----Не е било много лесно

- Ще го занесем до изворите. - отсече Гриджо.
- Учителю! Ще те запали! - Ноар беше в потрес. Достатъчен му беше един поглед над рамото на Гриджо, за да не иска да види нищо повече.
- Няма да го нося на ръце, глупако!
- Но е опасно за магията ти и...
- Мълчи и гледай, дете. А ти не се дърпай, проклетнико! - Гриджо ядосано удари по защитата на Вермилия. Тя се вдигна и... го опари.
Когато те проклех да гориш в адски пламъци, не бях сериозен. Поне не толкова буквално сериозен.
Един огън не можеше да му се опълчи. Ще видиш ти, люспесто влечуго.

"Не искам да правиш това" - звучеше ръмжащо и почти постигаше ефекта на мъдър древен дракон. Верде го беше чувал и виждал да се гневи, така че това му помагаше да го вижда все още нормален. И все пак потръпна.
А и също го хвана страх, понеже Вермилия се страхуваше. Виждаше го по силно стиснатите зъби. Не беше само за да държи огъня в себе си. Още в началото беше почти сварил Верде и сега не искаше да става отново така. Верде в момента носеше ръкавици, под които имаше мехлем... а тогава още не беше станало страшно.
Но и Гриджо беше прав...
- Ако не с магия, може би да донесем... нещо? - предложи нервно. Не знаеше какво нещо, още специални одеяла примерно?
Присви се, когато онзи се сви и потрепери, но този път не подпали ничия коса. Засега. Лошото беше, че това означаваше засилване на пораженията, вътрешните.
"Аз... сигурно... ще загубя" - мисълта му вече звучеше объркана и несвързана, дори и това изречение да имаше известен смисъл, все още.

- Я не говори глупости. - сопна му се Гриджо, докато го "носеше" към изворите в подземията. - Не правя всичко това, за да пукнеш.
Стоварването на Вермилия във водата беше грандиозно. С много пръски, пара и уплашени погледи от страна на Ноар.

- Ужас! - Верде понечи да каже или направи нещо, преди да се беше случило това, но нямаше шанс, разбира се.
Можеше единствено да сложи пребледнялата си и трепереща ръка върху... стъклената повърхност, в която се беше превърнала страшно студената изворна подземна вода. Някъде на дъното на това стъкло се различаваше силуета на учителя му в зародишна поза, вкопчен в този... лед? Беше топло на пипане. На Верде му се доплака.
- Ще продължи известно време. - каза някакъв безплътен, призрачен глас. Две лилави очи се рееха в пространството, възможно най-далеч от групата. - Това беше разумно. Запечатах го, защото не желая да изпитвам това, което той изпитва и да знам, че в битката си е сам. Макар че зависи от вас дали ще се върне. Доколкото го познавам, винаги е зависел от най-близките си. Ако го отхвърлите, ще се предаде. Затова съм ви благодарен. И ще бъда още повече, ако Ноар си затвори устата.

Ноар беше на всичкото отгоре скандализиран. Вярно, че щеше да каче нещо, но щеше да го стори чак след една секунда. Много мразеше Рен да му се рови в бъдещето.
- Не ми е много ясно как да му помогна да се оправи, господарю. - Гриджо беше чул частта с отхвърлянето, но нещо не я схвана. А и не можеше да усети Вермилия през това нещо, за да му помогне по някакъв начин с магия. Или пък от чужда помощ щеше да има нужда едва по-късно?

- Не мога да ти дам добри насоки - лилавите очи се пренесоха до ръба на езерото, адски близо до тях, доколкото това можеше да важи, поне заради факта, че бяха от другата страна на леда. Все едно божеството беше приседнало там. - Скоро той ще напълни тази стая с ярки сънища. По-добре е да ги виждаш само ти, или никой, ако не го желаеш. Когато "лентата" се извърти, ще дойде моментът за решение. Ако се насочи към живота, затворът му ще се пропука и ще може да бъде изваден. Предполагам, че ще е в безсъзнание. Ако избере да умре, тялото му ще изгори на дъното. Имам обаче ясна представа какво можеш да наредиш на учениците си. Съзнавате ли, че Вермилия се намира в един от основните водоизточници на Летящ огън?

- Да... - Гриджо се пръскаше от неудобство, докато гледаше замръзналия водоизточник. Щеше да поеме отговорността, но не беше там проблемът. Дали водата щеше да е достатъчна за града... - какво общо има това с учениците?

- Например ще е добра идея да ги изпратиш да съобщят на някои лица, че е по-добре да не разбиват чешмите и да продънват езерата в търсене на вода, преди да е настъпила масовата паника.
Това със сигурност беше измислицата, с която богът щеше да се опита да разкара децата от онова, което предстоеше, и Верде се намръщи.
- И аз заслужавам да остана тук. Аз съм заклетият му ученик! Какво толкова можем да видим с Ноар?
- Например неща, които той никога не би споделил с деца.
- Но би споделил със Старшия?
Богът все едно повдигна рамене, поне такава пауза остави.
- За Вермилия споделянето със "Старшия" е като да споделиш с баща си, което сигурно ви е известно. Ти какво не би споделил с баща си, Верде Нед'джим? Можем да се обзаложим.

Ноар се зазяпа "тайно" в Гриджо. Така ли му се струваше, или старчока нещо май се беше разтопил? Не, не, привиждаше му се. От какво толкова имаше да омекне...
- Не чухте ли бога? Да ви няма! - с възпитателния си тон поде Гриджо, когато забеляза, че Ноар взема да достига до неудобни отговори.
- Е, няма да е лошо да предупредим останалите. - отстъпи Ноар. Ако не Гриджо, то Рен със сигурност имаше право...

Богът изсумтя, когато децата най-сетне се изнизаха, и за всеки случай запечата добре помещението, за да не могат да зяпат от някъде. Да свършат поне веднъж работата си както трябва. Почти веднага след това навсякъде се изпълни със сцени от миналото, които вероятно Вермилия бе започнал да сънува.
- Искаш ли да го прибера? - тихо и учтиво предложи Рен, когато тишината се проточи. Всъщност точно за това беше дошъл. Вермилия беше на ръба на силите си. Богът можеше да му предложи милост. Старшият познаваше момчето и можеше да бъде добър свидетел на края. Невинаги, но понякога някой от черните магьосници изпращаше някой от братята си с присъствието си.

Гриджо си напомни, че Рен е бог. И като бог възприемаше нещата по друг начин. И защото беше бог не биваше в никакъв случай да избухва, или пък да му се обижда.
- Разбира се, че не искам. - направи компромис с чувствата си и с бурния си нрав. Е, добре де, прозвуча като да се е засегнал, но не можеше иначе... - Вермилия е жилаво... дете. Това няма да го убие.

- Надявам се. Важи за повечето от роднините му, докато не се изядат едни-други. - това рязко се различаваше от спомените, които се изнизваха наоколо. Планини, огромни зелени полета, прекрасни гори. Родното място на момчето, поне такова, каквото си го спомняше от малкото си време там. Засмени, топли семейни вечери. Значи не знаеше. Но разбира се...
Все някой обаче трябваше да знае.
- Щеше да ти разкаже за тези спомени някога. И за това как е проучил целия си род, заради болестта си. Всъщност сигурно пак ще ти разкаже, защото няма да помни, че е сънувал тук. Но неговата истина не е истината. Надявам се никога да не се налага да променяме това. Нито ти, нито аз. - макар и невидим, Рен прикова вниманието си, а и това на Гриджо, към един понякога появяващ се възрастен драконид, който вече водеше момчето си в тайнство - Това не е баща му. Не знам дали го знае и затова е отпратил момчето далеч, или не знае и е смятал, че това е най-доброто. Просто не ме интересува. Направил е така, че Вермилия да вярва, че произхожда от него и това е достатъчно. Но истината е, че Вермилия е просто едно копеле. На някой от бившите принцове, който е изнасилил майка му, докато е била в двореца, опитвайки се да преговаря нещо за селото си. Някъде по време на Лудите години. И тя, и момчето щяха да са мъртви отдавна, само ако беше останала в столицата и ден повече. Аз самият не знам подробностите. Само онова, което ми бе подарено като знание, когато Вермилия стана черен. Всички други като него са мъртви, защото са били разкрити... Може би и той е "мъртъв", докато продължава да не знае за това. По едно време се чудех дали е правилно да знае откъде идва болестта, но прецених, че не е нужно. Търсенето придаваше смисъл на съществуването му в годините, които прекара в катакомбите. А и тук при вас е щастлив. Нещо, което никога нямаше да изпита.
Пък и поредният удар щеше да е прекален. След цялото онова страдание, което беше изпитало момчето и което изпитваше в този момент. Боговете не бяха чак толкова лоши.

- Тогава няма да му кажа за това... Гриджо стоеше като вцепенен. Винаги се беше чудил откъде може да се е дянала тази болест. Когато разбра, че Вермилия не е пустинник, нещата бяха придобили смисъл, а много от невероятните му теории се бяха разпаднали. От този момент беше спрял да мисли по темата. По разбираеми причини. - Но мисля, че не е редно да разглеждам повече спомените му. Ако някога реши да ми разкаже... добре. Ако не, значи не бива да ги узнавам.

- Тогава ще ти се наложи да затвориш очи или да гледаш само към езерото. Няма да отнеме още много време Съдбата да реши.
Но щом имаше поне един, който искаше това момче да остане, Съдбата едва ли щеше да отсъди в полза на Рен, който да го вземе със себе си. Рен вече имаше опит в тези неща, така че беше спокоен. Но не искаше да успокоява предварително. Ами ако все пак грешеше?
Периодът на несигурност отмина. От езерото започна да се издига дим на талази. Добър знак. Звук от чупене като на лед, доста мощен за това помещение.
Беше изминало доста време, но сякаш никой не го усети съвсем. Скоро двама дракониди щяха да са доста изморени и гладни...
Рен изчезна тихо, докато димът се разпростираше наоколо. Едва червена ръка, сякаш преварена от много гореща вода, немощно се издигна от бълбукащото езерце. Това се лекуваше... стига драконидът да не се удавеше.
Беше жив сякаш като по чудо. С един люспест крак и половин люспеста ръка, в допълнение с елегантна лента люспи, започваща от крака му и увиваща се съвсем леко около тялото му, сякаш беше татуировка на змия. Спираше точно там, където беше сърцето му. Болестта не беше изяла сърцето му.

Гриджо не посмя да му подаде ръка, без преди това да се е предпазил от евентуалната горещина. И добре, че го направи.
След малко Вермилия беше измъкнат от водния басейн и, слава на Рен, на Съдбата и на останалите богове, беше жив.
- Никога повече не ме плаши така, момче.

"Не очаквах да боли толкова много..." той остана да лежи на плочките и внимателно да ги разтапя, сякаш не можеше да се мръдне и със сантиметър. Понеже очите му се бяха шантаво завъртяли и приличаха на такива на влечуго, а и даже светеха, той много бавно ги затвори. Кой знае какво точно виждаше с тях. Рен беше предупредил, че едва ли ще остане дълго в съзнание.
Може и още да беше в опасност, но засега изглеждаше закрепен за живота. Нали беше жилав.
"Благодаря, Старши".

- Като се наспиш ми отговори на глас. - изсумтя Гриджо. Не, че не се радваше и на това, но новата способност на Вермилия, в комбинация с очите на влечуго, не му се нравеха. Тези... подобрения в ученика му не бяха хич естествени. Но нека си останеше с тях, ако се налага, стига да оцелееше.

~~~~
Сам, беше сам, пълзеше в мрака и никой не искаше да се обади, когато викаше. Заслужаваше това, помнеше, че с нещо го беше заслужил.
Но толкова много болка не можеше да издържи. Не можеше повече. Защо му беше да живее? Защо беше всичко това...
Вермилия се сепна и откри, че лежи в меко легло, грижовно бинтован от ръка на професионалист. Не болеше толкова много. Онова беше само лош спомен.
Може и да беше породен от стаята.
Неговата стая.
Сигурно всичко онова само му се беше присънило? Пак беше сам в своята си стая, дълбоко в катакомбите.
Макар че нещо дращеше в гърдите му, в гърлото. Имаше вкус на огън.
- По дяволите... - изграчи тихо, но се зарадва. Имаше си глас!

Ерато беше усвоила изкуството да се промъква тайно. Само така можеше да остане незабелязана при срещите си с Верде.
Когато обаче отвори вратата, за да види как е учителят, захвърли прикритието и разнесе опасните пламъци. Добре, че си беше огнена.
- Учителю, по-внимателно! Ще вземете да си опърлите веждите. И това ще е още една причина да не ви пускаме навън. Гриджо каза да не ви позволяваме да напускате стаята. Страх го е, че ще занемарите възстановяването. И каза още да не пускаме Ноар, за да не ви кипне мозъка допълнително.

- Възстановяване? Аз... чак сега се събуждам. - той се беше изправил в седнало положение и оглеждаше с интерес ръцете си. Едната, която беше без люспи, беше грижливо бинтована, но олюспената си беше... ами, наред.
Допреди миг беше хълцал малко и беше пуснал няколко огнени облачета. Развълнува се. Онова беше истина. И Гриджо се беше застъпил за него. За него!
Овладя се и погледна момичето. Носеше очилата си още при събуждането, което му бе адски интересно, но не му беше сега времето.
Така или иначе той никога не напускаше стаята, освен в най-късните часове, когато нямаше жива душа навън. Така или иначе беше затворник тук. Ноар пък не му пречеше, по-скоро го радваше, защото без учениците беше ужасно самотен. Така че цялата тази информация от Ерато не можеше да я възприеме.
- Истината е, че сънувах... че умирам... и страшно се радвам да те видя, Ерато. Наистина.

- О... - Ерато като че ли се смути, защото му обърна гръб и се направи, че подрежда храната върху таблата, която беше оставила на една масичка. Преди да му попречи да направи някоя поразия. - Донесох ви храна. Учителят мислеше...
- Събудил се е значи. - Гриджо застана на рамката на вратата, след като преди малко беше надникнал леко притеснен. Постара се да изглежда невъзмутим, за да не си проличи облекчението му. - Как си?

- Старши... - Вермилия майсторски прикри поласканата си физиономия с учудване. Мислеше, че трудно ще намери думи да говори с Гриджо, след поредните месеци, в които не общуваха. Но винаги беше лесно. Животът беше много странен.
Животът! Наистина беше жив.
Черният магьосник замислено погледна едната си бинтована ръка и едната полу-олюспена. Чувстваше, че е бил под грижите на старшия много повече, отколкото Гриджо щеше да остави да се разбере. Всъщност се чувстваше... обичан? О, божичко, нещо не беше наред в главата му.
- Мисля, че съм добре. Като гледам бинтовете, явно съм изгорял много лошо, но не чувствам болка. И мога да говоря... не вярвах, че ще мога.

- Естествено, че ще можеш. - Гриджо изсумтя, отново за да прикрие облекчението си.
Ерато пък реши, че ще е най-правилно да си излезе и дискретно затвори вратата зад тях. Със сигурност беше останала да подслушва, но поне не го правеше нахално.
- Какво си спомняш от... станалото?

Вермилия повдигна рамене. Дори съзнанието му да регистрираше възможното поставяне на шпионски бръмбар под формата на ученичка, това всъщност нямаше значение.
- Не много. Спомням си, че Верде беше силно развълнуван от откритието си за новите свойства на течната тъмнина, която разработваме. Исках да му помогна, но се почувствах много зле. Изведнъж ми се догади и всичко в мен се... разгоря. После помня само болката. По едно време мисля, че и ти беше някъде там, Старши. Може би в онзи момент, когато почувствах облекчение, че се спускам на дъното на езерото. Във водата нямаше болка. Наранил ли съм някого от тях, докато плюех огън? Или теб?

- Не, всички са добре. - Гриджо впрегна всичките си сили. Велики Рен, как го беше страх Вермилия да не беше чул нещо, което не трябваше, докато бяха на онова езеро... - Искаш ли да видиш Верде?
Само Верде щеше да повика, стига момчето му да искаше. Останалите само щяха да пречат. Особено Ноар.