Търсене на равновесие

- Не знам, господарю... - гласът отекваше из празния дворец, звучеше много скептично настроен.
Принадлежеше на Зимния демон на Динзел. А това беше неговият замък. Домът му, който дълги години беше негов затвор преди, а сега... ами, продължаваше да е нещо като затвор, защото Зимният демон не ходеше никъде и така и не напусна двореца, дори когато получи свободата си. Страхуваше се да не се разтопи.
Динзел беше остров, създаден само за същества като него. От селището, което съществуваше малко по-надолу по стръмната планина, бяха всички хора, които все още обслужваха замъка. Гордееха се с това. Винаги обичаха да посрещат гости, а някои от тях идваха и до двореца. Зимния демон никога никого не гонеше... освен ако не се брояха онези, които никога нямаше да повярват, че той съществува.
За разлика от по-малкия си брат, Клайв Никравзи не можеше да променя вида си по собствено желание. Той  беше средно висок мъж, с изключително нежни черти, които го правеха да изглежда като наследник на феи или легендарните елфи. Сребърно-бялата му коса се лееше ефирно и блестеше на фона на слънцето, а очите му в почти същите цветове, светеха замечтано. С една дума, приличаше на лесно разтопима снежинка. Единственото, което разваляше ефекта, вероятно бяха съвсем леко изострените му кучешки зъби, но затова пък той не се усмихваше на всекиго.

Тази седмица Клайв си имаше гост. Един много интересен белокос тип, пристигнал с кораб от много далеч. Имаше нещо в тези... бели хора... Нещо, което Клайв донякъде искаше да разбере, но вероятно нямаше да попита. Уилям и компания бяха свързани по някакъв начин с всички онези, които бяха от Старото време... Но така и не бяха стигнали до тази тема на днешния обяд, на който Уилям реши да дойде да му прави компания. Не успяха да говорят... просто защото от самото нищо, както обикновено, се появи Господаря на Светлината.
Уилям не се впечатли от внезапната визита. Което беше доказателство, че сигурно знае това-онова. Но пък искрено се учуди, когато Господаря се обърна към Клайв с онази молба.
- Равновесието трябва да се възстанови, Клайв. Тъмните ни братя имат нужда от него. - беше казал той с типичната си усмивка и внимание.
- Не знам, господарю... - беше отвърнал Клайв в миг на объркване, докато с Уилям го зяпаха, и двамата объркани. И понеже Господарят на Светлината видя объркването им и го уважи... реши да тръгне от по-далеч.
- Не съм очаквал да те открия тук, Уилям.

- Тогава срещата е неочаквана и за двама ни. - съвсем искрено сподели белокосият. - Но нека това да не те спира да говориш... нали си дошъл за нещо важно? Иначе не би се появил така внезапно.
Той реши да спре до тук с наблюденията, защото му беше особено любопитно как ще продължи разговора. Не би си позволил да го бави. Малко жалко, предвид красивия си глас, който трябваше да възпре, но какво да се прави.

- Да, за това си прав. - усмихна се Ветера. Дългото му кимоно на цветя беше доста контрастно тук, в ледения замък. Лулата му донесе аромати на страни, които Клайв никога не беше посещавал и вероятно нямаше и да види.  Беше хубаво.
Звънчетата, скрити някъде из дрехите на Господаря на Светлината, звъннаха весело, когато той спря да се рее във въздуха, където всъщност се беше появил.
Клайв не посмя да попита защо си говорят толкова фамилиарно, защото господарят го изпревари с мисията си.
- Господарят на Тъмнината събуди Императора от неговото дълго заточение. - спокойно отбеляза русият - Защото идва време, в което драконидите ще се нуждаят от защита и... други неща. А Светлината трябва да отговори на тъмните създания. Винаги трябва да има равновесие. Затова идвам да събудя моя избраник, преди да е станало късно.
- О... - Клайв помръкна за миг, след като му просветна - Синеокия...
- Да.
- Не знам дали ще пожелае да бъде притеснен.
Синеокия спеше отдавна. В леда, в студа, дълбоко, дълбоко долу, в планините. Беше избрал това, когато светът се промени. Нямаше си семейство и се чувстваше стар още по онова време*. Клайв беше изпълнил желанието му, преди Вещицата да го пороби. Но винаги беше пазил тайната за съществуването на избраника на Светлината. Синеокия беше отговорът на Светлината за Императора. Сложна работа... Клайв знаеше, че Светлината и Тъмнината винаги играеха сложна игра. Винаги трябваше да уравновесяват нещата и ако единият имаше водач за народа си, и другият трябваше да има такъв. Не им завиждаше за тези задължения.
Уилям сигурно беше избраник на Светлината. От онези, които поради някаква причина бяха получили дар от Господаря. Клайв плъзна поглед по бялата му коса. Всеки, който бе докоснат от светлината, бе избран от нея по специален начин, ставаше белокос. Другите потъмняваха. Точно поради тази причина той самият бе зимният демон на Ветера, а брат му - зимният демон на Господаря на Дорадо. Дори при разпределението на демоните, ангелите и духовете имаше хармония
О... дали тогава Уил не беше от старото време?
- Нека опитаме да го върнем - внимателно казваше през това време Ветера. - Би ли искал да дойдеш с нас, Уил? Тъкмо ще можеш да покажеш на Арсен къде са отседнали останалите... или си дошъл сам?

*Стар, колко да е стар... къде 27 години най-вероятно в този форум... Тук все още не е срещнал момичето си... сигурно ще се изуми, че неговият антипод вече си има три...

/ Да си признае - просто му е писнало да го кара на солено заради диабета. <.<

- Разбира се, че не дойдох сам. Но не знам къде са другите. Надявам се да са си намерили приемливи забавления. - приемливите забавления за пирати не бяха съвсем приемливи за останалите, така че Уил всъщност се замисли какво трябва да значат думите му. Е, все тая... - Все още не съм съвсем наясно за какво ви е, но онова старче не вярвам да не се отзове, щом ти го викаш, Ветера. Как се справя с диабета?
Уил очевидно не знаеше къде се намираше сега Арсен и явно очакваше да го заварят в някоя стая, мечтаещ си за кроасанчета и тортички.

- Последния път беше напълно излекуван, но не го вярваше... може би защото не е лесно цял живот да си живял на лишения и изведнъж нещо да ти е позволено. Трябва да го питам за това...
Клайв не посмя да се намеси в този разговор, защото вече действително беше шашнат от всякъде.
Вместо това трябваше да ги поведе към мястото, където Арсен спеше.
То се оказа буквално, абсолютно буквално на дъното на планината. В най-далечните пещери и проходи от лед. Имаше тъмница там, долу. И стаи, пълни с тайни. Клайв едва не се нахвърли на гостите си, когато се спряха да попитат какво има в една "килия" и защо пред вратата й цъфтяха съвсем реални, истински цветя.

Но стигнаха при него. Зад масивния леден къс, който беше блокирал дървената врата, имаше ледена гробница. Беше пълна със... звезди. Ледът блестеше по невероятно сложен начин, правейки мястото нереално, неистинско.
Арсен Фернанд спеше в средата на монолитно парче лед. Приличаше по-скоро на нарисуван през стъкловидната вода, отколкото истински. Беше облечен в дългото си елегантно черно наметало, качулката скриваше искрящо бялата му къса коса, а малката му плитка беше замръзнала сякаш във въздуха, във момент на създаване на леда. Носеше същите онези тежки ботуши, които не издаваха никакъв звук, същите дълги ръкавици, същия колан с оръжия... като последния път, когато беше буден. Дългия му елегантен меч стоеше на една съседна скала, сияещ слабо, очакващ. Всичко тук излъчваше както самота, така и някакъв вид величие, красота.
Клайв премахна леда, но истинското шоу направи самият Ветера, който махна с ръка и събуди в студа хор от звънчета, невидими птици, неусещани досега ухания и прочие, и прочие.
Синеокият бе принуден да отвори очи. Бяха сини като най-синьото море или небе. Нямаше нищо по-синьо. По някакъв начин събуждането му... повлия на света. Клайв не знаеше защо си го помисли, но определено усети някакво благоговение. Колко странно.
Белокосият дълго време сякаш не виждаше нищо. Приличаше на запленен от звездите и леда, объркан от това откъде идваше толкова светлина, за да вижда всичко това около себе си.
Светлината идваше от меча. Блестеше безумно ярко. Поне докато Ветера не сложи ръка на дръжката му, за да намали потока от енергия.
- Достойно събуждане като за приказка - весело обяви русокосият. Гледаше Синеокия с неприкрита радост, макар и сигурно да знаеше, че Арсен може и да не останеше доволен. Но истината беше, че Ветера не беше свикнал да губи, когато желаеше нещо.

/Пробвай ти да караш на солено 27 години, хъ!
+ Едно не може да се отрече... Създателката си описа реалния Арсен, какъвто тя го вижда по принцип... ех, що не може да рисува...

Уил не можеше да не признае, че всичко тук беше доста впечатляващо. Обикновено бе заслепен повече от собствената си красота, която трудно можеше да се пренебрегне и рядко се впечатляваше дори от най-красивите гледки (ей, да не повярвате! Много съм чувствителен и към околната красота, просто преувеличението би било напълно вярно, ако нямах много чисто и скромно сърце и душичка~!!!). Но целия този лед и игра на светлината се допълваха по невероятен начин. Освен това Уил беше и ужасно изненадан, защото до последно не очакваше да срещне Арсен точно в това състояние. Докато слизаха все по надолу усещаше, че ще намерят Синеокия на доста интересно място, но гледката пред очите му надмина всичките му очаквания. Дори и да го бяха предупредили, нямаше да повярва... А сега стоеше, останал без думи.

Сините очи на Арсен започнаха да се избистрят бавно. Връщаше се от своя дълъг сън. Клайв никога не беше сигурен какво точно виждат в съня си ония, които приспиваше. Но повечето пъти беше нещо добро и хубаво. В случая на Арсен май беше някакво приключение - спокойно, плавно, далеч от тревогите.
Накрая ги видя. В началото не ги позна. После изражението му ясно се промени в учудване. Най-сетне се завърна към себе си.
- Ве... те... ра... - не беше използвал гласа си от над десет години или някъде там. - Защо?
Ветера продължи да се усмихва, но приближи разтопения леден къс, в който Арсен вече повече седеше. Едва ли имаше много сили, а и сигурно скоро щеше да почувства адски глад.
- Помогнете ми да го изправим и да го качим горе. Нека не е с магия, за да се стегне малко. Клайв, по-добре е ти да вземеш меча.
- Дълго ли... - Арсен нямаше сила да довърши изречението, но смисълът му беше ясен, макар и да не получи отговор от Ветера, който просто го подхвана от едната страна. Май беше готов и да го носи като чувал с картофи, само и само за да не ползва магия.

Уил се опомни и отиде да помогне. Не можеше да знае как се чувства Арсен, но бе способен да предположи. Да се събудиш и да не помниш колко време... колко време всъщност?
- Аз не съм те виждал от поне 10 години. - реши да му каже истината Уил. По-добре да го чуе сега, когато още не се беше опомним съвсем. Може би щеше да го приеме по-леко? Дали инициативата му не беше глупост, а?

- Точно така е - усмихна се Ветера, макар че Арсен не реагира и на отговора на собствения си въпрос. Сигурно още не се беше събудил напълно от транса. Но Ветера не изглеждаше притеснен и даже пренебрегна повереника си, заговаряйки почти само на Уилям и Клайв. - Трябва му малко вятър, свеж въздух и обилна храна. Доколкото знам, този сън запазва силата и разума ти, макар че по-дългата му продължителност води до малко дискомфорт, точно като този, в самото начало.
- О, да, господарю - с неудобство се съгласи Клайв, който понесе меча след тях като някаква реликва. Другите двама влачеха Арсен с учудваща лекота, сякаш той беше само кожа и кости, макар че не изглеждаше да е така. - Струва ми се, че когато стигнем до по-високите етажи, вече дори ще може да върви сам, дотогава ще се е опомнил. Ще се наложи да го натъпчем, но храната ще повлияе само на духа му, ще се укрепи. Мисля, че също така няма да чувства нужда от сън в следващите две-три седмици...
- Колко хубаво, че ще е твърде късно, когато се събуди, да се връща долу. Няма да се караме. Защо избра да заспи той, Клайв? Знаеш ли?
Зимният демон поклати глава. Той просто беше изпълнил горещата молба на избраника, нищо повече. Да, беше чул нещо като обяснение, но сигурно не беше пълната истина.
- Ами ти, Уил? Смяташ ли, че някой от екипажа може да знае? Арсен беше с вас последния път, когато скита по света. - даже, най-точното беше, че самите "търговци" го бяха докарали до Динзел. Арсен се беше постарал да се скрие от Ветера, отказвайки да използва магия и магически свръзки. По онова време Ветера беше уважил желанието му за почивка, но вече не можеше да продължи така. Беше му леко съвестно, но... може би защото беше твърде състрадателен...

- Ами... - Уил се намръщи леко и се умисли, което впрочем изобщо не попречи на лицето му да остане сияйно красиво. Знаеше ли поне нещо? - Ако някой знае, предполагам че това е Джени. Или пък Ая Рагг. На тях може и да е споделил... Нямам представа защо предложих Джени всъщност, не изглеждат много близки, но капитанът ми се струва точният човек за подобно споделяне. Защо направо не питаме Арсен, като дойде на себе си?

- О, ще го питам, но сам ще видиш какъв отговор ще получа - все така безгрижно подхвърли Ветера, но вероятно се замисли върху думите на белокосия и взе да преценява възможностите. Ая и Джени... единият беше по-близо и наистина можеше и да знае... И двамата нямаше да могат да му откажат да говорят... нали?
Клайв се оказа прав и постепенно Арсен си връщаше властта над собственото си тяло. Ветера и Уилям нямаше нужда да се разбират кога да го пуснат, просто се усещаше кога Синеокия е вече способен да върви сам. Ветера дори склони да му подаде пакет цигари и огънче, и Арсен си запали една с елегантно джентълменско движение - едно от първите неща, които си възвръщаше, вероятно. Всички потънаха в тишина, докато той възстановяваше походката и контрола си, но Ветера все пак го държа под око, докато избраникът му не реши най-сетне да проговори отново.
- Само десетина години и пак хаос и безредие. Разчитах повече на вас, господарю. - звучеше обиден заради това, че Ветера се радваше, че няма как да спорят по въпроса за съня. Арсен беше чул всичко, просто мисълта му го беше възприела по-бавно и едва сега щеше да може да отговори. Да... Твърде далеч от ледения му саркофаг, наистина.
- Императорът е буден.
- Нима? - с безразличие повдигна рамене Синеокия - Защо ли знаех това още когато се събудих против волята си? И защо ли ми се струва, че той изобщо дори не е "спал", за да се "събуди"? Както и да е, признавам, че съм длъжен да изслушам вашата воля. Но съм гладен. И благодаря за информацията, Уил. Харесвам костюма ти.
Имаше предвид ориентировката във времето, предоставена му от другия белокос. В момента можеше и да изглеждаше мрачен и ядосан, но... добре де, може би всички тези лица някак му бяха липсвали... дори и в съня. Не беше вярвал, че е възможно, но като поразмисли сега... Не, не, не можеше току-така да прощава веднага. Обичаше да се заяжда с Ветера, когато господарят му си го заслужаваше.
- Вече пратих съобщение в кухнята, всичко трябва да е готово - притеснено се обади Клайв, който често не разбираше кога някой е истински ядосан и кога не. Но се отпусна, когато видя, че Арсен е достатъчно доволен да омете абсолютно всичко, което готвачите бяха успели да доставят на масата... дори и... сладкишите. Гледай ти, гледай ти.

Уил престана да пръска звезди около себе си (заради това, че му харесваха костюма) едва когато Арсен омете втория си шоколадов мъфин и белокосият разбра, че тук става нещо изключително нередно. Любопитно, дали после щяха да последват проблеми или вече беше напълно излекуван?
- Сега, след десерта - нарочно подметна Уил, за да се наслади на реакцията - може би няма да си толкова кисел.

- Не съм кисел, само отстоявам правата си - но го каза с много по-светло изражение и по-дружелюбен тон, сега, когато... се беше облегнал на масивния стол пред масивната дървена маса, на която беше качил и кръстосал краката си. Добре, че по някаква случайност всъщност не беше изобщо мокър. Обикновено небрежното му и още по-често грубото му държание на маса беше маскировка за кръчмите, а когато правеше подобни неща пред познати и приятели, вероятно изразяваше един особен вид щастие.
Започна да си развива още един мъфин, без сякаш да се замисли над думите на Уилям.
- Защо пък десертът трябва да ме направи по-малко кисел?
- Може би защото е сладък? - Ветера весело пафкаше с лулата близо до вратата и вероятно се сдържаше да не се засмее.
- Ха, сладък...
- Сладък е, Арсен.
Синеокия май чак тогава прогледна за истината... след като вече беше изял сладкиша на половина.
- По дяволите!
- Най-сетне имаме свидетели, Арсен. Изяде три мъфина, две парчета парфе, десет малки кроасанчета с шоколад и седем меденки. Досега трябваше да си в криза, ако беше болен. Но ти не си, защото те излекувах още преди да заспиш. Моля те, не бъди кисел само защото си "преметнат".
- Два пъти за деня! Да не съм пропуснал Великото падение на Господаря на Светлината към Господар на гадния хумор?

- Не се гневи, а се почерпи с още един сладкиш! - подкани го Уил, с особена нотка на приятелско злорадство в гласа. Всъщност Арсен му беше по-скоро познат, но това не пречеше да го причисли към "приятелите на страхотния Уил" вместо към "приятните познати на страхотния Уил". И двете, разбира се, звучаха много хубаво с неговите уши, особено последните две думи. - Трябва и да отбележа, че след като адски много неща са се променили за 10 години, трябва да ти намерим нови дрехи. Не ми е много ясно заради каква задача си събуден, но при всички положения ще трябва да изглеждаш по-... актуално.

- Нима? Какво му е неактуалното на черното?
- Не смятам, че проблемът е там... - Клайв не се чувстваше този, който трябва да даде мнение, понеже никога не излизаше сред хора и следователно дрехите му бяха древни дори по календара на драконидите. Но нямаше за кого да се кипри. Беше му станало просто забавно, особено пък заради синия плам в очите на Арсен, който можеше да означава и "Аз съм нощен скитник, като какво да се обличам?"
- Е, ето ви значи една хубава задача, когато слезете долу в града - Ветера кимна доволно.
- Задачата, за която ме събуди, е просто да се преоблека? Под ръководството на Уилям?
- Това е между другото. Първата ти задача е да извадиш медальона, който виси на гърдите ти, на видно място, и да се явиш в най-голямата кръчма в планината Динзел.
Медальонът беше нещо, което Арсен беше получил като знак на благодарност от един човек. Интересно, дали помнеше?
- Искаш тази нелепост от мен, Ветера?
- А ти може би искаш да ти се помоля на колене, Арсен?
Изсумтяване. В крайна сметка белокосият лапна сладкиша, изправи се рязко, хващайки меча и сам коленичи, протягайки ръце с меча напред, сякаш искаше да го предаде на русокосия.
- Каквото пожелаете, ще бъде изпълнено. С ваше позволение, време е да вървя. - и се изправи, без да се нуждае от устно позволение, разбира се.

~~~~~~~~~~~~~~~~~
Пазаруването с Арсен беше по-зле и от развален музикален инструмент. Този инат не се разбираше от дума. Искаше да грабне първите парцали и да си излезе, а на белокосия не му даваше сърце да го пусне така.
И все пак направи компромис със своя вкус, защото съобрази, че дори да му е по силите да го накипри както си трябва, Арсен надали ще тръгне само по балове и скучни събития. Така че резултатът беше нещо обикновено, но актуално.
След "губенето на време в глупости" както Уил беше сигурен, че това е мнението на Арсен за цялата работа с облеклото, вече стигнаха и до кръчмата...

Мястото и миризмата му не се бяха променили през последните сто години, най-вероятно, така че Арсен, леко изнервен след пазара, се почувства поне тук на място. Малко беше нервен и от това, което Ветера искаше от него. Защо му беше да носи на показ счупения медальон, по дяволите, къде беше логиката? Често пъти хората, които спасяваше, му даваха такива подаръци и той ги носеше всичките, защото обичаше да се чувства полезен. Помнеше момиченцето, на което беше принадлежало тенекиеното цвете-медальонче. Тя сама го беше счупила и му беше подарила едната част. Тогава той се почувства обвързан с нея, пък и детето го беше помолило да обещае, че ще се ожени за нея. Синеокия помнеше много ясно това, защото момичето бе особено упорито да получи това обещание, при все, че Арсен я беше спасил от изнасилване.

Вратата на кръчмата се отвори с трясък и някакъв пияница падна в краката на Синеокия, който го изгледа много лошо и нещастникът побърза да се оттегли. Някакво сбиване, вероятно. Арсен въздъхна. Ето това вече не му липсваше. Но сигурно бяха...
Ама разбира се, че пиратите се бяха настанили в тъмната половина на заведението. Зеф жестикулираше усилено, близнаците се смееха с някакви непознати, а Джени се беше свил в самия ъгъл с чашата си. Гледаше много напрегнато към другата половина на заведението. Гледай ти.
Арсен проследи погледа му, защото още не го бяха забелязали. От другата страна беше барът. Местните пияндета се караха усилено с някакви, които вероятно не бяха местни. Една горила противно се мазнеше и се натискаше на... най-красивата девойка, която Арсен беше виждал.
На Синеокия му стана просто отвратително, когато онзи се опита да я насили да го целуне.
- Ей, Йети. Махни се от момичето, че ще си изповръщам червата. - извика му накрая, когато разбра, че момичето няма да успее да го отблъсне.
Объркана тишина. Вероятно Арсен беше извикал доста силно, а и стоеше на вратата като някакъв тип, търсещ бой с някого.
До мига, в който буквално всички подскочиха, защото... девойката изпищя пронизително. Мнозина се хванаха за оръжията си, докато тя не направи най-странното нещо на света. С невъзможна сила отблъсна горилата, прескочи масата и шеметно се хвърли на врата на новодошлия, без да му остави време да се съвземе, съкрушавайки го напълно с целувка, от която белокосият порозовя като объркан домат.
Зеф беше първият, който се окопити и подсвирна, неспособен да разбере какво точно става.
- Я виж ти... Не съм виждал този приятел от повече от 10 години, а той идва и веднага сваля местната красавица... И аз искам да мога това...
Макар че ефектната светлина между онези двамата, породена от съединения отново накит, нямаше как да го постигне. Това пък какво значеше?

//Зеф - обзалагам се, че "детето" е било на десетина години тогава, хъъ... И Джени най-вероятно през цялото време я е наблюдавал и й е казал за Арсен каквото знае, хъъъ... За това ли все спираме в Динзел, бе?! Гадни тайнствени романтици...

- А аз си мислех, че подобни дрънкулки имат истинско значение само в книгите... - тихо сподели Уил, като се отдалечи от Арсен и местната красавица, защото не искаше да ги разсейва с красотата си (почувствах се длъжен да го напиша, та да не се объркате, че ме е досрамяло). - Ей, Джени. Коя е тази?
Уил реши да пита направо капитана, защото предположи, че той ще му каже точно онова, което иска да знае, а не "ми мацка, не виждаш ли", както Зеф или близнаците биха казали например.

- Момиче с определено злощастна съдба, както би казал някой от Господарите - Джени изглеждаше доволен от развоя на събитията и остави всички, които искат да го чуят, да го чуват... това включваше предимно пиратите, понеже капитанът беше избрал език, който не се говореше в Динзел. - Преди 13 години, когато тя беше на 10, Арсен я спаси от банда изнасилвачи. Момиченцето го хареса, разбира се, понеже кое дете не би си харесало "герой от приказките". Тогава му предложило да се оженят. Запознах се с нея години по-късно и се изненадах, когато разбрах, че е вярна на това си детско желание. Наложи се и аз да й помагам от едни пияндета и тя разбра, че познавам Синеокия. Страхуваше се да напусне Динзел, понеже вярваше, че Арсен ще се върне за нея тук... убийте ме, но не знам що за съдба е това, което се случва в момента и как е разбрала. И ме притеснява това как той ще види нещата. Ако сега каже, че не могат да са заедно, лично ще го завра в най-дълбоката адска дупка. - и със спокойния си тон, както и пред свидетели, той подкрепи обещанието си с глътка вино, наблюдавайки внимателно все още шашнатия Арсен, който преминаваше щателна проверка от страна на момичето, изразяваща се в изследване на чертите на лицето му и одобрение на рошавата му глава.
- Ана... - прошепна най-накрая и удивено Синеокия. А неговото Йети явно започваше да се опомня.

- Капитане, спасил си я?! - Уил се трогна от тази демонстрация на романтичната същност на Джени. В подобни моменти се замисляше колко различен всъщност беше капитанът им. Не, че и някои други не биха направили подобно нещо, но може би няма да си признаят... - Изглежда й е запомнил името. Това е хубаво начало.
Белокосият продължи да ги гледа като всички останали. Не, че беше проблем да се намесят, но не изглеждаше правилно. Арсен имаше нужда да си поразкърши малко старите кокаляци...

- Ей, смотльо, к'ъв си ти, бе?! - надигна се Йети, заедно с една масивна брадва за трошене на лед. О, виж ти, значи все пак искаше да вкара Ана в леглото си, може би? Джени се подсмихна, макар че част от усмивката му беше породена от гордостта, че някой му е оценил усилията.
- Сипи си вино и се присъедини към нас, Уил. Това е от хубавото. - каза, докато оня се приближаваше към Синеокия с желанието да го убие и предизвикваше заплашителни сини искри в очите на избраника. Интересно, дали още можеше онези неща? Сега щяха и да разберат, още когато Арсен мило отпрати Ана по посока пак на пиратите и се озъби на горилата.
Размениха си някои доста оригинални псувни. Цялата половина на кръчмата се вдигна срещу Синеокия, но той явно точно това целеше. Колко типично. Сложи си голямата шапка, когато Йетито подигравателно се изплю в краката му. После вече беше вятър и сянка.
Нито една история за Синеокия не беше преувеличена. Някои дори принизяваха достойнствата, които имаше. Никога например не вадеше оръжие, когато противникът не си струваше. Всички тук бяха добри бойци, нападаха съгласувано и бяха здравеняци, но Арсен не уби нито един от тях. Те не го заслужаваха. Движеше се между тях с движенията на драконид, лек като въздуха, бърз като нечовешко създание, промушваше се между летящи маси и столове, понякога хора и бутилки. Направи даже някакво салто, когато играта загрубя и един хвърли тялото на един наръган (от самия си другар).
- Абе тоя да не би да мами - засмяно изкоментира Зеф, когато дружката им почти като в песен мина на косъм от една брадва, покоси носещия я с гаден удар в краката, завъртя се около втори, на когото дръпна брадата и заби коляно в слабините, и стигна до трети, на когото изби ченето с дръжката на меча си. - Погледнете му например ботушите, ако е спал 10 години, няма как да е следил модата в света на шпионите...
Млъкна, когато краят се случи много бързо. Опитаха се да приклещят Арсен в единия ъгъл. Неговото Йети, останало от последните ненатупани, беше намерило от някъде револвер и сега самодоволно смяташе, че ще се разправи със своя враг. Само дето си правеше сметките без кръчмар, защото когато стреля, Арсен отрази куршума му с полуизвадено острие и той се вряза някъде в тавана. Светлината на меча заслепи всичките му противници. Винаги ставаше така, Джени все се чудеше дали Арсен изобщо контролира светлината на това острие. Но най-вероятно да. Беше най-добрият меч, който пиратът беше виждал. Не го крадеше само защото единствено в ръцете на Арсен това чудо играеше най-вълшебен и най-смъртоносен танц. Дали слуховете бяха верни и Рагг беше научил Синеокия да се бие? Или поне някой драконид? Арсен все не казваше.
През това време и на свой ред Синеокия извади елегантно огнестрелно оръжие и отвърна на огъня с огън, с точност нацелвайки и двете рамена на нещастника. Другите предпочетоха да не минават през терапията.
Значи така... още беше опасен и пълен с изненади. Джени не се съмняваше, че имаше още хитри оръжия в себе си. Но гърмежите можеха да докарат неканени гости.
- Все още ли си сигурен за бялото, Уилям? - провикна се Синеокия с желязно спокойствие. Говореше за перлената риза, която след дълъг спор беше приел да носи. Тя вървяла, моля ти се, с жилетка, която, слава богу, беше черна. А и носеше черен дълъг шлифер отгоре, но все пак... бяло за военен? Не беше моряк...

- Е, май наистина няма да е подходящо... - промърмори белокосият, като в същото време напрягаше ума си да се сети кога точно Арсен се е сдобил с огнестрелно оръжие. Дали 10 години е било при него, както меча? Ами барута... е, да беше това единственото нещо, с което успя да го изненада.
По-важното сега обаче беше дали някой друг е бил впечатлен от този спектакъл... Той затърси с поглед Ана.

Беше някак естествено тя да се е разплакала, а и предстоеше един доста дълъг разговор, който да определи какви ще бъдат отношенията им. Арсен даде индикации, че това се задава, когато успя да я зърне зад камара потрошени столове и тръгна към нея. Този разговор щеше да е дълъг и личен... и от него зависеше дали Джени нямаше да убива някого бавно.
- Е, Уил, феичката каза ли нещо интересно? - Зеф хвърли една златна монета към веднага образувалата се купчина "Ще останат заедно" и се постара да не изглежда заинтересован към усамотената двойка, която си избра една маса за разговора си... точно както и всички останали не бяха заинтересовани.
- Чакай, като каза феичка! - възкликна за първи път на висок глас Ни Тен. - Зимният демон! Динзел! Ама че сме тъпи, Арсен е бил замразен като сладолед в тъпата ледена планина! А аз се чудя защо не съм го виждал от дете!
- Остави го това - махна с ръка Кенрен - По-проблемно е, че изобщо е тук. Не, че не му се радвам, ама появата му означава, че се задава нещо.
- Все едно. Засега съм доволен - Джени не спираше да наблюдава, но ако се съдеше по това, че момичето беше спряло да плаче и вместо това се усмихваше смутено, Арсен знаеше как да говори. Всъщност, защо пък да не знаеше... Джени не вярваше Синеокия да не е минал курса по изискани обноски и "Как да забавляваме дами". Все пак беше ученик на онази дърта змия, "гувернантката".

- Всъщност и Ветера беше в Динзел. - започна Уил, като тайно (надяваше се) следеше Арсен и Ана, които му бяха много любопитна гледка в момента. - Двамата с Клайв обсъждаха някакво равновесие. Не мога да кажа, че съм наясно, но очевидно на Синеокия ще му се налага да сритва фанатични задници, ако не бъркам за целта на събуждането му. И да, Тен, беше замразен точно като сладолед.

- Мамка му! - възкликна Тен и се прасна по челото, опитвайки се да обмисли чутото и да го свърже с шоуто, което Арсен им беше спретнал само преди секунди.
- А ние къде сме в цялата работа? - изръмжа Зеф, докато се подсмихваше на изражението на Ана, много добре видимо от неговата позиция. Беше червена като девойче в първата си брачна нощ... много подходящо сравнение, особено ако Арсен използваше метода "Намигни й весело", в който беше голям цар. Зеф лично го беше виждал да сваля момичета така, макар и да ги зарязваше бързо. Щом държеше двете й ръце в своите, значи Джени нямаше да рита задници днес. Арсен беше разумен мъж и вероятно беше помолил момичето за време. Вероятно не беше честно, но пък... ако беше спал 10 години и изведнъж от 13 годишно, виждаше пред себе си 23 годишна жена, си беше разбираемо. А че я харесваше, това си се подразбираше от цялостното му излъчване. Както и в това, че когато се изправи, се приведе да я целуне, за да й "върне жеста" с изчервяването. О, ама разбира се, сети се Зеф. Арсен беше първият, когото тя изобщо целуваше... ух, ама какъв майстор на тайните жестове беше! Гордееше се със себе си.
- Предполагам, че трябва да питаме Ветера... или да идем направо при Императора. - замислено казваше през това време Кенрен, вероятно си мислеше за своята Тиен.
- Кой знае къде е Императора! - гръмна един от моряците с драконидско потекло - И той сигурно спи... ама не в лед, а в някой врящ адски казан, защото нали е демон... Чакай малко, що пък ще ходим при други, по дяволите, ние сме със Син...
- Тихо, не на глас, че всички му видяха лицето! Или почти... Ъ, всъщност да, може в Динзел и да не го знаят въобще...