Кулата на знанието

- Целият свят изглежда прави това в последно време... - в очите на момичето се четеше частица объркване, но повече радост. Странна смеска от двете. Тя погледа малко странния си спътник и в очите й пролича, че много го обича. Пролича и някакво успокоение. За миг все едно си беше помислила нещо странно.
Синеокия и Джо вече си говореха нещо тихо, по-скоро Синеокия се опитваше да успокои зеленото, което развълнувано бълваше всякакви порои изречения.
Спътницата на странника също погледа края на танца в мълчание, оставяйки онези двамата да се оправят.
- Явно са много добри приятели. - на обърканото изражение на Елийн объркано добави и - Някога той беше герой от приказките. Аз се влюбих в него, когато ме спаси. После... той изчезна за десет години. Аз също го мислех за мъртъв, докато не ми върнаха надеждата. Дочаках го да се върне. Тъжно е, че никой не е предал надеждата и на този зелен младеж.

Елийн не побърза да отговори. Разказаната й история звучеше твърде невероятна и отнесена. Въпреки това нищо чудно да беше вярна. Поне частта след героя от приказките. Какъв герой от приказките можеше да е един двадесетгодишен... нали бе на толкова? Нищо във външността му не можеше да го докаже също така. Е, вярно, че имаше много магнетични... много... Светло знание. Книгите да я затрупат!
- Ама той... - тя почти се задави с думата. - Той да не е...

- Не е драконид, ако това имате предвид... мисля, че си е човек... - това го каза един наперен тип с дълга лилава коса и ефектни златни обици. Това беше единственото, което се отличаваше по-ясно под дългото му наметало. 
Разбира се, хищнически усмихнатото му лице също беше... запомнящо се.
- Някога го наричаха Синеокия. Гарантирам, че още си го бива.

През това време Коумей Ко'уен, заедно със свитото си ветрило, се промъкваше зад сцена, за да... попадне на двамата черни магьосници, които го чакаха като хищни птици.
- Знаех си, че ще сте тук някъде - Коумей явно беше особено щастлив да ги види. Нетипично. - Ноар, Верде... нямах представа как да ви намеря и затова помолих Гио да ми даде сцена... мисля, че е разбрал доста буквално.

Сега пък нов субект, който й казваше нещо невероятно... животът й беше пълен със стряскащи изненади. Трябваше обаче все пак да е сигурна, затова се обърна към жената.
- Гаджето ти е Синеокия?!

- Коумей! - Ноар толкова се беше развълнувал, че пропусна "господарю" преди името и прегърна доста здраво обекта на изненадата. - Какво правиш тук?!

Момичето, естествено, се изчерви и явно се зарадва, че Синеокия в конкретния случай не ги чуваше още, защото тъкмо привършваше разговора си с Джо. Ако и той я беше погледнал, щеше да й е дяволски неудобно. А от странния нов тип пък сякаш изобщо не се притесняваше, което си беше странно.
- Да... от няколко дни насам.
- Какво от няколко дни насам? - вече се включи обсъжданата личност и сините му очи пронизаха като рентген русокоската, сякаш се боеше да не чуе нещо лошо. На него тя се усмихна и поклати глава.
- Ще се представиш ли? Мисля, че би било хубаво.
А щом беше нейна молба, беше заповед за него, очевидно. Синеокия се обърна към Елийн леко объркан и се усмихна.
- Арсен Фернанд, милейди, приятно ми е.
- Говорихме за милейдито - досмеша го странния нов другар в компанията.

- Търсех ви... - противно на очакванията на черните магьосници, на Коумей май му беше приятно, че го приемат така топло. - Вас, Ни Джени и хората му, Синеокия... все някои от вас щяха да са тук, така казаха източниците ни. Имаме проблеми у дома.

- О... И на мен ми е приятно. - не се очакваше да каже нещо по-така, нали? Все пак... това си беше обикновено запознанство... с легендарна личност? Може би? Беше склонна да повярва, че е такава, честно казано. - Аз съм Елийн Лайт.
После, особено смутена, реши да измести темата на разговора. А идеална възможност за това й предоставяше новопоявилия се тип.
- Ами ти?

- Какво е станало? - това прозвуча рязко, все едно съвсем беше забравил за предишното си весело настроение. И така си и беше. В главата му започнаха да се въртят прекалено много възможни ужаси, че да се отнася към въпроса с лека ръка.

- Какво, аз? - изглежда, че искрено се беше изненадал, този... драконид. Нямаше как да не е иначе, нали? Хвърли поглед на Арсен, на момичето му, измери след това с очи и Джо и чак тогава реши да се обърне с усмивка към Елийн. Сякаш преценяваше противници. - Аз съм самоназначилият се помощник на Арсен в модерния живот. Казвам се Зеф Алагари.
Очевидно вярваше, че не е особено популярен. Джо придоби изражението Чеширска котка по необясними причини. Арсен пък завъртя очи.
- Моля ти се, само ми тровиш живота.

Коумей посърна и прехапа устна, но преди някой от двамата да го разтресе здравата, си отвори устата, слава на боговете.
- Първо изчезнаха Ананке и Аник. Веднага след това Летящ огън попадна под обсада на някакви извратени "божествени-воини". Удариха ни толкова изненадващо, че изглеждахме като глупаци. Извадихме късмет, че Данте Стефано още беше с нас по това време. Удържаме ги някак, но сега загубихме връзка и с Рин и Илейн. Семейното дърво не ни казва нищо, а Митра смяташе, че ще отнеме твърде много време да търсим Илюзиониста.

Елийн премигна. Това име нищо не й говореше, но този тип определено трябваше да бъде запомнен. Сега като го огледа хубаво... Че даже и се държеше на ниво.
- Че защо му е на една легенда помощник... в модерния живот? - очевидно имаше някаква връзка с историята, че бил мъртъв или каквото тям беше, но тя не успяваше да схване връзката... може би понеже отказваше да повярва в абсурдното?

Ноар се умълча. Новините наистина бяха много лоши... и това обясняваше защо Коумей беше дошъл. Не се изненада за нито едно от нещастията, макар че си мислеше, че те ще се случат в далечното бъдеще. Ето, че не бяха преценили времето на пътуването си правилно. Кое толкова пропускаха?
- Рин и Илейн също са отвлечени... не виждам друго обяснение. - каза мрачно червенокосият. По дяволите! Трима Ко'уен заловени! - А ние най-добре да побързаме. Няма друга по-благоприятна възможност от тази, за да поискаме помощ и съвет.

- Не видя ли как говори? - Зеф потупа белокосия свойски по гърба, преди Арсен да се премести далеч от него. - Прилича на мухлясала таратайка. Светът се променя за мили-мили-секундички. Нали също така е и някакъв ми ти шпионин, къде ще си ползва уменията, като знае кодовете, жестовете и прочие каквито са били преди 10 години! Аз съм цар в тези неща!

- Брат ми ще полудее, ако му кажа какво мислиш - тихичко каза Коумей, докато Верде го потупваше утешително по рамото. Самият Верде иначе мислеше същото. Значи беше въпрос на време да... какво? Да паднат? Не...
- По-добре Синеокия, отколкото старчетата тук. - черният магьосник затърси в тълпата споменатия - Нямам доверие в тази Кула. Всичко ценно е скрито зад стени, които ни отблъскват. Трябва ни нещо познато. И наистина трябва да сме бързи. С това съм съгласен.

Ноар изникна зад Елийн и сложи ръце на раменете й. Това се казваше стресиран заек!
- Не знам за шпионството, но другите му умения трябва да са на ниво. Ако е така, ще сме много щастливи. - той пусна зайчето, което избяга веднага при зеленокосото създание. Да търсиш закрила от луд? Интересно! - С Верде ви водим един истински посланик. Макар че и ние си се справяхме добре, старчетата нищо не заподозряха.

- Нима? - искрено се учуди Зеф, а зеленокосият пак се изхили, макар че не забрави да сложи ръка на рамото на Елийн, сякаш сега той я защитаваше. А вероятно беше точно така.
- Какво е станало? - намръщи се Арсен, за който всичко ставаше много шарено. Появи се Коумей Ко'уен. Преди десет години беше по-скоро момче, отколкото това. След него Верде носеше огромното драконово ветрило. Коумей вече приличаше на принц. Но на нещастен принц.
Това означаваше проблеми в Летящ огън. О, за бога...
- Рихан? - Арсен знаеше, че е работа на Императора да се занимава с дракониди в беда. А и Митра му беше съюзник. Не, че не беше съюзник и на Арсен, но...
Коумей поклати глава.
- Той не се е свързвал с нас. Никой не знае къде е.
- Ъ... Само да вметна, че и ние сме тук... с мисия от Митра. - лекичко вдигна ръка Зеф. Коумей го погледна така, че беше почти ясно, че не знае нищо за никаква мисия. - Добре де, остави. Разкажи какво е станало. Тук има доста умове на разположение.
- Това звучи на Джо като перфектна възможност за старите ти кокали, Арсен, Арсен. - щом Зеф говореше за мисии, така или иначе щяха да отидат в Летящ огън, ха! Нали? Щяха да вземат и Арсен, защо пък не, а? Но Джо не благоволи да сподели тези заключения - Тук и без това не се нуждаем от три от мечовете на Ереб. Става малко страшно с три.
- Тук има само два меча - намръщи се Верде, въпреки че искаше да се съсредоточи повече върху другите проблеми. - Този в Мустанг и този в Синеокия.
- Е, да, всъщност бройката няма значение. - упс, Джо беше забравил, че "не притежава тайни".

- Ама какви мечове пък сега? - Елийн тотално загуби нишката на разговора. Очевидно всички бяха наясно и спокойно прескачаха от тема в тема, но тя не можа да се сдържи да не ги прекъсне. Ако тези мечове бяха толкова важни, то значи заслужаваха по-специално внимание.
- На мен пък ми е интересно друго - започна червената боровинка* - Пирати с мисия от господаря Митра? Можеше да се свърже с нас... можеше ли всъщност, Верде?

*Къде е Уил, когато ми трябва обидно сравнение за Ноар? Толкова е влюбен, че даже изпуска възможност!

- Остави мечовете. Той говори за магическите пръчки като тази тук - Верде махна уж незаинтересовано към кръста на Арсен, макар че ако мечът му попаднеше за разглеждане, нямаше да се откаже лесно. - Бяхме леко заети, така че май нямаше как да ни намерят лесно... Или пък...
- Митра ни помоли да ви намерим, но защо след това е изпратил и Коумей, идея си нямам - вдигна ръце Зеф. - Но госпожицата тук е права за едно, става много мешано. Всеки си знае за него си. Я дайте да се опитаме да се разделим на по групички, а?
- Ти все едно криеш нещо. - присви Верде очи.
- Аз съм честен моряк, честен кръст.

- Моряк? - Елийн се включи със закъснение, както винаги изненадана от развоя на събитията... на разговора де.
- Това с групите ми харесва. - започна червеният лук. - Но направо да преминем на най-важното... оказва се, че не само земите ни са нападнати и принцесата ни е отвлечена, заедно с детегледача й, но и принцът и съпругата му също са заловени.
- Да отвлекат дете! - Елийн щеше да ахне ужасено, ако не забеляза странния поглед, който й хвърли Ноар за момент.
- Не, принцесата е някъде на твоите години.
Сега беше неин ред да го погледне странно.
- Момиче, нали си учила в Кулата? Разтърси се малко в мозъка си. - това не прозвуча язвително, нито раздразнено, но свърши работа да я накара бързо да намери отговора сама и да кимне разбиращо по-скоро.
- И така... Коумей затова е тук. Или има и още нещо?

- Просто търсех помощ - усмихна се криво Коумей, след като кимна леко за заключенията до този момент.
Помощ от Синеокия... о, докъде го бяха докарали. Но къде беше Императора тогава? Наистина странно.
- Хей... - това беше гласът на Рой Мустанг. Той държеше ръката си на Гламдринг и гледаше насъбралата се групичка хипер подозрително. - Така ли ми се струва, или все някой от вас е виновен за случващото се в Кулата?
- Че какво се случва там? - тъпо го погледна Верде. Нали бяха там преди минути!
- Старчетата пищят по стъпалата, че им нямало някакви книги. За моряци ли чух да се говори, или за пирати?

Ноар и Елийн сякаш дружно се съгласиха на обща тишина. Несъмнено и двамата обмисляха кой точно краде книги и защо.
- Ако не се лъжа - започна Ноар след малко - пиратите е трябвало да откраднат някакви книги... Какви крадци сте, щом успяхте да вдигнете такъв шум? - чисто научен интерес, разбира се.
- Но - възрази Елийн, спомняйки си хилядите текстове, които е чела. - те са пирати! Открадат и си тръгват невредими, без значение дали някой ги е видял или не.
- Ако са видели някой от тях по-рано, но значи, че щяха да вдигнат тревога по-рано... другият вариант е старчетата веднага да са забелязали липсата на книгите, но не и крадеца.
- Че толкова ли са важни тези книги тогава, че веднага да се забележи липсата им?За какво всъщност бяха е? - Елийн присви очи срещу Зеф, кой знае защо. Той се беше оказал пират, хм...
- Да отидем да видим! - неочаквано се запали Ноар.

- Може би става въпрос за книги, които са откраднати преди дни. - Зеф никак не харесваше това. Не можеше да е вярно. Кенрен и Тенпо не бяха малоумни. Знаеха как...
Трябваше да е нещо друго. Или някой да се беше сбъркал с мисията им. По дяволите.
Рой го изгледа супер подозрително. Така изгледа и червените глави, дори Арсен. Явно не го позна в тези дрехи. Нормално, ако го беше виждал преди десет години. Тогава самият Рой трябваше да е бил още момче.
Самият Арсен се беше покрил пак, понеже явно му беше неудобно да види Рой като възрастен човек. Сигурно си го спомняше като хлапе.
О, божке...
- И аз ще дойда с вас - рискува Зеф. Ситуацията не му харесваше.

- Чух шум и... - тя спря, за да си поеме въздух и сложи ръка на сърцето си. То туптеше бясно. Дали той ще забележи, че лъже? - Когато отидох там, той тъкмо прибираше втората книга, която беше съборил... после ме видя и...
Старецът явно я съжали, защото я прекъсна с въпрос:
- Дете, добре си направила, че си ни съобщила веднага. Как изглежда той?
- Не успях да видя добре, но косата му беше дълга... някъде до раменете, може би, не знам! - тя направи гримаса, която излезе реалистична заради обзелото я притеснение дали ще се справи убедително.
После и двамата със стареца се обърнаха, за да видят онези, които се задаваха по коридора.
Устата й пресъхна. Единият, разбира се, не беше човекът от библиотеката. Но отговаряше на описанието му.
- Той*! - прошепна, като едва успя да преглътне буцата в гърлото си, за да направи това фалшиво обвинение. Чу се обаче достатъчно силно.
На стареца не му трябваше повече.
- Изтичай да доведеш някого, дете! Бързо! - настоя той, а на Еанна не й трябваше повече, за да побегне далеч оттук.
Засега всичко беше наред... ако успееше да каже на повече хора, че са открили крадеца, щеше да се прекрати издирването.

*Тенпо е има пълното право да се сърди

- Ъ? - Тен се спря озадачено, когато чу, че говорят за някого. Не вярваше, че с брат му са обект на интерес за който и да е, бяха се постарали да изглеждат като...
Ами като нещо като ученици на това шантаво място, тъй де. Тен обичаше книгите, обаче тук ги коментираха по много скучен начин от малкото време, през което се беше докоснал до системата на Кулата. Не беше неговото място.
- Рен...
- Да... - Кенрен се мръщеше по онзи Зеф-начин, който не предвещаваше почти нищо добро. - Дръж се нормално засега.

- Крадец! - старчето мяташе мълнии с очи и бясно размахваше пръст. - Ти не си от учениците ни! Кой си тогава?!
Ама че добра памет имаше... Като цяло май преподавателите тук бяха доста запазенички, защото двама вече пристигаха, тичайки със завидна за годините им скорост по коридора. Да не говорим, че започнаха да се чуват, макар и все още приглушени, множество гласове сякаш от всички страни. Да не би пространството скоро да се напълнеше като консерва със скариди?

- Ние сме от... 40-те? - пробва с невинен глас и малко наслуки Тенпо, вдигайки ръце в стил "Ама какво ми има на мен чак толкова". После изгледа за секунда лошо брат си, понеже той вече лекичко слагаше ръка на дръжката на пищова си. Добре, че старчетата не виждаха оръжието, щеше да стане една какафония. - Малко се загубихме...

- 40-те! - разкряка се старчето. - Знаех си, че не трябва да им вярваме на тези, знаех си! Но кой ме послуша! - вече се жалваше той, говорейки сякаш само на себе си.
А междувременно коридорът се пълнеше с преподаватели и ученици, които се опитваха да изпепелят с поглед крадците. Охраната на Кулата може и да не бе съставена от войници, но поне имаше войнствен дух.
Няколко нахакани книжници, явно скоро завършващи обучение, се наеха да бъдат импровизирания ескорт, който щеше да отведе Тен и Рен в една от близките аудитории.

Глъчката беше непоносима. Еанна беше етажи под двамата обвинени, но дори и тук чуваше врявата.
Чудесно. Нека викаха повече. Нека привличаха внимание.
Тя извади лист от джоба си и започна да чете наум написаното, съсредоточавайки се максимално в него и захранвайки го със сила.
В отсрещната стена на стаята й се образува портал. Към една друга стая някъде. Тя протегна ръката си, в която държеше двете тънки, но опасни книги, и ги остави там. Усещаше, че магията бързо изяжда силите й, затова я прекъсна веднага щом книгите се появиха от другата страна.
После излезе, отправяйки се нагоре по безкрайните коридори и стълби. Щяха да я повикат да даде показания, а не трябваше да се забележи отсъствието й, особено толкова надолу по етажите.

- Трябваше да ми дадеш да ги застрелям - раздразнен от невъзможността да се изяви, Кенрен почти вече не го свърташе тук. Да не говорим, че дори не беше сметнат за виновен... не пряко, тоест. Абе, все тая. Изобщо не му се нравеше!
- Настоявам да бъда включен! - властно надвика множеството един глас, който принадлежеше на намръщен мъж в синьо. О, това беше оня, Рой Мустанг, шефа на 40-те... май сега бяха загазили, макар че и самият Мустанг щеше да бъде обвинен. Помагаше ли им? На тези непознати? Интересно...

Общата картина беше такава - крадецът или беше един от 40-те, или беше от пасмината пирати, които скоро се разбра, че се навъртат около Кулата. Но която и да е от двете възможности да беше вярна, мнението на всички клонеше към едно - че не трябваше да се има доверие и на двете страни. А за помощта, която бяха дошли да искат 40-те ученици, вече и дума не можеше да става. Всички новодошли бяха заклеймени по един или друг начин, дори и червенокосите посланици.
Еанна даде своя принос към хаоса с показанията, които даде. От тук нататък не можеше да направи нищо, макар че нещата засега се нареждаха от само себе си така или иначе.

- Е, по-лошо не можеше да стане. - тръсна глава Рой по едно време, когато вече никой изобщо нито го виждаше, нито го чуваше. Той не беше особено затруднен, защото Елийн трябваше да реши дали въпреки всичко щяха да останат тук. Бяха правили подобни неща и преди. Да бъдат там, където никой друг не ги искаше.
Но го беше и малко яд, да. Нито искаше да защитава пирати, нито искаше за пореден път да бъдат сочени като престъпници.
Цял един проклет живот!
Да не говорим, че пиратите наистина бяха откраднали нещо, нищо, че упорито отричаха!
Защо все на... тях...
- "Където не си желан, не се натрапвай" - гръмна достатъчно силно един глас някъде от страната на Рой, преди той да вдигне ръце и да си излезе. Генералът се стресна, както и почти всички в залата. Рой беше чувал този глас, а може би и някои от старчетата, но дори и да не бяха, беше достатъчно властен, че да им прекъсне дърдорениците.
Принадлежеше да... всемотъща физика, това беше... Синеокия?!
Как не го беше видял досега?!
Синеокия явно беше обсъдил нещо много тихо с лилавокосия пират и онова зеленото, като сега излизаше напред, за да сътвори ред.
Гледаше много опасно.
- Научил съм това преди години. Очевидно е, че каквото и да е откраднато или да не е, Кулата не желае изкуственият й мир да бъде нарушен. Волята си е воля. Тя трябва да бъде уважена. Затова аз ще се погрижа пиратите да изчезнат, за да не ви хлопат старческите сърчица... и за да сте още по-спокойни, каня 40-те да ме последват там, където смятам, че всички ще сме нужни.
Явно бяха обидили с нещо Арсен Фернанд, за да е толкова студен към "добрите стари книжници". Колко странно беше това... Но Рой някак му беше благодарен.