Центърът на света

Когато ножът премина през съществото, от телцето се посипа безцветна прах, която изчезна във въздуха. Но самата пеперуда продължи да се рее наоколо, дори в един момент използва възможността и спокойно мина над главите им, за да излезе от стаята. Но не и преди да добави нещо свое към разговора:
"Предпочитам пеперудите да се класифицират като насекоми".
После невъзмутимо продължи по пътя за килиите. Дали пак щеше да седи на следващата врата, или щеше да си я отвори... само...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Велес седна на леглото в стаята си и отвори една книга. В нея нямаше страници. Имаше просто чернота. От корица до корица. Но не за дълго.
- Еанна? - появи се образ. Вел видя момичето, което преписваше нещо, седнало зад бюро в библиотека. Тя бе вързала бялата си косата на опашка, а лилавите й очи гледаха към листа на плота. Още не го бе забелязала. Ех, какво да се прави. Този път по-настойчиво. - Еанна.
Момичето не се стресна. Вдигна поглед спокойно и невъзмутимо. Дори опита да му се усмихне.
- Скоро ще изпратим някой, който да търси книгите. Ще можеш ли да вдигнеш тревога?
- Аз... - познаваше този глас. И погледа също. Това беше изражение на безпомощност и съжаление заради тази безпомощност. Ето защо не обичаше да говори с нея. Поради някаква необяснима причина му се щеше да се държи мило с нея, да я защитава и... Ох, Десеторъкия да го изпепели!
- Всичко ще е наред. - къде беше Феър, когато му трябваше, за да му напомня как да се държи? - Няма да ти е трудно да се преструваш. Изпрати ми книгите.
Велес затвори книгата по-бързо, отколкото възнамеряваше. Вдигна поглед и... доста се стресна.
- Ако си нямах Фел, можеше да не те разбера и да отида да си направя картина от нея. - кой знае защо той я погледна виновно.
- Не съм сигурен, че само това те спира.
- За щастие си имам и Джаред.

//Ако се чудите

~~~
Новият брат се поклони ниско пред олтара и с това беше приключено първото му причастие.
Той беше съвсем млад, новопокръстен, Десеторъкия все още имаше милост към него, защото едва наскоро беше открил Истината.
Горкият беше ослепял след богохулния си живот извън правия път. Движеше се внимателно и болезнено, но черната превръзка пред очите му помагаше на останалите братя да го възприемат по-нормално. Може би с подходящо обучение щеше да е полезен, защото си личеше, че е много начетен...

Отначало Кира Валамир се беше възпротивил на идеята. Но всички бяха прави. Той не беше толкова висок колкото Ая, нито пък имаше говорни проблеми като Джора. Освен това всички бяха забравили за него, защото стоеше в ъгъла на килията и не говореше с никого. Нито пък се движеше. Лесно можеха да имитират присъствието му.
Не му беше привично да се разхожда насам-натам с кестенява коса. Такава боя бяха намерили. Тъй като очите му бяха жълти, нямаше какво да направят спрямо тях, освен да се наложи да имитира слепец.
Излизането му беше част от играта на Рихан, а и беше една стъпка към измъкването. Иначе нямаше с какво особено да помогне. Можеше обаче да разбере повече за сектата. Просто за всеки случай.

- Тези помещения не са за мъже. Дори и да са слепци. - нежно му напомни Феър, още преди да е закрачил по този коридор. - Искаш ли помощ, братко? Изглежда си тук отскоро.
Разбира се, тя знаеше точно колко отскоро е тук. И щеше да се постарае да го запомни, както беше правила с всички останали поклонници на Десеторъкия. Да познаваш хората определено беше полезно. Не вярваше да й отнеме много време да го запомни, особено след като недъгавите бяха сравнително малко тук.

- Прости, сестро. - абсурдно беше някой да познае гласа му. По простата причина, че от морковите едва не губеше способността си да говори. За щастие, тук имаше много моркови... А и да свършеха, той щеше да намери друго, което не му понасяше. Русалките имаха тези таланти. Просто щеше да се помъчи. Това щяха да са любимите му храни за момента. Отвратително!
Наистина не виждаше нищичко с превръзката. Дори и някой да я свалеше, беше взел още мерки. Беше спуснал вторите си клепачи, за които никога нямаше да си признае, че притежава. Служеха му, когато плуваше. С тях изглеждаше наистина сляп на сухо.
Добър беше, наистина. Не, че искаше да се хвали, но това му вдъхваше смелост.
- Но защо Благодатта ми е въздадена в помещения, които бих могъл да оскверня?

- Бих ти препоръчала да търсиш отговора в свещената книга, но като се замисля, това няма да е полезен съвет. Затова ще ти кажа направо. Това са женски помещения, мили. - тя се постара да го измърка мило. - Има и много други стаи, в които не ти препоръчвам да влизаш. За жалост не всички покръстени са поели изцяло по правия път и все още са доста грубички. Може да не им хареса компанията ти. Все още ли ти се обикаля?

- Трябва да "видя", за да познам света си... Но сигурно в думите ти има повече истина. Може би ще е по-добре да науча само пътя до килията си и пътя до мястото, където да мога да се отдам на вярата. Поне засега. - постара се да звучи донякъде огорчено, задето не може да види истински и за това, че няма да разбере, ако сгреши стаята.
Дали не трябваше да се възползва? Но не биваше да прекалява още първия ден, понеже щеше да е подозрително. Трябваше да е все още уплашен да не сбърка и търсещ мястото си.

- Така да бъде. - Феър неочаквано го хвана за ръката, наблюдавайки реакциите му. - Нека те заведа до светилището. Всеки нов тук е едно щастие.
Тя не му даде време да помисли, а направо го поведе по коридора, като не пусна ръката му.
- Защо реши да се присъединиш? - подхвана и се усмихна любезно на някакъв любопитен качулат, с който се разминаха. Дали щеше да се разнесе поредният слух, че си има ново гадже? Е... поне нямаше да я свържат с някой гнусар.

- Аз... - той изигра перфектното колебание, примесено с болка от спомен, който искаше да зарови в себе си. После обаче уж си спомни, че тук трябва вече да е открит и честен с братята и сестрите си, затова уж си вдъхна малко смелост, за да се опита да признае.
Умееше ги тези неща, защото беше живял сред богати хора, които обичаха театъра. Беше лесно да пишеш книга и да я играеш едновременно.
- В последните си дни като грешник изтезавах вярващ човек. Бог ме наказа за делата ми като ми отне онова, което аз отнех от брата си. Но и също така бе милостив към мен. Даде ми просветление.

- О... - последва една убедителна пауза, която подчерта учудването й, но не и зародилия се интерес. Досегашното й държание обаче не предполагаше да се прави сега на светица, затова избра златната среда, примесена с честност. - Извинявай, просто не ми изглеждаше като човек, който е способен на нещо такова. Но не мога да те съдя, понеже и аз имам лошо минало и дори още не съм се отърсила от него... може би си личи, че не съм смирена душа. Но ти си избрал добре. Престоят тук наистина помага. Поне спомените не болят толкова. А мога ли да питам... защо си мразел вярващите?

- Преди изглеждах точно като човека, който се очаква да върши зло. - тихо настоя слепецът, като наблегна съвсем леко на "преди" за повече сила. После пусна някаква лека усмивка. - Така е. За спомените. Истина е. А колкото до това защо ги мразех... знаеш какъв е светът навън. Хора, вперили поглед в науката. Наука, наука... аз бях от тях. Издигах постиженията на учените на пиедестали. И наивно смятах, че боговете са идиотска измислица на болни умове. Не толкова мразех вярващите, колкото смятах, че ги превъзхождам. Смятах... че им доказвам могъществото на "моя народ", когато ги карах да страдат. Не виждах, че те изобщо не са безпомощни, защото имат Бог до себе си.
Вътрешно Кира се самопохвали за този шедьовър на импровизацията. Досега не се беше вдъхновявал за толкова много неща.

- Така е. Вярата ни крепи! - тя реши да подкрепи неговото прозрение с искрен, смирен, фанатизъм и следа от самодоволство, че той е открил правия път. Това предполагаше и включването на пропаганда, затова продължи - Позволява ни да видим глупостта на онези, които са забили носове в научните книги и презрително отричат съществуването на истината. Така казва нашият водач. Ще видиш колко нови неща можеш да научиш от него и за колко неща от вярата ни не си подозирал, че съществуват. Точно в тази зала, след ден. Запомни ли пътя?
Тя спря, стискайки го леко, за да последва примера й. Добре, де, не уточни кой водач е бръщолевел за истината. Тя не помнеше добре проповедите, но те се въртяха общо взето около едно и също, така че надали беше сгрешила. Не можеше онзи дебелак, бившият водач, да не е правил лирическо отклонение в тази насока. Велес... сигурно и той щеше да извърти нещата натам скоро.

- Ляво, ляво, дясно, ляво, право напред - изграчи леко грозно той, както се полагаше на мъж с хриптящ грозен глас, докато играеше озарен от красивите думи за Вярата новопокръстен.
Дано скоро не му писнеше от тази игра. Все пак... не беше особено лесно. Постоянно се нервираше, че под превръзката трябва да затваря очите си за света. Беше борба. Но трябваше все някак да се справи.

~~~~~~

- Съ! - прокле Джора, докато се опитваше да направи нещо там с косата си. Ая не му обърна внимание, както обикновено.
Но след това и двамата замряха онемели.
- Черен прах. - тихо промълви Ая след няколко минути зверско мълчание. Не беше говорил от дни. - Тя се завръща, мамка му.

Тази нощ никой не спа добре. Феър си мислеше, че с Велес са единствените. Мислеше си, че само двамата са сънували кошмари. Но когато на сутринта премина по няколко коридора, разбра, че е сгрешила.
Всичко тънеше в нервност и страх. Какво ставаше тук?!

Пеперудата я нямаше. Рихан го нямаше.
Някъде в тъмницата долу Джора седеше върху Ая и нервно си поемаше въздух след последната си борба с това великанско чудовище, генерала. Отново беше полудял. Джора го разбираше. Пръстенът бе станал смразяващо студен. Но Джора не искаше да умира само заради болката на генерала. А и можеше да има някаква надежда за Нами.
Макар че не изглеждаше да се зароди никаква.
В главната зала статуята на бога бе превърната за една нощ в елегантен трон, в подножието на който лежеше Нами, по-бяла и от сняг. И от косата на Кира, облегнат на една от отсрещните стени в локвичка кръв.
Тя седеше на новия си трон със самодоволно изражение и плетеше с ръце черни магии за украса от паякови мрежи, които убиваха бавно. Скоро щеше да ги изпробва върху бялото противно момче, когато го изцедеше добре. След това върху тази горделива самозванка и нейното неродено дете. После и върху някой друг, ако смееше да й се опълчи.
Вратите на залата се отвориха за сутрешната молитва. Трябваше да научи поданиците си как става това. Може би като убие някой от тях за повече нагледност?
Първия, който не паднеше в краката й например. Значи, най-вероятно, първия влязъл.

Велес беше във вкиснатото си настроение. Причината беше ясна - с него самия, в неговата сграда и с неговите хора определено се случваше нещо, а той нямаше никаква идея каква беше причината за ужасите, които сънува и за тежестта в гърдите му. Не беше сигурен какво може да направи по въпроса, но положително сутрешната молитва беше мястото, където трябваше да предприеме действия. Затова се постара да пристигне първи... и замръзна.
Когато бяха пратили доклада с недвусмисленото послание да им изпратят помощ, той не беше имал предвид да дойде тя. Не, че я беше виждал преди, или ако беше, то не си спомняше, но нямаше как да я сбърка. И трябваше все пак да признае, че идването й тук беше напълно в реда на нещата. Кой иначе щеше да се изправи срещу императора, ако не тя?
Велес не направи грешката да се помайва на вратата, ами се приближи на почтително разстояние (много по-далеч от неприятните купчини), след което падна на колене. Това поне не представляваше проблем - всеки един поклонник се учеше как да пада пред статуята на бога елегантно (или колкото е възможно по-елегантно). В случая коленичи пред нещо по-опасно от купчина камъни, но поне не трепна, докато го правеше.
- Господарке. На вашите услуги съм. - това беше единственото не-лицемерно нещо, което му хрумна. Затова му се стори най-подходящо.

Усмивката й беше ледена и коварна. Някога може би щяха да кажат за нея, че е красива жена, но вече не. Тя беше зловеща, беше Вещица, убийца, изтезателка. И цялата миришеше на смърт. Щеше да хвърли мрежата си и върху това момче. То все още си нямаше път, о, да, нямаше си. Тя можеше да му даде един. Кървав, прекрасен, ненаситен...
- Мъжът й - тя подритна с крака си, обут в пантофка, тялото на Нами. Гласът й бе глас на змия, но дори Рихан говореше по-топло. - Ще трябва да умре. Макар че още не съм решила как. Дали тя и детето й да умрат, докато той гледа, или той да умре, докато тя гледа. Всъщност, същото се отнася и до боклука в ъгъла. Кръвта му поне е вкусна, въпреки че е отвратително създание. Искаш ли да го убиеш?
Тя игриво измагьоса великолепен златен бокал и остър златен нож. Не беше особено ясно дали се шегува или е напълно сериозна... освен, че със сигурност рано или късно щеше да използва русалката за храна.

Велес не се впечатли особено от въпросите, които я тормозеха в момента. Те просто не го засягаха... и наистина не чувстваше нищо. Нито отвращение, нито съжаление към припадналата жена и нероденото й дете. Беше се научил отрано да не се тормози за проблемите на другите. Разбира се, това не се отнасяше за онези, на които държеше, но те така или иначе бяха малко. Можеше да се каже, че беше егоист.
После тя го пита нещо. Беше лесно да отговори на въпроса й, но определено нямаше да е умно да бъде честен. Ако пък изтърсеше нещо прекалено мъгляво, пак нямаше да е доволна. А пък да й каже, че би го направил, ако поиска, изобщо не беше вариант. Дори да беше живял сред опасности 26 години, не му се бе налагало да убива никого лично. Не смяташе и че ще може да го направи. Времето течеше...
И времето за сутрешната молитва наближаваше.
Залата се напълни с богомолци. Всички те изобщо не схващаха какво става. Водачът им коленичеше пред някаква непозната, а богинята лежеше в краката й в ужасен вид. Жената на трона враг ли беше тогава?
Явно такива въпроси ги глождеха. Но никой не смееше да се обади, нито да предприеме действия.

Тя си играеше със златния нож в ръка, сякаш не забелязваше присъствието на другите. Почти със сигурност си представяше Кира на поднос или крясъците на Ая Рагг. Тези неща й се услаждаха неимоверно. А бяха само началото на удоволствията.
И внезапно прогледна отново. Право в сърцата на онези страхливи, глупави същества. Слаби роби. Без капчица мозък в главата. Тя имаше много такива навремето. Наричаха ги "орки".
Можеше да си направи още от тях.
Засмя се и остави ножа да лети в безтегловност във въздуха, който скоро стана отровно черен и се спусна на валма върху новите й посетители. Харесаха й писъците и хрущящите звуци. Можеше да направи същото и с бялата рибка... но може би по-бавно.
От пихтиите на вратата започнаха да се образуват нови създания. По-красиви, по-зловещи, по-отвратителни... Нейните собствени създания! О, колко вълнуващо!
- Това ще са новите ни пазачи, господин "На моите услуги". Ще съм много доволна, ако получа пълни доклади относно това с колко още хора разполагаме. И ако сметнеш, че Ая Рагг е достатъчно слаб, всъщност можеш да ми го дадеш. От него би станал чудесен гулски генерал на войската. И от теб също, ако не докажеш, че можеш да използваш това, което ти е в главата. Защото гулите по принцип нямат мозък, нали? Ти там, доведи го.
Посочи напосоки към вратата, а ножът във въздуха се превърна в миг в едно дълго, противно на външен вид шило, без съмнение за вадене на мозъци, едва ли имаше надежда да е нещо нормално.

Велес беше впечатлен най-вече от процеса на свързване на разпилелите се крайници отново в нещо цяло и живо. Само че никак не си правеше илюзии, че подобно нещо няма да се случи и с него. В крайна сметка тази жена беше непредсказуема, луда и затова опасна. Изобщо нямаше намерение да рискува и да остава близо до нея. В най-скоро време трябваше да измисли елегантен начин да се махне оттук... но най-наложителното нещо беше да я увери, че ще има каквото поиска. Това и направи, докато едно от новите същества отиваше за Ая. Не се съмняваше, че по коридорите, по които минеше то, щеше да има доста трупове.
А времето за сутрешна молитва вече беше настъпило, затова и новата партида богомолци влезе... и падна в краката на Вариаки. Той не беше сигурен дали да се радва, че Феър беше вляла ум в главата на фанатиците (и с това беше намалила шанса да се появят още от тези безмозъчни твари), или да се притеснява, че се е показала тук.

Беше сравнително скучно, че толкова бързо можеше да се покори цяла една империя от вярващи.
Но имаше още време. Още време, през което тя да може да създаде всичките такива, каквито са.
Хареса й, когато хвърлиха в краката й едно мръсно и опръскано с кръв създание. Драконид, и то чист. Дори съскането му беше драконидско. И се беше бил до кръв с някого съвсем наскоро. Дори я гледаше с ненадмината омраза. Колко сладко.
- Имах шестима верни поборници навремето, драконидче. - младото момче й оголи зъби - Но последния път за жалост убиха трима от тях. Ти можеш да попълниш бройката. Какво ще кажеш? Само името ти е достатъчно за мен.
Името беше най-прекия път за черната магия за контрол. Стигаше направо в сърцето.
Драконидът потрепери от гняв, изглеждаше като че ей сега ще скочи и ще се освободи от безмозъчния си пазител, но явно нямаше достатъчно сили за това.
Затова накрая се изплю на пантофката й и я наруга.
- Верен съм само на съдбата си. - и под "съдбата си" Джора имаше нещо по-дълбоко предвид. Мислеше си за онази, чието име бе същото.
Вещицата му изсъска в отговор и рязко прати камата си в гърдите на жалкото създание.
Хареса й, когато то падна с тъп звук на пода и замря.
- Доведете ми следващия.
Тя не беше чула издайническия звън на онова, което Джора държеше на верижка на врата си, но така беше по-добре. Не можеше да спаси другите, но може би щеше да успее да доведе помощ отвън. Може би...
Ако не го завлачеха да го готвят в кухнята.

Колко гаден край... но поне беше бърз. Велес не очакваше такъв да има и за следващия.
Беше Ая Рагг.
Генералът изглеждаше освирепял и определено не на себе си. Не, че през последните му дни тук се беше чувствал и бе изглеждал добре, но никога не беше давал вид на чудовище. А сега, когато видя и Нами, Вел очакваше звярът да нападне.

- Май няма смисъл да ти предлагам същото. - тя мислеше на глас очевидно, но си личеше, че й хареса колко свиреп беше генералът. От личен опит знаеше, че тази свирепост можеше да бъде използвана много добре за нейните цели. Планираше да направи подобно нещо и с този неин нов слуга. Ако намереше слабостите му и го направеше свиреп, щеше да е добра добавка към колекцията й.
- Заемете се с нея. - тя махна с ръка към Нами, посочвайки я на два изверга с нови кухненски ножове.
И може би това беше първата й грешка, защото не беше преценила колко силен може да стане един драконид, когато беше злобен. Защото Ая Рагг, колкото и отмалял да беше на външен вид, намери силата да отхвърли както магическия й натиск, така й онзи, който го задържаше, което доведе до пълен хаос в залата.
За капак на всичко вратите бяха отворени от ритника на най-чудатото създание, което светът беше виждал. Голям колкото товарен кон вълк със заешки уши и копита, язден от мъж в дълбоко зелено, който държеше и меч, светещ в нежна слънчева светлина.

Феър успя да стигне до него в хаоса.
- Кажи ми, че имаш статистика. - беше съвсем сериозна, а и изнервена.
- Цифрите в нея стремително намаляват, но да. За щастие имам... мислех да използваме мъченията на Ая като предлог да се махнем, но май няма да стане. - каза Велес и я дръпна назад, за да не я удари един летящ труп.
- Няма да стане. - заключи и тя. - Затова ще бягаме сега.
- Моля?! Ама...
- Прощавай, но като трябва да решаваш нещо за себе си, приличаш на Еанна. Никакви ви няма в подобни сметки. Идвай, или ще се разпаднем на крайници! - и тя го повлече към изхода възможно най-незабележимо. Не, че някой би им обърнал внимание. Нали?

Кевин Ру мразеше, ама много мразеше подобни неща. Понеже го болеше, когато беше близо до същества като Вариаки Ереб. Силата му драстично намаляваше и целият се покриваше с рани. Но нямаше избор. Той държеше Меча на светлината и това беше един от малкото начини да се разправи със същества като тези тук.
Вариаки за негово щастие изчезна, понеже Ая се опита да я достигне. Забраненият веднага я забрави и Нами стана негова цел.
Рихан се материализира до Кира. Това беше добре. Трябваше да се махнат от тук бързо, защото бяха твърде малко, а тя щеше на всяка цена да отвърне на удара им.
- Телепортирате ли се? - подвикна на бившите водачи на това място, когато се размина с тях. Рихан му беше казал, че ги харесва, така че Кевин можеше да направи изключение за тях. Пък и не изглеждаха опетнени безнадеждно. - С друго няма да се измъкнете.