От любов към статистиката

Не е много обмислено, но Създателката така или иначе не може да се справи по-добре.

Летящият кораб се носеше сякаш безцелно по белите облаци в небето. Те го обгръщаха, сякаш бяха пенещи се вълни в бурно море. А истината бе, че морската шир бе далеч, далеч долу. Въздухът – единствената невидима граница между кораба и водата, разделяше непоколебимо твърдата реалност и измислицата. Преобръщаше представите за онова, което би трябвало да е, но не беше.
Самият кораб изглеждаше нереален. Липсваха мачти, въжета и платна. Това откриваше за окото една идеално чиста палуба – единственото, което нарушаваше цялостта и гладкостта бе входът към трюма. Макар и идеално сливащ се с останалото дърво, имаше вид на отдавна зараснала, но все пак отворена рана.
Но сега погледът не бива да е насочен към фасадата на плавателния съд, който се носеше по невидими вълни незнайно къде. Онова, което си струваше отделеното време бе вътрешността, пространството вътре. И като всяка същност, трюмът не представляваше в началото нищо интересно.
Пространство за танци и дълги маси, отрупани с храна. Всеки може да си представи останалите подробности, като оркестъра и силната светлина, прогонваща всички сенки наоколо. И, разбира се, изискано облечени хора с дълги рокли и стегнати костюми. Те бяха сякаш задължителни за подобна обстановка. Като част от интериора, който не биваше да се пропуска. Бе недопустимо, някак нереално дори да не присъстват. Самата им липса щеше да се почувства влудяващо странна. Но те бяха тук.
Тук беше жената с червената рокля, която пиеше от чаша за шампанско и водеше привидно приятен разговор с друга жена, вдигнала косата си на кок. Тук беше елегантният мъж с екстравагантния костюм, който веднага привличаше погледите към себе си и никой не забелязваше момичето с бялата коса, което бе хванал за ръка. Или пък двамата братя, разделени един от друг от много хора и храна, единият танцуващ с русо момиче, а другият водеше задушевен разговор с двама застаряващи бизнесмени.
Но героите станаха много. А дори не се обърна внимание на всички. Да се върнем на червената дама. Историята би трябвало да започне именно от тук...
Червената дама имаше дълга, черна и права коса, която несъмнено се бе отървала от всякакви преси и бои. Очите й бяха светлозелени и в тях блестеше интелигентност и топлота, докато говореше със събеседничката си. Сякаш бяха добри стари приятелки. Другата жена пък беше кокалеста, руса и както се спомена, с коса, вързана на кок и зелена рокля с много украшения. Тя тъкмо отваряше начервената си уста, за да каже поредната лицемерна лъжа.
- Скъпа, толкова съжалявам за баща ти! – въздъхна, отпивайки от своята чаша с алкохол.
- Беше добър човек. – неопределено отговори чернокосата, с гласа на човек, който се опитва да прикрие вълната от болка, която са й донесли спомените.
- Много добър и с много пари, виж каква красота ти е оставил! – блондинката огледа трюма с блеснал поглед. Несъмнено искаше всичко това да е нейно. Не го и криеше.
- Господин Естън също има огромен принос за купуването на този кораб.
- Да, да... винаги съм смятала, че е глупаво двама бизнесмени да инвестират заедно в такова нещо, ако не са роднини. Парите разделят хората. – дали от изпитото шампанско или от друго, тя беше започнала да обръща гръб на лицемерието. И на задръжките. - Е, поне вече няма как да се скарат.
- Не, няма, наистина. – чернокосата се усмихна на грубата шега, докато кокалестата дама се тресеше от смях.
- Фей! – русият мъж изглежда се пренесе от един задушевен разговор към друг, който можеше да прерасне в нещо много грозно в скоро време.  – Ето къде си била, мила. Ще ни извините ли?
Първоначално той се обърна изцяло към червената дама, но после целуна ръце и на двете. Не забрави обноските нито за миг и ги прилагаше с широка усмивка на лице.
- Ах, разбира се! – блондинката огледа с любопитство младежа. Може би тук е моментът да уточним, че бе доста по-възрастна от двамата. - Толкова сте пораснал, Джаред. Направо мъж за женене. Коя от двете Фрейз сте си избрал?
- Нека първо една да ме хареса, госпожо. Тогава ще му мислим.
- Не вярвам момичетата да ви изпуснат, нито пък брат ви. Особено сега, когато настойникът им е господин Естън. Имайте това предвид, Феър. Две богати сирачета като вас със сестра ви е добре да са подсигурени.
- Ще го имам предвид, бъдете сигурна. – Феър поднесе чашата си за наздравица и побърза да се измъкне заедно с Джаред към дансинга.
Двамата отидоха в най-отдалечения му ъгъл. Новата мелодия тъкмо започваше.
- Кажи ми, че тя няма да даде пари. – просъска Феър в ухото на русия си кавалер, докато правеха началните стъпки от танца.
- Засега е доста уклончива. Казва, че да влагаш в такава кауза е доста несигурно.
- Лес достатъчно ясно ли се изрази, че е по-добре да рискува?
- Мисля, че не схваща дори откритите му намеци.
- Добре. Ще вземем парите й така или иначе. Нейна си работа, че не е достатъчно интелигентна, за да запази живота си. – в гласа й прозвуча открито задоволство.
- Има още време да се съгласи. Но става все по-пияна. Не съм сигурен, че ще излезе нещо.
- Както и да е. Къде е Фел? Разбра ли вече какво се случва?
- Някъде с Вини е... той умее да я пази. И двамата още не знаят за какво е всичко, но скоро ще се сетят.  – Джаред я завъртя, прекъсвайки разговора им за момент. Никой обаче не използва случая, за да смени темата.
- Дали ще ни намразят заради всичко това? – попита направо Феър, изцяло сериозно.
- Сестра ти не може да намрази никого, най-малко нас. – после обаче увереността му понамаля. - Виж, брат ми доста ще се ядоса... но не би ни обвинил за нищо.
- Най-добре ще е ти да кажеш на Фел, а аз на Вини. Чувства се по-добре, когато аз му съобщавам лошото.
- Дадено. Да намерим Велес. Скоро ще стане време да избягаме с лодките.

~~~~~~~~~~~~~~
- Хей, Снежинке? – Еанна се обърна машинално, готова да посрещне поредния подпийнал идиот. Имаха навика да се залепят за нея веднага, щом Велес е на повече от три крачки от нея. Русокосият мъж обаче не изглеждаше никак пиян. Нито пък имаше вид на грубиян. Това, разбира се, не означаваше, че няма намерение да я закача.
- Аз съм Винсънт. – той й целуна ръка, от което й стана неловко. Не можеше да свикне с тази част от етикета.
- Еанна. – каза, надяваше се, достатъчно силно и го погледна още веднъж за кратко, преди да отклони очи в тълпата зад него. Братята Силвър наистина си приличаха доста. Само дето този нямаше излъчване на змия.
- Удобно ли е да задам един въпрос? – онзи наистина изглеждаше така, все едно му е неудобно, че й досажда. Всъщност тя не се дразнеше на присъствието му, просто се притесняваше от това, което може да иска от нея.
- Разбира се. Но не знам дали ще мога да отговоря... – онзи имаше вид на открит човек. Ако не друго, нямаше да го чака да увърта дълго.
- Видях, че дойде с Веласкес. Предположих, че знаеш нещо за... това. – той разпери леко ръце, намеквайки, че има предвид целия банкет.
- Ами... донякъде... – Ен беше повече от озадачена. Как можеше да не са го информирали какво става тук?
- Моля те, кажи ми каквото знаеш. Ужасно е да ми намекват за някакви пари, а аз да не знам какво да им кажа.
- Ами, това е... – стана й адски неудобно. Ако не му бяха казали нищо, значи имаше причина за това. Не искаше да си има проблеми. Ако изречеше нещо, което не трябва... – Знам единствено, че става дума за някакви дарения. Нищо повече. Сега ме извини, трябва да...
За неин ужас той хвана ръката й, преди да може да избяга и да намери Велес.
- Снежинке. Моля те. – изглеждаше безкрайно огорчен, тъжен и несъмнено по лицето му имаше още емоции в депресивната гама, но тя не можа да ги разпознае.
- Не ми е позволено да ти кажа каквото и да е. – излъга тя. Не знаеше дали номерът е минал, но онзи, ако не друго, поне й пусна ръката. Въздъхна, после си пое въздух и протегна още веднъж ръката си.
- Един танц тогава? – още изглеждаше тъжен, но нямаше намек, че иска да продължи опасната тема. Еанна се поколеба, но прие предложението му, защото етикета го налагаше. Щеше да е ужасно грубо да откаже, особено без кавалер до себе си.
Когато свършиха танца, към тях се приближи една прекрасна блондинка, която я поздрави особено сърдечно. За пръв път я виждаше.
- Вини, Джей казва, че трябва да си тръгваме.
- Та ние сме домакините! Как така...
- Не знам. Не знам и никой не иска да ми каже нищо. – тя си позволи да покаже колко я разтройва това. – Дори Фей. Отбиваше опитите ми цяла вечер. А щом тя го прави, значи от никого няма да получим дори намек.
- Ние не спираме да получаваме само намеци. Там е проблемът.
- Фрейз и Силвър, нали? – мъжът с елегантният костюм се появи. Имаше черна коса и някак особени, тъмнокафяви очи. Еанна се постара колкото се може по-незабележимо да заобиколи двамата и да отиде при него. Дано Велес не я зарежеше повече тази вечер.
- Да? Ти си... Веласкес, нали?
- Точно така. Джаред явно не ви е казал. Трябва да си тръгнете доста по-рано. Наложително е.
- Защо? – блондинката прозвуча едновременно невинно и настоятелно.
- Защото гостите няма да се нуждаят от компанията ви повече. – това беше грубо и Ен бе сигурна, че Велес го осъзнаваше. Обикновено не допускаше подобна рязкост.
- О, така ли? Може би от твоята ще се нуждаят повече? – Винсънт не промени изражението на лицето си, но вложи много сарказъм в последното. – Кажи ми, Веласкес...
- Не. С Ен също си тръгваме. – това не изненада белокосата. Тя чакаше този момент от началото на банкета.  – А също и Фей и Джаред. И голяма част от гостите.
- Така ли? А другите? – русият забеляза колко странно е всичко и веднага изтри сарказма от гласа си.
- Те ще летят известно време сами.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Самата „лодка” представляваше просто по-малък вариант на големия кораб. Повечето от гостите още бяха на палубата й и гледаха как се отдалечават от другия съд, на който са били преди малко. Някои обаче слязоха направо в трюма.
- Джей? – Фелия плахо го дръпна за ръката. – Моля те, кажи ми поне къде ще отидем сега.
- Ще ви откараме вкъщи, Фел. – той се усмихна особено лъчезарно и я поведе към трюма. Особено тактичен ход, предвид че тъкмо в този момент големият кораб се наклони заплашително на една страна. – Но преди това ще спрем на един от островите...
- Велико знание. – Винсънт беше все още на палубата и с ужас премести поглед от падащия кораб към Феър. – Какво сте направили?
- Опасявам се, че някой е прекъснал захранването на кораба. – Феър най-накрая говореше открито. – Той се нуждае от доста ток, за да се задържи във въздуха.
- Защо? Защо ги убивате?
- Защото знаят твърде много. – намеси се Велес с Ен до себе си. – Не можем да позволим да се приберат вкъщи и да разкажат какво сме си говорели.
- Но те са... богати... и...
- Един инцидент може да бъде по-убедителен, отколкото очакваш.
- А как ще обясним това, че ние сме се спасили?! – Винсънт беше повече от потресен.
- Ще се случи следното. Кораба ще падне, половината ще загинат, а останалите ще се спасят. – Велес продължи със сищия наутрален тон, с който и започна. – Корабът ще се разбие в брега на острова под нас. Ние ще го последваме след малко. Ти и Фелия ще оцелеете. Никой няма да намери телата на Джаред и Фей.
- Значи на всичкото отгоре ще трябва да се правим, че сте мъртви? – той вече гледаше гневно Феър. -  Кога смяташе да ни съобщиш,  како?
Не получи веднага отговор, а и изглежда не смяташе да чака за такъв. Побърза да се махне, скривайки се в трюма.
- Ядоса се повече за това, че не си му казала по-рано, а не толкова за това, че ще убиеш хора? – Велес повдигна вежди. – Интересен брат има Джаред.
- Вини знае, че сме принудени да правим много неща. Ядосан е, че не може да промени нищо. Затова ще е най-добре да го настигна бъро...
- Не, почакай. Ен, какво ще кажеш да отидеш ти?
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
- Винсънт? Време е да слизаме. – Еанна се приближи до него толкова, колкото й стигаше смелост. Велес с право бе изпратил нея. Ако бе отишъл той или пък Феър, резултатът щеше да е ужасен. За Джаред пък изобщо не ставаше дума. Той бе намерил най-деликатните думи, с които да съобщи какво следва на Фелия и сега не смееше да се отдели от нея. На белокосата й бе трудно да възприеме тази нежна и искрена страна на Джаред.
- Така ли? Ясно. – русият дори не се обърна да я погледне. Ен нямаше нужда да го познава, за да разбере, че това е особено нетипично за него.
- Всички те чакат отвън...
- Снежинке? – повика я той някак глухо.
- Да?
- Защо си част от всичко това? Принудена ли си?
- Аз... – не очакваше такъв личен въпрос. Но ако отговора щеше да го изкара по-бързо навън, защо да не го получи? – Хората, които провалиха семейството ти, ме спасиха. От тогава живея по техните правила... защото не мога по друг начин. Нито знам как.
- И щастлива ли си така?
Ен застина. Що за въпрос? Хрумнаха й поне два язвителни отговора, но не беше в природата й да ги каже. Затова отвърна напълно сериозно и честно.
- Щастлива съм да съм до Велес.
Тогава той се обърна и за безкрайно нейно неудобство и изненада я прегърна. Бързо и припряно, но все пак топло. После извади една сребърна кутийка от вътрешния джоб на сакото си и й я подаде.
- Задръж я. Мелодията е изключително нежна и мисля, че е подходяща за теб.
- Не мога, тези неща са твърде скъпи... – тя объркано избута настрана ръката му. Преходът от предишния разговор към тази тема беше прекалено рязък. Как се стигна до това?!
Той се засмя някак горчиво.
- Не и за мен. – той взе ръката й и настоятелно сложи кутийката в дланта й. – Не забравяй, че голяма част от бизнеса на Силвър са музикалните кутии. Нямаше да забогатеем, ако баща ми и господин Фрейз нямаха мечти за летящи кораби и консервирана музика.
- Виниш ли ги? – неочаквано го попита. Нямаше такова намерение, но така или иначе препускаха от една нетипична тема на друга.
- Не. Въпреки че се довериха на „онези хора”, за да изпълнят мечтите си, те не са нещо лошо. Просто някой видя потенциала в техните идеи и... разруши семейството ми. Но не повече от това на Феър и Фелия. Аз поне имам родители.
- Ен? Винсънт? – гласа на Велес се понесе, твърд и настоятелен,  към тях. Бяха останали единствените в трюма.
- Следващия път, когато се срещнем, ми кажи дали поне един път те е усмихнала.
- Кое?
- Кутията.

Драконидът плю и един остър зъб остана в земята. Беше много уплашен. Никога досега не беше смятал историята за Пътуващите за толкова реална и истинска. Тя ставаше истинска пред очите му.
Живееше в село в дън горите, където драконидите имаха свои правила и свои закони. Понякога и посещаваха други от други земи. Понякога бяха пътешественици като този. Тези пътешественици не бяха от желаните тук. Но този... беше различен.
Все още го виждаха на хълма, а залязващото слънце очертаваше смътно силуета му. Създание от плът и кръв, нямаше спор, все пак беше избило един от зъбите му... но не беше възможно. Бяло! Толкова бяло създание!
Като драконид, който никога преди не беше виждал слънце... и въпреки това в себе си имаше огън. Беше зловещ.
Рекка беше спокоен. Гледаше към онзи, който бе дръзнал да го предизвика с премерена... учтивост. Този драконид бе баща на момичето, което Рекка си беше избрал преди време. Не се беше оказала онази, която сърцето му да иска. Понякога си мислеше, че може и да не я намери. В моменти като тези, когато се налагаше да си признае, че е сгрешил отново.
Беше се ядосал, когато момичето го бе обвинило, че я е обезчестил. В него живееше нещо гордо и понякога надменно. Тези обвинения го караха да беснее силно. В тези моменти пък силно искаше да бъде до баща си и да усети неговата успокояваща милувка. За да знае, че всичко ще бъде и е наред. Баща му безумно му липсваше, когато се чувстваше сам и отритнат от света.
Беше им по-лесно да го зарежат и да го избягват. Той беше бял и беше Забранен. Това беше достатъчно.
Нямаше смисъл да се занимава с този повече. Просто трябваше да си иде и вървенето щеше да го успокои.
Трябваше да се прибере у дома. Не го беше правил от много време.

Майка му си беше отишла много отдавна. Той вече не я помнеше добре. Смътно си спомняше думите й за раздяла. Да бъде смел, да бъде мъж, да се бори. Скоро и трите неща бяха престанали да звучат с нейния глас и почти изгубиха значението си за него като спомен. Ако баща му кажеше това сега, Рекка щеше да го изпълни, но щеше да знае, че е казано от обич и щеше да го пази в себе си. Думите на майка му не бяха оставили в него никаква магия.
Всички казваха, че тя е различна. Всички казваха, че е постъпила грешно.
Може би да. Може би не.
Веднъж Рекка беше попитал баща си дали той самият не е грешката. Забранено дете, срам и позор за семейството. Беше чул някой да казва това.
Онзи някой си изпроси боя от баща му. Рекка получи в дар вярата, че е обичан.
В ръцете на баща му беше хубаво. Като да се чувстваш отново малък и обикновен, не толкова различен. Домът беше там, където беше баща му. И всеки път, когато животът му погодеше номер, Рекка намираше утеха в този дом.
Сега домът беше нов, някаква стара къща на Пристанището, но всъщност нямаше значение. Баща му беше щастлив там, беше намерил Сем и малката Нами имаше с какво да го радва. Рекка сериозно беше помислил върху предложението да остане с тях, но...
Но не можеше още. Не още.
Искаше да пътува още. Да открива чудесата. Да види света.
Това беше мечта на баща му, но и негова собствена. Беше в кръвта им.
И макар че за Рекка беше доста по-трудно, не можеше да се откаже сега.
Баща му го пусна, за да може да го види по своя си начин. Да докосне с ръце лицето му, да погали косата му, без да се възползва от чуждото зрение. Може би така усещаше Рекка по-силно като част от себе си. Рекка никога не го беше питал защо всяка тяхна първа среща протича по един и същи начин, като имаше много по-лесни.
- Един ден сигурно ще сме равни на височина. Какво ще те правя тогава? - усмихна се Делоис Рейли. - Сине... наистина ли си я обичал? Има предвид... истински?
В гласа му пролича притеснение. Той виждаше момчето си като още твърде младо за такива неща и наистина не знаеше защо Рекка търси половинката си, като още дори не беше наистина пълнолетен. Някакъв инстинкт, който не беше напълно драконидски. Това го смущаваше. А иначе нямаше как Рекка да скрие нещо от него. Никога.
- Не е каквото е между теб и Семирамида. - с неудобство си призна Рекка. Не искаше баща му да знае, че забраненият дори не знае какво се очаква да изпита, но... Делоис сигурно го знаеше и без това.
- Понякога се тревожим за неща, за които не бива. Но вече ти казах какво смятам за теб и твоите търсения в тази насока.
- Че ми е рано. Знам. Но...
- Нещо те кара. И аз знам... Добре. Добре... Но следващия път гледай да не се гневиш толкова. Винаги ще се изкарват жертви пред теб. Винаги ще трябва да се защитаваш. Понякога обаче не си струва да се хабиш за незначителното. Но не искам да ти досаждам с бащински мъдрости. Запознал си се със Сем?
В тона му прозвуча скрита надежда и малко любопитство. Баща му искаше да знае как синът му възприема всичко това.
Рекка го възприемаше... странно. Тя беше толкова нежна и добра. Толкова загрижена и толкова мила към него, незаконният син, не нейният син, чуждият син на Делоис Рейли. В приказките, в легендите, в хорските клюки тя щеше да го мрази. Но... не.
- Тя е... съвършена.
- Питаше се дали ще й позволиш да те обича. Казах й, че няма как да знаеш. Не искам да се чувстваш задължен да я харесваш или да я приемаш. Моите избори не бива да те ограничават. Но можем да поговорим за това.
- Наистина я харесвам. - и казваше истината. - Просто не съм свикнал... Дори с идеята, че мога да имам... майка. Истинска.
- Значи ще й дадеш шанс. - Делоис каза това дяволито, с лека усмивка. Беше му любопитно как щеше да протече всичко това. Тепърва искаше да види семейството си различно. Феноменално различно. - Както и на Нами и Рю. Уверявам те, че те не се страхуват от различните. Искаш ли да станеш батко?
- А имам ли избор?
Но знаеше, че дори и да има, пък и да няма... щеше да хареса хлапетата. Бяха едно цяло с баща му и бяха част от неговата кръв. Бяха семейството му.

"За първи път беше толкова внимателен с нея. Обикновено беше студен и чужд. Говореше й, но я отбягваше и пренебрегваше знаците, които тя му даваше. Може би защото тя бе просто човек. Така и никога нямаше да го разбере напълно. Той вярваше, че е като нея, защото е Забранен. Но не беше.
И все пак луната му влияеше. Различно, защото кръвта му беше разредена и не напълно драконидска, но влияеше.
Беше влязъл в стаята й и беше пренебрегнал изразеното й желание да се упражнява в четене. Това изкуство - да четеш - беше най-трудното за усвояване според нея. Беше пренебрегнал желанието й за разлика от всяка друга вечер досега, когато прекарваше свободното си време с нея.
Вместо това я беше целунал.
Мастилено черната му коса бе мека като коприна в ръцете й, а той носеше аромата на морето и пустинята.
За първи път й позволяваше да го прегръща истински. Винаги се беше отдръпвал от нея. Винаги."

Ветера смяташе това въведение в новата история на Човешки хроники за много обещаващо. Молеше се обаче Джени и Мегалину никога да не стигнат до този конкретен том, за да се видят. Мислеше, че е възможно и да не се познаят, обаче нататък нещата ставаха по-сложни за прикриване.
Но не се беше сетил коя друга история да разкаже... Много от историите вече бяха разказани отдавна. Тази беше последният му подарък към разказвачката, след който й бе казал, че повече няма да може да се отбива при нея. Не, че го беше правил редовно. Само веднъж. Тя се оправяше и сама така или иначе.
Но когато се беше освободил от оковите, бе изпитал нуждата да я посети отново. Писателката на Човешки хроники му бе станала нещо като приятел, когато бе още млада. Така или иначе нямаше да го познае след толкова години. Тя живееше единствено в своите собствени книги.
Спомняше си първата им среща. Тогава беше млад пътешественик и наистина бе открил чудо в онзи случай...

Спомняше си как седеше малко притеснен на огромния диван в стил Абоба, в който всеки можеше да потъне в пуха. Всичко в тази къща не беше на мястото си тук. На хиляди километри от Абоба и хората, в сърцето на Империята, където всяко нещо шептеше за различие. Ветера неслучайно бе стигнал толкова, толкова далеч. За да види света различен.
Но ето го тук, в тази малка къща, пълна с човешки неща, странни неща, даже някои, които дори той самият не можеше да разбере за какво служат.
Това момиче беше истинска луда фенка на хората, техните обичаи и прочие.
Беше се лепнала за него като дъвка, защото беше рус и беше облечен като "Моят герой от петата книга на осмата поредица!"
По онова време вече започваше да става известна, макар че Ветера никога не бе очаквал да стане чак толкова...
Той неохотно седеше, кръстосал крака, и малко нервно въртеше лулата си в ръка, макар че тя сопнато му беше забранила да я пали, защото си развалял образа. Все едно беше влязъл да играе някого. Действително играеше роля, да. Беше се представил като Клоуд и тя много хареса името, особено пък защото означаваше и "облак".
Тя беше дребничка драконида с бухнала като пух коса, която стоеше като ореол на главата й. Ветера имаше чувството, че ако я погалеше, щеше да е като да гали нещо изкуствено, нещо, което в никакъв случай нямаше да си наруши формата. Беше единствената драконида, за която Ветера знаеше, че носи очила с толкова огромен диоптър, че чак очите й ставаха големи. За капак носеше и един наръч гердани и прочие. Тя си мислеше, че повечето истински жени от Абоба ходят така, освен ако не ставаше дума за благородници.
На Ветера сърце не му даваше да оспори всяко едно от твърденията й за Абоба изобщо, не само това. Какво ли вече не беше чул. Тя никога не бе ходила в страната на мечтите си, но вече знаеше много за нея. За обичаите, за клюките, за всичко. Гордо му показа картата си на града, която вече бе остаряла с поне двайсет години, но кой изобщо щеше да разбере? На повечето дракониди им пукаше само за любовната част от цялата й писателска дейност.
А за любов тя можеше да пише много. Имаше серия за дракониди, за дракониди и хора, само за хора, за хора и пирати... и каквото още някой можеше да се сети да й предложи. Защото, да, тя понякога пишеше по поръчка.
Самата тя беше имала съпруг и немалко любовници. Гордееше се с това, защото й било помагало да пише по-добре, разбирайки героите си. Сигурно от там бяха дошли вечно конкуриращите се Сам и Майкъл, или каквито им бяха имената. Много традиционни, че как, в Абоба всички се казваха така!
Тя го остави на мира, когато разбра, че не желае да се присъединява към стадото любовници, може би някой друг път. Но изстиска от него цялата налична информация под формата на информация за покрайнините на Абоба и хората, живеещи там. Което не разбираше, правеше по свой си начин. Може би затова по-късно в книгите й провинцията беше толкова... нереална.
После се беше измъкнал от нея, но не и преди Клоуд да се сдобие с принцеса за любима и в книгата да стане... император.
Как ли императорът изобщо четеше тези неща? Ветера наистина трябваше да го пита някой път.

Годините не я бяха променили никак. Може би някоя и друга бръчица, което бе интересно като за драконида. Може пък и да си спомняше нещо от Клоуд, защото с радост му описа как добре се приемала частта с неговото управление. За жалост се наложило бързо да предаде властта заради любов, разбира се, не бил като Майкъл и другите, но пък сигурно в Абоба много го харесваха.
Ветера я посъветва да продължи да пише за пирата и неговото странно неговорещо добре момиче. Джени щеше да го обезглави, но пък можеше и да му бъде полезно, нали така? Кой щеше да разбере, че историята е истинска? Ветера обикновено пазеше в тайна нещата, които е видял, но това не беше нещо лошо. Мегалину беше изглеждала толкова щастлива в момента, в който се чувстваше пълна господарка на Ни Джени от Рюга. Което си беше постижение, и още как. Беше минало много време, преди забраненият да й повери живота си по този начин.
Кенрен и Зеф щяха да си умрат от кеф, поне това беше сигурно. Тенпо щеше да се радва, но да си мълчи. Мегалину щеше да издирва Ветера. Джени... за Джени никой не можеше да е сигурен.
- Може пък да добавиш още една-две горещи сцени... - започна Ветера все пак, докато му поднасяха абобските оризови бисквити, които беше виждал само при авторката на Човешки хроники.
Играеше му се рисково.

Червените стени, обточени със злато, блестяха под слънчевите лъчи. Беше красиво. Всяка сутрин беше красива тук, в двореца, където човек се чувстваше спокоен и тишината го поглъщаше в себе си. Тишината беше добродетел за двореца, особено след толкова дълги години на нещастия.
Днес беше денят. Годишнината от сядането й на престола. Летящ огън приветстваше своята кралица и Майка. Всяка година тази годишнина от сядането й на престола се празнуваше с пищни тържества навън. Но тук оставаше тихо. Тя обичаше тишината, защото в шума се чувстваше изгубена и много по-самотна. Години наред беше тъкала в самота и самотата й бе станала приятелка.
Разбира се, сега имаше семейството си до себе си и нещата бяха различни, но в ден като този понякога се чувстваше тъжна. Някога беше вярвала, че онзи ден никога няма да дойде, а после просто се случи. Спомняше си как чичо й държи короната над главата й и после я коронова тържествено. Не помнеше добре овациите, защото ги игнорира, но помни колко тежеше короната на главата й. Не смяташе, че е готова, нито пък че е достойна. Но нямаше правото да се оплаква.
Тя беше Ананке Ко'уен и това бе съдбата й като единствената останала наследница на предишната майка. Можеше да отстъпи мястото си на братята и сестрите си, дори на братовчедите си, но не искаше да им причинява това.
Беше силна, можеше да го издържи.
Не беше мъдра, но мъдростта идваше с опита, нали така пишеше в книгите?
Баща й вярваше в нея. Чичо й вярваше в нея. Дори черните магьосници и съпрузите й вярваха в нея.
Ананке вдигна бавно глава. Всъщност седеше на трона си, от доста време седеше тук. Може би дори не си беше лягала. В нощта преди годишнината винаги сънуваше кошмари и тъжни неща, дори съпрузите й не можеха да попречат на това.
Кошмари за това, че губи всичко и всички и че остава сама, сама, сама.
Тъжни сънища за онова, което може би щеше да е, ако животът й бе друг, далеч от страхотиите на поста й. Блянове...
- Защо стоиш тук, щом като никога не участваш в празненствата?
Гласът я сепна. Не усещаше, че всъщност много й се спи, до момента, в който не разбра ,че всъщност понякога се унася и се накланя опасно напред, че ще изпадне от трона.
Гласът беше на Аник. Джора го беше изпратил да я намери, макар че и двамата знаеха къде ще бъде. В залата за отсъждане и прочие. Постоянно трупаше за себе си все нови и нови задачи, понеже не й беше позволено да участва в битки извън града. Понякога беше и по-лошо - тя се опитваше да води заседания до изнемога. Те мразеха това. Макар че Джора беше поел много от задълженията й, а Аник гледаше тя да си почива, все им се изплъзваше.
Но какъв владетел щеше да е, ако не работеше за хората си?
- Вероятно щеше да си мъртъв владетел. - отбеляза сухо Аник. Той беше облечен в злато и носеше на главата си синия шал, който тя помнеше от детството си заедно с него. Беше красив.
- Какво? - объркано го попита.
- Току-що попита какъв владетел щеше да си, ако не работиш за хората си. И го каза на глас, ако си мислиш, че си го помислила. И аз ти отговорих... - той се изкачваше по стъпалата към трона и ловко я улови, когато тя залитна отново надолу. Много добре знаеше тази игра. Случваше му се да я играе често. - ...че ще си мъртъв владетел до края на годината, ако продължаваш да правиш това, Ананке.
- Но аз... О, моля те, Аник. - той безмилостно я вдигна на ръце и я отдели от трона й, без да си прави труда да слуша мрънкането й. Трябваше да отиде в леглото, поне според него, и това и щеше да направи за нея. Поне това.
- Постоянно го правиш. Мислиш си, че трябва да си навсякъде едновременно. Но това е невъзможно, Ананке. Защо си мислиш, че баща ти го е правил? Или който и да е владетел някога? Глупаво, глупаво момиче.
- Аник, аз съм Майка на боговете.
- Не си никаква майка на боговете. Та ти отказваш да забременееш, защото си имала много работа!
Тя почервеня от неудобство, но думите му бяха самата истина. Просто мислеше, че още не може да си позволи това. Пък и беше млада, имаше време.
Време...
- Джора ми е бесен, нали?
- И питаш! Чувства се предаден, защото ти се закле, че ще свърши документацията, която ти преглеждаше вчера цяла нощ... Ако наистина не се нуждаеш от нас, трябвало просто да си кажеш, това ми каза сутринта. Наранен е. Аз също. Всички сме. - Аник въздъхна и рязко сви по един от тайните коридори за прислугата, защото по коридора се зададе ужасната какафония от празнуващи, както и от хора с разни просби до майката. Няма пък, нямаше да стане. Майката щеше да си легне.
- Отвратителна съм, нали?
- Отвратителна? Божичко! - каза го с такова презрение, че тя пак се изчерви. Какво й ставаше? Наистина не беше на себе си, че да не осъзнава какво причинява на останалите. Беше направила от Летящ огън рай, но с цената на това да превърне собствения си живот в своеобразен ад. Нейният град и нейните хора заслужаваха всичко това, но най-близките й... те бяха предадени, изоставени.
Сами, сами, сами.
- Какво да правя?
- И питаш? - но той замълча доста дълго време, сякаш внимателно обмисляше отговора. Защото, знаеше Ананке, в този момент щеше да го послуша дори той да й кажеше да се самоубие. Беше толкова изморена, объркана и нещастна,  за да направи това. - Ще се наспиш, а после ще си вземеш една дълга, хубава вана. След това посланика ще те изведе на дълга разходка, а другият посланик ти е уредил малка екскурзия до Абоба. Само да съм чул и една едничка дума в полза на нещо друго и, кълна се, ще те дам на черните магьосници да ти отворят главата и да видят какво не ти е наред.

Светът беше студен и мрачен. И черен, и сив. И нямаше никого и нямаше нищо. Все още беше рано за това. Съдбата не разрешаваше на боговете да се докосват до смъртните, които ги бяха създали. Светът долу си съществуваше отделно от светът отгоре.
Светът най-отдолу съществуваше отделно от другите два.
Това беше свят на огън и кост. На пепел и смразяващ мрак. Красив по свой собствен начин и ужасяващо тих.
Не много отдавна не беше така. Господарят на това царство беше създал поданиците си отделно от останалите богове. Беше ги надарил с безкраен живот и сам решаваше кога да ги прибере отново при себе си. В известен смисъл те бяха за него като някакви ангели. Пораждаха се от него и в него се връщаха, когато решеше, че е дошло времето.
Но тъй като разбиранията му за ангели се различаваха от тези на Съдбата и останалите Висши, трябваше да бъдат наречени демони, а той - техният крал.
Артур Луцифер не се интересуваше особено от тези подробности. Щеше да бъде достатъчно щастлив да му позволят да твори царството си и да го прекроява така, както сам решеше. Сега, седнал на високия си черен трон, той виждаше само празнина там, където някога беше имало живот такъв, какъвто за него трябваше да е. Единственото същество, което му правеше компания, беше черното демонско куче, което бе поставило глава в скута му и той понякога го чешеше зад ушите. Беше позволил на Фобос да остане до края, защото знаеше, че не би преживял това... предателство сам.
Съдбата знаеше, че той не е виновен. Хората се страхуваха най-вече от смъртта, затова той беше и най-могъщото божество на земята и небето. Останалите богове се страхуваха от него или му завиждаха. Дори в техния свят нямаше съвършенство... нали? О... та нали беше подобие на човешкия?
Заради тях Съдбата се беше съгласила да му отнеме силата, името, децата и дома. За да се почувстват останалите сигурни и силни, готови да посрещнат смъртта. Това вероятно никога нямаше да стане. Той, разбира се, се опълчи на това... е, може би малко прекали.
Дори безсмъртните никога не биваше да ядосват Съдбата.
Просто я убеди, че е опасен. Но не беше мислил трезво. Той също беше млад... макар и могъщ.
Това беше единствената му отсрочка. Да се погрижи за царството си и работата си, преди да изчезне за всички тях за... другите знаеха колко. Де да можеше да се моли... Де да можеше да се оплаче.
Беше използвал времето, за да изпрати децата си, демоните, на места, където щяха да са в безопасност и... донякъде щастливи. Това беше единственото важно нещо за него.
Вероятно щеше да полудее в самотата си. Вероятно щеше да притежава способности въпреки забравата и... страхуваше се дори да си представи бъдещето. Бъдеще, в което един бог не знаеше със сигурност дали ще бъде той самият, беше невъзможно.
- Фобос... - демоничното куче помръдна с едното си ухо. Деймос, неговият близнак, вече беше поверен на когото трябваше. Беше най-разумно да са разделени. Никой освен той самият не можеше да ги контролира, когато бяха заедно. - Времето ни изтича тук, друже.
Кучето изръмжа, сякаш казваше "Не". Но независимо от всичко, пясъкът в часовника на Съдбата все пак щеше да свърши. Веднъж пуснат, той не можеше да бъде върнат.
Не биваше да забравя Фобос тук сам, затова трябваше да го повери на избраника си, докато още беше време. Макар че наистина не искаше, не искаше, не искаше да...
О, стига. Не беше разглезено и своенравно богче. Затова гласът му прозвуча уверено, спокойно и тихо, но властно. Той имаше силата да призове всеки друг бог при себе си, дори в смъртта... още една причина да се страхуват от него, но много удобно за случая.
- Митра.
Това беше младо огнено момче. Господар от дома на Слънцето. Свързан с войната и смелостта. На него Фобос щеше да послужи добре. Ако се налагаше, щеше да служи завинаги.
Огненото създание беше потъмняло от страх и тревога. Преклони глава пред господаря на смъртта, но не му харесваше, че е тук. Чувстваше се виновен, задето баща му беше гласувал с останалите.
Но господарят на смъртта го виждаше... чист и неопетнен. О, да, така щяха да кажат хората.
- Имам дар за теб... а даровете от Смъртта не се отказват. - той се усмихна на страха на момчето. Вероятно изглеждаше ужасно и ужасяващо... но все пак си беше той. - Ще ти се подчинява и ще ти служи до края на изгнанието или до края на дните. И ти не можеш да откажеш. Единственото, което ще искам от теб... е никога да не го пускаш край мен, ако се случи да се видим, когато вече няма да те познавам. Но, предполагам, ти и сам си се досетил за това.