----Не е било много лесно

- Моля те... - прозвуча толкова нещастно и слабо, че дори самият той изгуби силата на гласа си. Може би тя дори не беше чула това. Свита до вратата и готова да побегне.
Заслужаваше си го. Знаеше, че не бива да я лъже по този начин. Тайните винаги разваляха семействата. Не трябваше да я лъже за себе си, нито пък за болестта си. Ако тя му простеше сега, щеше да й каже всичко. Всичко! Щеше да й покаже люспите по тялото си, червени като кръв.

В света на пустинята, в затвореното й сърце, където огънят беше господарят на света, се беше появило едно черно петънце.
В този свят, където пустинниците живееха от векове, далеч от останалите, сами за себе си, горди създания на пясъците... В началото той не бе искал да идва тук. Страхуваше се не толкова от това, че на практика го изпращат като шпионин, а от това, че рано или късно ще се наложи да предаде някого.
Тук беше открил за себе си толкова неща, че му беше трудно да ги пусне. Как можеше да го направи? Семейството му, приятелите му, децата му... всичко беше тук. Тя беше тук.
Много отдавна беше признал всичко на Майката на боговете. Още в мига, в който дойдоха при него, за да му кажат за могъщата магия, която са разкрили в него. В онзи миг беше разбрал, че повече не можеше да бъде шпионин. И също така, че трябва да отдаде живота си на Летящ огън.
Вермилия не беше истински червен. Не ставаше въпрос за името му и драконовите люспи, които болестта му беше донесла. Той просто не беше пустинник. Никога не беше бил.
Беше роден в далечните гори на изток, на цял един свят разстояние от тук. Семейството му имаше стари традиции, които трябваше да се спазват, затова той стана "червеният син". Двете му по-големи сестри получиха подобни цветни имена. Нищо в него не беше червено, докато беше дете. Имаше черна коса с лек оттенък на мастиленото, а очите му бяха синьо-лилави като водата в Горското езеро. Майка му казваше, че те ще бъдат привлекателни за много от момичетата, но той така и не разбра това. Баща му имаше големи планове за него.
По онова време беше въпрос на чест да пратиш сина си при Книжарите. Тайнството се славеше навред с онова, което предлагаше на децата. Бъдеще. Ярко и неопетнено.
Тайнството наистина отговаряше на славата си, но също така криеше ужасяващи и мръсни тайни и интриги. Много от децата не успяваха да си намерят място там. Обучението не беше детска игра. Макар наистина да придобиваха мъдрост, в Тайнството получаваха още много познания, свързани с не толкова чистите дела. Много от децата се обучаваха дори открито за шпиони. Най-добрите и особено тези, които се харесаха на учителите, служеха като техен щит. Биваха изпращани из властни места, за да слухтят там. Това беше просто предпазна мярка. Така Тайнството си осигуряваше живота.
Вермилия не беше от най-изпъкващите ученици. Никак даже. Макар че го биваше в точните науки и сравнително бързо учеше нужните езици, имаше много по-добри от него. Там се чувстваше непохватен и глупав. Нещо в него му пречеше да прави нещата като другите.
Може би просто Съдбата беше решила, че точно той трябва да се окаже на мисия в Летящ огън. Беше най-подходящото дете. Роден в малко поселище, обучен в пустинния диалект и заинтересован от затворения Летящ огън, той лесно можеше да се скрие в червената тълпа, като син на някое пустинно отшелническо семейство. Такива ги имаше доста. Мисията му щеше да бъде да се промъкне по някакъв начин в двореца. Без значение дали чрез вярата, копието или ума си на писар. Трябваше да е там и просто да знае. Да знае за всичко.
В известен смисъл мисията му не беше нещо отрицателно. Тайнството отдавна се опитваше да стигне до Летящ огън. Интересуваше се от богатата история на забранения град, от хората и легендите., защото ония пустинници, които идваха в Тайнството, никога не говореха за себе си и народа си. Ако Вермилия действаше правилно, Тайнството можеше да изгради съюз с Летящ огън, нещо добро. Взаимна полза...
Те направиха косата и очите му червени като кръв. Така той стана истински Вермилия. И с външния си вид, и с историята си.
Успя да стигне до двореца като се записа за стражар. Много деца правеха това в Летящ огън за ден или два. Забавляваха се да размахват копия-пръчки и да се правят на войници, докато истинските не ги поступат или не ги пратят у дома. Но момчето беше доста упорито и скоро всички знаеха, че е син на отшелник и явно целта в живота му беше да защитава кралското семейство.
Съдбата му наистина беше тази, но не беше точно както Тайнството очакваше. Вермилия пък изобщо нямаше да повярва, ако сам не го беше преживял.
Живя в ролята си на момче-напетняк за стражата почти две години. Беше твърде малък, за да го взимат наистина на сериозно, но един ден някой щеше да му предложи да се обучава и това щеше да е шансът му. Шансът дойде много по-рано, отколкото можеше да си помисли.
От страна на един строг тип, облечен в черно. Черен магьосник. Той дойде да накара момчето да се яви на изпитите, защото всички трябваше да го направят.
Гриджо никога нямаше да предаде тайните на занаята си на момче извън пустинническия клан. Това противоречеше на вярата му, че само пустинниците имат правото да излъчват черни магьосници, или поне от това се притесняваше момчето. Вермилия не можеше да каже как точно той се оказа единствения Черен магьосник на своето поколение. Той дори не беше от Летящ огън. Но не посмя да каже истината. На никого от черните. Те му осигуряваха пълен достъп до двореца и невиждани досега тайни, които пък не можеше да каже на Книжарите. Не и това. Летящ огън го беше приел за свой син. А той винаги беше верен. Още повече, че Богът му бе проговорил. Силата се беше паднала в неговите ръце и го правеше могъщ, но и отговорен пред света и пред себе си. А и обичаше Гриджо и останалите като свое ново семейство. А черната магия най-сетне беше отговорила на въпросите му защо е по-непохватен и различен от другите. Беше му дала ключ към самия него.
Успя да изпълни мисията си, когато говори с Майката на боговете. Най-трудното нещо, което беше правил, но успя. Създаде връзката между Книжарите и Летящ огън с цената на тайните си. Майката лично го беше посъветвала да продължи да крие произхода си и отне от товара му проблемите с Тайнството. Направи го свободен да играе новия Вермилия. Черният магьосник. Тя вярваше, че има причина за това боговете да изберат "обикновен" драконид за черен магьосник, без да посочат нито един червенокос. Само времето щеше да покаже.

Никоя тайна не остава неразкрита. Самият Вермилия беше преподавал тези уроци на Ноар и Верде и сам той се беше учил от Гриджо. Знаеше го, знаеше го... Но с годините, особено докато траеха проблемите на кралското семейство с външния свят - проблемите на Митра и преговорите с императора - Вермилия беше започнал да чувства напрежението, граничещо с омраза и още по-силна затвореност. Не можеше да се покаже пред този свят, да се разкрие. Трябваше още време.
Не смееше да каже на жената, в която се беше влюбил и която бе взел за съпруга. Не можеше да каже на децата си. Споделената тайна вече не беше тайна, да, но в неговия случай...
О, знаеше, знаеше, че тя ще се ужаси от него, ще се отврати. Знаеше го... За нея той... не беше чист. Едно чуждо създание, образ, с който беше живяла цял живот. Лъжа, изтъкана от още повече лъжи. Ако семейството му в горите го видеше такъв, дори те щяха да се отрекат от него. Очакваха да е почтен и мъдър.
С времето беше забравил. Някак си беше притиснал страховете си и ги бе заровил дълбоко в себе си. Глупак... Дори не обърна внимание на споровете в двора. Вече бе свикнал с рутината си, дотолкова приел лъжата, че тя беше неговата истина. Никога дори не се замисляше, че всъщност е друг... Спомняше си обучението си като нещо интересно, а семейството си в горите като далечен спомен, въпреки че понякога тайно им пращаше писма и четеше с наслада отговорите. Само нощем...

До тази съдбовна сутрин, когато тя беше видяла истинското му лице. Капнал от умора, заради проектите на хлапаците Ноар и Верде, беше забравил...
Знаеше какво е видяла тя. С леден ужас е проследила как в съня си той губи цвета на косата си от червено към черно. Как отваря бавно очи, наситено сини и лилави. От години спеше далеч от нея, заради Драконовата шарка. Тази нощ тя се беше опитала да спаси връзката им, може би.
Беше постигнала обратното.
И ето го сега, коленичил насред стаята, по-нещастен и от най-нещастното същество на света. Тя никога повече нямаше да го доближи. Никога повече нямаше да...
Нечист... лъжец... идиот!
Преклони се пред нея и цялата Вселена, за да изкупи вината си. Дори пред кралете не се беше кланял до земята. Знаеше, че това не е достатъчно, че нищо не решава... но се чувстваше по-малък и незначителен от... от всичко.
- Моля те, прости ми. Моля те! - знаеше, че тя ще избяга. Заболя го повече, отколкото очакваше, защото животът му, целият му живот се срутваше. Мислеше да промени нещо днес. Да й каже, че най-сетне ще получи някаква лента за шапката си. Да започне разговора за болестта. Да й поговори за Верде, дори само това беше достатъчно... Мислеше.
Та тя беше с правото си! Бе живяла с някой, когото не познаваше. Кой беше сега той в нейните очи? Вермилия го нямаше...
- Вермилия! - неговият личен ученик... това беше неговият глас. Момчето все още беше доста дребничко, но беше позаякнало след упоритите упражнения в бойни стилове, плуване и яздене, с които Вермилия го забавляваше. Верде... Това бяха ръцете на Верде.
Уплашен, може би дори ужасен. Опитваше се да вдигне учителя си от земята. Да разбере какво се е случило, защо Вермилия е различен.
- Какво стана?! Кажи ми! - Верде сигурно си мислеше, че е нещо от болестта.
Не можеше да лъже повече. Не можеше да ги лъже повече... това беше предателство. Верде грубо наруши личното му пространство в магията като проби магическите прегради, за да се опита да разбере. И се сепна ужасено.
- По дяволите... това не е болестта ти.
- Верде...
- Ти си истинският... - момчето млъкна изведнъж, после се затвори зад своите стени и остана замръзнало там. То вече не му принадлежеше, нали?
Верде рязко му обърна гръб... и издигна своите собствени щитове около двамата и цялата стая. Стъпките в коридора вече се чуваха ясно, особено от Вермилия, който едва ли не лежеше на земята. Краят му идваше. Жена му беше избягала със сълзи, може би писъци... и сега другите щяха да разберат.
- Ноар, знам, че си отвън. - делово и някак отдалечено каза Верде. - И сигурно си с учителя Гриджо. Ще те пусна, ако той обещае да не влиза в тази стая, докато не доведе със себе си някой Ко'уен. Регент Коумей или Майката на боговете, ако ще и самия господар Митра от Тайнството, все ми е едно.
Не беше напразна заплаха. Верде не беше много изтънчен, но ударната му черна магия можеше да прати дори Гриджо в безсъзнание. Разбира се, Гриджо имаше много по-голям опит и момчето щеше здравата да си изпати ако опиташе, но нямаше да отстъпи. Новото поколение не беше с толкова много задръжки и защитаваше онова, което смяташе за правилно.
Верде защитаваше Вермилия. Защо?

- Верде не се шегува. - Ноар спря учителя си с ръка, която не трепна, въпреки че самият той беше блед като платно. Дявол го взел, нямаше идея какво става, но добре познаваше приятеля си. - Не знам какво става...
- А аз знам. - Гриджо понечи да влезе, но му попречиха още по-настойчиво. Той явно си мислеше, че всичко е свързано с шарката и "глупостите" на момчетата го изкарваха извън кожата му от гняв. От него буквално излизаха черни струйки, като дим. Нищо обаче не можеше да се сравни с погледа, който хвърли на възпитаника си.
- Учителю, нека първо отидем при Митра или някой друг. Сериозен съм, Верде...
- По дяволите Верде! - избухна Гриджо и отвори вратата. Несъмнено очакваше атака от необуздания малък калпазан вътре, който си беше въобразил, че трябва да защитава Вермилия. Как му губеха времето! В същия този момент Вермилия може да умираше!

Вермилия щеше да изпита гордост, ако беше обърнал внимание на това как Верде бързо преценява приоритетите и възможностите си. Трябваше да вземе бърз избор. Да удари Гриджо със сурова вълна магия, или да бъде нещо друго.
Верде беше заклет ученик на Вермилия, но това не отстраняваше другите от живота му. По свой собствен начин обичаше Гриджо, защото той беше онова нещо, което скрепяваше всички тях. Дори момичетата бяха едно цяло със семейството, когато Гриджо беше наоколо.
Затова не можеше да го удари. Дори и да направеше някой непохватен и слаб опит, и двамата щяха да знаят, че това щеше да е краят на всичко.
Но Вермилия беше безпомощен и не можеше да защитава истините си. Верде също нямаше представа какво точно става, но му беше ясно, че това няма как да се хареса на висшите черни. Тайната бе прекалено скандална.
Затова претвори магията си в черен кръг и затвори учителя си в него. Ако Гриджо пробиеше, което сигурно щеше да е лесно за него, щеше да се наложи да се бие в защита. Богове, знаеше, че така вбесява главния учител, но едно от нещата, които бе научил от Вермилия бе това да бъде верен. Много опасно поведение за черен магьосник, както излизаше сега.
За първи път изглеждаше като черен магьосник. Ученическата му роба го правеше почти като истински, а очите му бяха станали черни. Допреди дни дори не можеше да се контролира за две секунди, камо ли да направи това.
- Трябва ни Ко'уен - чу се да изрича с равен глас. Почувства как потрепери и се приготви за това, което Гриджо му беше приготвил. Щеше да го накълца на парчета!

Ноар знаеше, че единственото правилно решение е да извика Ко'уен, както бе заключил и Верде. Да мръдне оттук обаче беше изключено. Гриджо беше бесен, а той за нищо на света не би си простил, ако не е тук, за да помогне на приятеля си. Затова реши да избере по-несигурният вариант.
Все още не беше усвоил добре магията за комуникация. Все не успяваше да подчини демончето на волята си и то успяваше да го нападне. Но сега нямаше друг избор...
- Господарю Митра, елате в стаята на Вермилия веднага! - дявол го взел, връзката беше ужасно лоша, но му се стори, че съобщението е доставено. Екранът с учудения Митра изчезна.

В същото това време Гриджо беше повалил Верде на земята и се чудеше как да не го убие. Събра сили единствено заради стажа си като учител и му нанесе такъв шамар, че момчето сигурно щеше да го боли с години.
Нека посмееше да му се изпречи пак. Сега Вермилия...
На ум му дойде най-сочната псувня, която знаеше. Използва я без задръжки, защото силата от стажа му се беше похабила за Верде.
После се остави погледът да говори вместо него. Буквално мяташе искри.

Верде изпусна контрола си в момента, в който вероятно изгуби съзнание. Беше дребен и неособено издръжлив, така че това щеше да се очаква.
Затова пък кръгът му разкри изправилия се, по-скоро отчаян до болка, тип, който приличаше на Вермилия, но без червената коса и очи.
- Той е само дете, идиот такъв! Само дете! С какво бих си заслужил смъртта му?! - посочи странникът към свитото момче и това определено беше гласът на Вермилия, към чиято болка се добавяше и тази от това да види ученика си наранен. Ръката, с която посочи, беше наполовина покрита с изящни червени люспи, които говореха достатъчно за самоличността на чужденеца.
Той сякаш губеше контрол над чувствата си, понеже очите му се насълзиха, когато понечи да отиде до хлапето. Вероятно за негова изненада или по-скоро объркване, Верде се съвзе, или поне отвори очи. Сигурно изразходваше своята магия, в опит да се върне да помогне, но нямаше как да му достигнат сили, затова можеше само да стои като препариран, където си лежеше.
- Не го заслужавам. Ти беше прав. - като че ли чернокосият изгуби сили отново, когато видя, че момчето е живо. Вероятно говореше за привилегията да му стане учител, за която толкова беше ламтял. - Аз съм просто един предател.

- Лъжец. - Гриджо не го поправи и дори съзнателно влоши нещата, но не му пукаше. Толкова години... този тип... го беше лъгал. Не можеше повече.
Избухна.

Ноар изглеждаше като надрусан. Всъщност пощаджийското демонче беше безобидно, но нападаше мозъка. Ноар знаеше как да го изгони от себе си, но мислите му бяха насочени към онова, което се случваше вътре. Затова и не успя да си спомни съвсем какво се правеше, когато си нападнат от такъв демон...

Никога повече нямаше да го види. Никога повече нямаше да му позволят да го види... Верде можеше да мисли само за това, докато отчаяно се опитваше да се отскубне от потока болка и да открие наново правилния път през мъглата. Дълбоко в себе си беше знаел, че Вермилия ще бъде прогонен или убит... затова беше действал. Вермилия му беше като по-голям брат, точно като Ноар. Но дори и на него не можеше да помогне. Чувстваше как около него вилнеят огромни и могъщи заклинания, но не можеше да се вкопчи в тях, за да разбере как да влезе отново в тялото си.
Но защо да го правеше? Не беше успял да направи нищо за учителя си.
И най-лошото беше, че Вермилия щеше да се остави да го убият. Беше съгласен, че го заслужава. Просто се стараеше това да стане извън стаята, далеч от момчетата. Проклятие...
- Стига! - прогърмя някакъв глас от дъното на душата му. Същият, който засия като слънце и унищожи по-малките заклинания около момчетата, както слънцето унищожаваше вечерната тъма сутрин. Това можеше да е само господарят Митра.
Господарят бе сложил ръка на рамото на Ноар, за да го използва като връзка с черната магия и да я пречисти, иначе не можеше сам. Водеше със себе си Коумей, на когото властно кимна. Момчето с луничките буквално разцепи стаята и я използва, за да създаде окови от дърво и камък, които да разделят по-възрастните. Коумей разполагаше с такъв кладенец от енергия, че беше почти близо до невъобразимото.
Митра набързо прецени, че Гриджо трябва да бъде пуснат първи, а другият е по-добре да го отделят, докато не е умрял или не се е самоубил. Той трябваше да се заеме с Вермилия. Знаеше истината, за разлика от другите, очевидно. Защо идиотът не беше казал поне на старшия си?! Коумей накара чернокосия да коленичи, което го направи удобна мишена за Гриджо, уплаши се Митра, но нямаше да има как да реагира. А Вермилия щеше да приеме края си дори и така. Даже намери сили да изсъска грубо на величествата.
- Оставете го да ме убие, докато е в правото си, нещастни деца! - и без това почти беше успял, ако се съдеше по цялата тази кръв, която явно бе само на Вермилия, и унищожената стая.
- Ти. - посочи Митра чернокосия - Ще останеш под ключ, където аз определя, докато Гриджо не отмени отшелничеството ти. С него ще говорим за това. Ще продължиш да се занимаваш с важните за теб неща... - и, понеже му се струваше като ужасно и прекалено наказание, замислено плъзна поглед към Верде. Момчето вече се беше заклело. - И ще обучиш ученика си, както му се полага. Някой има ли да каже нещо против това?
- Страхливец! - опита се да го предизвика Вермилия, но това беше загубена кауза днес, само защото личеше, че го прави от безпомощност.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Гриджо избягваше да го гледа в очите. Това бе особено нетипично за него, но имаше чувството, че ако го погледне, пак ще му се иска да му разбие главата в стената.
Може и да беше решил, че Вермилия заслужава признание, но това не значеше, че му е простил напълно. Затова сега най-важното бе да запази спокойствие и да свърши делово нещата.
- Дай ми шапката си. - в последния момент осъзна, че тонът му е с минусовата температура на пустинята нощем.
Той беше старшият черен магьосник. Можеше да гледа обективно на нещата, да не поставя чувствата над останалото... Можеш, Гриджо, можеш. Щом на 16 години се осмели да целунеш онова момиче, значи и сега ще успееш да се овладееш...

Вермилия не беше очаквал Гриджо да му отговори. От онзи злощастен ден чернокосият бе станал отшелник и работеше в катакомбите на двореца, далеч от всичко и всички. Отделната му лаборатория бе толкова тайна, че останалите старши учители дори смятаха, че е мъртъв отдавна по неизвестни им причини. Бяха достатъчно изненадани, когато той се появи на изпитите, за да обърнат внимание даже на външния му вид.
Вермилия вече излизаше в града само когато нямаше кой да го види, иначе прекарваше времето си в работа или в обучението на Верде. Радваше се, когато Ноар и момичетата понякога го посещават, или пък дори Коумей. Изглеждаше успокоен, макар и малко затворен в себе си, но явно така приемаше наказанието си с достойнство.
Повече никога не посегна на естествените си цветове и дори се оттегли от всички новости в двореца, забранявайки на учениците да му говорят за това. Но сега младежите бяха станали на 15 и той беше задължен да присъства на първия им голям изпит. Тук щяха да се борят за шапка и ако я спечелеха, щяха да имат правото да се борят и за лента. Вермилия беше уверен в успеха на Верде, като отдавна беше приел своята загуба. Затова нареждането на Гриджо оттатък залата го учуди и за няколко минути дори не осъзна, че се говори за него.
Седеше отделно от другите в тъмната зала не само защото беше "мъртъв", но и защото каменните пейки на амфитеатъра му бяха по-удобни. Жезълът в ръцете му в ръкавици не беше само за украса. Понякога трудно използваше единия си крак, вече почти напълно олюспен. Освен това, сега носеше и очила, което допълнително удивляваше някои от учителите му.
В проточилата се тишина осъзна, че Гриджо говори на него (а и учениците още не бяха излезли, така че нямаше как да са те... пък и нямаха шапки), и побърза да се изправи в лек поклон.
Разбира се! Как не се досещаше? Рано или късно това трябваше да свърши. Той се бореше прекалено дълго, или поне прекалено дълго оставаше чирак. Или трябваше да "завърши" или да бъде изритан. Не се беше замислял за това.
Хвърли леко шапката към старшия, както бе по обичай и се учуди, че се чувства неудобно, когато тя напуска главата му. Все пак беше хубаво всичко да свърши с Гриджо. Беше като да бъдеш наказан от баща си за всичките си бели. От него можеше да го приеме. Нищо не се беше променило за толкова години, откакто не го беше виждал.
- За мен бе чест, сър. - казваше го на Гриджо и едновременно с това просто по протокол, защото не беше сигурен, че Гриджо би искал да си говори с него. - Сега ли да напусна?

Гриджо примигна, но умело скри недоумението си. Естествено... естествено, че Вермилия ще си го помисли. Самият Гриджо трудно взе решението за лентата, но никога не си бе помислял да го изрита, колкото и странно да беше да не му мине през ума. Може би и затова малко се изненада. Каквото и да беше станало, той приемаше колегата си като част от колектива.
- Ела тук. - да, сигурно беше жестоко, предвид шарката. Но се налагаше. Имаше си протокол. Освен това лентата за Вермилия значеше много. Не можеше просто да му... Хей, какво му ставаше! Сякаш напълно забрави колко е сърдит! Я се стегни, Гриджо.

Вермилия въздъхна на ум. Какво пък сега, шоу за цялостен позор? Това вече го бяха разиграли точно когато се разделиха. Понякога наистина му липсваха този тип изненади от Сивия. При него винаги имаше нещо ново.
Хвана жезъла и заслиза от мястото си с премерена бързина. Днес кракът му се държеше прилично. Имаше дни, в които всичко беше напълно нормално. В най-лошите просто го усещаше като тежест. Имаше и много добри дни, в които го чувстваше по-силен по някакъв странен начин.
Единственото удоволствие, от което беше лишен, бе да язди, защото конете явно надушваха в него нещо като дракон... дали?
Ако можеше, щеше да погледне Гриджо, за да може по-късно да си го спомня по-ярко, когато се прибереше у дома опозорен. Може би там също щеше да стане някакъв учител? Беше Книжар все пак.
Но нямаше право да прави такива неща.
Посмя да стигне само пред катедрата на Гриджо, понеже спазваше правилата за приличие, а и щеше да вбеси Старшия, ако тръгнеше да се изкачва по стъпалата по този бавен, труден начин. Така беше приемливо и по протокола, макар че Вермилия не мислеше особено за него точно сега. Поклони се отново и се зарадва, че може да зяпа дървото пред себе си, вместо да вдига глава нагоре и да се почувства нещастен и особено сам и самотен. Такова беше чувството да застанеш пред всяка катедра, да не говорим за тази на Гриджо.
- Ето ме, Старши. Слушам и изпълнявам.

Гриджо хвърли яден поглед на чернокосия. Дори не го погледна! Ама че... да свършва това по-бързо, преди да го е обляла втората топла необяснима приятелска вълна, като онази преди малко.
- Заради упоритата дългогодишна работа, усърдие, дисциплина, постоянство и лоял... ност... - гласът му изневери и той се самопрокле. Пусти му обичаи. - и желание да се предаде наученото на тези след нас, аз реших, че Вермилия заслужава да получи признание.
Никаква реакция. Ало, знаеш ли как едвам се навих, бе?! Мизерник! Поне вдигни тая чутура...
- То е заслужено заради дългите години непоколебимост и вярност. Затова този ден давам на колегата ни червената лента. За да не забравя клетвата си към пустинята.
И за му напомня, че го изгарям в адски пламъци. Сега следваше най-хубавото - слагането на лентата, което се правеше с ефектни светлинки и искри, за да е по-тържествено. Ако иска да гледа паметния миг на кариерата си! Гриджо щеше да си го направи перфектно.

"Какво правиш?!" - се четеше по бялото като восък лице на Вермилия, когато сепнато вдигна глава.
В началото тази реч можеше да е прелюдия към мирното му изпращане в забвение, точно както си беше по правилата. Вермилия бе обучил Верде на основите и момчето сега можеше да започне личен път, така че задълженията на учител отпадаха за Вермилия.
"Моля те, не го прави". - беше втората мисъл, която се изписа на лицето му, когато това започна да се превръща в истина. Гриджо трябваше да го мрази и това трябваше да остане така, защото беше нормално. Не трябваше да се задължава да дава награди, за които някой дори се беше отказал да се бори. Много отдавна. Вермилия беше живял тук само по заповед на Митра и Старата майка. И понеже вече беше приел грешките си, се беше старал никога повече да не вреди на колегите си. Не биваше да става така. Той просто работеше, за да се чувства щастлив. Полезен за Верде и другите малки. Но никое от нещата, които бе открил, нямаше да бъде признато от другите. Отдавна беше извън този кръг.
Това беше онази част от него, която беше ужасена.
Съществуваше обаче и втората, която потъваше в безмерната радост (която май се изразяваше в сълзи, поне той осъзна, че вижда малко замъглено). Вермилия обичаше Гриджо като баща, който почти не беше имал и всичко това нямаше общо с нищо друго, освен с радостта да направи нещо за... семей... ството.
Трябваше да избяга!
Да се скрие накрай света!
Чувстваше се твърде нищожен за това. И проклетите му чувства и тяло отказваха да му служат.
Макар че истината беше по-проста. Той беше запленен от тази магия... и просто нямаше никаква, абсолютно никаква представа какво да направи след това. Никой никога не му беше казвал... Какво трябваше да направи?! Всеки момент трябваше да направи нещо, което да не включваше реване, нали?! Не... можеше...

Айдеее, втората приятелска вълна. Ама какво да направи, като ученика се разчуства толкова?! Щеше да се обвинява с години после, ако сега се надуе студено и му провали мига. Както и да се бе отнесъл към него, момчето си заслужаваше наградата. Затова и реши да му я даде.
Позволи си една сантиментална усмивка, пресегна се и му нахлупи шапката на главата.
- Хайде сега, нали не искаш колегите да те бъзикат цял живот? - и понеже това не беше фактор, добави - А и малките ще дойдат скоро.

Очите му се завъртяха трескаво, в търсене на отговор, докато вероятно се опитваше да подреди кашата от чувства, която в момента му служеше вместо мозък. Не се справяше особено добре. Някой друг можеше да се уплаши, че момчето ще получи някакъв пристъп, задух или подобно. Изглеждаше като че ще припадне или ще се разхълца безконтролно (засега поне от това се предпазваше чрез правилното дишане, на което се учеха всички Черни).
Единственото, което му се стори сравнително правилно и което можеше да изрази поне част от объркаността му във форма, която нямаше да изнерви никого, беше да коленичи. Така можеше да скрие, че плаче, а и когато го освободяха, можеше да избяга някъде, където да се успокои. Верде щеше да му прости това. Наистина, ако сега го видеше, момчето щеше да се разстрои, и...
Дишай, Вермилия... Гледай да дишаш.
- Съжалявам. - успя да изграчи. И за калпавото си държание, и изобщо за всичко, както се беше научил да говори вече. Макар че сега думата означаваше и "Благодаря", без да може да обхване всичко, което трябваше да се каже.

- Хайде сега... - тази емоционалност започна да го плаши. Вярно, че Вермилия си беше емоционален, но това тук прерастваше в нещо опасно.
Гриджо го потупа по рамото, а после го и разтърси, понеже първото нямаше ефект.
- Стани и се стегни. Или поне се постарай да покажеш, че плачеш от гордост за Верде. Хайде, друже... мисли за Верде, не за проклетата шапка.

- Това е целият ми живот. - въпреки че Гриджо много добре го знаеше, но никое друго изречение не можеше да обхване толкова широк спектър от бушуващи емоции. Ако някой му заповядаше точно в този миг да умре, Вермилия дори нямаше да съжалява за нищо. Когато загубиш вяра в себе си и...
Беше толкова благодарен, че Гриджо посмя да го докосне. Това го връщаше на земята.
- Да, Верде... - прошепна на пресекулки - Направих каквото ми бе по силите за него. Точно както ми наредихте вие... Той няма да се излъже... че е от гордост... По-добре да ида на скамейките.
Въпреки че формално имаше отново място от тази страна, не смееше да го прави. Да поиска това място беше като да моли за връщане в семейството, от което собственоръчно се беше изгонил заради глупостта си. Не беше сигурен от кое имаше повече нужда - от това да е сам или от това да има възможност да разговаря с Гриджо, дори с официален тон и само когато биваше попитан или предизвикан да говори. Гриджо щеше да му препоръча самотата, може би, за да се отърве от емоционалните колапси на Вермилия. Затова и Вермилия предложи скамейките. Никога не беше спирал да анализира Гриджо, според това, което знаеше за него и му беше станало навик. Сигурно не грешеше.

Не грешеше. Нямаше как да обърне внимание на Вермилия, след като след малко влизаха учениците. А и с какво повече можеше да му помогне? Чакай, трябваше ли изобщо да помага на този... Защо изобщо се раздвояваше, докато го гледаше как отива към скамейките?
Влизането на децата му спести вътрешния монолог.

От гледна точка на Верде, времето беше минавало бавно, но изпълнено с интересни и чудновати неща. Много неща се бяха променили от времето, когато беше малко, беззащитно дете.
Дрехите вече му ставаха. Бяха като шити точно по него и той се чувстваше добре в тях. Досега не беше носил нищо подобно, но се очакваше скоро да не бъде вече ученик, а да стане чирак.
Беше дръпнал на височина и беше наддал на тегло. От дребното момченце не беше останало много. Дори косата му беше по-дълга сега, стигаше му до брадичката - Верде "изпробваше разни неща".
Макар че участваше дейно в света на Черните магьосници, в него имаше известна доза резервираност, която не важеше единствено към Ноар. Верде явно винаги щеше да помни неуспеха си в онзи момент. Това беше повлияло на цялостното му държание и мироглед.
Беше наследник на Вермилия в повече отношения, отколкото дори подозираше.
Младежът се спря внезапно на входа, макар да прекрачи линията, която отделяше външния свят от арената за изпита. Намръщи се и се огледа. Не му хареса намаления състав в ложите, но бързо откри каквото търсеше и по лицето му се изписа очарователна изненада. Някакво скрито желание да поздрави учителя си лично и с това най-вероятно да го успокои. Вермилия все пак не изглеждаше толкова щастлив, колкото странно съсипан от емоционалната си каша. Верде обаче се контролираше достатъчно, че да не позволи на никого да разбере какво си мисли.
Повече никога нямаше да прави грешки, ако зависеше от него.
Поклони се почтително.
- Верде Нед'джим е тук да се бори за правото си, господа. - защо, по дяволите, се оказа пръв тук? Другите щяха да влязат от другите четири края, но не се бяха разбрали така! На момичетата наистина не можеше да се вярва!

Детето сигурно се чувстваше като на кръстосан разпит. И то си беше така. Разходиха го по материала по всички науки. Верде се справяше по начин, за който Вермилия само можеше да се гордее още повече.
Момчето мина всички изпити и му остана единствено да се справи с изненадващия демон, който прекъсна последното изпитване. Черните магьосници трябваше да се подготвени за изненадващи атаки отвсякъде и по всяко време. Недопустимо беше да приспиш бдителността си*.

* Това е важен урок, който Ноар прилага особено много, щом Верде и Ерато зачезнат нанякъде.

Щеше да е по-страшно някой от учителите му да го нападне, отколкото това. Предвестник на изпитанието, което щяха да му стоварят един ден в Колизеума, това чудовище не можеше да го затрудни.
Но се постара да го задържи повече време, за да покаже най-различни похвати за битка. Пердаши го и даже сам си го призовава от отвъдното за още.
И когато вече нямаше какво повече да му прави, го опитоми като лично демонче за поръчки, което покорно залази в краката му.
Сега всъщност осъзнаваше много неща. Никога не си беше позволявал да използва толкова много от магията си, но сега... беше опияняващо и много красиво. Откриваше себе си.
Вермилия му беше обещал, че ще се случи така.
- Заявявам правото си върху зелената лента, учителю. - той се обърна към един от Старшите, който в момента беше главният химик. Вместо те да му определят какво е най-добре да преследва, Верде имаше правото сам да избере. И това не го правеше заради Вермилия, макар да се очакваше ученикът да има интерес в област, която Старшият му харесваше. Зеленото беше неговият цвят. Зеленото вече беше свободно, след като Вермилия беше почетен. О, Верде не беше забравил за това. Всеки момент щеше да отдаде нужната радост и време. - Мога да ви разкажа за част от проектите, с които смятам да се занимая във връзка с борбата си.
Знаеше, че прибързва съвсем малко, тъй като те още имаха правото да не му дадат шапка, а без шапка каква лента щеше да има? Но не вредеше да покаже малко самоувереност от време на време. За толкова години, в които беше сравнително тих, безучастен и прилежен (поне в класните стаи), сега беше доказал достатъчно неща.

Главният химик се разтопи. Все пак имаше достатъчно благоприличие, за да сдържи ентусиазма си и да остане що-годе сериозен.
Гриджо сви устни. Колегата винаги се въодушевяваше твърде много, когато учениците му харесваха предмета и искаха да се развиват в неговата област.
- С удоволствие ще те изслушам, Верде. Но нека това стане по-късно, когато и другите участници издържат изпитите си. - старшият химик се усмихна покровителствено, а Гриджо си затвори очите за прекалената увереност, че всички ще си минат изпитите. Не, че той се съмняваше, но нещата трябваше да се гледат обективно. - Сега можеш да излезеш през тази врата.
Гриджо използва момента дискретно да се приближи до Вермилия.
- Отивай. - и за да е всичко ясно, добави - Увери се, че Верде няма да издаде естеството на изпита.

Онзи потрепна, въпреки че досега не беше помръднал и със сантиметър от мястото, на което се беше върнал. Седеше разкрачен с ръце на жезъла си и гледаше някъде в краката си, изпод шапката. Не беше ясно дали беше видял изобщо нещо от ставащото. Може и да беше. Но нали беше тук само за морална подкрепа?
Сигурно се беше усмихнал, защото поне така прозвуча.
- Старши, вратата не води към останалите. - но понеже наистина искаше да отиде при Верде и да говори с него сега, когато бяха постигнали всичко, той се изпари с една магия и отиде да си лекува нервите.

~~~~~~~
Гриджо и Ноар имаха ужасно сложната задача да монтират много, много внимателно... едни колби и физични уреди, за да направят опита си. Занимаваха се с това от доста време, така че днес трябваше всичко да мине като по...
Вратата към тяхната зала се тресна зловещо и някак категорично. Въпреки че беше забранено за всички да прекъсват експеримента.
Разбира се, само Верде можеше да не чува тези заповеди.
В нормален ден щеше да подметне нещо тъпо, докато търси някоя колба или подобно. Но днес изглеждаше разстроен... и дори повече от това. Целият трепереше като лист.
- Той издишва огън. - каза отмаляло, задържайки се за вратата, вероятно за да не падне.
Знаеше, че това е последната фаза. Сега Вермилия или щеше да живее, или да умре. Ако оживееше, промените от шарката щяха да си останат завинаги, но нямаше да продължат да го тормозят. Ако умреше...
Верде вече се беше молил да не разбира какво ще стане при второто.
Беше отчаян. Беше станало ненадейно, като пристъп и се беше стигнало до това да се налага да полага учителя си на едно от леглата за операции. Съблече го, преди целия да изгори, но дори и без дрехи човешката кожа на Вермилия беше червена като кръв, а люспите му блестяха от потта, сякаш целия буквално се вареше отвътре. Дишаше накъсано и понякога кашляше... кашляше съвсем истински огън.
- Той повтаря името ти. - както и неговото, и тези на другите ученици, но по-често беше това на Гриджо, до момента, в който Верде не можеше повече да го гледа така. Не можеше да се справи сам.

Единствената мисъл на Ноар беше как, дяволи го взели, се охлаждаше дракон. И трябваше ли да се охлади изобщо... и какво, триста човеченца, се правеше изобщо! Само можеше да се моли, че Гриджо е попрочел нещо за драконовата шарка в повече от него.
Гриджо не показа дали наистина е така, ами заряза експеримента и полетя към вратата, заповядвайки на Верде да го води.
Ноар постоя на миг, оглеждайки колбите с веществата. По-добре нищо да не взимаше, отколкото да се окажат безполезен товар.

- Вермилия?! - Гриджо явно целеше да види дали полу-дракона е още в съзнание.

Специалното насмолено одеяло, с което Верде беше съумял да го покрие, почти беше успяло да се свлече от него. Беше го усещал как бавно се отдалечава. Все още имаше тази чувствителност, макар че отдавна се беше отказал да скрива болката си. Не, че можеше. От горещината плачеше дори и без да го иска.
Усещаше ги много ярко. Всички тези черни петна магия. Неувереният поток в младите и усъвършенстваният контрол на учителите из цялата сграда. Затворил очи, той ги чуваше как се движат нагоре и надолу, насам и натам, използват силите си или се молят...
За него да оцелее.
Ако не го болеше толкова, сигурно щеше да се усмихва заради това.
Можеше да тегли, тегли, тегли сила от потока магия в този старши магьосник, звучеше апетитно. Това го плашеше. С Верде някога бяха изучили каквото успяха за цялата болест, но нищо не го беше подготвило за това.
"Надявах се да дойдеш" - мисълта му сега беше по-гъвкава от гласа му, носеше се по-свободно в тази задушна, ужасна пещера, където щеше да умре. Макар в същото време да отразяваше болката му и да я предаваше на въздуха също толкова ясно. Ако отвореше уста обаче, щеше да ги подпали. Никога нямаше да си позволи това. Отвори за няколко секунди едно от очите си и ги видя някак изострени и твърде ясно. Макар да беше запазило синия си цвят, това око в момента беше око на хищник. Ако оцелееше, щеше да се оправи. Ако. "Знаеш, че е опасно."
И Верде го знаеше, но въпреки това беше останал и дори беше изпробвал някои от нещата, които двамата бяха проучвали. За останалите обаче му трябваше помощ. Вермилия не беше сигурен, че иска да му позволи да опита. Не искаше да ги убие по невнимание или по-лошо. По дяволите, ами ако... наистина полудееше от тази болка?