Центърът на света

Тя се пробуди от неопределено чувство на тревога, но едвам успя да отвори очи. Беше толкова топло и меко под завивките, че нямаше какво всъщност да я притесни.
Но имаше. Неговата топлина беше изчезнала. И макар че с всяко вдишване тя всъщност да се опияняваше от мириса на море, който беше типично негов, знаеше, че той беше станал, беше се отдалечил.
Нами Рагг не беше вярвала, че е възможно да бъде създаден толкова невероятен, мегаполисен град. Но ето, че днес се събуждаше именно в такъв. Столицата на света, най-модерният и развиващ се град из островите, приютяваше стотици и всякакви създания. Все по-високи и по-модерни небостъргачи опираха в небето. Ая имаше апартамент в един от тях. Луксозно жилище, подредено с вкус, с намек за драконидско. Ако не друго, леглото беше типичен представител на драконидските предпочитания.
Тя леко отвори очи. Точно срещу леглото имаше голямо огледало, каквото тя беше мечтала да има като дете. Обичаше го и сега, защото в единия си край то отразяваше и част от другата стая. Харесваше й да знае, че винаги може да разчита на огледалото, за да види какво става оттатък. Харесваше й сега например. Видя го как облича перфектно изгладената си риза и закопчава всяко копче едно по едно, с невероятно внимание. После се зае с вратовръзката. Той беше единственият мъж, за когото Нами знаеше със сигурност, че умее да връзва тази "бесилка". Той си сложи военната шапка някак закачливо настрани и тя се усмихна.
Две светли лилави, неособено човешки очи, се насочиха към огледалото сякаш право към нейните.
Нами побърза да се направи на заспала. Сега той щеше да дойде. Нямаше да си позволи да излезе, без да й каже нищо, щом тя вече беше будна.
Чу го как се приближава. Този път нямаше да рискуват, а?
Веднъж беше направила грешката да се направи на отвлечена и вероятно убита. Мислеше,че така и двамата ще се позабавляват, но... къде й беше умът тогава, наистина? Ядосваше се, когато си спомни. Той се беше побъркал. После й прости, но остана студен доста дълго време, докато не й върна тъпкано за идеята. Веднъж направи онзи номер с тихото промъкване в банята, докато не се оказа зад нея, буквално дишайки във врата й. Тогава го беше ударила и се бяха били. И то доста сериозно. Нами не беше сигурна кой е по-виновен от двамата, но никога нямаше да забрави трите месеца, в които бяха разделени. Нямаше да го позволи повече. Щеше да мисли. Беше спечелила сърцето на Ая Рагг ужасно трудно. Нямаше да го изгуби.
Той седна на леглото от нейната страна.
- Видях те. - каза простичко след минута. Гласът му издаваше усмивката, която тя видя, когато се престори на невинно събуждаща се едва сега. Той се усмихваше така само за нея.
- Сигурен ли си, че не ти се иска да бъдеш гушнат? - пробва се Нами да го спечели за каузата "Мързелувай с мен", погалвайки бузата му.
- О, скъпа... представа си нямаш?
- Тогава защо не? Нали знаеш, че трябва да ми се реваншираш? Вчера ми скъса любимата блуза.
- Извинявай за това - каза го с тон на истински виновен. После поклати решително глава. - Реваншът ми включва закуска за теб. Наистина не е добра идея да ме приласкаваш. Днес светът е различен. Чувстваш ли го? Това просто... малко ме притеснява. Синеокия. Императора. Баща ти... Фигурите се движат.
И сякаш думите му бяха пророчески, на вратата на апартамента се почука.

Когато вратата се отвори, станаха няколко неща.
Първо, Ая Рагг видя пред себе си русокос мъж и чернокоса жена - и двамата човеци в цивилни дрехи.
Жената обаче държеше флейта, от която веднага щом се отвори вратата, се разнесе мелодия. Звукът беше чист и тревожен, бързо се усилваше, докато не достигна сякаш връхната си точка и от вътрешността на апартамента не се разнесе стон.
Русокосият използва точно този момент, за да изкара въздуха на генерала, на който звукът също беше повлиял, но не по същия начин.
През това време чернокосата му спътница избута Ая от рамката на вратата и влезе в стаята, отправяйки се несъмнено към Нами Рагг, а генералът се намери притиснат до стената с нож на гърлото.
- В безсъзнание е. - долетя гласът на жената, който звучеше развеселено.
- И няма да се събуди скоро. - довери русокосият на Ая и му направи знак с очи да погледне към вратата.
От отворената врата на апартамента току-що бяха влезли трима едри мъже, също в цивилни облекла. Единият от тях ги подмина и съвсем скоро отново се появи с Нами Рагг в ръце.
- Знам, че схващаш бързо, генерале. - отново поде русият и отстъпи една-две крачки назад, за да направи място на другите двама новодошли. Без да наблюдава повече сцената, той излезе от апартамента и тръгна към асансьора. Обърна се само веднъж, за да види, че генерала е пратен в безсъзнание, а жената тъкмо излизаше последна от апартамента, заключвайки го. В плана влизаше ли да се грижат за имуществото на похитените?

Не и Нами, не и Нами... Не можеше да е истина. Не можеше да е реално. Някой друг да я докосва, да я отнася, да я взима със себе си далеч. Беззащитна, облечена само в скромната им обща шарена завивка. Трябваше да се бори за нея, можеше да умре за нея, можеше да вземе поне един със себе си.
Но така тя просто щеше да умре, те щяха да я убият, може би не още там, но по-късно. По-жестоко, по...
Виеше му се свят и му беше зле. Не я усещаше край себе си. Имаше само студ и въжета, които вече бяха протрили ръцете му до кръв. Дори в безсъзнание може би се беше мятал, може би... Започна да издава нисък и гърлен, животински звук. Вълк, притиснат в ъгъла.
Рязко отвори очи. Тъмнина. Студ и самота. Пръстенът на едната му ръка, който не си бяха направили труда да свалят, очевидно, го опари. О, благодаря ти... тя беше жива. Брачните им халки говореха вместо тях, когато бяха далеч един от друг.
Но оставаше студено, ужасяващо тихо. Болеше и изглеждаше, че седи на този дървен стол от много време. Чувстваше ризата си измачкана и мокра от пот, може би и от кръв. Беше усещал удари върху себе си.
Нищо не виждаше. Нищо не виждаше, нищо не...
- Сссс... спокойно, друже. Успокой топката. Само не ми се нахвърляйс. Очите ти са завързанис. Сега развържес, ако обещаес не хапес.
Ая не направи нищо, за да обещае, освен да застине на едно място. Не, че можеше да се движи много. Беше като животно в клетка. Животно, загубило най-важната част от себе си.
Джора во Нарис, целият в синини и кръв, се появи пред него. Помещението беше някакво подземие, абсолютно празно, ако не се брои една купа слама в единия ъгъл, стара свещ, две кофи с вода и столът, на който беше самият Ая. В друг край имаше черна дупка, за която Ая предпочете да не мисли. Светлина идваше от решетката на тавана, далече над тях, невъзможно за достигане място дори и за здрав драконид. Някаква странна воня беше причината Ая да се чувства адски отпаднал. Отслабваха ги с нещо. Слагаха катинар на магията им.
- Нами...
- Досетил сес - намръщено си кимна Джора. Не, не на себе си. Кимна на едно свито в ъгъла създание в дрипи. Кира! Това беше лорд Валамир. Изобщо не реагираше на нищо... Свит на топка, без да е ясно къде е главата му изпод пластовете парцали... жив ли беше? - Повтаряш името й от три днис... от толкова седиш тук. Поне когато те връщат обратно. Искаха да измъкнат нещо от теб. Но не стана, докато беше под упойка. Те само така предпочитат да ни бият. Може би иначе сме твърде силни за мъчителите им. Все пак са обикновени хора. Сега те оставиха да се съвземес. Не съм виждал Нами. Съжалявас.
После побърза да ритне стола заедно с генерала, защото точно над тях решетката се отвори, едно тяло падна при тях и затворът хлопна отново. Джора се впусна да види какво са им "подарили".
- О, проклятиес! Това е Аник... още е жив.

//Съ... а може и да са разбралис произхода на Нами... ще е по-умно, ако искат тя и Рагг да им съдействат, за да комуникират с "Богас", да ги съберат. Хем божествотос ще е по-милостивос, ако му оставят дИцатас намира...

- Разбира се, че е жив. - Джаред надникна през отвора, засенчвайки светлината. Като че ли изглеждаше обиден. - Нима мислите, че ще складираме тук трупове?
- Махни се оттам, Джаред, моля те. - зад него се обади някой, но след като русокосият го послуша, в полезрението на затворниците се очерта само белия таван. - Не съм от хората, които обичат да отлагат работа.
- Е, да, не си от хо...
- Не тук, Джей. Но съм съгласна. - прозвуча трети глас, по който можеше да се съди, че притежателката му се е ухилила. И то много широко. - Да оставим Лес да си свърши работата. И без това рядко става от стола, за да отиде някъде. В името на Бога, ще е...
- Стига. - достатъчно твърдо прозвуча отнасящият закачките. В помещението над затворническата килия, Велес скръсти ръце и си събра мислите. Не беше от хората, които отлагат да започнат работа. Беше от тези, които обичаха да се мотаят, докато я вършат.*
- Ая Рагг, имам едно предложение за теб. За Кира Валамир също, но като че ли сега няма възможност да се обърна към него лично. Ще се радвам да му предадеш... рядко ставам от стола си, няма да ми се разкарва пак. - да, всъщност имаше някакво чувство за хумор. - Предлагам на теб и лорда да участвате в един ритуал. Съвсем скоро ще дойдат хора, които ще ви разяснят подробностите, ако се съгласите. Може и да ви ранят малко, имайте предвид, но ще оцелеете. Ако ни съдействате, Нами Рагг и Клара Валамир ще оцелеят. Може би дори ще им пратим някой лекар, за да ги прегледа. Всъщност, какво е състоянието им? - реши да попита, защото не знаеше, и защото искаше да се порадва на паузата, която според него беше точно подбрана.
- Много добро. - веднага докладва Джаред.
- Може и да имам някаква представа за твоите стандарти, но те не. Освен това аз се интересувам чисто информативно, но някои от тях се тревожат. - не можеше да види лицето на Ая Рагг. Но не му трябваше да го вижда така или иначе.
- Нами Рагг хапеше доста свирепо, така че се наложи да й сложат намордник. Няма счупени кости или навяхвания, но не мога да кажа същото за синините. Получиха се, когато се опитваха да я усмирят. Засега ситуацията е напълно под контрол. Клара Валамир... тя е заключена в килията си. Не е много интересен затворник. Тъмничаря ми каза, че плаче заедно с нея. От скука.**
- О... ясно. До къде бяхме стигнали? Ая Рагг... изглежда те нямат много нужда от лекар, но ако се справите така, както се очаква от вас, ще продължават да нямат нужда от лечител. Но, ако все пак условията не ви харесат, или пък особеностите на ритуала не ви допаднат, можете да се откажете. Чувствайте се свободни да го обсъдите и да избирате. Достатъчно ли съм демократичен?
- Деспотичен? - сякаш не дочу Феър.*** - О, не се притеснявай за това, Лес. Имаш талант.
- Убедил съм се отдавна... Затова вече преоткривам пътя към демокрацията.
- Знаете колко ми харесва да си бъбрим, обаче ако продължават да мълчат още минутка, ще взема да се притесня. Да наредя ли да ги пораздрусат малко?
- Не му пречи да върви по пътя на демокрацията. Освен това хич не е учтиво. А ние сме тук, за да му поддържаме стила.
- Излизаме. - отсече Велес. - Мисля, че достатъчно ги отегчихме... Всъщност, за това ли пазачите на госпожа Валамир се сменят толкова често?
- Не им издържат нервите, Вел. Свикнали са да пазят дракониди, които са си доста буйнички. Затова лекуваме пазачите, като ги пращаме при Нами Рагг.
- Осъзнавате ли как звучи всичко това на генерал Рагг? - Феър огледа и двамата. - О... Ама наистина ли?!
- Не, разбира се. Както казах, държим всичко под контрол. Все още. - успокои я Джаред, като мислеше все пак да хвърли едно око през решетката, любопитен дали някое чудовище няма да му издере очите. Но Велес тъкмо се обръщаше, възнамерявайки да излиза.

*Създателката се влюби в тези две изречения. Овации, моля, учтиви овации!
** Това вече е хуморът, който наистина ми допада (Велес)
*** Айде сега, всички знаем кои са героите, мързеше ме да разкривам постепенно #КактоСеВидяВНачалото

Беше много страшно, още в момента, в който, макар и зашеметен от падането си заедно със стола, на който беше завързан, генералът успя да скъса някак въжетата и да скочи на четири крака. Защото му се беше завъртяло свят, иначе може би щеше да се опита да скочи горе, или кой знае какво. На Джора му се беше наложило да му се хвърли, защото Ая щеше със сигурност да се самоубие по някакъв начин. Той лудваше само от няколкото думи за Нами. Дали изобщо можеше да ги осмисли? Да не говорим за към края, където и той самият вече успя да захапе доста изтънчено ръката на чернокосия.
- Съвземи сес - изсъска, къде от болка, къде от друго, Джора, докато онези горе го подкачаха, а генералът се превръщаше бавно в звяр, какъвто се беше родил. Елегантен, но див. И определено звяр, когото не ти се иска да срещнеш. Ако те го видеха такъв... щяха да затвърдят вярата си, о, да... - Мисли за Нами...
Грешно предложение, само дето се сети твърде късно. Не можа да го задържи и беше отхвърлен до стената. За същество, завързано за стол няколко дни и бито добре, Ая Рагг беше запазил огромна част от силата си. Изръмжаването му отекна из цялото помещение.
- Ще видя Нами, преди да съм взел каквото и да е решение. - звучеше толкова гордо и силно, че си беше за похвала.
- Не бива да приемас... Това е клопкас. - ядоса се Джора, въпреки че получи нервен тик, защото като драконид, цялото му същество крещеше да приеме думите на някой, по-силен от него. Това беше нещо като животински инстинкт. По същия начин Импероторът подчиняваше тези, които пожелаеше.
- Нами е преди всичко, Джора. Преди моя живот. - обърна се рязко към него Ая. И двамата бавно спуснаха поглед към стола, който беше по средата между двамата. Можеха да го ползват като оръжие... Джора се опита да влее малко акъл:
- Нами е не само Рагг, Ая. Нами е Рейли. И тис по-добрес знаеш какво значи това от менс. Рейли! - имаше нещо в това име, което караше стените да потръпват винаги, щом бъдеше произнесено. Притаена мощ, величие, заплаха и очакване.
Изпод дрипите в другия ъгъл, недалеч от белокосия и чернокосия, които сякаш се канеха да се сбият, две златни очи прогледнаха за първи път от много дни насам. Кира идваше в съзнание. Беше чул име, което беше магия. И то му беше върнало живота... О, не... Дано само никой друг не беше усетил точно това.
- Ще приема. - помирително казваше през това време Ая, гледайки право в очите другия - Каквото и да казваш ти. Нямам друг избор.
- Аяс... ти ще умреш. И тя сигурно ще умре.
- И да седя тук и да гния?! Няма да позволя това, което намекваш! Чакай... искаш от мен да разчитам на това коя е тя? Значи мислиш, че съм с нея, само защото тя е избрала да съм нейна играчка?
- Не намеквас товас! Хич не ме интересувас какви са отношенията ви, особенос в моментас. Това не е по тематас! Мислис трезво!
- Хей... това става детинско - Кира не беше проговарял от още по-дълго време. Гласът не звучеше дори като неговия. Просто не си го спомняше. В краткия миг тишина, Аник простена като бито псе и изплю задоволителна храчка кръв. Джора нервно завъртя очи. Ама, че купон... Безмозъчен военен, ранено музикантче и съмнителен богаташ в дрипи... то не, че той самият, книжният плъх, не допълваше картинката.

*Огромното подземие, превърнато в храм, сега беше пълно с хора. Всички те носеха церемониални черни облекла и в момента крещяха бясно.
- Речта ти им хареса. - каза Феър, наблюдавайки цялата зала от скритото помещение в една от стените, което осигуряваше и прекрасна видимост към церемониалните олтари. За хората вътре помещението беше хитро замаскирано, така че никой не можеше да ги види тук. Тя знаеше, че подобна скрита стая има и в отсрещната стена, а вероятно и на други места, за които си нямаше идея.
- Но той не я поднесе с нужната интонация. Прекалено се превъзбужда. Прави я изкуствена. - недоволството в гласа на Велес можеше да се пипне. Винаги се палеше, когато слушаше как "осакатяват изкуството му".
- И все пак им хареса. - това нямаше да промени настроението му, но поне щеше да му покаже, че на хората долу им е все едно.
- Къде е Джаред? - рязко смени темата Лес.
- Можеш да ме прегърнеш спокойно, дори когато ни гледа. - нарочно го подкачи, като не й трябваше да се обръща, за да види хилядите съображения против довода й, изписани на лицето му. Той обаче само изсумтя и я гушна, опирайки брадичка в рамото й.
И двамата се загледаха в сцената долу.**
На двата ритуални олтара лежаха Ая Рагг и Кира Валамир. Некадърният оратор току-що обясняваше на публиката какво следва да видят. Тя веднага усети, че не са му подготвили предварително реч.
- С ТОЗИ нож, държан от Десеторъкия в 5 час от битката му с покварата, АЗ ще разрежа тази НЕЧИСТА плът! - ораторът вдигна острието високо и се разнесоха одобрителни възгласи.
- Мамка му. - промълви Велес, потръпнал от отвращение. - Не трябваше да му позволявам да съчинява в свободен стил.
- И кръвта, която ще покапе от раните дълбоки, ще ни покаже правия път! - мъжът в церемониално черно облекло се приближи към лорд Кира.
- Не прави тази грешка никога повече. - помоли Феър, която неуспешно беше потърсила нещо смешно, за което да се захване.
Мъжът обясни, че ще събере кръв от двамата белокоси в два различни бокала, които висшите жреци щяха да принесат в жертва, за да разберат коя от тях ще се хареса повече на Бога. Тя знаеше, че просто химиците в лабораторията ще изследват течността, за да разберат точния произход на забранените.
Вратата зад тях рязко се отвори. Така можеше да влезе само нетърпелив да свърши работата си убиец, използващ предимството на изненадата... или Джаред.
- Пиратите са тръгнали от Динзел. - заяви русокосият и Феър видя как си прехапва езика, за да не ги подкачи с нещо, за което несъмнено щеше да съжалява.
- Значи ще се раздвижат и пустинниците. - каза Велес, който се беше озовал на един метър от нея и спокойно прибираше извадената писалка. Феър съжали, че нямаше да види Джаред задушаващ се с мастило. Беше стреснал и нея. Което й напомни да прибере ножа. - Принцеса Ананке може да изиграе важна роля скоро...
- До колкото знам, детегледачът й се е събудил. Може да каже на книжаря. - предположи Феър и си представи гледката. - Какво си имаме вече? Наред с дивите зверове и Базилиск?

*Внимание! Подозрително наличие на ненужна странна романтика в тази част. Не е важна с абсолютно нищо, преспокойно може да я пропуснете.
*Няма здрав разум, който да обясни защо тази сцена не се пропусна от Създателката, както обикновено прави с подобни моменти...

Стана още по-лошо, когато Кира и Ая обсъдиха проблема сами. Джора не можеше да им противоречи, още повече, че единият служеше на другия, а Джора беше... всъщност външен. Но определено беше против. Това тук беше пълна лудост и не можеше да разбере тези двамата. Кира на всичкото отгоре беше казал, че не се притеснява толкова за Клара, че всъщност е очаквал точно подобно държане от нейна страна. Луд човек. Или луд не-човек и не-драконид.
Джора не знаеше какво ще ти правят тия двамата в момента, в който ги взеха горе. Как Ая и Кира не нападнаха някого в мига, в който се качиха, книжарят можеше само да гадае. Понеже нямаше какво да прави, се зае да се оправя поне с Аник. Той трябваше да има мозък.
Никога не беше виждал детегледача без чалма или шал на главата. Аник имаше дълга и гъста коса, прилежно прибрана в плитка. В нея блестяха мъниста и злато. Странно, че не го бяха ограбили, но и самият Джора още носеше златните си гривни. Де да имаха и ножовете си...
- Как успяхас да те изкопаят от пясъцитес... - въздъхна Драконидът-който-се-опитваше-да-пази-мира.
- Господарю Нарис! - въпреки всичко, пустинникът беше запазил своята способност да откликва бързо и сърцато. Но и изглеждаше объркан - Господарката Ананке... не е ли с мен?
Съ! Ей сега вече го бяха загазили. По дяволите!*

Ая въпреки всичко не я беше видял. И затова до последно всъщност беше отказвал... докато Кира не спомена, че е добра идея да разберат с какво се занимават тук тези луди.
Нечиста кръв и божества. Глупости и щуротии. Ая всъщност, въпреки целия си гняв, не се учудваше на ставащото. И някак знаеше, че той ще е този, когото "богът" ще поиска. Кира Валамир беше дете на русалка и човек. Нямаше нищо общо с драконидското. А тези търсеха дракониди, ако се съдеше по това кой още беше в затвора.
За какво точно им трябваше нечиста, а не чиста кръв, Ая можеше само да гадае. Все тая. Той имаше друга цел, преди да умре или каквото щеше да става с него. Отегчено гледаше в тъмния ъгъл, а драконидските му очи обикаляха качулатите глави, които се вълнуваха от проливането на кръв повече, отколкото от божественото. Поне на пръв поглед. Кръвта винаги опияняваше.
Срещна червените очи в самото сърце на чернотата, където нямаше никой друг и където червените очи се усмихваха по онзи весел начин.** За първи път срещаше погледа си с този, но въпреки това разбра на кого принадлежи и за миг щеше да го издаде. После се ухили и дори не разбра как раняват него или какви гнусни думи бълват отгоре му. Никога не беше имало значение.

*Съ! Значис виес крадетес булкис, за да правитес свояс романтикас, ъс?
**Защото чух за купон~

- "И Десеторъкия каза: оковите не спират силата ми!" така ли беше написал някъде в пета глава? - попита го Феър и Велес се учуди, че е запомнила подобен глупав стих правилно.
- След редакцията - да. Преди беше много по-добре. - защити творбата си писателят. Преди всичко беше по-добре... И това не се отнасяше само за него. Ето, например Ая Рагг вероятно си мислеше същото, докато го оковаваха за стола в новата му килия. Преди поне беше имам по-приятна му компания. Сега щеше да е сам, като изключим посещенията на хората, които щяха да му носят храна и вода и да се грижат за други малки удобства.
- Ето, генерале. В случай, че протестираш, че се отнасяме към бъдещата ти божествената ти особа грубо. - мило му се усмихна Фей, въпреки че генерала не я и погледна.
- Да не се лъжем, пак си е грубо, но поне това няма да окаже влияние върху божествеността му. - коментира Джаред и после се обърна директно към Ая. - Но има едно хубаво нещо. Ще се погрижат синините ти да минат и да не се появят нови. Искаме хубав спектакъл, не върви Бог да се вселява в пребито куче.
- Не ми прилича на куче... Нито пък на рак. На какво ти прилича, Лес? - Феър заоглежда генерала.
- На някой, който няма проблем с оковите? - Велес отлично разбираше, че Ая пропусна хилядите възможности за бягство съвсем умишлено.
- Можеше да проявиш по-голямо въображение, Вел. Но все пак сме на едно мнение. - Джаред се беше отказал от битото куче.
- Значи и двамата нямате въображение. О... по логика и аз също, на един хал сме. - всъщност беше адски права.
- Кога не сме били на един хал? - реши да каже на глас, въпреки че знаеше каква адска простотия е да разговарят по този начин пред заложниците. Е, не трябваше да забравя, че беше добре те да знаят, че са близки. И все пак не му се щеше да го разбират от самото начало. Нещата обаче се бяха развили в друга посока явно.
- Преди редакцията. След нея стана много по-добре. - изръси Джаред и генерала беше принуден да слуша дружен смях. Дали ги чуваше изобщо? Дали го изнервяха? Велес беше любопитен да научи, но генерала се владееше добре. Толкова, че той можеше да прочете по лицата на събеседниците си, че се чудят същото като него, а те трудно допускаха каквото и да било от чувствата и мислите, които искат да скрият, да се изпишат по лицата им.

- Тъмнината не може да те погълне, нито светлината да те озапти.
Ая Рагг каза това толкова тихо, че беше напълно ясно, че не е предназначено за техните уши. Всъщност той пропускаше някои от думите им просто да минават през него, без да ги осмисля. Нямаше смисъл да го прави. Налагаше си да остане себе си, да скътае частица от себе си някъде дълбоко, така че каквото и да му се случеше, да има къде да избяга. Затова не ги гледаше. Беше му по-лесно да се съсредоточи. Изглеждаше така, сякаш се молеше. В известен смисъл правеше точно това. Молеше се, но за Нами. Не знаеше как ще се развие бъдещето, затова просто искаше да е сигурен, че ще си спомня нея. До момента, в който не се видеха пак. Нещо вътре в него му казваше, че има опасност... да забрави. Надушваше нещо, което не му беше понятно. От забравата се страхуваше, не от раните.
Може би по-скоро добавяше думите си към странно смешния цитат, който го достигна. Смешен, защото беше истина. Не оковите от желязо бяха проблем за него. Разстоянието до половинката му душа беше.
За един миг само вдигна глава, за да види кого има на среща си. Очите му бяха два ярки аметиста, които се усмихваха. Щеше да приеме и това предизвикателство. Докато имаше гаранция, че всичко друго щеше да е наред.
- Единственото, което не ви пожелавам, е гневът й, ако разбере, че ме няма. Сгафят ли вашите вярващи с мен, по-добре... бягайте.

Черна и зловеща нощ се вихреше току зад гърба на оратора, докато той си избираше плешки за ядене. Нощта го чакаше много учтиво да се натъпка до пръсване. Все пак не беше хубаво човек да си ляга гладен. И да води кървави ритуали гладен също не беше приятно.
Но чернотата се обиди, когато онзи дори не си направи труда да се обърне да затвори вратата на стаята. Скоро трябваше да излиза да води някаква церемония. Ами ако чернотата беше свещен брат от братството и чакаше за съвет? Ама че грубо, наистина...
Щяха да направят нещо с Ая днес. Дни наред Рихан не го беше виждал, но беше успял да стигне до Нами и тя му докладва, че нещо определено не е наред. Пръстенът й подсказваше, че генералът е жив, но и че е в опасност. Пръстенът й пареше студен. Рихан, който лично притежаваше три такива традиционни драконидски пръстена, знаеше, че това не е характерно. Че е опасно. Сам никога нямаше да пожелае да го изпита.
Тя щеше да бъде изведена да гледа церемонията, каквато и да беше тя. Ако не действаха сега, може би щяха да загубят Ая. Но Рихан искаше да пипа внимателно.
Затова първо си избра оратора.
- Молбата ви достигна сърцето ми. - измърка тихо и стресна онзи. Мислено се извини на Делоис Рейли, задето щеше да се прави на него. Определено не беше син на бог, но пък поне беше докоснат от такъв. И разпростря чернотата си, започвайки да се приближава. Бавно, изискано, заплашително, недоволно. - Пеехте за мен. Проляхте кръв за мен. Призовахте ме. Молехте се за мен. Ето ме. Ето ме. Ето ме.
Не беше нужно да казва почти нищо съществено, след като влияеше на този само с повтарянето на едно и също и приближаването си. Да не говорим как онова се разквича, когато Рихан го хвана за дългата мантия и го повдигна към себе си, без особен проблем.
- Виждаш ли ме? - червени очи, тъмен ореол и много, много остри зъби. - Дойдох за кръвта, която ми предложи, робе. Дано е сладка.

- Отдадеността им един към друг е огромна - - започна Феър, докато с Велес тръгваха към скритата стая в церемониалната зала, изоставяйки Джаред с пазачите на Ая, за да следи ескортирането му до олтара.
- Може и да се пречупят – повдигна рамене Велес, докато завиваха към поредния коридор, точно до залата.
- И двамата не го вярваме. Честно казано, радват ме.
- И мен ме забавляват. Ще е много любопитно да видим къде са границите им. – и вероятно щеше да добави още нещо, ако от отсрещния край на коридора не се беше задала фурия с дълги нокти, червени очи и черните дрехи на фанатик. Петата ръка го взела...
- Алфред се побърка, отивай да го заместиш. - онзи направо изсъска заповедите.
- Алфред отдавна е побъркан, лично се погрижих за това. – обикновено би казал нещо подобно, за да се прави на ударен и да губи време. Но сега наистина не разбираше какво точно се е случило.
- Привидял му се е Бог, който искал да го изяде. Досега крещеше пред всички в залата. – можеше да се види колко е ядосан. На Велес му беше трудно да прецени как да реагира на ситуацията. Можеше да се засмее, ако не си беше представил как дебелакът квичи и всява хаос. И тази каша трябваше да се оправи от... единствения, който знаеше сценария на тъпото шоу. Велес се вкисна и изскърца със зъби. Видял Бог? Онова животно щеше да си плати по-късно и не беше единствения, който щеше да му го върне тъпкано. Последствията от всичко това щяха да бъдат катастрофални. Той направо тръгна за залата, без да каже нищо.
- Е, Фрейз? Ще гледаме ли заедно? – Велес чу зад гърба си предложението и потръпна.
- С удоволствие. – почти можеше да й повярва, че е така.
Това беше последната капка. Как можеше всичко да се обърка така внезапно?

Джаред стоеше до входа и гледаше как изнасят полуделия Алфред през една странична врата. Беше видял целия спектакъл и главата му щеше да се пръсне от мислите за последствията. После видя Велес, който тъкмо слагаше качулката на церемониалната роба и гледаше така, все едно щеше да убие някого. Не може да бъде. Той ли щеше да се заеме с кашата? Имаше и още нещо... русокосият виждаше, че е на тръни и започна да подрежда пъзела. Когато почти се изравниха, Вел му направи знак да погледне към... къде? Олтара? Не... нещо друго също не беше наред. После разбра. И макар и двамата да знаеха, че нямаше никаква реална опасност, Джаред го удари на спринт по коридора. Ето затова не се разделяха. Не му беше притно да си напомни, че толкова лесно може да го обземе страх.

- Нашият водач получи видение! Той видя Бог и се пречупи. Това е послание за всички нас. Десеторъкия ни показа колко сме били невежи в избора си и ни помага да поемем по правия път. Трябва да изберем нов водач! – оглушителната глъчка го накара да благодари на себе си, че не беше свалил качулката. Никой не трябваше да види колко му се гадеше. О, Десеторъки, импровизацията му беше ужасна, може би по-ужасна от тази на Алфред, защото дори не беше сигурен какво трябва да направи... Съзнанието му бе блокирало. Нямаше план, нямаше време да помисли...

Нами стоеше завързана и омотана в намордник и канап на една от терасите в залата за церемонии. За първи път идваше тук, но единственото, което виждаше, беше Ая.
Ая седеше на стола си с наведена глава и погледът му издаваше, че изобщо не се намира тук. Не се намираше никъде. Не чуваше дори сълзите й. Може би наистина се беше сбогувал с нея. Може би беше мъртъв точно така, както те искаха.
Тя все още се надяваше на единственото, което можеше да промени нещата. Ако Рихан обаче потвърдеше, че Ая си е отишъл завинаги, тя щеше да полудее. И щеше да вземе света със себе си. Беше се заклела да бъде вечно до него. И ако те й го бяха отнели, никой бог, никой изобщо, нямаше да я спре. Дори баща й.

Всичко тук беше една игра. Огромна, опасна игра. Съвсем малка част от онова, което всъщност ставаше. Рихан сега разбираше това. Беше прекарал последните няколко дни в изучаване на всички странни неща, които се случваха тук.
До известна степен този водач в сенките му беше особено симпатичен. Нещо му подсказваше, че пред него не стои същество, което е това, за което другите го мислят. Може би щяха да станат добри приятели, ако имаха шанса. А и все още го имаха, в зависимост как новият оратор щеше да приеме развитието на историята. Рихан още нямаше точен план, но такъв започна да се оформя в него.
Макар че можеше да разбие с лекота организацията тук, той вече знаеше, че има още хиляди гнезда на усойници из целия свят. Нямаше значение. Ако успееше, пак щеше да го счита за положително нещо. Главно защото тук можеше да помогне на някого.
- Покажи ни пътя, по който трябва да вървим, избрани. Покажи ни какво да сторим, за да открием Водача. - Рихан изпълни ритуала им с протегнатите ръце за молитва към олтара с непресторена закачливост. Използва и гласа, с който говореше на Бела. Меко, леко, нежно. Сякаш беше отдаден на бога и отдаваше целия себе си на каузата. Но в същото време избра напосоки малцина от публиката, на които показа образа си на ужасяващо нощно създание, от което сякаш наистина извираха десет ръце. Преди още да са се опомнили, беше изчезнал от мястото си. Но знаеше, че ще го запомнят. Беше се уверил, че поне ораторът знае, че нещо определено не е наред в публиката. Заговорилият вярващ определено имаше твърде кървави очи... нали?
След миг застана зад стола на Ая. Невидим за всички, освен за ония, които беше избрал. Нами щеше да се успокои, когато знаеше, че Рихан е там. На водача в сянка избра да напомня за присъствието си. Тежко, любопитно, очакващо церемонията с плам. Положението му зад Ая подсказваше недвусмислено, че заложникът му е нужен, но не казваше още дали му трябва жив или мъртъв. Това зависеше от церемонията. Засега повече нямаше да я променя. Лицата в публиката, които го бяха видели, вече изпадаха в нещо като паника. Малки центрове паника, това обикновено внасяше интересни обрати в играта на вяра.

Велес разбра, че се е паникьосал. Побиваха го ледени тръпки. Заради това, което се беше случило, заради онова, което предстоеше да се случи... Замръзнал на място, не можеше да забрави съществото в тълпата, не можеше да не види онази малка част от хората, чиито лица се бяха превърнали в гротеска от ужас.
Мислеше, че полудява. Искаше му се да закрещи точно като Алфред. Да се опита да избяга като него... Косата му настръхна, а звуците от залата се сляха, станаха жужащи, усилваха се... Велес вдигна поглед от пода, който се белееше пред очите му, с намерението да види публиката си за последно и да се откаже.
Но видя само бяло-синкава светлина, която опасно се приближаваше към него. Това беше... електрическо кълбо. Подобни кръжаха навсякъде, хаотично преминаваха над главите на хората и осветяваха залата в призрачни форми. Тези кълба бяха...
Едно застина над главата му.
Многоръки... това беше... ужасна намеса. Толкова отвратително абсурдна и абсолютно не на място, че му подейства като електрошок.
Публиката вече изпадаше в хаос, скоро щяха да отворят вратите на залата...
- Това е... знак от Бога! - по принцип не викаше. Ужаси се от себе си. От това, което значеха думите му. Но пък всичко утихна. Можеше да усети хилядите погледи, вперени в него. Наблюдаваше го и нещо друго, чувстваше го. Нещо особено могъщо, почти като... - Чрез болката, Бог ни напътства. Чрез наказанието, той ни учи. Ако се отклоним от пътя, той ще ни унищожава един по един. Но жертвите, които даваме, ни извисяват по-високо. Бог не търпи глупостта. Затова трябва да приемаме знаменията му.
Ами сега? Какво сега? Той вдигна ръце така, че електрическото кълбо да остане между дланите му.
- Не трябва да решаваме сами какво иска Бог. Той праща знамение и иска да бъде чут. Ако смята за достоен приемник някой в тази зала, то нека го озари с мъдростта си.
Докато сваляше ръцете си, се усмихна. Сега нека той се оправя.
Електрическото кълбо над него изчезна. После и всички останали.

В стаята бяха само двамата с Джаред. Драконидът с червените очи си беше тръгнал веднага щом видя онова нещо в тълпата.
- Трябваше да избереш Ая! - просъска Феър. Сърцето й биеше по-лудо от всякога. Изобщо нещо от това щеше ли да сработи?! Свикнала беше да реагира и мисли бързо. Но сега като че ли нищо не можеше да се задържи под контрол.
- Не исках да рискувам! Намесих се твърде много. - със същия той й отговори русокосият, настръхнал от електрически заряди. - Не знаем какво ще решат те, засега да оставим нещата така.
И двамата бяха на нокти, загубили контрол над самообладанието си. В залата беше толкова тихо, че това им опъваше нервите толкова много, че можеха да се скъсат.

Велес се обърна. До Ая Рагг не стоеше никой. Но нямаше да забрави чувството, което му подсказваше, че именно от там го бе наблюдавало нещо. Нещо, което не беше никак човешко... не можеше и да е драконидско...

Гледай ти, от години не беше присъствал на нещо толкова хаотично и бурно. Почти като първите години на управлението му... Беше жалко, че тези тук не можеха да знаят за това. Дори и да имаха драконидско в себе си, поне някои от тях, вероятно никой не им беше разказвал истината. Като на онези двама червени учени.
Но това не беше важно сега.
Рихан се усмихна и се зае да преценява ситуацията, без да се притеснява колко напрежение ще се натрупа. Това беше идеалната ситуация за него. Наистина ли се бяха уплашили, или пък и те самите очакваха нещо подобно? Щеше да се постарае да разбере това. Тези тримата (защото не се съмняваше, че са точно тези тримата) ставаха все по-интересни.
Можеше да даде ролята на избраник на оратора. Това обаче щеше да съсипе както речта му, така и самия него. А засега Рихан щеше да разчита на играта му, докато не разбере всичко за култа. Беше полезно. Докато правеше това, трябваше да обезопаси някак останалите. Макар че вече разполагаше със закрилата на Кевин, беше го помолил да не стъпва тук. Иначе лесно щеше да предаде затворниците на ангела. Не... нещо по-простичко.
Не можеше да избере Ая, дори и това да провалеше плановете на водачите. Генералът беше натъпкан с някакви ужасни билки, които потискаха съществото му и му пречеха да говори със собствения си глас. Може би така искаха да го контролират. Но Рихан искаше да разполага със свой глас. Някой трябваше да се погрижи за Ая. Да го направи елегантно, така че Рихан после да може да поддържа генерала, дори и да остане слаб известно време. Оставаше едно последно решение.
Светлина, подобна на електрическата, но в друг оттенък, защото Рихан не владееше това изкуство, се появи отново в средата на помещението. Като изгряващо слънце. И се вля в Нами.
Рихан използва за този номер цяло едно ангелско перо. Кевин щеше да го убие. Но поне постигна ефект. Скъса въжетата и намордника, облече момичето в злато и сребро, в черна нощ, за да може да я представи подобаващо. Тя бързо щеше да схване играта. Рихан не можеше и да желае по-добър съюзник.
- Неразумни и сляп народе, тя е дъщеря на твоя Бог! - прогърмя в опит да наподоби гръмотевичен тътен. И да го беше изсъскал, пак щеше да накара цялата зала да изпопада по земята от страх. Ох, дори и като Император не се беше забавлявал точно с това...
После, в миг на просветление, добави:
- Тя бе открита и спасена, заедно с този мъж, с когото споделя себе си, от оня, който ме чу, и аз го благославям. - тоест, оратора. Ако не го защитеше, щяха да го разкъсат на парчета, задето е посегнал на божествената дъщеря. А беше нужен на Рихан, защото иначе обществото ставаше нестабилно. Пък и щеше да е ужасно такъв талант да бъде погубен. Жалко, че може би никога нямаше да поиска да се запознаят все пак. Де да можеше да не се занимава с такива простотии, а просто да се среща с хората нормално.
Но те, самите хора, бяха създали целия този цирк... Ако ораторът пожелаеше, може би щеше да го намери. Рихан се басираше, че не му се ще. Но това после. Усмихнато се скри сред изпопадалите, за да гледа следващото действие.

Нима все пак беше възможно?
Велес си мислеше, че е успял да преодолее кризата, в която се намираше преди малко. И наистина беше успял, докато не се случи това...
Той, за разлика от преобладаващата маса хора, които вярваха само и единствено в науката, знаеше, че има богове. Също така знаеше, че когато са си отишли, равновесието е било нарушено и светът е останал само с вярата си в науката, отричайки истината за изцяло магическите сили, които дори и сега ги имаше, но нямаха същата сила. Той вярваше в това, което съществува и в онова, което преди беше съществувало. Онова, което го караше да вярва бяха неоспоримите факти... и убеждението, че ще открие липсващите такива. Но онова, което реално знаеше за истината и онова, което предполагаше за нея, не включваше Бог, останал в този свят. И ако все пак е възможно...
- Не е Бог. - Велес се сепна и се взря в качулатата фигура на първия ред, точно до подиума, на който стоеше. Тя излъчваше студ, изглеждаше точно като напрегнат хищник... Да види Феър, изоставила всички преструвки, винаги го отрезвяваше. - Играе си с нас, както ние си играем с тях. Може би нещо близко до Бог, но не и Бог. Знаеш го.
Той се приближи напред, без да бие на очи. Не, че някой гледаше към него. Хората бяха или в безсъзнание, или кланящи се на новата си богиня, запленени от образа й.
- Какво тогава да правим... с това? - той погледна Нами Рагг. - И с хората?
- Сега се подчиняват на нея. Попитай какво е желанието й.
- Ще поиска да освободим генерала! - Велес се чувстваше като в клетка. И затова знаеше...
- Имаме ли друг избор? Остави я да командва парада.
- Богиньо, всички чакаме да чуем волята ви! - извиси глас Велес и зачака катаклизма.

По страните на Нами още се стичаха следи и оставяха следи по мръсното й лице. Дори и най-сетне облечена нормално и свободна от въжетата, точно в момента беше най-малкото ужасена.
Рихан й беше дал свобода, но с тази свобода идваха много проблеми. Ако направеше каквото и да било грешно, щяха да я разкъсат. Тя не знаеше нищо за Десеторъкия и вярванията на тези тук. Когато един бог сгрешеше и не следваше собствените си думи от свещената книга, той веднага биваше обявяван за Дявола или нещо подобно, нали?
А тя просто искаше да е с Ая.
Рихан беше спасил всички тях, но за да изведеше всичко това до успешен край, трябваше да се покаже, а той още не искаше да го направи. А тя какво трябваше да направи?! През цялото време Ая беше разглеждан от тези типове като мръсен и нечист, тя не можеше да престъпи думата на "баща" си. Не владееше и хитри магически номерца, защото беше повече воин. Сестра й, Тиен, беше наследник на магията на баща им. Тя и Фуин щяха да знаят как да се държат като богове, които не са чели библиите си. Де да можеше да разчита на някой запознат.
Нямаше обаче време. Тя срещна погледа си с този на Рихан в тълпата и разбра какво той очаква от нея. Не й хареса, но беше единствения възможен избор. За да спаси и себе си, и ония, които бяха замесили тестото. Трябваше да си помага с онези, които се опитваха да отнемат единственото, което имаше! Страхуваше се, че Рихан нямаше за дълго да ги държи уплашени или нещо подобно... как можеше да играе с тях?
- Жертвеният агнец изпълни предназначението си. - каза високо и твърдо, макар че всичко в нея крещеше, че трябва да поиска за Ая прилична стая, храна и лекар. Той беше силен, да, можеше да издържи, да изтърпи... но това не значеше, че тя с радост щеше да се възползва от силата му по този начин. - Върнете го при останалите Жертви. Баща ми ще пожелае животите им както подобава, когато му е угодно... изморена съм.

Велес се спогледа с Феър. Не можеха и да искат по-добър отговор. Вел се поклони, според него доста почтително, и се зачуди как да продължи. Какво подобаваше да се отговори на дъщерята на Бога, която казваше, че е изморена?
- Желанията ви ще бъдат изпълнени, богиньо. Готови сме да предложим всичко, от което се нуждаете. Умолявам ви да ни окажете честта да останете при нас. - при всички положения надали щеше да си тръгне. Но сега притежаваше властта да обърне всичко в своя полза, нямаше нещо, което да не може да направи.

~~~~~~~~~~~~~~~
- По-бързо. - Джаред можеше само да се радва, че пазачите в тъмниците още не знаеха за станалото в залата. Но не се радваше... - Пазете я по-добре от себе си. - после се замисли. - В името на Бог.
Джаред погледна за последно Ананке, за да се увери, че спи дълбоко и няма да се пробуди до края на пътуването. После тръгна към залата.

Аник стържеше по плочата на пода с една лъжица, сякаш се опитваше да я изостри. Джора спеше от едната му страна, а Кира замислено зяпаше стената от другата. Тримата нямаше какво да правят, освен да чакат съдбата си.
Затова им стана страшно чудно, че когато отвориха решетката, не беше, за да вземат някой от тях. Вместо това безцеремонно хвърлиха Ая Рагг отново при тях.
Аник скокна първи, понеже беше най-новият тук и все още не се чувстваше толкова изтощен. И, понеже си падаше и малко лечител, се зае да проверява как е генералът.
- Ела да ми помогнеш. Трябва да го накараме да повърне.
- Съ. - отвратено изпсува Джора, който се беше събудил от шума.
- Не мога да го вдигна сам!
Криво ляво, успяха да накарат генерала да върне всички зеленила, които беше изял насила. Хвала на онзи, който все пак го беше натъпкал! Дали му бяха останали пръсти? Понеже... ъъ... един излезе заедно със зеленото... ама може и Аник да бъркаше.

Брачната й халка лумна със сила, равна само на тази, която се беше появила в момента, в който тя му беше казала "да". Нами стисна толкова силно ръка в юмрук, че дори я разкървави. Намираше се в прилична, хубава стая, много напомняща на апартамент в някой от небостъргачите. Хлъцна веднъж, за да постави под контрол радостта си, доколкото можеше. Той щеше да се събуди. Да се оправи и пак да станеше нейният Ая. Сега имаха нужда от него. И тя... и то.
Преди около час бяха пуснали при нея Клара, която я беше прегръщала досега, докато не се умори и не заспа за първи път спокойна от седмици. Най-сетне Нами можеше да се опита да спечели водачите тук... или да разбере в какво положение се намира. Дали щяха да я изнудват, или тя щеше да изнудва тях. Една качулата особа стоеше до входа на стаята, хем като пазач, хем като че да искаше да си говорят.
- Лесно можехте да ме разобличите. Не вярвате на това, което се обяви, че съм, нали? Сигурно не вярвате и на самия глас, който чухте. Така ли е?

- Не намирам причина да му вярвам. Но беше доста убедителен, това не мога да не го призная. - Велес пропусна да спомене за първоначалните си колебания, но и не лъжеше. Сега наистина не намираше причина да вярва.
Така и не свали качулката, която си беше сложил, за да не се набива на очи. Тъй като тук почти всеки се движеше с по този начин, не беше странно.
- Любопитен съм за едно нещо... можеше да причиниш пълен хаос, да ги накараш да ти изпълнят всяко желание... защо не използва шанса си? Например, за да избягаш и да спасиш любимия си?

Значи си имаше работа с онзи същия мъж, който трябваше да води представлението малко по-рано същия ден. Не се учудваше. Той явно беше важен тук. Едновременно изглеждаше и опасен, и не чак толкова. Понеже беше с всичкия си и знаеше какво иска и какво да очаква. Поне в нормални обстоятелства.
Нами Рагг се усмихна.
- Все още мога да го направя, не се и съмнявай в това. В действителност съм Му бясна. Но Той пожела така. - нарочно наблягаше на обръщенията, иронизирайки божествената уж природа на тайнствения глас - Видях го сред качулатите и разбрах, че иска от мен да играя неговата игра. А каква е тя, кой ли знае... Искаш ли да го питаш? Той обича да говори с хора, които му се харесват... ако си човек.

Велес потисна въздишката си. Винаги беше знаел, че номера няма да мине при драконид. Но освен това знаеше, че излъже ли, веднага ще му проличи. Затова, както винаги, прибегна до истината.
- Не съм точно човек. - той сви рамене и когато я погледна, кафявите му очи бяха съвсем спокойни. - Любопитен съм да видя как ще го повикаш. Освен ако не е все още някъде тук... което няма да ме учуди. Изглежда е добър в спотайването. Дори спокойно може да е точно зад мен. Но това, че ме спаси по-рано, ме кара да си мисля, че не държи да ме убие веднага... Жалко, че не можеш да ми кажеш каква точно е моята роля в играта му.

- Според мен те харесва. И мисля, че знам какво би ти казал. Но наистина не знам каква роля ти е отредил. Императорът играе винаги по свои правила. - ако не беше съвсем човек, значи знаеше вече, поне отчасти, какво му казва тя с признаването на Императора. Че миналото на драконидите поне е било истина. Че някога са били един народ, с един водач. Не чак толкова отдавна. - Би ли го повикал, моля те?
Последното тя добави към една ефирна бяла пеперуда в единия ъгъл на стаята. Крилете й едва доловимо потръпнаха и тя се скри в един процеп. Какво ли щеше да каже закачуленият, ако Нами му кажеше, че това нещо е замаскиран ангел? Вероятно щеше да я обяви за побъркана и да се ядоса, че само си е губил времето.
- Не ми се струва да имате нужда от компания - същият глас като от залата, след неопределено време, прекарано в тишина и малко напрежение. Но ето, че все пак наистина съществото идваше, когато "дъщеря му" се помолеше, нали? Той щеше да играе тази игра докрай. Червените му очи просветнаха в същия онзи тъмен ъгъл, където преди беше и пеперудата. Гледаха отнесено, но и, понеже светеха, изглеждаха опасни.

Император, пеперуда... тези две неща се въртяха в главата му, макар привидно да нямаха връзка едно с друго... интуицията обаче му подсказваше друго. Но дори да се опиташе да навърже нещата, това щеше да отнеме време. А Велес предпочиташе да го използва, за да обмисли какво да каже. Не ставаше и дума да се направи, че не е чувал за императора.
- Човек би си помислил, че можеш да откажеш на една пеперудка. - за времето, което имаше да помисли, това не бе най-предпазливото нещо. Но даже не направи опит да прикрие усмивката си. Интелигентни били тези пеперуди... - Жалко, че надали ще мога и аз да се ползвам от услугите на подобна. Изглежда полезно. Като оставим това, хареса ли ти нашия небостъргач? Интуицията ми подсказва, че вече си го разгледал.

- Стил и хармония. Оценявам вкусовите качества на онези, които поддържат интериора. - не коментира пеперудата, макар че очите му за миг просветнаха със весело предизвикателство от типа "Ами ако ти дам да опиташ, ще издържиш ли?". Нямаше нужда да говорят за тези тривиални неща. Изпитът не беше в това. - Но не мога да разбера за какво ви е нужна огромната табела на върха на сградата. Онази, с която на всеослушание обявявате, че сте религиозна организация. Светът, очевидно, много се е променил... помага ли ви?
Наистина звучеше любопитно и приятелски, сякаш бяха седнали на по кафе. От мястото му се разнесе аромат на нещо сладникаво, може би канела. Беше си запалил лулата.

Велес си представи табелата с десетте ръце, държащи писалки и излизащи от пергамент. И всичко това в огромен размер на покрива.
- Всъщност помага. Хората са любопитни. Искат да изследват новото, да научават колкото се може повече за него. Когато се нанесохме тук, имаше доста хора. Сега продължават да идват. Все още сме като... местна сензация. Любопитно е, че онези, които ни смятат за врагове, не търсят базата ни тук, а очакват да е на възможно най-потайното място. Чудя се, как ще набираме хора на необитаем остров?

- Не вярвам необитаемият остров да ви спре - червените очи многозначително погледнаха към Нами, която в момента ги беше оставила да си говорят и просто милваше Клара, докато спи. Императорът искаше да намекне, че вероятно организацията пак щеше да действа по аналогичен начин. Просто щяха да плащат повече за транспорта. - Е, при всички случаи и аз ви поздравявам, че просветлявате неверниците. Някога вярата носеше голям смисъл. Имаше смисъл да вярваш. Така се появих аз. Синеокия... Господаря на Светлината и този на Тъмнината. Остарели работи, а? Май с право вече не сме герои на времето.