Търсене на равновесие

- Предполагам, че или Ветера, или Императора сами ще ни потърсят много скоро... не, че няма да се съглася на някое пътуване към "адския казан" на Дявола. - подсмихна се Уил, защото много му се понрави това сравнение. Императора пораждаше подобни асоциации у всички явно. Което си беше похвално за него. - Но ако Арсен дойде с нас няма ли да изостави Ана? Ще е много жалко, любовта им тъкмо разцъфтя...

- Аз не смятам, че ще я изостави в близките десетилетия - Арсен беше способен да вземе дори беззащитно девойче на мисия, която можеше да обрече самия него. Защото със сигурност вярваше, че ще успее да я опази. И Зеф смяташе, че вярата на Синеокия не е съвсем необоснована. Като ставаше дума за това... - Хей, дружка! Ще запознаеш ли горките моряци с радостната вест? Чудим се за кого да пием...
Арсен го погледна лошо, поне за момент... и после наистина каза нещо на момичето и наистина им я доведе. Уха, само това Зеф не го беше очаквал...
- Ана - поне името й звучеше сладко, когато го казваше така. - Имам странното усещане, че познаваш някои от тези... но можеш да се запознаеш с останалите. Те са мои приятели, с които понякога се ненавиждаме, но по-често си помагаме... силно се надявам.
- Не ви ли трябва повече време да се опоз... извинявай. - Зеф не се доизказа заради убийственото обещание за мъст в очите на Синеокия. Определено имаше изразителни очи, дори и когато не се биеше.

Уил се чувстваше странно в топлата и приятелска атмосфера, която настана, след като всички се запознаха и продължиха с пиянството. Най-малкото защото по пода още лежаха трупирани мъже, които бяха проявили глупостта да нападнат Синеокия. Но скоро успя да ги забрави. Наистина, по нищо не личеше, че се задава някаква буря.
Купонът продължи доста дълго и много пияно, а доказателство за последното бяха завалените подмятания, че на дамата може да й се спи и някой трябва да я придружи, за да не я нападнели по пътя... е, в този дух де, но не толкова изискано разбира се. Изглежда трудно чаткаха предупредителните погледи на Арсен в това състояние.

Джени забеляза, че известно време Арсен и новата му изгора спореха за нещо. Арсен отказваше кротко, но настоятелно. Тя, изглежда, наистина беше изморена, но ако беше вярно това, че Арсен беше спал 10 години, едва ли му се спеше.
Не, Джени мислеше, че знае какъв е проблема...
- Любовта не се нуждае от време. Или я има, или я няма - думите му можеха да бъдат и възприети пиянски, но говореше от опит. И при двата пъти, когато любовта беше избрала него за жертва, не му беше трябвало време. Май уцели право в целта, така че скоро тези двамата ги нямаше.
- Ама че и си романтик, бе, Дженка... - изхъхри Зеф, който вече леко спеше на масата. Джени го потупа по главата, все едно милваше дете и се изправи.
- Я да взема аз да очистя малко... че ще ни искат пари допълнително, ако видят това...

- О, просто няколко безмозъчни, господарю, какво толкова. - беше ранна утрин и повечето пияни едва ли бяха доволни, но Джени се чувстваше превъзходно.
Пиеше кафе заедно с Ветера на една отдалечена от останалите маса, за да не им пречат. Ранна утрин беше странно понятие като за следобеда... но празникът си заслужаваше.
- Надявам се. - усмихнато повдигна рамене Ветера, явно си говореха за снощи. - И Ремо още не е дошъл, а?
- И да е, няма да се яви пред нас, без разрешението на Арсен. Струва ми се, че Арсен е зает, дори и да не спи...

Уил се събуди сред халби бира в кисело настроение. Освен това един от пиратите хъркаше ужасно точно до него, право в лицето му... Което го накара отвратено веднага да стане от масата. Не, че му се случваше за пръв път, но подобни неща му действаха като сутрешното кафе на Джени - тоест разсънващо.
Въпреки гадния махмурлук, вече напълно събуден, той не се изненада от появата на Ветера до Джени. Би отишъл да ги заговори веднага, но тъй като изпитваше отчайваща нужда да се изкъпе... но алтернативата беше леденото море около Динзел, той отново седна на стола си в още по-кисело настроение. Труден е животът на красивите моряци.

За разлика от Уилям, Арсен се появи скоро, свеж, изкъпан и с нелепо голяма усмивка. Беше сам и, макар да облече наметалото си в движение и да закрепи меча на кръста си, днес не изглеждаше толкова застрашителен. За миг спря пред масата, забеляза "търговеца".
- Поръчай си стая и вана, Уил - посъветва го. - Ще ти стане по-добре. Зеф ще плати.
Зеф всъщност го нямаше, както и близнаците, и Арсен заподозря, че са предпочели далеч по-варварското къпане в морето... леденото море.
Всеки с предпочитанията си...
- Господарю Ветера! Напомни ми, че искам да те убия от бой, след като приключи задачата ми. Задето нищо никога не ми казваш!
- Кулата на знанието или пустинята. Чудех се кое място ще ви хареса повече. Джени вече гласува за Кулата.

- Хич няма да ми хареса в пустинята, но не мога да не попитам какво ще правим в Кулата. - правило №1: не се съгласявай, преди да си разбрал условията, дори и да си толкова готин, че да не им даде сърце да те прецакат... Освен това беше в настроение да пропусне гласуването, за да си вземе една вана, макар и адски да се съмняваше, че Зеф би се бръкнал да плаща. Не пречеше да му прехвърли отговорността обаче. И без това явно скоро щяха да заминават, може би дори преди собственика да се опомни и да настоява за пари.

- Синеокият ще може да разбие няколко войски около Кулата... Не, всъщност няма да може... - Ветера се държеше доста странно днес. Изглеждаше развълнуван и разтревожен едновременно. Дори Джени изглеждаше леко изнервен от състоянието на русокосия. Кой знае вече колко време обсъждаха темата. А със сигурност Джени нищо не беше могъл да разбере за главния проблем и това го влудяваше.
Арсен въздъхна.
- Май ще ни е нужен разказ от начало, преди да разберем...
- Заслужаваха си го! - вратата на кръчмата беше изкъртена за пореден път и вътре като фурия влетя Зеф, следван от мрачните близнаци. Тримата бяха мокри и по косите им висяха новообразувани висулки, наистина се бяха къпали в морето. Нямаше обаче място за шеги, тъй като Зеф стискаше в ръцете си разплаканата Веа. За щастие, опръскана с чужда кръв. Зеф безцеремонно седна заедно с нея на една пейка до камината и продължи да я прегръща като най-голямата си ценност. - Някакви кретени се опитваха да я отвлекат пред очите ми! Пречуках ги като жалки псета, каквито са!

Уил беше меко казано потресен. Да се опитат да отвлекат Веа... почти беше сигурен, че нападателите са били от някоя от фанатичните групи, но си мислеше, че такива няма все още в Динзел. Изглежда грешеше... но дали Зеф беше извадил от строя всички, или имаше и още много, които бяха в момента наоколо?
Освен това усети, че в него започва да се образува едно кълбо от раздразнение... Да се опитат да нападнат Веа! Наистина си го бяха заслужавали, стигаше само това, че я бяха изкарали извън равновесие... Той не я беше виждал толкова уплашена, което го и смути.
- Според вас има ли още от тях наоколо? Да потърсим ли?

- Е, господарю? - Арсен беше сложил ръка на меча си, сякаш тръпнеше да убива и да мъсти, въпреки че Зеф със сигурност беше изклал главните виновници. Синеокият гледаше драконидската двойка и почти със сигурност премисляше какво той би направил за момичето, което бе избрало него самия.
- Това е, за което поисках да си тук - примирено започна Ветера, странно спокоен. И им разказа подробно за това как фанатиците искат да унищожат драконидите и едва ли не да поробят всички хора, опитвайки се да ги направят вярващи. Накрая завърши с - И на този остров има още мнозина от тях. Вече са навсякъде. Знам, че скоро ще нападнат Клайв, защото го смятат за нечестив.
- Смешно, още повече, че е един от твоите докоснати - промълви Джени, който гледаше през цялото време течността в чашата си, но не пропусна да потупа момчетата си, които побързаха да се настанят до него. Уверяваше се, че са добре.
- Изборът е ваш - повдигна леко рамене Ветера. Беше казал всичко, което имаше за казване.
- Отдавна не съм се забавлявал - простичко изскърца със зъби Арсен. Не можеше да понася да гледа Веа така повече и... какво щеше да стане, ако Зеф не беше отишъл там точно тогава. Предполагаше, че семейството на Алагари беше на кораба и Веа беше решила просто да се разходи. Да нападат жени посред бял ден на пазара!

- Защо говорим въобще за избор? - малко раздразнено прозвуча белокосият. Разбира се, никой не беше длъжен да се включва, но също така фанатиците нямаше да стоят със скръстени ръце, особено от тук нататък. Рано или късно щяха да прекрачат много отвъд границата... и беше по-добре да не го допускат. - Значи какво, отиваме при Клайв?

- Всичко в този живот е избор - някак весело се усмихна Ветера, преди да затвори очи и да изчезне. Мисията му тук беше изчезнала.
- Ами, Клайв поне е близо. Ще изтребим каквото още е останало на острова и ще му оставим някой да го защитава. После отиваме... знам ли, ще обиколим и ще се справим с други гнезда на бунтовници - предложи Арсен.
- Не мога да си позволя да оставя никой достатъчно свестен да седи тук - замислено каза Джени - Всички са ми нужни на кораба.
- Е, не говоря за някой от хората ти. Говоря за, да речем... Ремо.
- Ремо Дорадо? - повдигна вежда Ни Тен. - Онова крилато, което според легендите те наблюдава?
- Именно. Той скоро ще бъде тук.

Уил все се стряскаше от внезапните изчезвания на Ветера. Но в случая това не го разсея.
- Не знам много за Ремо Дорадо, но ми се струва, че той би се справил по-добре с някоя изненадваща орда фанатици на острова, отколкото един-единствен човек. - Уил успя да прикрие изненадата си, че такова мистично същество вече е на път. - Колкото до скривалищата на откачалките, можем да заловим няколко и да ги накараме да ни кажат за тях, но при всички положения ще са много добре скрити и... колкото и да не ми се иска да го кажа, дали ще ни е по силите да се справим сами с, да кажем, цял остров вярващи? - та те бяха с един кораб!

- Точно в момента може и да успеем - вметна небрежно Арсен, поглеждайки Зеф, който вече беше смогнал да успокои половинката си. - Но иначе си прав. Значи ще си намерим съюзници. Оставете това на мен...
- А Ремо Дорадо ще се бие ли всъщност? - не пропусна да се информира и подготви Джени.
- Ако му заповядам... предполагам, че да. - Арсен очевидно не се кефеше на възможността да заповядва на някого. Най-малкото пък на ангел. Но често му се налагаше. - По-добре да не губим време. Ще отида да видя къде е Ана... сигурни ли сте, че другите на кораба са в безопасност?

- Повечето от екипажа като че ли е тук... - той погледна към още спящите по масите. - Дори и да пропускам някой, някак не вярвам да си има проблеми.
Нямаше основание да вярва в подобно нещо, но явно някакъв вид интуиция го водеше.
- Само аз ли се сещам за пустинници, когато говорим за съюзници?

- Хората никога не са ни обичали. - изсъска Зеф, като вероятно имаше предвид приятелските отношения на драконидите с другите раси. Рядко открито споменаваше принадлежността си. Явно сега случилото се го беше вбесило дотолкова, че да дели живите същества по произход. Щеше да му мине, още повече когато се сетеше за Джени. Но малко по-късно.
- Императорът най-вероятно също ще е там - самият Джени неспокойно обърна глава към Арсен, казвайки това. Изключително рядко беше и в миналото двамата избраници да бъдат заедно на едно място. Не, че се мразеха или подобно, но ставаше въпрос за сблъсък на твърде големи енергии от различен характер. Арсен наистина се мръщеше. Джени реши, че трябва да се оправдае. А и Арсен не беше задължен да идва с тях. - Мегалину е при пустинниците. И като се замисля, много по-логично е да идем там, отколкото в Кулата на знанието, където едва ли ще ни повярват. Ние... - поколеба се.
- Малко пооткраднахме от тях - довърши невинно Ни Тен.
- И не само това, но са подробности... а и пустинниците сами ще започнат да ни търсят.

- Може би вече го правят? Дори така да е, сигурно ще отнеме дни, докато получим съобщението им. Освен ако нещата не са се развили по-бързо при тях, отколкото всичко очакваме. Може обаче да спестим времето и на двете страни, като побързаме да тръгнем към тях. - разбира се, Уил не забравяше Клайв. - Всичко това е ясно и лесно изпълнимо... Но не вярвам Кулата да стои безучастно. Кога не се е мешала в каквото се сети? В случая няма да е лошо, ако е на правилната страна...
А имаше ли вариант да не беше? Уил го допускаше, защото там имаше прекалено много старчета политици. Като нищо бе възможно повечето от тях да подкрепят фанатиците, или дори да са част от тях.

- Кулата трябва да е първото място, за което Господарите биха взели мерки. Или поне аз така си мисля - Арсен смяташе, че след като онова място съдържаше толкова много познание, беше опасно и по други причини. Но и нямаше да му оставят избор, ако никой вече не беше предприел мерки... нали?
- Е, или ще разберем това с пратеник, или от Дорадо, когато и да дойде ангелът... или ще рискуваме. Любимото ми е третото - вече по-решително заяви Джени и се изправи. - Стига сме умували. Клайв ще откаже да дойде с нас, но ти, Арсен, вероятно така или иначе ще останеш.
- Ще се наложи. Императорът не трябва да се среща с мен. Ситуацията не изисква събирането ни. Не още.

За околните вероятно беше изумително колко бързо се стягаше един пиратски екипаж за път. Но на членовете му надали им правеше впечатление. Дори на тези като него, които се наслаждаваха на топъл шоколад от запасите на Джени и не помагаха с нищо. Е... не беше откраднал шоколада, само все назаем. Плюс това Джени не би могъл да му откаже. Абсолютната му убеденост по въпроса нямаше граници.

- Каквото и очаквахме - вече на кораба, Зеф, който беше излязъл от каютата на Веа да успокои нервите, намери капитана си... с огнена птица, кацнала на ръката му. Приличаше на сокол или нещо подобно, красива, ужасно смъртоносна и... носеща спомени.
- По дяволите, Джени, какво е това?!
- Искаш ли да я погалиш? Данте ни праща зов от господаря Митра. Жалко, че Арсен не пожела да дойде. Щеше да се зарадва.
Бяха оставили Арсен при Клайв, като Синеокия беше казал, че след това ще отиде до Кулата все пак. Джени не знаеше какви игри играят с Императора, но явно двамата умееха да се избягват. Арсен от сърце вярваше, че ако отиде в пустинята, може да се засече с половинката си тъмнина. Джени обаче смяташе още, че Арсен има да помисли и за Мари-Ана...

Да види огнена птица го караше да не вярва на очите си. Как, триста човеци, е успял да го постигне?! Уил стана, бързо си допи шоколада и отиде при Джени и Зеф.
- Какво е съобщението? - добре, не се изненада, че вестта дойде бързо, но... не я очакваше в този й вид.

- Митра е нападнат. Данте, Вал и Марина са с него. Ананке и Аник са изчезнали. Но там разполагат с информация, което изглежда полезна. Искат от нас да... свършим малко пиратска работа.
- О, това последното звучи не-зле.
Джени се усмихна и помилва огнените пера на създанието. На него не му се нравеше чак толкова, но...
- Трябва да минем през Кулата на знанието и да вземем това-онова... работа като за ловки пръсти или дипломация, бих казал... може би Арсен ще одобри това, а? И ще го оставим при старчетата. А и май 40-те са там...
- Намяткай се и да тръгваме, баща ми! - Рен Джени довтаса от някъде с едно дълго рубиненочервено капитанско манто. Баща му беше единственият наоколо, който се разхождаше по едната му риза... на Динзел! Дългата дреха със сигурност никога в живота си не я беше обличал, но се подчини на сина си да я облече сега. Изглеждаше странно, да. Като капитан на кораб.

Уил мълчеше, поразен от информацията. Не го учудваше това, че Митра вече си имаше проблеми с врага, но чак отвличане? И то не на кой да е! Ананке беше дъщеря му, триста човеченца!
- Поне не мисля, че ще се забавим в Кулата. - въздъхна белокосия. Това беше единственото хубаво нещо, което му идваше наум. О, имаше още едно: Джени най-после заприлича на капитан, всяващ респект. Малко странно му стоеше това манто от друга страна...