не накрая на света. Има едно място, което бих искал да заемеш. Защото... просто искам да знам, че си щастлив.
- Това е наистина мило, Рен...
- Но?
Съществото замълча. Рен беше направил така, че да не е пределно трудно за създанието да напусне този си временен дом. Беше се уверил, че драконидът знае, че боговете винаги са с избраниците си. Че... О!
- Ти се страхуваш.
- А не бива ли? - драконидът си пое дъх, помълча малко и после реши да си каже всичко на един дъх -  Благословителят ми ме заплаши на няколко пъти. Изпрати ме тук да умра. Заличи миналото ми, за да ме изтезава. Благодарен съм ти за това, че ми даде този живот. Че ми създаде такова минало, което да обичам. Но там, назад, не ме очаква вече нищо. Не помня лицата на семейството си, Рен. Аз вече нямам семейство. Дори си нямам име.
- Благословителят ти беше просто едно тлъсто, мазно и гнусно прасе. Дори не заслужава своя дар... - Рен премълча останалото, понеже не беше предназначено за простосмъртни уши. Беше казал и така достатъчно. Но нямаше значение. Трябваше да каже на младежа истината.
Излезе доста по-мрънкащо, отколкото очакваше от самия себе си.
- Бях при Съдбата във връзка с твоя случай и я помолих да ме направи твой благословител.
И физиономията на драконида също не му помагаше особено да се почувства по-малко неудобно. Онзи хем беше пребледнял, хем стоеше с широко отворена уста, сякаш челюстта му се беше откачила. По едно време започна и да трепери. Да не би да получаваше онова, дето хората го наричаха "сърдечен удар".
По-скоро беше получил "драконидски удар". Изразяваше се в просване в краката на някого и понякога блъскане на главата в земята по три-четири пъти. Хем да ти мине вълнението, хем да заявиш, че няма по-щастлив от теб. Или пък да си скриеш сълзите. Ако можеше, драконидът щеше да го прегърне, по дяволите. Нещо, което Рен се беше постарал да му каже, че мрази. И драконидът помнеше. Богове, помнеше всичко.
Богът трябваше да продължи.
- Затова си помислих, че мога да те помоля да направиш опит да се върнеш. Защото... ами би било по-добре за теб. Знаех си, че ще ми откажеш заради миналото и прочие, което не искам да ти разкажа. Причината е, че просто... не принадлежи на мен. Нито вече на теб. Но и в това има нещо добро. Имаш чисто начало. Просто... ще ти дам име и ще ти помогна. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.
- Можеш да ми дадеш име?! - кой знае защо, това явно беше най-важното за драконида.
- Задължен съм от Съдбата да ти дам такова. В противен случай тя никога нямаше да ми позволи да...
- Кажи ми! Кажи ми как се казвам!
Съдба, това броеше ли се като приемане от страна на простосмъртния да приеме новия си бог?
По дяволите, трябваше да е приемане. Рен просто чувстваше, че е така. Стремежът му към тази душа, която да пази, беше... осъществен. Оставаше само малката подробност за голямото начало.
- Името ти е Делоис Рейли.

Мама не ми е истинска майка, нито пък някой от двамата ми татковци е истинският ми татко. Когато бях по-малък, бях много нещастен, че това е така. Но мама винаги забелязва, когато някой от близките й е потиснат и когато ме попита какво ми е, веднага разбра как да прогони тъгата.
Мама е много смела жена. Обикновено никой не признава това. Дори тя самата. Но когато жените забележат пръстените на ръцете й, винаги си имат едно на ум. Мама е много специална жена. Тя носи три пръстена на едната си ръка. Един златен, един сребърен и един бронзов. Обикновено пред другите жени мама се прави на глупава и на висок глас говори за "златния си мъж" и "сребърния си мъж".
Мъничката тайна се крие в бронзовия пръстен. Той свързва нея с мен.
Аз не съм от мъжете й в онзи смисъл на думата. Но когато усещам топлината на пръстена, който мама ми подари, знам, че имам семейство.
Златото, среброто и бронза не ни маркират като най-важен и най-маловажен. Мама просто вярва, че златото отива повече на единия, а среброто - на другия й мъж.
Мама е единствената жена, за която се сещам, която има двама мъже.
Всички лели казват, че мъжете на мама са "трудни", каквото и да означава това. Отношенията на татковците ми с мама, а и между самите тях, наистина са странни. Но двамата са добри приятели, а единственото, което искат за мама, е тя да е щастлива и винаги усмихната.
Винаги съм обичал вечерите, които прекарваме заедно. Две черни глави и две червени.
Седим в редичка и гледаме звездите. Татковците ми пият нещо освежаващо или Златен дъжд и разказват разни интересни неща, а мама ме държи в скута си и понякога ми помага да откривам съзвездията, за които татковците ми спорят. Често на пътя звездите са най-добрият ни ориентир в приключенията. А когато не сме на път, аз и мама играем на някоя игра, докато единият ми татко свири, а другият пише. Стига ни само да сме заедно и всичко е наред.
Всички казват, че татковците ми май не обичат мама. И сигурно са се оженили за нея заради парите и потеклото й. Мразя тези сплетни. Татковците ми наистина обичат мама. Изпълняват дори най-шантавите й желания. Веднъж например, когато тя беше болна от слънчева треска и ги помоли да останат с нея, защото й е много студено - това беше някъде през първите години на живота ни като семейство - двамата малко се мусиха, но в крайна сметка дори татко Джора склони, и тримата се сгушиха заедно. Спомням си, че мама беше между тях двамата и да, беше стиснала по една от ръцете им, но едва ли, за да им пречи да избягат. Тя се страхуваше болестта да не е нещо по-страшно. Когато пътуваме, все още я пазят по този начин понякога. Особено ако сме в някоя дива местност. Тогава, когато аз бях малък, тя прегръщаше и мен.
Сутрин татко Джора винаги става най-рано. Дори когато не пътуваме, а сме у дома, той сякаш винаги е в кухнята още преди да изгрее слънцето, направил си е кафе, и пуши билкова лула. Много често вече чете първите ранни новини от града. Винаги един час след изгрева на слънцето се събужда татко Аник. Той влиза в кухнята като сомнамбул, дори не поздравява татко Джора, и веднага се заема да прави закуската. Прави го, защото често оставаме без прислуга. Мама не обича твърде много хора у дома, а понякога прислугата говори лошо за разни неща и мама я боли от това.
Когато аз се събудя, вече ме чака закуска, татко Аник се е скрил в банята, за да си вземе някой освежаващ душ. Татко Джора оставя вестника настрана и ми прави компания.
Не знам кога става мама, но сигурно доста късно. Тя обича да спи до късно.
Двамата ми татковци обичат да я правят щастлива. Понякога се наговарят да й купят нещо, което знаят, че ще й хареса. Забелязал съм, че и двамата следят много внимателно реакциите и поведението й. Винаги отгатват точно желанията й. Дори веднъж, когато тя беше особено нещастна и я намерих с големи ножици в ръце - много се уплаших. Но никой от татковците ми не намери това за странно. Татко Аник й предложи да й помогне, когато го повиках за помощ, и отряза дългата й плитка. Татко Джора, който през това време седеше на входа, каза нещо от типа, че страданието се поделяло, и когато татко Аник кимна, двамата последваха примера на мама. Така и не разбрах причината за това, но помня как се усмихваше тя. Дори започна да се смее след краткото заяждане на татковците ми на кого му отива повече с къса коса, после прегърна и двамата, и дълго си говориха нещо.
Разбира се, понякога тримата се карат. Татко Джора много често е ядосан за разни неща. Той се гневи лесно. С татко Аник спорят за много неща. Понякога мама се включва в караницата. Често звучи страшно, но винаги стигат до решение. Просто и тримата трябва да се убедят, че поне един от тях е прав, и всичко си става пак нормално.
Всички деца в Абоба ми казват, че семейството ми не е нормално. Но в Летящ огън понякога ми се възхищават. Никъде не ходим четиримата заедно. Мама казва, че мрази злите езици и погледите, които й хвърлят. Тя е принцеса и много от драконидите смятат, че има двама мъже само защото има властта да "има когото си иска". Тя не си губи времето да спори с никого. Просто продължава така, както знае, че ще е щастлива.
Всъщност е без значение, защото аз обичам семейството си. И знам, че те тримата обичат мен. Според мен това е най-важното и не знам защо децата в Абоба не ме разбират съвсем. Веднъж попитах чичо Зеф за мнение. Той дълго се смя. Честно казано, той нарича семейството ми "Трима мъже с мадама", което звучи малко странно по пиратски. Но ми каза, че на другите им е странно, задето бащите ми са двама и това противоречало на природните закони. Според мен гледат твърде много в подробностите. Когато веднъж питах мама защо е решила да направи тази стъпка, при положение, че е единствената както в кралския род, така и почти в целия град, тя ми каза, че понякога не ти избираш. А и не ставало дума за конкретен избор. Че нашето семейство, преди да стане такова, било сбирщина от сираци, които са търсили малко близост и щастие и просто така се е случило да го намерят. Поне така запомних думите й, но ми харесва как звучи, дори да не е съвсем точно. За мен поне е вярно. Все пак и татко Джора, и татко Аник, са почти сираци, спасени от дядо Митра. Аз бях спасен от татко Джора. Бях сирак, преди да получа, каквото ми е липсвало, дори имам по-голямо семейство от това, на което съм се надявал.
Шин во-зад Ко'уен

//Също такас се надявас на петицас, никъде не пусна нито едно Съ!

Вече беше споменато, че Създателката е имала идея и за музикална компания, където Арсен е шеф, Гио е първия му идол и така нататък.
Тази компания всъщност си е доста добре развита и аз самият работя там... понеже съм вторият идол xD Сега е пълно с такива. Има танцьори, актьори, писатели и дори помощен персонал. Направо сме си за сапунка.
Има един много удобен начин да се "влезе" в компанията и да се усети духа й поне малко.
Чрез конкурсите, разбира се!
Тъй като сега на мога е Вал, ще дадем пример с него...
Забележка: Още по-добре, че е с опашка! Градът определено не се обитава от обикновени хора все пак...

~~~~~~~

Трафикът в града по обед винаги беше ужасен. Все пак беше огромен град, с небостъргачи в облаците, с милиони коли. С милиони реклами и известни лица, които залязваха само след като денят свърши. В този град беше трудно да се прехранваш, ако си човек на изкуството, ако не харесваш Компанията.
Компанията в началото беше никому неизвестна фирмичка за таланти. Така знаеха хората. Някакъв студент от актьорската школа я беше основал и след неуспешната си кариера в Китай се беше върнал от там с едно момченце.
Момченцето, което скоро целият град обичаше лудо. То беше тяхната най-голяма гордост и съответно - най-голямата им звезда. А Компанията му прерасна в най-голямото нещо в този град. Тя обединяваше повечето творци. Не, че изискваше всички хора на изкуството да работят за нея, съвсем не. Просто печелеше любовта на повечето хора и така привличаше сама звездите, минали и бъдещи, които искаха да са част от семейството й. Защото Компанията беше едно цяло семейство.
Бяха се преборили заедно с хулителите, с полицията, с правителството, с целия свят. Искали бяха да ги стъпчат и да осмеят всичките им усилия. Но напук Компанията беше останала. Те бяха прекалено честни и чисти, за да може да им бъде навредено. Бяха го доказали хиляди пъти досега. И вероятно щяха да продължат да го доказват.
За момента Компанията разполагаше с най-големия брой актьори, музиканти и други таланти в страната. Всички бяха доволни и държавата се радваше с тях. Никой не знаеше докога ще продължи идилията, но беше интересно тя да бъде наблюдавана.
И понеже Компанията вече не можеше да приема всеки втори в семейството си, дори и да искаше, тя трябваше да излезе с някакво решение на проблема. Просто нито имаше място за всички на сцената, нито пък всеки втори в града, в страната или по света всъщност беше "достоен". С други думи казано - не всеки имаше таланта, който си мислеше, че има.
Така че Компанията беше измислила конкурсите.
Конкурсите се обявяваха веднъж на три години. В началото само в града, после в цялата страна, после се включиха дори хора от чужбина. Състезанието беше просто. Трябваше да докажеш таланта си и да се пребориш за мястото си. Само това.
Разбира се, за да бъде честно, нямаше само един победител. Не можеше да сравниш музикант с актьор или танцьор, освен ако единият от тримата видимо не е много, много по-добър от другите. По-често в Компанията влизаха по няколко души след всеки конкурс.
Добре де, наистина звучеше малко сложно. Истината беше, че скоро Компанията щеше да обяви, че не се нуждае от повече нови лица. Следващите звезди щяха да бъдат свободни. Щяха да бъдат приети, ако желаеха, да, но нямаше да ги примамват с конкурси. Понеже някои лица вече се възмущаваха от тези конкурси.
Е, точно тези неща нямаха никакво значение в конкретния отрязък от време. Трудностите се решаваха от шефа на компанията. Хората трябваше да приемат думите му. Волята му се чуваше добре и се разбираше от достатъчно много хора.

Конкурсите се провеждаха хем тайно, хем не чак толкова. Кандидатите се записваха в сградата на самата Компания и се явяваха пред жури. Обикновено журито се състоеше от Гио Джин, Ямада Раску и Кевин Ру, понякога се сменяше. Понякога самият шеф на Компанията изненадваше кандидатите. Всичко се заснемаше за телевизията, но самите изпълнения не се излъчваха. Самите кандидати получаваха стаи в Компанията и не излизаха от там до представянето на победителите пред публиката. Те трябваше да видят живота отвътре и да бъдат преценени. Дали можеха да се справят с хаоса, напрежението и вечните шантави промени вътре, това беше въпросът. А изпълненията не се излъчваха, защото така публиката беше под напрежение. Тя се запознаваше с кандидатите, разбираше кой като какъв се е явил, виждаше малките му приключения зад стените на Компанията, но не знаеше кой точно е истинският талант. Странно беше, да... но по някакъв откачен начин Компанията и нейната публика обичаха тази игра на криеница. Самите близки на кандидатите не знаеха абсолютно нищо. И те като останалите щяха да видят дали техният човек е спечелил едва в деня, определен за това.

Днес беше един от специалните дни. Точно в дванадесет на обяд големите рекламни телевизори в града се включиха като по команда. Повечето фенове вече се бяха събрали на отредените за това места. Днес беше много специален ден. Някои от феновете имаха билети и за официалната зала, където се представяха новите таланти и от която всъщност се предаваше на живо.
Може би щеше да се случи някога някой от избраните да не се хареса на хората. Но досега такъв случай не бе имало. Всеки нов член на Компанията беше специален.
Традиционно за музикантите се правеше клип, който съдържаше елементи от представянето на кандидата, спомени от пребиваването му и прочие, който пускаха на екраните на сцената преди самата му поява. Понякога обаче не беше така.

Всичко изглеждаше съвсем обикновено. Представянето на музиканта започваше със запис от залата за кандидатстване, където Гио Джин седеше по турски върху бюрото си и прехласнато наблюдаваше всеки влязъл. Това беше почти всеизвестен кадър, понеже всеки път ставаше така.
Гио се оживи, когато някой, когото не дадоха, разбира се, влезе в изпитната зала. Ямада в лявата половина на екрана се усмихна приветливо, Кевин само кимна, строг като пазач в затвора.
- Та, как се озова тук? - определено това не беше началото на разговора, но очевидно нарочно записът започваше с този въпрос от веселия Гио.
- Всъщност ме накараха насила... - неуверено прозвуча отговорът оттатък. Някъде в града, страната или по света, някое семейство трябваше вече да крещи от радост. Вероятно. Поне един сектор в залата определено направи нещо подобно. А Гио от екрана се беше ухилил широко.
- Обичам, когато семейството е твърдо убедено в таланта ти, вместо теб!
- Така ли?
- Мхм! Понеже обикновено са прави! Хайде, да се убедим в това... е, когато си готов, де. Искам да те чуя акапелно.
- Ами всъщност трябва да си изберете какво да чуете, сър. До скоро бях имитатор.
- Давай с гласа, с който говореше в началото... моля. - Ямада беше придобил изненадан вид, понеже оттатък гласът беше прозвучал като идеален запис на неговия. Очите на Кевин пък святкаха опасно предизвикателно. Той не обичаше да го имитират.
Тъмен екран. Тъмна сцена. Тишина в града, доколкото беше възможно, както и в залата. И първите няколко редчета на песен без музика.
Момчето определено имаше глас.
По сянката му се познаваше, че е млад и висок. По традиция на Компанията беше облечен в някакъв неопределен, готик стил. След като Гио се беше появил в нещо подобно преди много години, често новите изпълнители се представяха така, за да им върви. Публиката вярваше, че това помагало за добрата кариера.
Тъмно лилаво и черно. Това бяха избрали за новия си изпълнител, вероятно с право. Сега той имаше дълга лилава коса и биваше следван от гордо виеща се черна опашка, докато крачеше из сцената. Може би не беше изглеждал така в началото. Много пъти от явилия се кандидат до излизането му на сцената следваха много промени. Най-малкото прическата му определено беше друга. Докато пееше, видеостената се изпълни с всякакви спомени от пребиваването му в Компанията и изобрази тези конкретни промени. Просто за да показва нещо. Не беше нужно на половината от залата така или иначе. Те следяха него. Последният му тест преди да получи одобрението им.
Името му беше Вал Денерис. Чувстваше се особено щастлив, затова се раздаваше от сърце. Но и малко притеснен. Чудеше се дали цялото му семейство не беше измряло от изненада, или от самото начало бяха напълно вярвали. Защото той още не можеше да се начуди. Дразнеше се, че ще се наложи да почерпи много хора. Чувстваше се странно с маската си за сцената. Определено не му се беше налагало да използва подобен грим преди. Малко се притесняваше и от това дали хората няма да го сметнат за изведнъж надул се или нещо подобно.
Гио го беше посъветвал просто да пее, както бе направил в първия си ден. Това наистина му действаше успокоително.

//Интересно дали в този тип история Марина вече ще го познава и ще е настоявала да се яви на конкурса, или ще е някоя от фенките му... В зависимост от тази подробност, краят обикновено би следвало да е нещо подобно:

Шантав ден. Песни, интервюта, дуети и разни такива неща. О, беше си представял точно това, именно поради тази причина дълго време се беше дърпал от този свят. Не мислеше, че е способен да го приеме. Той... си беше съвсем обикновен имитатор от никому неизвестен театър. Просто разказвач на истории.
Дадоха му фешън стая, както сам си я определи. Беше красива, с прекрасна гледка към града. Вал смяташе, че предварително са го проучили много добре, щом бяха успели да го пленят с подредбата на тази стая. Която просто бяха обявили за... негова. Негова! О, божичко.
Дори бяха преместили всичките му вещи тук, които беше донесъл със себе си с позволения багаж. Той остави дългото сценично палто с черните пера и прокара ръка между обикновените дрехи в отворения гардероб. Беше толкова... нереално.
Стресна се от затръшването на вратата на апартамента.
Беше Гио Джин. Държеше наръч кърпи и дрехи, върху които се крепяха няколко шишенца с безцветна козметика. Вал вече беше свикнал с вида на топ идола извън сцената. Пак си изглеждаше като малко симпатично момченце. Просто беше истински, където и да беше.
- Знам какво е. - весело започна червенокосият и подкани Вал да седне на дивана, защото имаше опасност новата им звезда да се срине от толкова много преживелици. Както и за другите, за Вал също не бяха нужни много подкани. Гио си довлече друг стол срещу лилавокосия и разпредели кърпите, така че да му е удобно да ги взима. Напои една с течността от шишенцето. - Вечерта след моя първи концерт бях много уплашен. Бях дете, дори не знаех много добре езика на хората тук. Едва разбирах какво пея, просто имах късмет, че песента ми харесваше като звучене и знаех, че трябва да е красива. Никога не съм си представял, че с Арсен ще постигнем подобни неща. Никой не си го е представял. Той беше отчаян и много наранен от отношението на сънародниците си, когато му се присмиваха за неуспешния проект в Китай. И досега все още има хора, които го мразят, разбира се. Макар че той е много, много добър актьор. Винаги ще има хора, които да ни мразят. Но нашата задача е да сме там за онези, които ни обичат. Арсен ми каза това в онази първа нощ след концерта ми. Много ми помогна.
През цялото това време червенокосият вещо сваляше маската от грим от лицето на събеседника си, който изглеждаше сякаш не го слуша. Гио обаче знаеше много добре, че е по-добре да ти говорят, точно в този момент.
- Не знам дали постъпих правилно. Явих се, за да накарам близките ми да спрат да ми опяват. Щеше да е по-лесно, ако ме бяхте отрязали.
- Може би. А може би не. Виж, за това не мога да знам много. Знаеш историята ми.
О, да. Кой не я знаеше? Гио Джин беше сирак, намерен в град, опустошен от война. Никога не беше виждал родителите си. Беше го отгледал чужд, но добър човек... преди да загине.
- Ето, като нов си! - ухили се червенокосият и после набута дрехите, които се оказаха прост синкав панталон и риза, в ръцете на Вал. - Ще ти е по-леко с това. Помолихме тези твои близки да изпратят нещо, което да ти бъде познато и да ти вдъхва спокойствие. Те изпратиха онези прахосбирки там, ако ме извиниш за израза. И "няколко парцала, с които съм свикнал да го виждам", както се изрази брат ти. От това можем да заключим, че те са сигурни, че мястото ти е тук, а? Даже са ти опразнили бърлогата, за да я преместят тук, все пак.
- Понякога искрено ги мразя за това. - на лицето на Вал се появи нещо като усмивка. Добър знак.
- И аз бих, като се замисля... Знаеш ли какво още трябва да запомниш от мен? Не, че искам да ти давам уроци за живота, Вал. Та аз съм само някакво китайско хлапе! По-скоро е нещо, върху което да помислиш. Въпросът е там, че ако беше скрил себе си, за да те отрежем, никога нямаше да си го простиш.
- Мислиш ли?
- Супер убеден съм. Още е рано, Вал. Трябва ти време, но ще разбереш, че съм прав. Постой тук. Помисли. Спомни си през какво си минал. Обмисли какво ще правиш. Когато пожелаеш, ще те запозная с фен-клуба ти и ще можеш да чуеш тяхното мнение. И, разбира се, ако след време не си успял да откриеш дали мястото ти е тук, както смятаме ние, винаги, винаги можеш да се оттеглиш.
- Чакай... Фен... клуба ми?
- Момичетата са адски бързи в тези неща. Именно поради тази причина първите изяви на музикантите са със сценични костюми, хореография и прочие такива неща. Още утре по улиците може би ще има разни твои картички, с които може би ще те чакат за автографи. Но това не го мисли. Както казах, имаш време да помислиш добре. Ще те оставя да го направиш.
- Ще ме оставиш сам? - внезапно Вал се почувства отново неспокоен, когато Гио се изправи и го потупа по рамото. Трябваше му някой да му набива мозък в главата, наистина. Каквото и да е. Умни мисли, просто дърдорене, каквото и да е. Как щеше да мисли... сам.
- Ами... не съвсем. Аз всъщност бях проверката. Да видя дали не си превъртял или нещо такова. Признавам те за нормален, така че ще пусна сега при теб твоя първи гост.
- Гост?
- Мхм, ти не си в затвора, за бога! Мисля, че ще се зарадваш на това. Просто гледай. - Гио кимна към вратата, към която сам се отправи, за да размени мястото си... с кого? Мер? Не, тонът на Гио загатваше... едва ли нещо възможно. Но все пак...
Вратата се отвори.

Или иначе казано, още някаква кратка история за Компанията, понеже Създателката искаше да пише другата си история, но дойдоха слушалките и сега плаче от идеалния звук... Странно ли звуча...

~~~~~~~~

Пътуването с кораб беше най-отвратителното нещо, което Гио Джин беше преживявал досега. Нито мъртвия град, нито опасността от това да се зарази с нещо нелечимо, не го беше плашило така както тъмните води под кораба. За капак на всичко бяха пътували в трета класа, което означаваше, че са на дъното на кораба и водата се плискаше на някаква си ламарина от тях.
Но нищо не беше казал. Новият му пастрок и без това беше съсипан. Бяха отказали да му платят за усилията, дори го бяха глобили или нещо подобно, когато поиска да осинови някакво си рахитично китайско хлапе, бяха му свалили дори дрехите от гърба, както се казваше. Но въпреки това Арсен Фернанд се беше преборил за попечителството над Гио Джин и Гио беше решил да остане с този мъж. Момчето не знаеше защо, просто чувстваше топлина и благодарност към него, дори го чувстваше вече като баща, какъвто никога не бе имало. Беше толкова странно... Та те едва се разбираха! Арсен знаеше много малко от езика на Гио, Гио нямаше представа от никакви други езици. Беше си обещал, че на всяка цена ще научи някой. Искаше да зарадва Арсен по някакъв начин.
Не беше успял да се справи с радването обаче, поне докато бяха на кораба. През цялото време беше повръщал и се беше мятал на койката със стенания. Беше си останал кожа и кости поради тази причина, понеже нищо не можеше да хапне. Беше постигнал само това да накара Арсен да заприлича на самия него, понеже провалилият се актьор почти не беше излизал от каютата заради детето.
Пристигнаха в новия дом на Гио една студена вечер. Пристанището миришеше на риба и водорасли, но по-хубавото беше, че поне не се клатеше. Гио не можа да види почти нищо от новата атмосфера, понеже Арсен го изнесе на ръце, нарамил на гръб единственото, което беше спасил от китайските си приключения - старата китара от дома на момчето, която детето обичаше много, защото беше първия му подарък, правен от някого някога. От доктора, който се беше грижил за него преди.
После разбраха, че Арсен по някакъв начин е загубил квартирата си и прекараха първата си вечер в една денонощна гостилница, където Гио за първи път успя да хапне свястно и да опита нещото, наречено мляко с какао. Така и не разбра, че пропилява последните пари за тази глупост, но и нямаше как, Арсен не му даваше никакви индикации. Гио се гордееше с това, че разбира добре израженията на хората, но... може би беше изморен, каза си много по-късно. По едно време ги изгониха и от заведението, понеже явно ги сметнаха за някакви скитници. И наистина прекараха остатъка от вечерта като скитници, или поне Арсен. Гио нямаше идея къде беше ходил новия му татко, помнеше само как го остави при някакви близки и после тръгна нанякъде с кафявото стогодишно палто и старата шапка, които не свали в следващите седмици.
Близките не можеха да ги търпят толкова време, очевидно, така че Гио остана при тях само четири-пет дни. И без това за толкова вече му бяха писнали, държаха се с него ужасно и като че ли му се подиграваха, задето не ги разбираше. Момчето се зарадва, когато този терор свърши и настоя да ходи с Арсен навсякъде. Беше му трудно да убеди младия мъж в това, но някак си успя. Като упорито го преследваше, може би.

Годината беше минала сравнително добре. Арсен беше работил на пет-шест различни места, но все на непостоянни длъжности. Важното беше, че имаха къде да се приберат. На Гио му се струваше, че съвсем скоро ще си стъпят на краката. Веднъж се беше опитал да попита Арсен защо не се върне при родителите си или нещо подобно, както правеха онези, които се проваляха в големия град, но не беше разбрал отговора. Звучеше болезнено, така че беше решил повече да не пита.
А и нали все пак сега бяха добре. Гио вече имаше дрехи и малко месо по себе си, а пък Арсен беше свалил онзи кафяв боклук и ходеше като всички останали по улицата. Понякога водеше момчето в един спокоен парк и дори му позволяваше да се повози на някаква въртележка. Гио започна да спестява там, когато се сприятели със собственика на въпросното увеселително кътче, но не се похвали. Това също беше част от плана за зарадването, не го беше забравил. По-важното беше, че се справяше по-добре с комуникациите.
Когато ходеха в парка, Арсен седеше на една от пейките и просто наблюдаваше Гио. Понякога наблюдаваше и сервитьорките в едно от заведенията в близост, мислеше си момченцето. А щом имаше сили да наблюдава момичета, сигурно вече беше добре, нали? Странното беше, че никога не доближаваше заведението, за да си опита късмета. Може би защото веднъж като го видяха да се приближава, сервитьорките направо го изгониха! Гио нямаше никаква идея какво им ставаше на хората в този град, наистина. Арсен си му изглеждаше чудесен човек, защо пък другите не виждаха това? Самият Гио го приемаха добре навсякъде, стига да ходеше там сам. Обикновено точно затова Арсен стоеше някъде скрит настрани и оставяше момчето само да се сприятелява с този и онзи, после си го прибираше. Живееха в една мизерна ергенска стаичка под наем, която Гио много харесваше заради малко сатанинските тапети.

- Трябва да опиташ пак, Сен. - Гио беше успял да купи две фунийки сладолед на цената на една и беше отърчал до пейката на Арсен да му даде втората. Знаеше, че новият му татко обича шоколадовите неща, макар че уж не можел да ги яде, заради някаква си диета от едното време. Ха, диета!
- Кое, Гио? - примирително се усмихна Арсен, докато зяпаше как хората си поръчват пици. Не, чакай! Докато зяпаше как онова русо момиче приема поръчки за пици. Това ли било... а?
- Ами да отидеш там. Можем да си поръчаме пица заедно.
- Може би не точно от тук... - Арсен се замисли за нещо и сините му очи се напълниха с облаци. Това означаваше, че споменът не е хубав. - Някога работех тук. Баща... Собственикът няма да иска да ме види пак.
- Сигурен ли си?
- Мисля, че да. Виждаш ли, сбърках, когато му се явих един ден и му казах, че ще ставам актьор. Случиха се някои доста неприятни неща. Той никога няма да ми прости за това, което казах тогава. Бях много глупав.
- Не мисля, че си глупав.
Арсен се засмя и поклати глава, все едно казваше "Естествено, че не смяташ така".
- Толкова ли е лошо в твоята страна да ставаш актьор?
- Зависи, Гио.
- От какво?
- Например от това какво е семейството ти. За някои хора това е глупава професия. А и трябва да имаш талант за нея.
- Аз те видях да играеш. Ти си добър!
- Нещата са много по-сложни от това.
Гио определено не разбираше, но си замълча, понеже синьото в очите на Арсен граничеше опасно със сивото, което беше много критично. Момчето взе мигновено решение и посочи към сервитьорката, която чистеше една маса.
- Нея ли харесваш?
- Какво?! - стресна се синекоия и едва не си изпусна сладоледа.
- Разговаряте си с погледи понякога. - Гио беше започнал да забелязва това едва преди минути, но не му пречеше да го каже все едно винаги го беше виждал. Арсен наистина придобиваше странни изражения понякога, когато сервитьорката обърнеше уж случайно глава към тяхната пейка.
- Аз просто... ъ... Гио, дяволите да те вземат! - Арсен въздъхна и се "фейспалмна", дума, която Гио още не можеше да си превежда на родния език. Момчето се разсмя.
Време беше за изпълнение на плана. От утре.

Гио остави бележка на Арсен, който още спеше, взе си едно трикрако столче, старата кафява шапка на синеокия и китарата, разбира се. Надяваше се, че Арсен ще разгадае картинката на бележката като въртележка и ще се сети къде да отиде. Гио още не можеше да пише много добре.
Паркът още беше празен, когато момчето стигна до него и си избра подходящо място за столчето и шапката. С повечко късмет, щеше след това да успокои Арсен, че не е искал да го притеснява и щеше да го убеди да се опитат заедно да изпълнят плана на китайчето. Сега само трябваше да се убеди, че е способен. От там нататък щеше да е лесно. Просто щяха да опитат от друг град или подобно. Каквото и да беше, просто трябваше да опитат.
Гио извади китарата и с мъка успя да я настрои. Беше голяма колкото него, не беше лесна работа. Остана доволен накрая и я изпробва с една лесна мелодийка. Трябваше да стане!

Гио успя да види как Арсен пресича улицата с опасност за живота си, на червен светофар, няколко часа по-късно. Беше забравил да си сложи нещо отгоре, но сигурно не чувстваше студ по тази лека риза, понеже беше тичал. Нямаше да може да стигне до момчето обаче... Понеже около него имаше адски огромна тълпа. Дори от ресторанта бяха изнесли на своя глава една по-висока маса, за да може момчето да не бъде стъпкано.
Или поне Гио си мислеше, че Арсен няма да го стигне. Доста разтърсен беше, когато новия му татко изникна като някакъв Моисей, на който личбата не му се е получила много добре, и стисна китайчето за раменете, дишайки тежко.
- Какво си мислиш, че правиш, момче?! Уплаши ме до смърт!
- Виждаш ли? Никой не ти обръща внимание. - успя да каже Гио, когато си пое достатъчно въздух. Арсен се смръщи.
- Какво...
- Никой не ви обръща внимание. - момчето се откъсна от ръцете на пастрока си и успя да го обърне на другата страна.
- Ана! - невярващо прошепна синеокия. Значи Ана. Гио трябваше да запомни това. Добре, че тук всички имена можеха да са и от по три букви, както Арсен можеше да е само Сен.
- После ще ти разкажа, Сен. - тихо добави момчето, макар че това Арсен може и да не го беше чул, понеже вече хипнотизирано си отиваше към своята Ана. Значи засега планът вървеше чудесно. Само им трябваше още малко време, нали?
Хлапето се усмихна на себе си и прочисти гърло, за да се надвиква пак с тълпата. Първо привлече вниманието с дрънкане, разбира се. Хич иначе нямаше да го чуят.

Не е много сигурно дали идеята е добра, но този тип също е ценно притежание на колекцията. Поне е доказателство, че Създателката може да си контролира Зеф-подобните израстъци. Но този отнема време да се изкопае от паяжините...

~~~~~~~~~~

- Па оня ми каза, че нашио говорил само вренски! - това твърдение бе последвано от бурен гаден смях, тропане по старата маса с препълнени халби бира и тропане с крака. Отвратително! На всичкото отгоре странникът ги разбираше толкова трудно. Беше пътувал дълго, за да стигне най-накрая до тази ужасна малка кръчмица в някакво забутано село накрай света. Бяха го предупреждавали за места като това. Да, не бяха опасни, но бяха много противни. С пиячката, храната и посетителите си... На всичкото отгоре нямаше нито едно красиво момиче, както беше в приказките. Нито една селянка, която да си заслужаваше да бъде спасена. Прислужваше им някакво хилаво момченце, който чужденецът беше прогонил с жест още когато го мярна.
Трябваше да се махне час по-скоро. Щеше, ако навън не валеше, а дъждът беше голям враг. Щеше да му направи палтото на парцал. Затова странникът седеше в своя ъгъл до камината, както правеха героите от историите и се мусеше.
Той беше висок и добре сложен, както и доста млад на пръв поглед. Ако някой можеше да отдели време за този пръв поглед и да надникне под облеклото му. Странникът беше доста наконтен, като граф, изгубил се след някой лов. Носеше дълго червено велурено палто от най-добро качество, дебели кафяви ръкавици като за лов със соколи и идеално излъскани ботуши. Някъде на кръста му дрънчеше оръжие, което оставаше невидимо. За капак се беше накичил с една направо огромна червена шапка с едно съвсем истинско бяло перо. И имаше чувството, че му се подиграват. Идиоти!
Никой не го притесняваше, но Ветера беше нервен въпреки това. Не беше докосвал нещо красиво от месеци. Последното момиче, което хареса в една подобна дупка, не се оказа точно това, което той искаше. В една друга дупка се бяха опитали да го ограбят. Странно, че тук на никого не му пукаше за лъскавия му вид, та поне да се сбие с отрепка. Защо му беше да се дуе като пуяк пред приятелите си и да заявява на всеослушание, че ще стигне до Божи гроб, за да намери Граала? Всеки знаеше, че това са бабини деветини. В неговия роден град обаче го взеха толкова на сериозно, че... Накрая той се принуди да тръгне. И съжаляваше всеки божи ден. Късметът с жените му се беше усмихнал само два пъти и не беше останал удовлетворен от срещите. Нямаше големи чудовища и зли пирати за убиване. Личните му средства бавно се топяха по пътя, а той не беше доказал почти нищо от онова, което можеше. А той беше добър, беше...
Усети една нежна малка ръчичка да се спуска бавно по гърдите и корема му, направо под дрехите. Ухание на свежа пролет и слънчеви цветя. И омайващо дихание току до ухото му.
Оклюмалите му тънки като стрелички мустачки, които носеше според модата на своята родина, се изправиха като наелектризирани. Независимо дали хората го смятаха за възможно или не, тези му атрибути силно издаваха всяко прескачане на настроението му. Докато пътуваше, беше изтърпял много подигравки за притежанието им, както и заявления от доста жени, че били отвратителни. Понякога се беше заричал да ги махне, но после просто забравяше. Просто те бяха част от него и дори не ги забелязваше в повечето време. Дори сам не знаеше, че когато се муси, радва се и изпитва какво да е друго настроение, те реагират заедно с него. Все пак това беше невъзможно, нали?
Малката топла изкусителна ръчичка бавно лазеше в областта на корема му, където беше "сплескана" от неговата собствена ръка, с която той спря нападателката си да си опита късмета на някое забранено място.
- Би ти харесало. - прошепна едно миловидно гласче в ухото му, толкова умоляващо, че за миг Ветера се замисли дали да не се предаде. Но после прецени, че поведението на другите в бърлогата не издаваше да виждат каквото и да било около него, а това не беше добър знак. Плюс това той сваляше момичетата, а не те него.
- Не плащам за услугите, без първо да съм погледнал стоката. - не беше говорил от много време и гласът му звучеше доста грубо. После се усети с изненада, че беше говорил на своя роден език, а тя... също го беше заговорила така. Какъв шанс имаше човек да срещне вероятна проститутка в забутано село, която да имаше корени от там, където Ветера идваше? Тя беше проговорила твърде... перфектно.
И всъщност още не беше сигурен как тя правеше оня номер с ръката под дрехите.
За миг се почувства зле по необясними причини. Прииска му се да се оттегли и да спи в мизерната стаичка, която беше наел. Но ръката й му действаше успокоително, също като невидимите й устни до ухото му, които той можеше да се закълне, че се усмихват. Той стисна халбата си с недокоснато пиво, малко несигурен какво му се случва.
- Мъжете, които са били на сухо толкова дълго време, нямат особено големи претенции.
Ветера буквално подскочи, когато другата й ръка се оказа определено там, където не трябва. При изправянето му присъствието изчезна. Зад него имаше само стена. Твърде малко място за каквото и да било. Рязко се опипа и поклати глава. Страхотно, вече си въобразяваше разни неща! Това пътуване щеше да го убие още преди да е натопил рапирата си в кръв. Не, че това щеше да стане някога, очевидно. Проклятие.
Въпреки това несигурно постави едната си ръка на дръжката на оръжието, без да изглежда предизвикателно, за да не би някой пияница да реши нещо. Ветера вече не се чувстваше готов да се сбие с някого. Не си струваше още странни преживявания тук.
Хвърли на масата едно петаче за мърлявото момче и тръгна към стаите на втория етаж, правейки се, че се клатушка хубаво, сякаш беше вече много пиян. Това винаги помагаше на онези, които искаха да го ограбят, да си пробват късмета още рано през нощта и после да го оставят да спи. Щеше да е друго, ако имаше поне едно маце за компания, но досега нямаше никакъв, ама никакъв късмет. Заради това ли вече му се привиждаха? Мамка му.
Наложи се да удари вратата на стаичката с три силни ритника, за да я отвори. Това придаваше сигурност на бърлогата, но не му се хареса. Вътре имаше един напълно истински сламеник и то със стара слама. Не беше искал това! Ама че... отврат...
Погнусено тръшна вратата след себе си и се облегна безсилно на нея. Хвърли ядно голямата червена шапка и ядосано приглади кестенявата си коса назад, мръсна от дългото отсъствие на хубава баня. Къпането в рекичките не беше достатъчно. Имаше ярки, доста светли, зелени очи, с които в момента не желаеше да се оглежда. Затвори ги и издиша бавно. Дали не трябваше да се върне в родината си и да се опита да заживее в друг град? Но така щеше да загуби наследствените си земи и имението, а той... винаги беше копнял за това. Винаги беше... Там имаше всичко. Можеше да има всичко. И пак да бъде богат, да има всяка, да има всичко, да...
Усети малките й топли ръчички в косата си, преди тя, която и да бе, да открадне дъха му с целувката си. Беше толкова омайващо, че в първия миг се остави на присъствието й, завладяващото чувство на желанието й да го направи... щастлив. Усети в себе си нещо да се надига, отдавна забравено. Кипеше в кръвта му, като огън, като... магия...
Магията на рода му, която се беше заклел никога да не използва.
Той се окопити и успя да я отблъсне. Ръцете му отблъснаха нещо крехко и мъничко, без никакви особени усилия.
Изумено откри пред себе си най-ефирното създание, което някога беше виждал в живота си. Дребно момиче с нежно личице и големи златни очички. Кожата му беше някак странно кафеникава, а косата беше зелена като листата на дърветата напролет. Но това, което изумяваше повече, беше, че тя беше чисто гола и съвършена, и имаше две съвършени прозрачни пеперудени криле.
Тя изобрази съвършеното смеещо се момиче, всяко мускулче по тялото й издаваше радост и някаква ефирна красота.
- Ще ме убиеш ли? - и очите й се насочиха към ръката му, която пак беше паднала на дръжката на рапирата, трепереща от недоумение.
- К-к-к...
- Разбира се, че знаеш какво съм. - тя, нарочно или не, се завъртя изкусително, за да бъде огледана от всички страни. Рееше се във въздуха, за да е на нивото на неговите очи, макар че ако стъпеше на земята, щеше да е с три глави по-ниска от него самия.
Беше съвсем ясно, че е горска фея... но феите не съществуваха, мамка му!
- Както не съществува и магията в кръвта ти? - повдигна лекичко едната си вежда тя. - Онова нещо в теб, което те прави почти безсмъртен като нас? Чедата на магията?
Той отвори уста да я попита какво има предвид. Но в главата му се зареяха твърде много въпроси, за да... за да...
- О, знам, че страдаш от ненаситен глад по красиви миловидни момиченца, които искаш да обезчестиш. Точно затова формата ми е това, което ти искаш. 
- Не... разбирам... - не това искаше да разбере той.
- Как! Винаги си имал бърза мисъл, Ветера! - тя се приближи отново, без да му остави място да се измъкне. Нямаше как да признае, че се е уплашил. И нямаше как да признае, че наистина му харесваше начинът, по който тя го докосваше. Феята хвана лицето му и критично го огледа от всички страни. И изглежда накрая го одобри, защото отново му се усмихна ярко.
- Ти си точно това, което очаквахме. Господарката е избрала правилно.
- Какво?
- Казал си, че ще ходиш да търсиш някаква чаша? И са се възползвали от това, за да те разкарат и да се присмеят на глупостта ти? Това са само врели-некипели. Истината за теб е много по-важна. - очите й се изпълниха с безброй обещания, които Ветера не можеше да разчете, но изглеждаха изкусителни и... точно онова, което той беше търсил цял живот. Магически, нереални, невъзможни.
Боже, дано цялото това нещо не се дължеше на оная гъбена каша.
Феята се засмя искрено и се притисна до него. Беше смразяващо чувство. Тя просто минаваше през дрехите му, за бога.
- Защото ти си онова, което е под прикритието ти, скъпи. Магическите същества се докосват само до истинските неща. - през главата му премина странната чужда мисъл, че рапирата му също е едно от малкото истински неща по него. - Ще тръгнеш с мен, нали? Господарката има мисия за теб.
- Аз... - все повече не разбираше нищо и се ужасяваше. В същото време се чувстваше привлечен от нея, понеже беше... един смотан глупак, ето какво беше. Но момичето... за първи път някой проявяваше толкова топлота към него и...
- Целуни ме. А на сутринта вече ще знаеш всичко. Обещавам ти.
Това беше лудост. Тя беше магическо създание, независимо дали реално или не. Ако я целунеше, щеше да се поддаде на магията й завинаги и... кой знае.
Но вече беше паднал в примката й, защото искаше да направи това. С ослепителен блясък нещо заспало в него се пробуди. Вълшебната душа, която носеше. Която не трябваше да докосва, която беше божие наказание, защото не принадлежеше на Бога, защото...
- Ти никога не си принадлежал на твоя бог. Принадлежиш на Господарката на гората и тя има нужда от твоята помощ, Ловецо. Целуни ме.
Ветера нямаше с какво да й опонира. Нито имаше сили да се опитва да разбере. Дано на сутринта наистина разбереше нещо, точно както тя беше обещала. Дано...

~~~~~~~~~~~~~
Ветер или Ветера, в зависимост от случая, е изграден на базата на френските мускетари, което на моменти доста лесно може да се забележи. Може би е нещо като фентъзи Д'Артанян, но с държанието по-скоро на Портос и най-често повече женкар, отколкото джентълмен. Тук вече е поотраснал, затова е и малко поулегнал. Може би и за добро. Той е богат наследник, който като всеки друг богаташ от модерните фентъзита е нахакан и нехаен, и магически. От този тип герои е, които все пак имат някаква чест и когато дадат дума я спазват.
Идеята на неговата линия на историята е, че се оказва "приказно същество". Приказките винаги дават добър материал за такива неща. Той ще открие, че съществува цял един магически горски свят, от който той е съществена част. Оказва се, че е Ловеца. Този от "Снежанка", този от "Червената шапчица" и въобще всеки ловец от приказките, макар че самият Ветера никога не би се басирал, че Ловеца може да се окаже някакъв нахакан плейбой. И сега гората има нужда от неговата помощ... Да се молим Снежанка и Червената шапчица да не объркат своите си истории заради него, но... Горската кралица трябва да знае какво прави, а и нали е изпратила фея закрилник...

Тука, в нашето царство, е по-трудно за женските персонажи...
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Тя щеше да разбере, когато той се събуди. Можеше да чете мислите му и да усеща чувствата му. Още не му беше казала, че червеното му палто е единственото, което го пази от това всички магически същества да го виждат гол-голеничък. Биваше си го неговото червено велурено палто. Сигурно и той смяташе така. Явно обичаше тази дреха. Затова тя прилежно я беше закачила на една смешна закачалка в ъгъла, заедно с шапката.
Още не му беше казала хубавата новина. Или пък лошата. Зависеше от него как ще възприеме това. Беше много интересно...
Усети мисълта му да се завръща. Да се откъсва от страната на сънищата. Знаеше дори какво ще последва първо. "Къде съм?", вероятно. Все пак той лежеше по корем сред пух и коприна. Което беше твърде, твърде далеч от онзи сламеник, който го беше посрещнал вчера.
Тя изпревари въпроса в главата му, като внимателно легна върху него и закачливо дръпна един от мустаците му, за да го подразни. Магическите същества бяха говорили за него като за студено създание, но истината беше точно обратната. Беше много топъл. Или поне топъл към нея. Засега. Но пък кой щеше да посегне на една нежна, невинна фея, нали така?
- Някой споменавал ли ти е, че имаш много секси задник? - помисли си да го ощипе по въпросното място, но я домързя. Или пък достраша.
- Сериозно? - изръмжа Ветера, което прозвуча глухо сред възглавниците. Без сам да го иска, се стегна леко, сякаш от гордост. После, разбира се, в главата му настана объркване. Тя усети заедно с него пълното удоволствие от това да се излежаваш на чисто, а и самият ти да си чист, което за него си беше необяснимо, защото последната му баня беше минала преди много дни... на теория.
После последва осъзнаването. Точно онова, което му беше обещала тя. В ума му плавно започнаха да се прокрадват истините. Той беше магическо същество. Той беше приказен герой, ако изобщо имаше такъв термин. Той беше призован от истинската си господарка, която иначе никой не беше виждал. Той беше... преспал с една горска фея.
Тя се засмя на внезапното му вцепенение, което дойде след осъзнаването на този факт. Той все още беше нещо като вярващ в някаква си религия и още се опитваше да отхвърли съществуването на горските феи, макар след цяла вечер, прекарана с една такава. Но щеше да му се наложи да свикне.
Вече нямаше избор.
Беше толкова сладък. Тя вече го беше избрала все пак. Горската кралица беше изразила съмнение, че малката феичка ще се справи, но феичката беше хитра. Беше направила така, че да отчая Ветера достатъчно, че лесно да го спечели след това. Да го спечели за себе си.
Магическите същества обвързваха избрани хора със себе си. Не го правеха от злоба. Просто имаха нужда да бъдат обвързани. Той щеше да бъде неин. Завинаги. За-ви-на-ги.
Целуна леко бузата му и се усмихна. Сигурно в началото Ветера нямаше да приеме тази новина добре. Но по-добре да го разбереше още сега. Имаха цяла вечност след това и ако избереше да й се сърди, щеше да е по-лесно да го превъзмогне с времето, когато се убеди в неизбежното. А тя поне винаги щеше да го обича.
- Харесах ли ти? - попита го тихичко и усети намусването му, още преди да е дошло.
- Мразя, когато жените ме питат това.
- Така ли? Защо?
- Защото после идва въпросът със заплащането. Можем ли да си говорим истината? Вчера ти официално ме принизи до жиголо, не е ли така? Ти трябва да платиш на мен.
- Хм... Все пак е важно да си изясниш това. Така де... за да знам какво да подобря, ако се наложи. Може би. От сега нататък все ще сме заедно все пак... - не можа да измисли как по друг начин да му го поднесе. Мустаците му щръкнаха веднага от внезапното напрежение. Понякога беше толкова нелепо!
- Какво? - внимателно попита Ветера. Беше предпазлив. Сега беше сутрин и той си беше отпочинал, така че се чувстваше по-борбен.
- Явно не си чел достатъчно приказки, скъпи. Или поне не от истински важните. Когато вкараш фея в леглото си, ти й се обричаш за цял живот. Тоест, то е все едно сега да сме женени... - тя изпищя изненадано, когато той грубо я отърси от себе си и я притисна на мястото, на което беше лежал само преди секунда.
- Ти вкара мен в леглото си! - изръмжа й в лицето като онзи лош вълк от приказката с момичето и бабата.
- По-скоро беше взаимно съгласие. - увъртя го тя. Никога нямаше да си признае, че той е по-прав, дори отколкото сам си мислеше.
- Прокълнала си ме!
- Не! - тя театрално му се нацупи, колкото да му подскаже, че я наранява, стискайки китките й. Виждаше как в главата му се нареждат някои изводи. Беше достатъчно умен за това. Ако беше магическо същество, в което вече сам беше почти сигурен, то тогава нямаше как да бъде омагьосан от друго магическо същество. Ако беше магическо същество, а той беше, щеше естествено да бъде привлечен от някое друго същество с магия, без значение от какъв вид. Ветера потрепери и пребледня.
Ако той беше магическо същество, или беше осиновен от онова семейство, или цялото му семейство наистина бяха...
Но ако всички бяха магически същества, векове и векове наред бяха поддържали това. Значи и майка му и баща му не бяха хора. Защото всеки знаеше, че магическите същества не можеха да оставят потомство, ако се обвържат с човек без нито капка магия. Никога нямаше да може да забърше някоя обикновена графиня и да си живее живота например...
- О, дори не се опитвай да приближиш някоя жена. Ще се опариш. - изпусна се феята. Това беше част от плана й да го пази за себе си. Да направи така, че всяка друга да се чувства некомфортно, ако Ветера я доближи по някой... интимен начин. Даже на осъзна, че го казва тихичко на глас.
- Аз...
- Знам, че е трудно, скъпи. - но се гордееше с него, понеже го приемаше много бързо и много добре. Изборът й бе правилен и феите щяха да се гордеят с нея. Много! За нула време щеше да го вкара в магическия свят.
- Тя се е опитала да ме изнуди... - промърмори на себе си Ветера, сякаш за миг забравил другите си проблеми. - Онази жена, която твърдеше, че децата са мои... А аз не мога да... не мога...
- Разбира се, че можеш да имаш деца. Можем да си направим колкото искаш пеперудки. - упс, може би малко прекали с това, но той и без това беше чул само първото изречение, ако се съдеше по хем облекченото, хем стъписано изражение на лицето му. Ако изобщо мислеше точно за това. В момента в главата му биеха милиони червени лампички. Тя не му беше обещавала да приеме всичко леко. Само му беше казала, че ще разбере. Сега зависеше от него.
Усмихна му се. Все пак щеше да свикне. Искаше или не. Измъкна ръце от отслабналата му хватка и го прегърна, докато той си изясняваше всички кръчмарски проблеми и лошия късмет с някои от обитателите им.
- Казвам се Немезида, скъпи. - върна вниманието му към себе си, когато вече започна да й писва от пикантните подробности. Това да виждаш в главата на мъжа си невинаги беше хубаво. Особено ако ставаше дума за "приключенец" като този тук.
Ха! Как звучеше само... Нейният мъж. Тръпнеше от нетърпение той да я възприеме като неговата жена. Феите ужасно много си падаха по тези неща.

"Старият император се присъедини към предците си във вечните драконови простори".
Това гласеше официалната нота до населението на империята.
Бяха дни на траур.
Негласно бяха дни на напрежение.
Старият беше следвал традициите неотлъчно и бе оставил девет легитимни наследника, всеки от който малко или много беше достоен за престола на драконидската империя. Времената щяха да са тежки. Никой не говореше за това, но всички знаеха какво ще последва. Кръв, насилие, ужаси.
За радост на драконидите това щеше да се случи само в двореца. Кралската фамилия сама решаваше проблемите си. Никога не намесваше онези, които живееха отвъд стените на двореца. За много от обикновените случващото се щеше да стане извор на легенди. За други щеше да е повод да скърбят дори повече. Кралската фамилия беше единствената позната, която бе запазила абсолютно чиста кръвната си линия от древността. Следователно императорите и наследниците им бяха единствените останки от древните дракониди. Бяха различни и за някои дори святи. Лошото бе, че се унищожаваха сами.
Хората навън не знаеха особено за начина, по който се завземаше трона. Старият император не беше имал чак толкова много съперници, както беше сега. Някой от деветимата претенденти трябваше да се докаже по-достоен от останалите.
Беше повод за радост, когато дворецът обяви решението си на подчинените си. Липсата на кръвопролития и ужаси притесняваха драконидите и добрите познавачи на кралската история, но винаги бе имало надежда нещата да се подредят така. Мирно, тихо, с нов поглед напред... може би?
Тахир Нура беше странен избор за император още от самото начало. Беше шестият син на стария император и несъмнено имаше качества. Беше известен сред обикновените с това, че баща му го беше направил военен още докато Тахир бе момче. Също така беше един от малкото, които бяха прекарали Драконовата шарка - болест, от която страдаха единствено и само членовете на кралската фамилия. Драконовата шарка белязваше избраниците си завинаги. Отличаваше се с това, че тялото на болния се покриваше със съвсем истински драконови люспи, черно-червени на цвят. Някои от тях оставаха завинаги. Тахир имаше цяла половина от люспеста маска на лицето си, запечатала и един от ексцентрично извитите му рога така, както по онова време обикновено се носеха. Нямаше никакъв шанс да го махне, когато модата се промени, не и след Драконовата шарка. Чернокосият дракон беше точно онова, което се очакваше от един принц. Единственият, който бе пътувал толкова много, преди Старият император да почине. Единственият, който се беше обвързал рано. И макар че всички се кълняха, че шарката няма да му позволи да продължи рода, Тахир вече имаше две деца в момента, в който надви братята си и се качи на трона.

Да живееш в двореца на драконидите по времето на Тахир беше хем проклятие, хем благословия... стига да си точно този, който трябва да си.
Рихан не разбираше много неща, но знаеше, че трябва да бяга далеч от чичовците си и че трябва да ги наблюдава скришом, когато му се стореше, че си шепнат зли неща. Трябваше да се научи да пази майка си и сестра си, да опознае настроенията на баща си и най-сетне - да се държи като горд... шестгодишен принц.
Повечето обитатели на замъка имаха слабост към това най-дребно допълнение към кралската фамилия. Несъмнено чичовците му скоро щяха да се задомят и да населят замъка с още претенденти за трона в бъдеще, но Рихан и Аларих, по-голямата му сестра, засега бяха единствените кралски деца. Императорски деца.
Тахир знаеше, че децата са в опасност винаги, когато някой от враговете му ги видеше. А врагове той имаше много. Даже бяха всички. Да пазиш трон с мир не беше лесно.
Скоро щеше да се наложи да убие останалите.
Проблемът беше, че и другите смятаха да му приложат същите номера, които той също знаеше.
Струваше му се, че животът му е без значение, стига да успее да научи момиченцето си и момченцето на най-важното. Как да оцелеят тук. Спасеше ли ги, щеше да е победил. Той ги обичаше, макар че обичаше сурово и студено. Не знаеше как иначе. Думите, които можеше да им предложи, бяха студени и груби и не описваха онова, което откриваше в себе си и не можеше да назове.
Момчето обаче го разбираше достатъчно добре. В това негово момче имаше нещо. Някаква светлина... Тахир понякога сякаш я виждаше с поразеното си от шарката око, което от червено бе станало жълто и змийско. Вярваше, че понякога наистина вижда с него различни неща...
~~~~~~~~
Сестра му си играеше с една парцалена кукла до езерцето. Рихан я наблюдаваше от купчината одеяла, които представляваха леглото му в голямата детска стая. Той винаги беше малък и винаги трябваше да си ляга рано. Което не беше никак честно, защото не беше малък! Наскоро се беше научил да се опитва да хапе ръцете на възрастните, които посягаха да го галят като че да беше някаква котка. Майка му го беше била заради това.
Но никой не правеше същото с Аларих! И не беше никак честно.
Той знаеше неща. Много неща.
Думи в мрака. Тихи стъпки в тишината. Прошепнати отрови. Ръце, протягащи се към онова, което единствено си имаше, за да му го вземат.
Рихан знаеше кои са неговите врагове. Баща му мислеше, че момчето не разбира, но грешеше. Разбираше, когато биваше заплашен. Когато животът му висеше на косъм. Когато можеше да загуби гадната голяма Аларих. Когато можеше да загуби сигурната и солидна опора от страна на Тахир. Може би и тази на майка му... макар че Рихан малко се страхуваше от нея. Миришеше като предателка. Срам го беше, че мисли това, че усеща това. Само това не разбираше съвсем, но...
- Искаш ли ти да играеш татко? - Аларих внезапно се беше обърнала към него за първи път в живота му. Това стресна Рихан и той се покри със завивките и замря. Сестра му да говореше с него! Горделивата му, пораснала сестра!
Може би само го дразнеше.
- Беше много интересно, когато с татко си играхте на "Дракон изяжда човек". Покажи ми как ставаше.
- Защо? - Рихан не можеше да отрече, че му е интересно. Толкова дълго и подканящо изречение от сестра му...
- Страх ме е да съм сама. - това прозвуча съвсем тихо, но Рихан чуваше добре. Чуваше всичко. Може да не схващаше пълния смисъл, но улавяше чувствата. Беше добър в това. Беше добър в много неща.
Със съмнение повдигна леко завивките и се загледа към сестра си. Държеше апатично куклата си и гледаше в езерото като че ли. Дали? Не се виждаше добре от тук. Миришеше на страх и на нещо непознато.
- Ще ме дразниш и ще ме хвърлиш в езерото, нали? - заяде се момчето и момичето трепна, сякаш събудено от дълбок сън. Обърна се бавно. Очите й бяха големи и тъжни. Не, че винаги не бяха били такива, но на тази оскъдна светлина беше по-странно. Рихан виждаше добре на тъмно, още повече, че неговите очи светеха.
- Искам да се запознаем, малко братче.
Тя никога не беше оставала насаме с него за повече от две минути. Бяха й казали, че никога не бива да задава въпроси. За всеки зададен въпрос учителите й я биеха. От момичетата не се очакваше да знаят много. Не и тогава. По онова време бяха само разменна монета и трябваше да са красиви. Само толкова. Поне в двореца, макар че отвън беше различно. Тахир смяташе да промени това, стига да можеше. Нямаше как вътре да е едно, а навън - друго. Драконидите навън бяха мъдри. Драконидите вътре-  ограничени. Тахир бе видял това по време на пътуванията си.
Рихан с леко съмнение се изхлузи от канарата одеяла и почти пролази по посока на сестра си. Беше дребничък за драконид на тази възраст, но вече бе свикнал да се шегуват на негова сметка с това. Не им беше много смешно, когато баща му го вземеше на раменете си. Макар че сигурно Тахир беше по-страшният...
Рихан горделиво се изпъчи до сестра си, когато тя наистина не пожела да го бутне в басейна. Истината. Надушваше от нея истината. Това някак си му се хареса в нея. Почувства я близка. Да, миришеше като него. Различно от другите. Хубаво беше.
- Аз съм Рихан. - посочи се и се ухили, макар че не го правеше пред никого, докато му растяха новите зъби. Това да се ухили на сестра си си беше направо висша форма на доверие, което тя оправда. Не му се смя на дупките в усмивката. Все повече я харесваше. Тя май разбираше повече неща. Също като него. - Мога да ти покажа как драконът изяжда... човешката принцеса? Не мога да повярвам! Играеш си с човешки принцеси!
- Това е Рапунцел! - обидено възкликна Аларих.
- Какво значи "рапуцел"?
- Нали драконите били мъдри? Докажи се, драконе!
Думите й може би щяха да се окажат... пророчески. Имаше причина двамата да бяха заедно за първи път толкова време. Сами. Точно в онзи ден, в който в замъка бе прекалено тихо.

Слънцето лазеше тихо по пясъка и го караше да танцува по непознати за никого мелодии. Всяка сутрин, когато светилото се появеше на хоризонта, пясъците бяха като живи. Красота, неописуема от никого. Невъзможна за улавяне. Животните я усещаха. Камилите се надигаха бавно и се обръщаха към слънцето в някакво нямо очакване. Величието на момента се криеше в малките неща.
Момчето беше открило това само. В началото мразеше баща си, задето го караше да остава до най-късно от всички и да наглежда камилите, преди слънцето да се е появило.
Момчето бе открило невидимата музика в природата съвсем само. Беше затворило очи и беше усетило как пясъкът в краката му танцува. Беше зловещо, но също така и страшно вълнуващо. Тишината, в която имаше безброй много звуци. И той, само той, в средата на този ураган от магия.
Може би можеше да се пресегне отвъд и да сграбчи танцуващите невидими създания. Пеещият вятър. Слънчевите лъчи да превърне в копия и стрели, и да стане могъщ. Чувстваше,че слънцето го милва с огнените си пръсти, издигайки се сякаш точно пред него. Толкова огромно беше.
Неизменно го хващаше страх. От природата и от самия него. Знаеше, че в момента, в който слънцето започваше да се издига, той самият се превръщаше в нещо друго. Ненавиждаше странната промяна в мислите си. Никога не изпитваше толкова странни вълнения, освен рано сутрин. Но пясъкът и слънцето го викаха и не можеше да им устои.
Не биваше да казва за това на никого. Току-виж се оказал луд. А той не се смяташе за луд.
- Къде се заблея, ваше дребняшество?!
Гласът сепна момчето и то отвори очи. Слънцето вече плуваше свободно в небето. Момчето стоеше насред пясъка, опасно далеч от лагера, в някаква нелепа поза с разперени ръце. Магията в главата му, ако това беше магия, изчезна заедно с осъзнаването, че трябва веднага да се върне обратно.
Той уплашено се извърна към шатрите и изтри с босите си крака идеалния кръг, в който се намираше и който изобщо не беше забелязал. Никога не го забелязваше. Пък и... пустинята правеше странни неща.
Момчето се вряза между две шатри с уплашеното изражение на дете, което си е пропуснало всички сутрешни задължения в лагера. Брат му щеше да го пречука от бой, това беше сигурно, понеже щеше да го е яд, че е трябвало той да прави всичко, което Верде Нед'джим беше забравил.
Верде беше най-малкият и му се падаха най-гадните задължения като тези да подбира камилите и да се грижи за тях сутрин и вечер. Брат му мразеше да прави това. Беше достатъчно едър да носи сам камила, а не обратното, но просто не му се удаваше да се грижи за животни.
- Ей го на, хлапакът. - някой едва не му отнесе главата, улавяйки го в подобие на мечешка прегръдка, или по-скоро нещо като внезапно спускане на две големи ръчища върху крехкия му врат. Някой го прегърна здраво и Верде усети силния мускусен аромат на баща си. Баща му обикновено му се радваше по този начин, но Верде усети някакво напрежение в него и се притесни. Баща му не се притесняваше от нищо, никога. Той беше най-смелият мъж, когото Верде познаваше.
Когато хлапето успя да си поеме дъх след мечешкия поздрав, макар да остана в здравите прегръдки на баща си, то вдигна объркано поглед... който веднага беше привлечен от причината за събралото се в лагера напрежение. Всички се бяха събрали в кръг, сякаш щяха да видят сметката на госта си, ако каже и една погрешна дума.
Но може и да ги беше страх. Верде поне си глътна езика.
В идеалния кръг от дракониди се извисяваше едно от най-великолепните пустинни животни. Кон, черен като въглен, масивен, млад. Носеше на гърба си ездач в същото черно, с пелерина, ръкавици и странна голяма шапка, която вятърът явно не можеше да събори. Червената коса на конника се стичаше като обещание за кръв по страните му, а черното я подчертаваше, заедно с червените му очи. В нормална ситуация в Летящ огън този драконид щеше да е като всички останали, стига да облечеше нормални дрехи.
Не. Никога нямаше да е като останалите. Беше Черен магьосник. Едно от съществата, с които драконидите обожаваха да създават страшни приказки за лека нощ.
Но конникът се усмихна, когато Верде срещна погледа му, въпреки че не трябваше. И усмивката му беше топла. Сдържана, но не страшна. Беше много странно. Верде чувстваше как тялото му се разтреперва от страх, но не чувстваше истинския страх.
Наложи си да се прави на смел като баща си и братята му, които стояха малко по в страни. Беше много по-дребен и несъществен от тях, плюс това те го смятаха още за детенце, но нямаше да опетни името на семейството си пред всичките хора на баща си, дори заради един черен магьосник.
- Нагледахте ли се, господарю? - бащата на Верде не изпитваше никакви затруднения да зяпа магьосника в очите и успяваше да го гледа от високо, въпреки че магьосникът беше на кон. Самият магьосник хич не изглеждаше притеснен от отношението.
- Не ми обяснихте защо тръгнахте с кервана си, преди да е свършило търсенето, господарю на керваните. - гласът на магьосника беше тих и съдържаше в себе си някаква весела нотка, примесена с учтивост. Човек трудно можеше да не го хареса.
- Търсенето приключи. Намерихте децата, които търсехте. - в гласа на стария се прокраднаха нотки на огорчение. Той също бе пратил момчетата си да ги проверят за черна магия, но тя се беше оказала под нужните количества, за да бъдат обявени за черни магьосници. По онова време Верде още не се беше върнал от предишното си пътуване, а после всичко беше свършило и веднага пак бяха тръгнали на път. Верде дори не знаеше за какво търсене става въпрос.
- Майката на боговете бе пределно ясна, Нед'джим. - магьосникът не заплашваше, но гласът му стана леко по-твърд - Всяко дете трябваше да премине теста. Вярно е, че открихме даровити деца, но никога не бива да си позволяваме да пропускаме някого. Не мога да си обясня защо си мислите, че щом кампанията е свършила, който я е пропуснал може да си гледа работата... О... Вие сте разочарован. От липсата на заложби в големите ви синове.
- Не! - разбира се, че щеше да отрече това пред толкова хора, но вероятно беше точно така. Беше въпрос на голяма чест детето ти да прояви такава дарба. Много от пустинниците обаче смятаха, че ако не се е проявила в големи количества при по-големите, едва ли малките ще имат шанс. Което беше напълно нелогично за черния магьосник. Беше по-логично малките да натрупат енергията... но това бяха научни неща.
- Както и да е. - помирително каза магьосникът и отново улови погледа на хлапето. Това хлапе му харесваше. Не беше случайно това, че бе пропътувал километри от Летящ огън, за да настигне кервана. Заедно с Гриджо* се бяха съгласили, че нещо ги вика на изток. Нещо, което бяха пропуснали в града. Нещо, което трябваше да овладеят. Да разкрият истината.
Вермилия** беше най-добрият ездач, както и най-младият от старите черни магьосници. Беше и от най-учтивите, така че нямаше как да обиди с нещо камиларя.
Не ставаше въпрос за нищо обидно, разбира се. Много от пустинниците бяха страшно упорити типове и когато вземеха решение, трудно се отмятаха. За Нед'джим щеше да е голяма гордост да разказват как един черен магьосник ги е гонил през половината пустиня, за да се увери в нещо. Когато напрежението в тях спаднеше и се успокояха, разбира се.
Хлапето го гледаше с лепната на лицето маска смелост. Опитваше се да подражава на големите. Беше дребничко, с рехава къдрава косица, но беше симпатично. Вермилия обаче го виждаше като горд представител на рода си след време. Имаше заложбите за това. Магьосникът го виждаше в хиляди малки подробности в лицето на детето. Дано беше достатъчно търпеливо, за да дочака това.
- Кажи ми как се казваш. - обърна се директно към него, използвайки най-топлия си глас, макар и все пак пак да стресна малкия достатъчно. Единствено собствените му деца не се сепваха по този начин от гласа му. Нито едно от тях не беше проявило неговите заложби. Вермилия не страдаше заради това. Боговете си знаеха работата.
- Верде... господарю. - баща му го накара да отговори, както и да добави обръщението в края, иначе момчето щеше да остане като подплашено зайче в прегръдките на големия Нед'джим. Вермилия си спомни за един свой колега, който разказваше една подобна история при своето избиране. Винаги я разказваше смешно.
Верде значи... много интересно.
- Кое те накара да го кръстиш така? - любопитно се обърна магьосникът към бащата. Керванджията изпуфтя раздразнено.
- Кое е накарало вашите да ви кръстят така? - отговори на въпроса с въпрос, леко язвително. Вермилия примигна, после се усмихна и кимна. Ясно. Традицията. Тя беше по-силна от всичко друго.
- Позволи ми да го тествам и ще си отида. - мина накрая на въпроса. Знаеше, че както и да помоли, щеше да получи разрешението трудно. Пустинниците винаги се убеждаваха прекалено силно в дадени неща... Затова с Гриджо неохотно бяха стигнали до заключението, че в този случай ще се наложи и публичност - Ако искаш, мога да го направя пред теб и всичките ти хора. Тестът изобщо не боли.
Точно каквото очакваше. Смаяният керванджия просто кимна, зяпнал го с отворена уста.

Черният магьосник слезе леко от коня и изпълни цялото полезрение на Верде.
Баща му го беше пуснал, беше го побутнал напред и беше отстъпил няколко крачки. Всички знаеха поне малко за тестовете, сами бяха подлагани на тях. Не трябваше да се седи твърде близо до провеждащите теста.
Вермилия коленичи, за да е наравно с очите на детето и се вгледа в тях. Винаги се беше чудил какво е намерил там онзи, който беше избрал самия него. Може би смелост, тайнствена светлина, бездънна чернота. Във Верде виждаше, каквото бе видял и в другите деца. Безкрайна детска откровеност. Чистота. Неопетненост.
- Аз се казвам Вермилия. - представи се магьосникът и разчете разбирането в очите на Верде. Гледай ти, момчето имаше понятие от древните езици. Значи можеше да чете и пише, иначе нямаше как да се е научил. Може би като най-малък и дребен не можеше да се занимава с много от нещата, които правеха другите. Може би се беше впрегнал да се изучи в неща, които другите не намираха за интересни. Движението на звездите. Древните езици на забравените градове. Историите от миналото. Гриджо беше правил нещо подобно преди. Може би затова Вермилия изпитваше такава привързаност към момчетата като Верде. - Искаш ли да си стиснем ръцете, Верде?
Момчето побеля от страх. Да докоснеш черен магьосник се считаше за страшно от половината население на Летящ огън. Особено пък ако магьосникът бе свалил ръкавицата си за специалния случай и ти подаваше ръка. Момчето се обърка и засипа съзнанието си с всички ужасни истории за това как не бива да докосваш черен магьосник. Нищо живо не биваше да го докосва.
- О, но ако беше така, конят ми щеше да е станал на скелет още в конюшнята... нали?
Момчето помисли над това. После рязко кимна и хвана ръката на магьосника. Нищо не се случи. Верде се зарадва, че не е станал на пържоли. - Страхотен си, момчето ми. Сигурно вече ти е ясно, че съм дошъл тук заради теб, а?
- Как не се изпичаш от жега с тези дрехи? - виж ти, момчето го възприемаше вече като приятел, щом магьосникът не го беше наранил... така ли? Останалите рязко си поеха дъх от тази дързост.
- Тайната на занаята ми, Верде. Знам, че трябва да си легнете скоро, затова не искам да ти отнемам цялото време, за да ти разкажа. Досещаш ли се защо съм тук, Верде?
- Говорите за тест. - изтъкна очевидното хлапакът и се намръщи. - Но защо? Вашето поколение все още сте... млади?
- Прав си за това. Но при възможност трябва да се упражнява контрол над черната магия в Летящ огън. Аз и останалите усетихме, че моментът за нов тест е настъпил. Сигурно няма да разбереш, но градът е пълен с енергия, каквато не се очаква да съдържа в обикновени условия. Съжалявам... не мога да ти го разясня по-добре. Но по-важното е, че и двамата знаем защо съм тук. Искал ли си някога да провериш дали можеш да бъдеш различен?
- Имало ли е някой, който не е искал, господарю?
Вермилия се усмихна. Всъщност беше имало. Едно момиченце, в чието име фигурираше думата "любов", което бе накарано от семейството си да направи теста. То толкова бе искало да стане професионална танцьорка. Гриджо я беше успокоил, че пак може да танцува, колкото си иска, затова детето сега живееше в черния палат спокойно. Но това бяха подробности.
- Тази възможност ще е само и единствено за теб тогава. - в ръцете на магьосника се появи странен объл камък с нещо, написано на него. Кой знае откъде се беше взел. Магьосникът го държеше в шепите си и го поднасяше към момчето, вглеждайки се в учудените му реакции, търсейки... не знаеше какво търси. - Поради това, че сме по средата на пустинята, не искам да привличам лоши неща насам. Затова ще направим нещо, което не е чак толкова невероятно за гледане. Но пък е достатъчно. Знаеш ли какво искам от теб?
- Да... взема този камък?
- Близко. Да сложиш двете си ръце върху него и да затвориш очи.

Отвъд, в черния свят, камъкът между ръцете им блестеше като диамант и пръскаше светлина в мрака, по-силна и от слънце. Отвъд обитаваха тъмни сенки и пееше непознат вятър. Отвъд бяха само те двамата и под краката им се плискаше ярка светлина, изливаща се от камъка в ръцете на магьосника. Отвъд бяха само те двамата... и милиони сенки, от някои от които лъхаше на опасност, а от някои други - на надежда. На отчаяние, на мъст, на любов, на скръб, на радост...
Те двамата бяха част от тези сенки.
Верде виждаше в тъмното. Пирамиди и градове, погиващи и възраждащи се в пясъци, движещи се като реки и океани. Верде виждаше в тъмното фигурата на Вермилия, обградена от светлината на камъка. И червените му очи блестяха като рубини, а по кожата му започнаха да се появяват искрящи червени люспи. Бавно го покриваха, като че да бяха истинската му кожа тук, на това място. Беше приказно и вълшебно.
Верде усещаше непознато могъщество. Сега вече знаеше, че може да улови лъчите на слънцето. И да пребори сенките, които смята за врагове. И да нареди на планините да се преместят, а на реките да потекат на обратно. На пустинята да се изпълни с трева и дървета, а горите да пресъхнат. Боговете му обещаваха това. Боговете бяха... тук.
- Ще бъдете възнаградени с ученици като тези, които подбрахте, Вермилия. - гласът принадлежеше на една сянка, по-тъмна от всичко друго наоколо. Ярко лилави очи, болезнено мъдри и нищо друго. Въпреки това сянката сякаш постави ръка на рамото на черния магьосник. Одобрение. Гордост, Могъщество. Божественост.
- Щях да стана за смях, ако не бях сигурен във Верде. - отдъхна си магьосникът. Изведнъж пусна камъка, но той остана да виси там, с ръцете на Верде отгоре му. Черният магьосник внимателно постави ръце на раменете на момчето и кимна на себе си. - Ти наистина си четвъртият. Последната част от пъзела.
Внезапно слънцето прогори очите на Верде. Намираше се насред пустинята, насред кервана, насред лагера, сред хората. Не, не точно. Насред шест идеални малки пирамиди, насред съвършен кръг със странни символи, сред летящи във въздуха пясъчни форми. Светът се беше променил. Той беше променил света. Беше го сънувал такъв. Беше си представял нереални неща. И сега сам ги беше направил реалност.
Хората на баща му и самото му семейство смаяно се опитваха да се отрият от пирамидите. Черният магьосник все така си стоеше пред него, весело следящ пясъчните форми, танцуващи около тях. После, сякаш му бе хрумнало току-що, свали шапката от главата си и я пусна на главата на хлапето. Беше му голяма и изглеждаше много забавно. Магьосникът прихна, давайки свобода на радостта си от успеха. Изби камъка между себе си и детето настрани като някаква непотребна вещ и придърпа Верде в прегръдката си. Някак си това беше хубаво. Същото като да си бъдеш у дома... въпреки че той де факто си беше у дома. И все пак...
- Ще ти стане, когато пораснеш. Пък и сигурно ще ти седи добре. - намигна му Вермилия и се ухили. - Никое усилие никога не е напразно, Верде. Благодаря ти, че го доказа. Гриджо ще посивее от яд. Скоро ще се запознаеш с него. С всички. Мисля, че наследството ти току-що се промени.

*Гриджо означава "сиво" на италиански... реших, че си заслужава повечето да са кръстени на цветове, хахах...
**Въпреки че звучи като женско име, някак си пасна на този тип... И означава "червено" на португалски.

Тя беше много уверена, че трябва да направят точно това. Сутринта беше нахлула в малката ергенска обител на Арсен и го беше издърпала от там, като през това време почти магически му беше надянала прилична риза, възмущавайки се, че той спи с дрехите си от вчера и то на бюрото сред купчина листове. Гио през цялото време не беше спрял да се смее, но накрая се оказа по-прилично облечен и от самия Арсен.
Момченцето вече познаваше града по-добре, а и градът познаваше него. Беше по-лесно да се придвижат по улицата, докато беше още толкова рано, но прибирането щеше да е трудно. Дотогава Арсен все щеше да им купи по някоя шапка. Беше открил, че те помагат най-много при криенето.
Тя беше много уверена в плана си, макар че Арсен беше обсъждал тези неща с нея само веднъж. Сутринта обаче не бе имал време да спори, а и всъщност му беше и любопитно, макар да го беше ужасно много страх. Не се съмняваше, че момчето му ще се справи, обаче недоумяваше защо Мари-Ана носи със себе си онзи подозрителен куфар...
Сега беше шест и половина сутринта, слънцето едва беше започнало да се усмихва, а те стояха пред една от древните фамилни къщи на една от богаташките улички и Ана чукаше за трети път на масивната дървена врата.
- Не смятам, че е... - Арсен искаше да я разубеди, пък и не беше сигурен, че могат да притесняват хората по това време на денонощието. Особено за такива неща.
Някога, не толкова отдавна, въпреки семейството си беше отишъл да учи в академията и там беше мястото, където беше срещнал Ана. Тя учеше за, както сама се описваше, учителка по музика и хореография, с надеждата да излиза на сцена. Което не се връзваше със сегашното й положение на сервитьорка в пицария, но пък все едно неговите мечти бяха изпълнени, как ли пък не.
Тя беше чудесна учителка за Гио, но постоянно отричаше това. Струваше й се, че трябвало да се допитат до по-големи специалисти. Имаха достатъчно успехи, за да си го позволят. Арсен просто не смяташе, че... Всъщност не знаеше защо се дърпа. Може би защото знаеше къде иска да ги заведе Ана. При собствения си учител по музика.
Въпросният се беше отказал от преподаването в академията, сега занимавайки се с частни уроци и записи, доколкото Арсен знаеше. Той беше прекалено добър, за да си го позволи всяко дете, което си повярва, че може да пее, само защото знае наизуст новата песничка от анимационното филмче в киното. Беше прекалено добър и за по-възрастните. Общо-взето можеше да прави каквото си иска. Никой нямаше да му попречи да завладее музикалните класации, ако искаше. Арсен знаеше за него, че си разбира от работата и всичките му студенти го обичаха, макар и да беше малко дръпнат като характер.
Не очакваше да е толкова млад, когато вратата се отвори. Винаги си го беше представял като старец с дълга брада, както хората си представяха всички професори. Макар че собствените му учители по актьорско майсторство не бяха такива професори, но те му бяха като приятели...
- Какво има? - рязко ги попита Рен Хил-херу, а между краката му се провря едно малко момченце с бонбонено розова коса и големи любопитни очи. Вероятно единственият му ученик за сезона. И двамата бяха изтупани като за снимки в лъскаво списание. Хил-херу май така си ходеше по принцип, а момчето сигурно бе облечено така от родителите си, за да прави добро впечатление, или просто Рен го беше научил така.
Ана успя да втрещи Арсен с действието си, което бе да скочи да прегърне този направо страшен тип, все едно й беше брат. Вероятно му прошепна нещо, понеже се задържа известно време на врата на учителя си. Беше странна гледка. Русият изглеждаше малко напрегнат и дори притеснен от това дори да я докосне, а в същото време хвърли по няколко изпитателни погледи на Арсен и Гио, сякаш искаше да ги сравни с нещо, което му описват. Арсен се чувстваше малко като на среща при река Стикс. Ана предаваше на дявола добрите и лошите му дела или нещо подобно...
Дяволът кимна и си върна леко намръщената сериозна физиономия, когато момичето го пусна. После се усмихна лекичко, когато я погледна. Сигурно сега пък си я спомняше нея като студентка... виж, това за Арсен не беше чак толкова приятно.
Ана даде на Хил-херу онзи куфар. Притеснително...
- С Ямада ще ни трябват около два часа и половина. - заяви на всеослушание Рен Хил-херу и затръшна вратата още преди Арсен да е попитал за какво. Остана си с разперени ръце във въпросителна поза, докато Ана не се обърна към тях подскачайки от радост.
- Хайде да седнем на стълбите! - весело заяви тя и направи точно това, търпеливо изчаквайки Арсен да седне до нея. Гио предпочете да остане да подскача нагоре-надолу по стъпалата. Изобщо не изглеждаше притеснен или любопитен. Деца...
- Не знам в какво ме забърка току-що, Ана. - въздъхна Арсен, като благодари на слънцето, че си идва на мястото, защото може би щеше да замръзна с тази риза и без горнище, сега, когато адреналинът от тичането щеше да го напусне.
Тя му лепна една целувка на бузата и сложи ръка на рамото му за подкрепа.
- Рен ми дължи това-онова. Той ще бъде така добър да прецени каква работа сме свършили с теб. За Гио.
- Имаш предвид...
- Твоите песни и текстове, след това моята работа със сина ти. Трябваше да го направим отдавна. Стига си се мръщил!
- Ако преценката му е положителна, ще помогне ли на Гио?
- О, разбира се. Рен взима само надарени хора, по-често деца. Мисля, че каза, че му е писнало от претенциозни студенти. Но нещата трябва да са двустранни. Ти и Гио трябва да се доверите на способностите му, за да може той да предаде знанията си.
- Това звучи честно.
- И винаги помага. Рен е малко груб понякога, но неслучайно е известен с работата си. Когато бях студентка беше любимият ми преподавател. Трябва да го видиш как лови и най-малката грешка, особено ако е в настроение. Към мен винаги се е отнасял внимателно и ме е карал да се чувствам така, сякаш намира гласа ми за прекалено красив, за да ме критикува... или поне докато не правя по-гадни грешки.
Тя се засмя и продължи да бъбри в този стил, докато накрая Гио не седна да я слуша. Арсен обаче не можеше да се съсредоточи особено. От всичко това можеше да зависи много. Рен можеше да провали цялата кариера на Гио, ако преценеше така. Можеше... можеше...
Знаеше ли човек какво можеше да им направи?
Но може би щяха да имат още шанс дори и след евентуален провал. Той също имаше преподаватели, които можеха да го подкрепят. Например... например Делоис Рейли, защо пък не?
Стресна се не на шега, когато вдигна глава измежду коленете си, за да попита нещо Ана и вместо това се озова лице в лице с втренчения в него Рен Хил-херу. Мъжът джентълменски го задържа да не се катурне по стълбите, но не спря да го гледа смръщено, клекнал до него като някакъв гангстер. Все пак носеше костюм като на таен агент, не като на някакъв учител. Още малко и щеше да извади и пистолет от задния си джоб.
Но от там извади само една електронна цигара и я захапа замислено.
- Чух от Ана, че си учил в същата академия. - констатира русият и Арсен кимна бавно, като през главата му мина въпроса къде ли можеше да е учил иначе, ако не в единственото училище по актьорско майсторство в страната, което да имаше добра слава. В чужбина? Къде ти толкова пари...
- Актьор значи... В академията имаме три приемни изпита. Разкажи ми как минаха при теб.
- Какво значение има? - и в никакъв случай не искаше да говори за изпита си по музика. Една жена, която сега се водеше супер мега певица му се беше присмяла на това колко трудно разчиташе ноти за китара. Арсен никога не се беше интересувал от такива работи, свиреше за удоволствие и колкото да може да мине изпита. Поне така си беше мислил до онзи момент. Беше отишъл на изпитите сигурен в монолога, който щеше да играе, малко по-несигурен в писмения изпит и съвсем несигурен за музикалната част, но се беше надявал, че ще става актьор, а не певец, така че...
Рен Хил-херу не беше доволен от това, че не изпълняват заповедта му. Но като че ли преглътна гордостта си след кратък размисъл.
- Тогава при кой си бил? Не вярвам това да е тайна. - и се намръщи още повече, когато Арсен посърна, смятайки, че е вероятно и на това да не получи отговор.
- Делоис Рейли ми беше учител.
Онзи подсвирна впечатлено, което беше зле, наистина. Делоис Рейли имаше почти същата слава като Рен Хил-херу, само дето в средите на актьорите. Арсен всеки път си мислеше, че е предал учителя си по много, страшно много начини, след всичките си провали и глупости.
- Учениците на Делоис не са срамежливи. Доколкото знам от самия Рейли, той ви кара да се занимавате с доста неща. Далеч отвъд границите на професията ви. Той ли те насърчи да пишеш музика?
О, просто ставаше въпрос за нещата, които беше написал за Гио. Идиот, разбира се, че щеше да става въпрос за това, не за глупости от миналото... Рен явно усети, че е спечелил събеседника си, защото се настани на мястото на Ана на стълбите и замислено започна да пуска облачета дим, търпеливо изчаквайки... поне засега.
- Той твърдеше, че трябва да се развиваме всестранно. И ни даваше пример за това. - несигурно призна Арсен, спомняйки си за всички неща, които Делоис беше правил, само за да им даде пример. Но той си имаше и достатъчно таланти. В свиренето, в пеенето, в играта, дори зад камера, а не само пред такава. - Задължаваше ни да му показваме нещата, които сме създали и ни харесват. Не знам какво е донесла Ана, вероятно са някои от старите ми драсканици, щом... знаете за тях. Но повечето от тях са били.... ами... хвалени от учителя ми. Той ме поздравяваше по начин, по който ме караше и да вярвам, че мога.
Рен изсумтя.
- То е защото си го можеш. - каза го с тон, който още казваше и "защо иначе ще те питам за това, идиот такъв?". - Предполагам, че те е поздравявал като е правил музика по текстовете ти или направо е свирил твоята на пиано? - на изненадата на Арсен русият вдигна рамене - Някои от нещата, които видях, носят неговия почерк, а други очевидно са си твои, но едва ли са били подминавани. Делоис е дипломиран пианист, преди да стане актьор. Знам го, защото учихме в музикалното училище заедно. Добре беше, че не остана с едното си просто пиано. Момчето, което е с мен сега... Ямада. Делоис ми го прати. Вярва, че има голям талант. Ако някой ще свири тези песни, предполагам, че ще трябва да е някой поне толкова талантлив. Ако ми позволиш, ще обучавам Гио и Ямада заедно.
- Значи смяташ, че Гио е достатъчно талантлив? - попита Арсен с надежда. Искаше да го чуе като уверение. Това щеше да е голяма крачка към по-доброто. Щеше да даде на момчето всичко онова, което му се полагаше. Което заслужаваше.
- Разбира се, че е талантлив, аз не съм идиот. Нито пък съм глух. Вече съм чувал момчето ти на живо в парка и по телевизията. Трябва му само малко школуване.
- Благодаря ти, господи...
- Мисля, че ще е по-добре да благодариш на мен и то когато свърша работа. Но засега и господ става. - онзи се усмихна сам на шегата си и пак изпусна облак безвреден дим. И отново стана напрегнат и сериозен. - Харесвам това, което си създал, Арсен. Но има и още един проблем. Някои от тези парчета никога няма да бъдат подходящи за Гио. В същото време са идеални. Затова ме поставяш пред нещо като дилема и смятам да ти дам едно условие, което да приемеш, ако искаш Гио да остане да се учи при мен. Ако искаш това бъдеще за момчето си, ще дойдеш в студиото долу с мен и ще ми помогнеш да чуя тези песни.
- Да ги изпея аз ли? Но аз не мога да пея!
- Нима? И как си се оказал в класа на Делоис тогава? И по-важното - как си ги написал, ако нямаш музикален слух? Чакай, и още нещо. Никога не си пял, докато си бил в курса на Делоис? Чакай, чакай, още нещо важно...
- Ако можех... - прекъсна внезапното въодушевление на русия Арсен, по-скоро раздразнен. - Никога нямаше да стигна до това, което съм сега.
Рен му се усмихна с веселие.
- Тя е била, нали? Кошмарът на кандидат-студентите в академията? - поклати глава и се изправи. По костюма му не остана и петънце мръсотия, нищо, че бяха навън. - Убеден съм, че Делоис е школувал твоя глас достатъчно добре, за да го използваш и за да пееш, стига да пожелаеш. Долавям музиката в теб, затова. Колкото до онази жена, какво значение имат нейните думи, след като след това си успял? Смятах, че Делоис умее да заличава твърденията й от съзнанията на студентите си, ха! Тя няма никакво значение, знаеш ли защо? - той прибра цигарата, след като я изключи и махна към вратата си. - Защото някога отхвърли и самия мен на изпита и сбърка жестоко. Ще те завлека долу и ще те чуя, дори това да донесе на земята Апокалипсис. Но аз съм сигурен, че ти си добър човек и ще ми направиш това удоволствие, без да се дърпаш. Още повече, че отпратих Ана, така че няма защо да те е страх, че евентуално "ще се посрамиш" пред нея. А после, ако много те похваля пред нея, тя със сигурност ще има какво да направи за теб.

- ...Така хората заживели далеч от нас, край брега на Океана. И светът се подредил по начина, по който го познаваме. - той се усмихна широко на двете деца, въпреки че вътрешно се чувстваше много нещастен. От ден на ден тук ставаше по-трудно да се живее. Пречеше му този потиснат дух. Пречеха му да излезе, да види отново света и да го опознае, както само той можеше да прави.
Беше деветият син. Никога нямаше да се добере до трона. Нито пък някога беше имал амбициите да го направи. Неговите желания се изразяваха в това да бъде на път. Повечето му братя обожаваха да пътуват, племенниците му също се опияняваха от непознатото. Семейството им бе такова.
Той скоро щеше да тръгне, независимо от забраната на Тахир да напуска столицата. Никой и нищо нямаше да го спре да изследва непроходимите Планини на запад. Никой и нищо. В сърцето си беше решил.
Така че това щеше да е последната му вечер с племенниците му. Деца, които така и нямаше да опознае. В момиченцето виждаше светлина, която не беше типична за Нура. Често закачаше Тахир, че това дете сигурно не беше негово. Веднъж брат му щеше да го убие заради това, че го беше казал публично. В двореца никога не беше имало истински смях, само премерен такъв. Деветият брат така и не си беше научил урока.
Момченцето, Рихан, изглеждаше като всички останали Нура. Сериозен, мрачен и малко зловещ. В него имаше топлина само за близките му, но и безпощадност към онези, които посмееха да го наранят. Него или най-близките му. Това дете беше силно. Беше смело. Беше опасно. Беше като Тахир. Но не и като деветия син, който беше една от черните овци в семейството.
Все някой трябваше да бъде.
Децата вече бяха изморени. Деветият син се намираше в защитената им стая, защото Тахир го беше допуснал. Той сигурно усещаше, че брат му няма да се подчини и ще си отиде. Може би не го смяташе за заплаха, а може би щеше да го убие на портите. Това деветият син нямаше как да знае, но щеше да си отиде по един или друг начин.
Просто искаше да види единствените си племенници за последен път преди да се разрази бурята в двореца. Като всички останали Деветия син я усещаше надвиснала над Фа'рей. Мислеше по едно време да вземе и децата със себе си, но знаеше, че никога няма да го пуснат с тях. Само щеше да ги обрече на смърт.
Момичето вече спеше леко. Той им беше разказвал приказки до късно през нощта. Момченцето също изглеждаше спокойно и унесено. Така щеше да ги запомни. Завинаги.
Деветият син се изправи тихо и въздъхна. Дали някога щеше да има деца, на които да разказва приключенията си преди сън? Животът му висеше на косъм, както всички животи на Нура. Тахир нямаше да издържи дълго. Беше твърде строг и твърде различен от баща им. Правеше твърде много промени. Въпрос на време беше...
Не. Не мисли такива неща.
Той леко оправи завивката на Аларих и върна на Рихан плюшения дракон, който детето беше изпуснало.
Момчето стисна ръката му, докато Деветия син оправяше завивката му. Червените очи на момчето светеха в мрака.
- Бог ще те пази. - прошепна момчето, но това не беше неговият глас. Деветия син усети тръпките по гърба си, но запази някак спокойствие. Това беше пророчество. Рихан дори нямаше да си спомня. Звучеше зловещо. Въпреки това момчето му стана някак още по-близо. Тахир заслужаваше такива деца. Заслужаваше онова, което беше постигнал. Но другите нямаше да го разберат. Рано или късно това щеше да си проличи. Поне това Деветия син го осъзнаваше, нищо, че самият той беше още момче. Просто не си го признаваше.
- Сънувай фантазии, които да постигнеш, Рихан. Сънувай.
Никога повече нямаше да се срещнат.
Или ако се срещнеха, нищо повече нямаше да е същото.

Сестра му плачеше дълго. Рихан искаше да бъде до нея и да прави същото. Чувстваше се твърде сам и слаб, за да може да направи каквото и да е друго.
Баща му беше мъртъв. Майка му беше мъртва. Целият свят се беше счупил.
Те двамата щяха да умрат. Знаеше го, докато все пак влизаше тичешком в стаята й и се скриваше в дългите й черни поли. Тя беше облечена с нещо твърде голямо, приличащо на саван на смъртта. Жестока шега на убиеца на баща им. Някой, който трябваше да им е чичо.
Никога не беше бил.
Животът тук беше отровен. От власт, от амбиция, от зло.
И от смърт.
Тя го притисна с малките си ръчички, но това нямаше как да я утеши. И двамата бяха видели истината. Беше в стаята на родителите им. Бяха видели края. Сега бяха само те двамата.
Страховете на деветия им чичо се бяха сбъднали. Той никога не им беше казвал нищо, но децата усещаха неща, които не биваше да им бъдат понятни. Просто не бяха вярвали, че може да се стигне до тук, с наивната вяра на деца.
Аларих, Аларих... единствено тя. Единствено тя - негова плът и кръв. Единствената му близка. Нямаше други, повече нямаше други.
- Рихан! Аларих! - нещо в коридора падна тежко, чу се ужасяващ предсмъртен вик. Звук от раздиране на хартия и трошене на порцелан.
Идваха за тях. Идваха за тях...
Деветият син влезе в детската стая, покрит с прах и кръв. Ужасено се огледа и видя черното платнище, под което явно се криеха децата. Живи! Бяха живи!
Трябваше да ги изведе незабавно от тук.
Пристъпи към тях и усети сковаваща болка, която го накара да изреве. Някой му беше отсякъл опашката, която обикновено криеше, но в разгара на битката бе решил да използва. Беше все едно да отсекат и двата му крака наведнъж.
Не можеше да ги достигне...
Строполи се безсилно с протегната към децата ръка и изпусна оръжието, което бе използвал, за да стигне до тях. Лулата на Тахир. Единственото, което беше успял да намери в суматохата... Единственото...
Над него се надвеси тъмна сянка. Някой от братята му. Неговият убиец.
- Бягайте... - те трябваше да се съвземат, ако искаха да оцелеят. Трябваше да са го направили досега. Аларих поне трябваше да е подготвена. Трябваше да знае. Трябваше отдавна да ги няма...
Чу я да крещи. Може би нещо като "Не!". Твърде отчаян вик, за да го разбере, а и пелената на болката го обвиваше все по-здраво.
Усети някакъв натиск в гърба си. Скоро щеше да усети болката и после да си отиде. Без да постигне нищо, освен да убие трима от братята си в опита си да стигне дотук.
Не беше смъртта.
Беше Рихан, който го беше използвал за трамплин, въоръжен с кървава лула.

Момченцето трепереше пред него, но изглеждаше като той да лежи в краката му. Точно така и беше. Той го гледаше в опита си да го познае. Да свърже Рихан с онова момче с плюшеното драконче. Този Рихан тук, покрит с кръв, прегърнат от треперещата си сестра. Този Рихан тук, с кървавата бащина лула...
Бъдещето... Бъдещето, това беше той. Дворът отново бе станал дом на смъртта. Това бе проклятие. Това беше...
- Трябва да убиеш и мен... Това е съдба, Рихан. Съжалявам. За всичко. - не чуваше добре собствения си глас. Може би дори и момчето да не го убиеше, Деветият син все пак щеше да умре.
За да може родът да продължи. За да може...
О, богове... Дано това никога повече да не се повтореше. Тахир не го беше заслужавал. Рихан не го заслужаваше. Колкото и студено и странно хлапе да изглеждаше. Не можеха да продължат по този начин. Това момче не можеше да умре от ръката на сестра си... или от ръцете на децата си...
Боговете не можеха да са толкова жестоки... Ако саможертвата на Деветия син можеше да помогне за това. Само да можеше...
Момчето потрепна. Сякаш се съживи, събуди се от дълъг сън. Бавно вдигна глава и изгледа чичо си от високо. С онзи поглед, с който вероятно бе изпратил останалите на смърт. Без пощада. Само болка и скръб. Непосилни за едно дете.
Рихан Нура завъртя в ръка лулата, приготвяйки я вероятно за удар.
После я захапа и издиша струйка тежък канелен аромат. Ароматът на баща му.
- Върви в своите планини, чичо. Сега ти вече си мъртъв. - той посочи неопределено към непотребната окървавена опашка, подаваща се някъде от касапницата.
Беше прав. Сега Деветия син не беше никой. Само убиец, загубил идентичността си. Можеше ли да бъде друг? Можеше ли да се пречисти? Момчето му предлагаше... спасение.
Не можеше да обмисли тези неща. Болеше го твърде много.
О! Момчето щеше... да представи... опашката като свидетелство... за смъртта му.
И така нямаше нужда да го убива.
Така искаше да се отблагодари за опита, който Деветия бе направил.
Трябваше да е това...
Само това можеше да измисли, преди да изгуби съзнание.
И да се събуди далеч от столицата, посред пътя, който трябваше да извърви.

Благословен дъжд се лееше весело по прашните улици и весело потракваше по някои ламаринени покриви, кофи, очакващи отдавна вода и детски обувки, оставени нарочно навън, докато валеше, за да се напълнят с вода, като след това редица деца щяха да се надпреварват да заврат крачетата си в импровизираното "море" вътре.
Слънцето не си беше направило труда да се скрие съвсем, но дъждът умело си проправяше път през лъчите му. Възхитителен ден.
Делоис Рейли се наслаждаваше на шума на водата, която се спускаше по капаците на прозорците му. Обикновено излизаше и сядаше навън във време като това, но днес очакваше гости и не си позволи подобни удоволствия. Беше изпратил иконома си навън все пак, за да се върне целият вир-вода малко по-късно, дяволски щастлив, и да му докладва, че гостите все пак ще пристигнат. Делоис беше усетил енергията на едва прикритото щастие от страна на иконома и това бе сигурен знак, че вероятно всичко ще бъде наред днес. Трябваше да бъде.
И преди беше посрещал най-различни и важни особи, но никога досега не беше усещал къщата си така гола и някак строга. Не смееше да напусне любимото си кресло до старата библиотека, защото не беше сигурен кое точно е било разместено с цел да донесе повече красота на стаята, отколкото вид на разхвърляност. Делоис предпочиташе разхвърляното безредие, то го караше да се чувства като в страна на чудесата, където всеки един предмет винаги беше нов и непознат. Най-голямата стая в дома му, която повечето хора наричаха Залата, беше пълна с всякакви джунджурии. Подаръци и скъпи спомени от близо и далеч. Човек никога не знаеше на какво ще попадне в следващия един момент. Семирамида винаги се удивляваше от откритието на деня. Дали щеше да е някое перо от далечен остров или преспапие от Абоба. Делоис знаеше истории за всяка една вещ. Понякога си ги измисляше, но това не пречеше на жена му повечето пъти искрено да му вярва.
Потръпна. Беше толкова незначителна промяна в обстановката, че друг никога нямаше да го забележи, но Делоис имаше твърде изострени сетива и не позволяваше да бъде изненадван.
Шумолене на кимоно и стъпки от боси крака по плочите. Аромат на портокали и вероятно фурми, който не принадлежеше на никого от близките му. Аура, която блестеше от едва прикривано вълнение и може би мъничък страх. Това трябваше да е неговият гост. Делоис знаеше, че младежът е малко ексцентричен, така че прие промъкването му с достойнство, вместо с яд, и вече се изправяше в момента, в който другият прекрачваше прага на Залата. Делоис знаеше това, защото усети напрегнатия поглед на госта, още по-силния и тежък аромат на непознато. Хм, интересно... непознато ли?

Рихан Нура стоеше пред единствения си жив чичо, когото бе искал и бе успял да спаси някога, преди толкова много години. Тези години бяха променили самия него в хладнокръвна, студена змия, поне за пред другите, за да не може никой да го нарани. Тези години бяха превърнали Деветия син в най-чистото и топло създание, което родът бе имал от векове и хилядолетия. Разликите не бяха толкова големи, освен в това, че Делоис Рейли сега бе гордо изправен пред него мъж, мъж, пред който Рихан беше само едно дете. Мъдър, любящ и прекрасен. Приличаше на онези мъже от спомените на Рихан. Странно беше, че никой не беше открил приликата, но може би се дължеше на съвсем другото излъчване, което придаваше Илюзиониста на самия себе си. Той беше напълно различен сега, когато беше лишен от спомените за кървавото си, ужасно минало. Надарен с нов живот, нова мисия и ново сърце, той беше освободен от потискащото бреме на трона. Смъртта го беше застигнала и го беше отминала. Сега имаше всичко, цялото право да бъде щастлив.
За момент Рихан си помисли, че е длъжен да му каже истината. Истинското му име, истинското му потекло, истината за неговата "смърт". Да се вгледа в тези очи, призрачни очи от миналото и отново да има правото да изрече нещата, които никога, никога нямаше да може да му каже.
Но как можеше да бъде жесток с този драконид, който бе брат на баща му и безумно ги беше обичал? Всички тях - баща му, майка му, самият Рихан, Аларих - се бяха ползвали с обичта на Деветия син, с неговата преданост и себеотрицание. Деветия син беше загинал за тях в онази нощ.
Не. Щеше да запази болката в себе си, болката от това никога да не получи шанса, но нямаше да отнема на Делоис Рейли живота, който бе получил. И осъзнавайки, че няма силите да го направи, императорът усети някакъв зловещ, заплашителен товар, да пада от раменете му. Някаква благодарност да се прокрадва в сърцето му.
Богът беше прав. Стигаше му и тази награда.
- Не. - тихо, но категорично прошепна, когато Делоис Рейли понечи да му се поклони. - Не е нужно да правиш това.
- Не разбирам, господарю. - този глас беше още един удар по Рихан. Това бе гласът на баща му, гласът от сънищата му, гласът на сърцето му. Как щеше да издържи това? Как...
Делоис Рейли не го виждаше, но долавяше от него болката, страданието и мъката. Бе наклонил притеснено глава, сякаш това щеше да му помогне да прогледне.
- Добре ли сте?
- Да... Мисля, че да. - Рихан си пое дълбоко въздух и тихо го изпусна. Държеше се безотговорно. Не биваше да отстъпва пред болката, пред това ужасно желание да каже греховните думи. Не биваше да спира да се бори сам със себе си. - Просто искам, преди да седнем на чаша чай, да те помоля никога и при никакви обстоятелства да не си позволяваш да ме видиш. Можеш ли да направиш това?
- Звучи като молба от болен човек. - объркано сподели Делоис, а от тона му стана ясно, че никога не беше виждал лицето на императора. Това щеше да е невъзможно, ако Рихан не беше сигурен, че богът се е погрижил да бъде така. Делоис беше в безопасност, вероятно дори и ако се опиташе да зърне племенника си от очите на друг. Не, че си приличаха, но имаше хиляди неуловими неща, които щяха да го накарат да изпита болката на истината. Докато си оставаха само аромати и неосъзнати представи за Делоис, всички тези неща бяха безопасни. - Но щом това е желанието ви, господарю. Мога ли обаче поне да ви стисна ръката, или нещо подобно? Не ми е удобно да разговарям със сенки и привидения.
Можеше ли? Трябваше ли?
Богът нашепваше "да". Душата на Рихан казваше "не", защото знаеше какво ще изпитва от едно такова докосване. Щеше да се почувства отново малко дете, милвано от ръката на баща си, неговият баща-дракон. И макар Делоис да нямаше люспи или страшно драконово око, нещата не ставаха по-различни.
Но тялото му избра само и се подчини на молбата, и никак не сгреши. Беше искал това докосване, за да се почувства отново някой, а не съвсем сам на света сега, когато Аларих бе намерила свое друго семейство. Драконидите знаеха, че откъснатото от семейството си дете винаги щеше да копнее за него, винаги и навсякъде, и дори най-силната любов нямаше завинаги да унищожи това.
Топлата ръка на възрастен, който можеше да му каже как да постъпи и да го поведе. Някога отдавна Рихан се беше нуждаел толкова силно от нея, че бе тръгнал да търси Деветия син. Който цял живот бе живял до него. О, проклетите божествени иронии...
- За мен е чест да ви приветствам в дома си. - казваше в това време Делоис с голяма, щастлива усмивка. - Харесва ми лулата ви. Напомня ми на нещо.
- Така ли? - Рихан се смрази. - На какво?
Делоис сви рамене и този жест беше най-успокояващото нещо, което Рихан бе виждал.
- Не знам. На нещо топло, добро и красиво. Летни нощи и стаи, изпълнени с утринна свежест. Такива представи ми носят неясна радост и ги обичам. Лимонен или билков чай? Или може би кафе?
- Защо не чаша топло мляко с какао? - защото беше единственото, което Деветия се кълнеше, че умее да приготвя най-добре. И беше най-успокояващото и хубаво нещо, което Рихан бе опитвал някога.
- Интересно. Това вече бих определил за свой специалитет. - Делоис беше много изненадан. После промени усмивката си на бащинска и погали императора по бузата, без да се замисли върху действието си. - Нали всичко е наред, Рихан? Няма да съм спокоен, ако знам, че правя нещо грешно.
- О... Мисля, че чак сега нещата започнаха наистина да се проясняват... Няма значение. Ще се радвам да си поговорим, както ми обеща с поканата си.

Като ми е заръчано, ще се пробвам, пък дали ще стане е отделен въпрос...

Ананке откри Аник да седи от неговата страна на леглото, с гръб към нея и леко прегърбен, с ръце, сплетени като за молитва. Косата му, която в момента беше къса, защото с Джора бяха решили да й вдъхнат смелост като минат през всичко заедно, падаше на лицето му. Не носеше повечето от украшенията си. Лицето му не оставаше чак толкова скрито. На едната му страна имаше четири зловещо кървящи белега, а на врата му следи от ухапване.
О, божичко. Не пак.
Те можеха да се бият до смърт, защото си бяха равни. И в същото време прекалено горди, за да признаят, че са изморени.
В началото тези неща ставаха доста по-често, отколкото Ананке признаваше на останалите жени. Имаше правото да не говори с такива подробности за личния си живот, а и беше абсолютно сигурна в това, че момчетата не се мразят един друг. Напротив, те дори се обичаха като братя и си бяха близки. Това, разбира се, не значеше, че нямаха спорове за разрешаване. Някои от темите ги караха да се ядосват един на друг. Много. Последния път, в който едва не се убиха взаимно (тя ги откри счепкани като кучета да се опитват взаимно да си прегризат главната артерия или нещо подобно), спорът им беше доста глупав, но сигурно от мъжка гледна точка не беше точно така. Не бяха пожелали да й обяснят, но от това, което тя разбра, беше нещо за мястото на всеки от тях в семейството.
Страхуваше се, че вероятно и сега е същото. Те още не бяха разрешили спора, когато тя ги разтърва.
- Този път не е това. - Аник я гледаше от известно време. Светлите му очи бяха мътни, което беше знак, че го боли от нещо, което е било казано. Този път думите са били по-голямата сила, значи. Той тръсна глава, за да я поздрави с "добро утро". - Макар че може и да има връзка. Не се безпокой. Шин не ни видя.
Не се възпротиви, когато тя се изправи да го прегърне. Беше много топъл, сякаш имаше температура. Боят сигурно беше станал не много отдавна. Аник въздъхна тежко и се отпусна.
- Моля те, Ананке. - беше минало доста време, докато той приеме името й, вместо "господарке", но днес то й прозвуча така, сякаш имаше предвид титлата й. Усещането беше странно. - Това, което ни разделя с него, е глупаво за теб. Знам, че така ще го видиш. Но тежи и на двама ни. Знам, че постъпих ужасно с него днес. Защото е прав и от това ме боли. Не можах да понеса истината и направих това, което драконидите най-лесно правят. Налетях му. Разбира се, съдбата явно смята, че никой от двама ни не може да надвие другия. Трябва да говориш с него. Той е оттатък. Не можех да издържам да стоя повече там след това.
- Знаеш, че те обичам, нали? - Аник нямаше да й каже истинската причина. Нито пък Джора, поне не изцяло. Ананке знаеше, че когато изслуша и двамата и поговори с тях, накрая те ще поговорят пак един с друг и вероятно ще се сдобрят. В началото "само заради нейното добро". После - защото разчитаха един на друг. Тя чувстваше, че ако не убеждава и двамата поотделно, че наистина ги обича, ще ги загуби. Понякога те се нуждаеха от тези думи, казани насаме. Тогава истината им даваше криле.
Аник й кимна и се усмихна. Щеше да се дръпне, ако тя поискаше да го целуне. Беше под напрежение. Беше загубил гордостта си някъде по пътя. Това значеше, че Джора е абсолютно прав за нещо, което Аник просто отказваше да приеме истински, защото го наранява. Но кое?
- Ще се справя. Моля те, много е важно да отидеш сега. Не оставяй раната в сърцето му да кърви дълго. Справя се ужасно в криенето на болка.

Кухнята беше преживяла същински Армагедон. Всички прибори лежаха безразборно навсякъде, един от столовете лежеше счупен в мивката. Малко кръв артистично бе опръскала стената. Ананке вече знаеше, че те използват на всичкото отгоре и магия, за да не допускат никого в битката си вътре, а тази магия заглушаваше ужаса. Иначе щяха да намесят и нея, нали?
Сред целия този хаос, Джора бе изправил масата и седеше на един вече трикрак стол, пиеше мляко от една наполовина отчупена чаша и упорито търсеше нещо в някаква книга. Беше бос, както обикновено, а бялото му горнище беше омазано с кръв и вероятно разлетели се от масата останки от храна. Въпреки това артистично бе вдигнал късата си коса в малка опашчица и единственото, което издаваше, че е ядосан, беше накъсаното му дрезгаво дишане. Седеше предизвикателно с гръб към вратата, макар че знаеше много добре, че Аник едва ли ще го нападне втори път и то от засада.
Преди време тя щеше да се уплаши от него. Щеше да избяга от него и да чака опасното му предупредително съскане, което дочуваше от време на време, да спре или да се успокои.
Преди време.
Но сега го познаваше по-добре.
И все пак беше много трудно да го доближи и да се пресегне да сложи ръка върху неговата. Нейната трепереше. Беше знак, че все пак я беше страх. С Джора никой никога нищо не знаеше. Сега, в този момент, когато тя го докосваше, начинът по който замръзваше, като див звяр, готов за атака при всяко грешно движение, това беше най-страшното преживяване, което тя можеше да има за хиляди години напред. Не го изпитваше за първи път. Този тон, дългото провлачено съскане, с което я предизвикваше само да посмее да си отвори устата и да каже нещо, каквото и да е. По този начин предизвикваше и зверовете в Колизеума.
Не, че искаше непременно да я плаши и отблъсква. Но това си беше той и определено беше бесен. Ако тя се разплачеше сега, щеше да го вбеси още повече, защото щеше да показва слабост пред противника, когато той е безумен.
Тя усети, че може да се опияни от тази бясна магия, от желанието за кръв, което го изпълваше. За бога, толкова лошо ли беше?
Прегърна го и положи глава на неговата. Усещаше как напрежението го кара да трепери. Бяс, яд и неконтролируемост.
- Моля те, Джора, не ни мрази.
На думите им отне две вечности, за да го достигнат. Тази статуя, изтъкана от желание за мъст. Две вечности, за да стигне ръката му до нейните, които беше сплела на гърдите му. Неговата ръка беше студена
- Не мразя никого от вас и ти го знаеш. Нито теб, нито Аник. - дори гласът му режеше като бръснач, но в него имаше искреност. Беше изморен, точно като Аник. И го болеше, но скриваше това под пласт злоба. Винаги постъпваше така. - Този идиот просто... просто... сссссс.
- Не можеш ли да ми кажеш? Причината? - тук трябваше да подходи много внимателно. Беше ясно, че не иска да й каже. Беше ясно, че това може да го вбеси. Но тя се уповаваше на любовта си към него и знаеше, че никога нямаше да й посегне. Никога. И ако някой ден това станеше, той щеше да предпочете сам да се даде на зверовете. Беше виждала това в него. Вярваше му.
- Не искам да загубим любовта ти, Ананке. Знам, че вие, жените, смятате, че оглупяваме твърде много от такива неща. Богас мис, това същос ме дразни.
Сигурно беше така. От известно време тя знаеше, че някои тайни са само мъжки. Беше го научила покрай живота си с двама дракониди. Беше разбрала, че някои от нещата са глупости, свързани с гордостта, които тя не можеше да разбере наистина. Понякога й ставаше смешно, но не и когато виждаше тях двамата да залагат живота си за това. Тогава само се плашеше. Целуна го по косата, защото усети, че ядът започва да се оттича от него. Щом започваше да говори... нормално. След това щеше да остане само тъга. Но с тъгата смяташе, че можеше да се справи.
- Може би не е нужно да разбирам напълно. Може би само няколко думи. Ако вие се унищожите взаимно заради тази ваша тайна, Джора, ще ме убиете по-сигурно, отколкото каквото и да е друго. Не мислиш ли?
Сигурно го мислеше, но гордостта му пречеше да й каже. Или пък нямаше точните думи, за да го направи. Другата му ръка, която още беше на масата и която носеше сребърният й пръстен, се сви в юмрук. Размишляваше. Претегляше. Подозираше.
- Можес би... просто става дума за наследниците тис, Ананке. - несигурно каза накрая, много тихо.
Какво за наследниците й? За децата й, които още нямаше? Смяташе да дари и на двама им деца. И на Джора, и а Аник. Смяташе, че ще се справи, че боговете ще я благословят за това. Смяташе, че могат да са едно голямо, щастливо семейство.
От къде точно идваше проблемът? От това кой ще бъде първи? Но това беше нелепо!
Но пък ако попиташе... Джора пак щеше да се ядоса. И Аник сигурно щеше да се ядоса. Нали то си беше тяхно? Неразбирателството по въпрос, който си оставаше така неясен?
- Наистина не разбирам, скъпи.
- Сзнам - въздъхна съществото под нея. Сякаш признанието й го зарадва. - И той го знаес. Всичко накрая ще е в твоите ръце така или иначе. Знам, че сме глупави, но тойс заслужаваше истината. Надявам сес да не е пострадал много.
- Да не би той да... - да не би той, Аник, да не можеше да има деца или подобно? Да не беше това? Да не беше нещо по-страшно? Дали не...
- Не е това, което си мислиш. Нищо му няма. Казах тис, че са самос глупости. Дорис обратен не е, за да развиваш някаквис драми. Както и аз не съм. Важното е, че ние те обичаме, Ананке. Аз те обичам. Забрави за това, защото вероятно няма да се повтори повече. Обещавам.
Беше я изпреварил с признанието си. Тя трябваше да го дава, за да слага край на болката, но той беше хитър и слагаше точка там, където смяташе, че ще е най-добре. Винаги беше по-хитър от нея. Не чакаше подаяния.
Без драми. Без опасения. Той й обещаваше.
Колко странно бе всичко това!
Но добре... добре...
Просто добре.
- О, Джора. Знаеш, че и аз те обичам.

Да застанеш пред тази порта, величествена магическа порта, беше проява на смелост повече, отколкото каквото и да било друго. Изтъкана от древност, тя беше символ на преклонение, вместо символ на дома. Сестрите им почти никога не преминаваха през нея. Всичките им братя минаваха през нея с почит и страх.
Зад тази порта се криеше техният дом. В дълбините на този дом, изтъкан от звездите, баща им все още живееше в сънищата си. Така беше от много години по човешките стандарти... дори и по стандартите на божествата-деца.
Родителите на останалите никога не се намесваха в делата на децата си. Някога техният баща обаче им даваше съвети. Преди да се оттегли наранен. От онзи момент нататък неговите деца бяха станали значително по-малко от децата на останалите божества. Това беше неизбежно. Само родителите имаха правото да сътворяват истински богове. Всичко това беше сложно за разбиране дори от самите малки богове.
Рен Хил-херу не се нуждаеше от това да си поема въздух, но все пак го направи. Простите човешки действия го успокояваха. Бавно разпери ръце и ги постави на сложно украсената порта. Знаеше, че тя ще го приеме и разпознае и все пак всеки път имаше мъничък период на несигурност в това. Ами ако този път не се отвори? Ами ако всичко свършеше днес?
Ако всичко свършеше днес, от бог той отново щеше да се превърне в част от съзнанието на баща си, да се смеси с ветровете, които познаваха само щастието от това да играят в ръцете на боговете. Недостойно понижение, наистина, но това не го решаваше той. Щеше да бъде ужасно, разбира се. Боговете можеха да обичат, а бъдеше ли низвергнат, той щеше да загуби всички човешки същества, за които се грижеше. Благословени, вярващи... други.
Успокояваше се с това, че с времето е станал твърде скъп за Съдбата. Не гледаше на това като на някаква привилегия. Вятърните божества бяха твърде малко в сравнение с другите и Съдбата се стремеше да компенсира. Братята му имаха задължения, които по принцип не бяха предназначени за тях. Той също имаше такива. Но всъщност обичаше живота си такъв, какъвто беше. Някои други мрънкаха.
Сигурно той просто беше вече малко старичък. Имаше и по-възрастни от него братя, но и той не беше от най-младите. Всъщност, така беше по-добре. Не разчиташе на симпатиите на другите и възможността да му прощават грешките, защото са породени от неопитност, както щеше да стане при по-малките. Вместо това разчиташе на името и положението си. Те му даваха достойно място до по-мъдрите и караха боговете с други същности да го приемат като равен. Ех, дори тези връзки му изглеждаха сложни в момента. Не беше стъпвал тук от векове по стандартите на хората и от години по стандартите на боговете. Достатъчно дълго време, за да се колебае на портата.
Портата го прие и се разтвори бавно пред него. Приемаше го у дома. Нищо не се беше променило тук.
За миг загуби човешката си форма и се превърна само в силата, която го съставяше. Необуздана материя, невидим ураган, опияняваща свобода. За хората се правеше на невидим и си слагаше сам ограничения, защото знаеше колко е опасно да чувстваш това. Безграничност, безконтролна свобода. За такива неща много богове бяха наказвани преди. Имаше си правила и закони за това как да показваш на другите силата си и как да я използваш. В противен случай щеше да настъпи анархия тук, на небето. Точно заради такива неща биваха наказвани от Съдбата толкова могъщи богове като този на Отвъдното.
Но Рен имаше правото да изпита това тук, на входа. Беше част от призива на неговия роден дом. От посрещането.
Звънче. Чуваше звън на звънчета някъде отдалеч, в смъртния свят. Те го върнаха обратно, преди да е станало много късно. Преди да се изгуби в своята собствена сила.
- Ветера. - дойде в съзнанието му. И всичко си дойде на мястото.
Не беше дошъл тук само за да се види с роднините. Водеше Ветера у дома. Момчето, което беше променило толкова много неща. Онзи, чието наказание бе една от най-големите грешки на Съдбата, което тя лично бе признала.
Ветера послушно стоеше на няколко крачки зад него и досега си беше мълчал. Той преживяваше много лично цялото това завръщане. Бяха му отнели този свят още когато беше дете по стандартите на боговете. Не, че сега беше много по-възрастен, но това нямаше чак такова значение. Неговата същност и без това не беше като на възрастен мъж. В много отношения Ветера завинаги щеше да си остане момче. Баща им го беше създал такъв. Ролята на Ветера беше да бди над хората с любов и грижа, без да е прекалено далеч от тях. А хората бяха деца за боговете. Затова смятаха, че Ветера е по-близо до тях.
Със сигурност беше, особено след като бе живял толкова време сред онези, които трябваше да му бъдат поверени. Дори сега, облечен в преливащото във всички цветове бяло, което му беше отредено, той не преставаше да излъчва нещо по-скоро човешко. Беше се учил сред хората на това как да се държи и как да размишлява. Никога нямаше да бъде по-различен от това. Сигурно много от братята им щяха да го виждат странен и нелогичен. Неразбираем. Освен Рен Хил-херу, почти никой друг Вятър не беше избрал да живее толкова близо до смъртните.
Ветера не се беше разтворил, защото послушно държеше жезъла си в ръце и сякаш се облягаше на него за опора. Именно звънчетата на жезъла беше чул Рен преди малко. Ветера носеше тази пръчка във всеки удобен момент, откакто си беше получил обратно правото да я притежава. Нямаше спор, вятърните богове бяха силно привързани към жезлите си. Макар и с известно усилие, Рен успя да призове своя, което го накара да се въплъти отново в човешка обвивка и да установи контрол над хаотичните си желания за власт.
Ветера му се усмихна. Наистина приличаше на малко момченце и сякаш трябваше да очакваш венец от цветя в косата му, сложен там от непослушните Хали. Точно като едното време.
Рен си признаваше, че не знаеше много за Ветера. Баща им отглеждаше новите им братя в самота. Минаваха много животи след това, докато братята се опознаеха един-друг. Каквото знаеше за Ветера сега, Рен го знаеше от сестрите си. Единствените, които имаха правото да се докосват до Ветера, докато прекарваше изгнанието си долу.
- Някога мислех, че би ми харесало отново да имам правото да идвам тук. - Ветера беше добър в четенето на мисли, очевидно. - Но сега виждам това място по-скоро като чуждо. Това... нормално ли е?
- Предполагам. - трябваше да подходи внимателно, но всъщност не знаеше как. Изпитваше привързаност към Ветера, но и някакъв вид стеснителност. Сякаш не знаеше как точно да говори с него. - Можеш да ме чуеш да се оплаквам от своя смъртен дом, но в действителност го обичам повече от това място тук. Братята ни, които предпочитат небето, са далеч от смъртното.
- Но пък по своя воля.
- Ядосан ли си заради това, което си, Ветера? Много е важно да си наясно със себе си.
Ветера го погледна с любопитство, присъщо на драконидите. Твърде познат жест от други светове.
- Аз съм наясно със себе си, Рен. Не се сърдя на никого, освен на глупостта си. Това, което бях и което възнамерявам пак да бъда, беше добро за мен. Хората са моята съдба и моята същност, нали? Значи е било за добро да ги опозная като един от тях.
- Размишляваш точно като тях. Наистина. Но сигурно и аз го правя. Ще видиш, че за някои от братята ни тези принципи ще бъдат много, много трудни за разгадаване. Някои от тях са чиста енергия, която не се нуждае от философия. Само от простото съществуване. С тях се разговаря трудно.
- Вече ми разказа. - прозвуча уверено като дете преди изпит. Сигурно и се надяваше на неща като "Дано ме харесат". Което нямаше как да не стане, защото всички те реално бяха едно и също, едно цяло. Ветера беше забавен.
- В момента, в който преминеш през портата, Той ще се събуди. Така че никой не би могъл да каже какво ще бъде от тук нататък. Дори за Съдбата това е непозната нишка, изоставена отдавна.
- Нищо не може да продължи завинаги. Така че ако ти си сигурен, че тази промяна трябва да настъпи, аз съм готов да се върна у дома.
- Ветера... - Рен сподави смеха си. Наистина обичаше това момче. - Не аз съм този, които трябва да ти казва какво да правиш.
- Предполагам - това беше първата "божествена физиономия", която Рен видя при Ветера. Онзи вид на "аз знам всичко", който боговете използваха при разни случаи, един от които беше дразненето на смъртни например. В действителност означаваше много и най-различни неопределени неща. - Това май се полага на татко. Може ли все пак да влезем заедно?
- Стига да не искаш портата да се затвори пред носа ти. Тя още не те познава. По-скоро те е забравила.
Рен щеше даже да му подаде ръка, ако не се беше усетил навреме. Наистина трябваше да се взима в ръце.
Ветера направи първите две крачки малко несигурно, но се отпусна, когато застана до брат си и погледна към звездната шир отпред.
Рен нямаше намерение да го чака да й се наслаждава. Това само щеше да направи брат му по-несигурен и уплашен.
Ако не за ръчичка, можеше да го въведе под ръчичка. Така де, оказване на подкрепа. Оттатък нямаше небе и земя, така че наистина трябваше да внимава да не го загуби и разпилее. После нямаше да може да го събере.
Светът наистина се преобърна от другата страна на звездите.
Баща им отвори очи.