Между вярата и знанието

Дворецът на Погубения беше тих и скромен. По-скоро къща, голяма къща, отколкото дворец. Все още понякога имаше места в тази къща, където се усещаше злата същност на предишната собственичка, Вещицата. Но нея отдавна я нямаше тук.
Сега домът бе на сина й. Дарсия Моуси беше същество, което всеки можеше да съжалява. Шизофреничен, побъркан, тъжен, самотен, опасен. Майка му беше направила тази развалина от него. Дори Господарят на Дорадо не можеше да го излекува сега. Но с подходящите грижи и внимание, можеше да се говори с него. Можеше да бъде достигнат и накаран да живее истински, а не зад стените си от лед и камък. Повече от това никой не можеше да направи. Дори Рихан.
Рихан лежеше до езерото с рибките, най-новата придобивка в огромния хол, спомен за дома му на юг. Доскоро беше живял до Ко'уените, но го бяха помолили да се премести тук. Идваха времена, в които всяка помощ от последните дракониди щеше да е нужна. Той вече не владееше почти никого и нищо. Никога не беше владял истински. По волята на Господаря на Дорадо, беше водил племената, докато един ден вече нямаше никой. Никой...
Червените очи на съществото се замъглиха от спомени. Следеше една от червените риби във водата и си спомняше как го е правил и преди. В красивите земи, които народът му беше избрал за свой дом. Някога. Отдавна.
Всъщност... сега дори не знаеше какво прави.
Но все още го смятаха за Император. Безкрайната вярност и предложението за истинско приятелство от страна на неговия бивш слуга, винаги го беше удивлявало. Той вдигна очи и изпусна няколко кръгчета дим от дългата си лула. Взря се в тъмното кухненско помещение, чиято врата беше отворена.

Бившият му слуга, а сега най-добър приятел, го беше последвал тук, защото никога нямаше да се научи, че вече не е длъжен да го прави. В момента се надигаше на пръсти, макар и да беше висок, за да провери нещо в големия казан. Дългата му коса беше прилежно сплетена на плитка и обсипана с аметисти. Самият Рихан вече почти не носеше украшения, като много други дракониди, но Вал Денерис винаги беше бил конте. Опашката на готвача в същото време се занимаваше с това да забърква някаква смес, подобна на картофено пюре, от другата страна на казана. Бяха открили, че като дават пример на Дарсия да върши тези прости неща - готвенето, разходките в двора, обсъждането на неангажиращи книги - става по-добре.
А и Вал беше добър готвач.
В един момент стойката му замръзна и започна да излъчва онова драконидско предупреждение, характерно за войник и убиец. Вал беше именно такъв някога. Сякаш неусетно хвана един от ножовете на поставката.
Рихан знаеше какво беше породило внезапната промяна. Бившият император също усещаше ясно какво става зад гърба му. Това си беше драконидска дарба. Но не се обърна. Само се усмихна.
- Добре дошла, Марина. Радвам се, че ни намери.
Движенията на Вал станаха резки и бързи, когато той обърна глава, за да се увери, че думите на Рихан са истински. И вдигна ножа, приведен за скок, с който можеше да се нахвърли на момичето, което стоеше на вратата.
Вал не можеше да й прости, че беше тръгнала с качулките неотдавна. Нито Рихан, нито Вал знаеха защо е постъпила така. Едва ли някой знаеше. Но за лилавокосия това беше нещо като предателство. Въпреки това със сигурност беше разкъсан в избора си. Рихан и може би абсолютно всички, без Вал и Марина, знаеха, че Вал я обича. Никога нямаше да признае това. Но в момента то му пречеше. Нямаше как да избере.
Качулките бяха напаст. Защото драконидите бяха последвали повелята на Господаря и се бяха оттеглили с вярата и традициите си от света. А качулатите искаха да върнат старите култове.
Марина беше човек все пак... сигурно имаше свои си причини. А защо ли се връщаше? Дали наистина, за да убие Рихан? Или имаше нещо по-дълбоко? Тя никога не показваше чувства. Беше като... като Емера някога.
- Обясни ми присъствието си тук. - изсъска лилавокосият и твърдо направи първите крачки към Рихан и новодошлата, оставайки напрегнат за скока. - Как разбра, че сме тук? Какво искаш? Не го приближавай!
Хм? Рихан се усмихна благодарствено, но и тъжно. Самият Вал искаше да приближи нея. Но никога не го беше правил. Винаги гледаше да не я... обезпокоява. Това напомняше на Рихан за първите му опити с Емера. И беше хем забавно, хем тъжно.

- Къде можехте да бъдете? - отвърна му тя, пропускайки останалите въпроси.
Облегна се на рамката на вратата, даже скръсти ръце. Разбира се, това беше най-лесният начин да извади ножа от ръкава си, но ефектът също не беше лош. Можеше да му се порадва мъничко, ако умееше, или пък ако умът й не беше зает с други неща.
По принцип мразеше въпросите, защото изискваха отговори, а лавината от въпроси беше нещо още по-ужасно. Ето защо избра да отговори на най-лесния и после да замълчи с каменно изражение, което вероятно би подразнило Вал повече от каквито и да било жестове.
Не направи нито крачка напред и изглеждаше така, все едно не възнамерява да се приближава. Е, самата тя все още не знаеше какво ще се окаже накрая...

Опашатият изръмжа като заплашен див звяр, какъвто по принцип беше. Драконидите бяха същества от огън и лед. Гневяха се бързо и мразеха силно. Както и обичаха силно, но когато не се чувстваха наранени. В момента той ненавиждаше пестеливостта на Марина откъм думи. Следователно мразеше нея по един особен начин. Да мразиш приятел беше нещо, което само драконид можеше да изпита в специфичното му значение.
- Нямаш правото да...
- Върви да си починеш, Марина. - Рихан изпусна още един облак дим, докато ръмженето на Вал се насочваше към него.
- Рихан... - предупредително успя да каже лилавокосият след минута напрегнато мълчание на бившия император и ръмжене от страна на самия Вал. - Не можеш да ми причиниш това.
- Третата стая на горния етаж принадлежи на Дарсия. Препоръчвам ти, Марина, изобщо да избягваш да го срещаш. Той е шизофреник и не обича особено чернокосите жени.
Вал изсъска още по-ядно и хвърли ножа по посока на Рихан, който не си направи труда изобщо да се помръдне. Докато оръжието летеше, опашатият ядно се завъртя и излезе по коридора в дясно, като същински буреносен облак. Ножът се заби в червената риба в езерцето. Кръвта боядиса водата в същия цвят като очите на Рихан и той въздъхна.
- Поне знаем, че е много ядосан - той, разбира се, беше очаквал Марина да не го послуша веднага. Ако случайно й се говореше, може би щеше да го направи сега. Ако ли не... той не можеше да я насилва да го прави. - Не знам защо си избрала да го караш да те мрази, но поне се опитвай да го избягваш, докато си тук, независимо дали си шпионин или друго. Той със сигурност ще те избягва, разбира се... но просто не искам инциденти, Марина.
И махна леко с ръка, за да загаси огъня в кухнята, преди да е изгоряла храната. Вече не беше толкова гладен.
- Последвай го, ако искаш. Но се бийте навън.

- Наистина не мога да те разбера. - сподели му тя онова, което винаги си беше помисляла, правейки си заключения след всяко действие на императора. - Знаеш, че не мога да те убия и затова ми позволяваш да остана. Защо обаче не ме убиеш още сега?
Тя винаги беше очаквала подобно нещо от него. Винаги, каквото и да правеше, той не губеше опасните маниери на хищник. Сега, когато имаше повод, защо не се справеше с проблема по лесния начин? Нямаше логика да му пука за нея. Или пък изобщо не ставаше и дума за нея в случая, може би просто...
- Защо не ме попиташ за какво правя целия този цирк?

- А ти би ли казала на мен? - чак когато зададе този простичък, но доста вълнуващ го въпрос, чак след като извади ножа и рибата от езерцето и се надигна, той се обърна към нея.
Не изглеждаше променена. Не беше озарена от "божествената вяра". Не беше направила "измяната си" заради това. И това, именно това, трябваше да го радва най-много.
Някога тя беше на нивото на негова подчинена. Тогава нямаше и да посмее изобщо да го попита подобно нещо. Но това беше много отдавна. Дали за нея нещата се бяха променили като за Вал? Това Рихан така и не успя да разбере. Просто защото с Марина комуникираше толкова малко.
- Къде е смисълът в това да те убивам, Марина Исмаил? Твоята същност е противоречива, но въпреки това никога не си ме предавала. В момента също не се чувствам предаден за нищо. Защото ти и Вал сте свободни да правите каквото решите, че е редно. Той просто още не може да възприеме това. Уважавам решението ти да отидеш, където си била. - замълча, докато изучаваше лицето й. Беше толкова трудно за разгадаване. Не знаеше дали това, което казва, е отговорът, към който тя се стремеше. Струваше му се, че е правилен... но не разбираше докрай човешкото в нея, отгледано от дракони. - Все пак, разбира се. Ако прецениш, че искаш да ми кажеш, с любопитство и внимание ще те изслушам. Може би дори докато се храниш. Да попитам ли защо?

- Не. - отвърна му спокойно тя, като стисна леко устни. - Не бих казала на теб.
После се обърна да си върви, решена да не следва Вал. Но и не беше била целия този път съвсем напразно... Върна се на първоначалното си място.
- Но, като се замисля, от всички тук единствено ти би ме чул. Надявах се да не е така. - после помълча за момент, леко учудена от откровението си. - Драконидската кръв е свещена. Тя е ключ към Бога, а Бог е ключът към спасението. За да има Бог, ти трябва да умреш. Защото първото приношение изисква някоя особено ценна кръв. Така и ще се продължи, докато не се стигне до масовост.

- Масовост? Та ние сме една шепа. - промърмори тихо и се постара да не му проличи колко всъщност разтревожен стана. Отдаваше му се да носи съответната маска, макар че от повече от десетилетие вече не беше император и всички виждаха лицето му, а така беше по-трудно, отколкото когато  забиваха очи в земята.
Неспокойно се раздвижи, потупвайки с лулата крака си. Мислеше трескаво. Премисляше думите й.
Неговата кръв беше ценна. Това го разбираше, макар че идеята за Бога беше малко отнесена, представена по този начин. Защото той не беше чак толкова различен от останалите дракониди. В този случай и те бяха в опасност. Дотук добре, но... но...
Повече го притесняваше какво място заема Господаря на Дорадо в тази верига, която качулатите си правеха. Господарят като представител на първите дракониди, едва ли не като баща на всички тях, като син на бога, ако щяха... той също ли трябваше да умре?
Не можеше да е възможно... но беше притеснително.
- Е, трябва ми време за това... - и се постара да се върне към самоувереното си, вечно сигурно какво да прави, Аз. Това успокояваше всички, които говореха с него. Правеше го заради тях. Трудното беше, че нямаше с кого да сподели след това. По принцип никога, никога, никога... не беше говорил толкова свободно. Не се беше освобождавал от границите си. Не можеше да си го позволи. И все пак... само за още съвсем кратко, преди отново да се наложи да води - Благодаря ти за риска, който си поела. Трудно ми е да разбера защо, но го оценявам - все пак времената бяха такива, че никой вече не правеше нищо за тях, драконидите. Никога повече. Все пак... те нали не съществуваха? - Наистина ли ще си отидеш сега? Знаеш, че никога няма да загубиш мястото си в "свитата". Свикнала си, предполагам, с неговите изблици...

- Вал не трябва да разбира. - бързо изрече Марина. - Можеш да го излъжеш каквото искаш, но не му казвай. Това е единственото, което ще поискам в замяна на информацията си. И е по-скоро молба, която скоро няма да разбера дали си изпълнил. Тръгвам си съвсем скоро.
Не беше свикнала да говори толкова много, затова се умълча. Като че ли беше приключила със задачата си тук...
- Вал е импулсивен, когато е ядосан. Надявам се да не върши много глупости. Пази се.
Да каже това на императора беше толкова странно. Изплъзна й се, без дори да се замисли. А сега като че ли беше най-добре да си тръгне... и да се постарае да избере безопасен път без изненади и препятствия по него. Щеше да е същински късмет да избегне гадните игрички на случайността...

- Хм... - беше отговорът му на молбата й, което означаваше, че смята да я изпълни. Беше минало достатъчно време, за да знае тя, че той казва точно това. Използваше го, когато пак захапваше лулата си и сякаш не искаше да я отдалечава от себе си. А я захапваше, защото... не искаше да казва неща, които щяха да я ядосат.
Не, че трябваше да го интересува дали тя е ядосана. Но... не знаеше защо всъщност го прави. Тя беше... мила с него. Нещо, което май никога не беше преживявал.
- Но знаеш, че няма да мога да го спра, ако реши да те последва, нали? - предупреди все пак. Не можеше, защото беше освободил Вал и го беше направил по-скъп и близък за себе си. Сега нямаше правото, което имаше някога. - Права си, импулсивен е. Затова се притеснявам, че би могъл да изостави мен заради теб. Това решение ще го разкъса, но би го взел... макар че не знам кое ще е това, което ще го притегли към теб. Няма как да ти помогна с това какво трябва да очакваш.

- Да ме последва?! - тя рядко не успяваше да скрие изненадата си, но сега изречението й се изплъзна с емоция, която не успя да възпре. Марина изобщо не се беше замисляла за такава възможност. Бе толкова свикнала с убеждението, че Рихан е господар на Вал и може да диктува действията му, че очакваше императора да може да го спре с едно изречение. Всъщност драконидът все още можеше да го направи, но да иска това от него щеше да е прекалено. Вече го беше помолила за нещо, което не беше длъжен да изпълнява. - Винаги ти е бил верен. Ако успееш да го задържиш, за да ти помогне в онова, което предстои, ще ти е от помощ. Не мисля, че би избрал да ме последва. - добави, но прозвуча съвсем неубедено. Здравият разум й крещеше, че няма как Вал да направи подобна глупост, но инстинктът й я караше да се съмнява, защото това си беше Вал.

- Е, от една страна се надявам, че си права - неубедено каза императорът, очевидно също мислеше за проблема "това все пак си е Вал".
Пребледня изведнъж като платно и залитна. За първи и вероятно за последен път показваше някакъв вид слабост. Изведнъж, напълно внезапно, изненадващо.
После се постара да си поеме въздух и да се опита да си върне обикновеното изражение.
- Извинявай... почувствах... нещо... - измърмори, макар че не би следвало да й се обясняваше.
Но... някой се беше събудил.
А състоянието на Рихан само накара верният му пазач да се върне с шеметна бързина. Скочи от стълбището за горния етаж като диво животно с бухнала опашка, наежено за бой.
- Какво стана?! - изръмжа гневно, все още на четири крака, като голям котарак, който не си беше получил паничката мляко.
- Вал, успокой се.
- Ти ли беше?! - подскочи котката и се наежи по посока на Марина. Рихан въздъхна. Обикновено това винаги го забавляваше...
- Казах стига, Вал.
- Вещица! - изкрещя едва ли не в ухото на Марина един момчешки глас, а две ръце я стиснаха за гърлото с ужасяваща сила. Това беше Дарсия... който мразеше, мразеше, мразеше чернокоси жени.
Той беше младо на вид момче, сигурно нямаше и 20. Но в лицето му нямаше почти нищо нормално. Беше студено, безлично, с жълти очи, пълни с ужасяващи видения и адска болка. И в момента мразеше.
Вал пак изръмжа бясно, сякаш са му отмъкнали любимия кокал. И този път нападна... Дарсия.
Направо го връхлетя и двамата се затърколиха някъде из градината и шубраците отвъд.
- Ох, по дяволите. - изръмжа Рихан, макар че самият той беше конкретния дявол. Позволи си да застане до нея на вратата, първо погледна към градината, където онези двамата се търкаляха вече по склона надолу, после се върна и на Марина. - Дишаш ли?

Тя не успя да му отговори, защото се опитваше първоначално да възвърне, а после и да нормализира дишането си. Също така беше повече от шокирана - направо ужасена! Това малко чудовище я беше издебнало толкова лесно и можеше да я убие ако... Тя се закашля за последно.
- Вал! - по-скоро изграчи, отколкото каза. А после, напук на здравия разум, който обикновено се ширеше из съзнанието й, взе че последва опашатия драконид. Трябваше да му помогне, не можеше да знае на какво е способно онова нещо... Ако не друго, щом то мразеше жени като нея, можеше да му отклони вниманието...

- Не мисля, че е добра идея - промърмори императорът, но не се опита да я спре, а просто я последва. Беше готов да използва сила, за да нормализира нещата, ако станеха много лоши. Но знаеше, че Дарсия просто трябва да бъде изпратен в безсъзнание и, когато го приберяха в стаята му и се събудеше, нямаше да помни нищо. Само по този начин в момента умееха да го усмиряват.
В момента Вал го беше притиснал в калта и... беше захапал Дарсия за врата, все едно беше наистина диво животно, което душеше жертва. Само дето жертвата се смееше, или поне вече само се опитваше, треперейки конвулсивно. Вал нямаше да го убие, но това определено причиняваше болка на Дарсия, освен, че не го оставяше да се движи.
Рихан реши този животински проблем като удари Дарсия с една цепеница и го прати в безсъзнание. Оставаше да укроти подивялото животно.
- Вал, пусни го и се дръж като мъж, не като бебе. - нареди с хладен императорски глас. Онова опашатото му изръмжа. - Казах нещо.
- Никой не наранява близките ми, господарю, никой!

Жената, която трябваше да е Марина Исмаил, но в момента някак не беше много сигурно, че е тя, взе че нагази в калта и прегърна Вал, отмествайки бухналата му, настръхнала опашка.
- Съжалявам. - прошепна подозрителното подобие на Марина, а после каза с все още пресипнал, но изпълнен с паника глас:
- Добре ли си?!

Известно време той продължи да ръмжи по онзи гърлен начин, по който обикновено се опъваше, когато не искаше да направи нещо. По същия начин, по който се беше опънал малко на Рихан, но явно не му беше харесала убийствената светлина в очите на императора, или го беше подсетила, че има човешки глас, само преди малко.
Накрая се втренчи в нея, сякаш изведнъж му се прииска да прикове цялото й внимание.
- Въпросът трябва да е за теб. - гласът му отлично предаде какъв отговор трябваше да търси тя. Болеше го, но не толкова от неприятно дълбоките драскотини, останали по ръцете и вероятно по гърба му от малката схватка с Дарсия. По-скоро от това, че не можеше да си отговори дали е бил предаден или е просто пренебрегван. И как по-точно да се чувства и от двете неща... може би. - Имам нуждата да знам.

Нещо в погледа му явно я накара да се опомни. Беше направила ужасяващо глупава грешка. Ако не я поправеше веднага... Като за начало тя отново се върна към нормалното си замръзнало изражение.
- Отговорът няма да промени нищо. - предпазливо започна тя, но всъщност звучеше както винаги. - Виновна съм, защото ти пострада заради мен. А все още е прекалено рано това да се случва. Не си прави илюзии. По-ценен си за нас, отколкото предполагаш. Всички вие сте по-ценни. Помислих, че няма да допуснеш лесно да ти помогна, ако мога, защото точно сега не трябваш на никого мъртъв. Признавам обаче, че преиграх. - Вал не беше глупав. Но можеше поне да се надява. Самата тя не очакваше глупавата си постъпка.

- Няма по-ценни и по-ненужни. - едва ли не беше готов да забие опашката си в гърдите й наместо обвинителен пръст, по този начин поне я размахваше. Но идеята му беше просто... да й се скара. Или кой знае. Никога не говореше каквото абсолютно точно мислеше, когато императора беше наблизо. Стар, абсолютно вкоренен навик. Освен ако не се броеше целувката по челото и прегръдката. О...
- Бих ви оставил насаме... - тихо започна Рихан, докато Вал казваше нещо от типа на "Винаги бих рискувал", макар че Императора не си направи труда да го чуе, защото не беше предназначено за него... всъщност беше, но в момента не беше... Е, все тая... - Но сте седнали върху Дарсия и не бих искал...
- Да пукне дано! - изсъска неочаквано злобно Вал при споменаването на името.
- О, Вал, никога не си бил злобар, едва ли го мислиш. По-добре си пийни малко мляко, или подобно...

Марина знаеше точно какво трябва да направи и се мразеше за това, че бездействаше. Вече тотално се провали в задачата си и го знаеше все по-добре с всяка прелитаща секунда. Но не й даваше сърце да помръдне. Е, може би единствено, за да метне нещо по императора (както често й се беше искало да направи и преди, когато Рихан се превръщаше в същинска котка), но реши да се намрази и за това, че нямаше да си мръдне пръста и за такова нещо.

- Когато се почувствате готови, трябва да обсъдим нещо - каза Императорът, когато прецени, че вече не му е интересно да ги тормози. Отправи се нататък, откъдето беше дошъл. Явно очакваше и двамата да го последват след това. Или поне ясно си придаваше вид, че го очаква от тях.
Такова обръщение обикновено означаваше, че има някаква огромна промяна, която щеше да засегне всички им. Вал тъкмо беше отворил уста да пита какво става, макар че истинският му въпрос беше... не, не, както и да беше, каквото и да криеше тя от него... Ох, по дяволите!
- Където и да искаш да отидеш, Марина, остани поне за това обсъждане. Вярвам, че ще го направиш - мило я помоли Вал и най-сетне й помогна да се изправи от Дарсия, където и двамата пребиваваха до момента. С тези си думи й прощаваше и явно доказваше, че знае, че тя може и да си отиде. Може би знаеше дори повече.

Марина определено не се чувстваше на себе си, докато двамата с Вал следваха императора. Опитваше се да проследи нишката на развилите се събития, но все я изпускаше. Не беше очаквала, че можеше да се провали толкова бързо и толкова глупаво. Но и вече беше късно да се опитва да поправи каквото и да било, затова й оставаше само да изслуша Рихан...

- Мисията ни тук е да се погрижим за Дарсия - докато вървеше пред тях към къщата и казваше това, постепенно се връщаше към онзи спокоен, уравновесен тон, който беше използвал някога. Не толкова отдавна, но достатъчно отдавна, че сега да прави впечатление. В същото време се обгърна с магия, която го остави облечен в дълго походно наметало и шапка с голяма периферия. В нея бе забодено едно искрящо бяло перо. Ангелско перо.
- Напълно прав сте, господарю. - търпеливо се съгласи Вал, приемайки темата, така че да не мисли за други гадни неща.
- И какво постигнахме?
- Ами... Дарсия е принципно инфантилен...
- Значи ще се надяваме, че Господарят на Дорадо ще оцени усилията ни. Преди да се подчиня на повика му, искам да разбера от вас имате ли представа къде са по-голямата част от поданиците ми. Къде е Джора, къде са Ко'уените, Рагг, Алагари... изобщо всеки, за когото се сещате. - нарочно питаше за драконидите, но замаскирваше истинската си цел с чисто желание да ги преброи. Искаше да знае, за да знае как да ги защити при нужда. Вал нямаше как да знае какво бе открила Марина. Но Рихан беше твърдо решен да вземе мерки. Народът му изчезваше бързо. Ако намереше по-изтъкнатите, щеше да намери и обикновените дракониди и заедно да се борят срещу враговете си.

- Алагари и Ни са в Динзел. - започна Марина с първите, които се сети. После реши нарочно да добави, с все същия безразличен тон:
- Дарис се е хванал на работа в операта на един от южните острови. - все пак се подсмихна леко. Надали императора се интересуваше от мазния и подкупен подчинен, но съдбата му я забавляваше и й се прииска да сподели. - А не е ли съвсем естествено Джора да е в Кулата на знанието?

- Може и да е в дома на Ко'уен - просто предположение, Рихан не беше виждал Джора от много години, по-точно откакто онзи се беше оженил за Ананке, по някакво чудо.
- Ко'уен живеят в старите градове. - замислено добави Вал - Тях най-лесно можем да намерим винаги, когато се нуждаем от тях... макар че се страхувам, че по-младите нито знаят за произхода си, нито пък подозират... за нас.
- Което е много тъжно. - съгласи се Рихан - Ами Рагг?
- Вероятно е при Ни и Алагари? - несигурно предложи опашатият. Рагг беше още един от онези, които не бяха виждали от страшно дълго време - Уилям е с пиратите, така че... Но може и да е при Господаря... Нямам представа колко от драконидите са потърсили убежище в дома на Господаря.

- Ако намерим Нами Рагг, ще открием и Ая. А тя би останала с детето си на сигурно... или при Ко'уен, или при Господаря. - а колко малко бяха всъщност всички. Направо да потръпнеш. Драконидската кръв беше толкова намаляла. Затова и трябваше да се запази.

- Добре... ще пратя Мер да ги търси.
- Мер е...
- На сигурно място, избрано от мен, Вал. Това няма да го обсъждаме. Остана само един главен проблем. Орденът на прислужниците.
Те служеха на хора из целия свят. Но ако фанатиците започнеха да обикалят градовете, драконидите из семействата щяха да са първите пострадали. А те никога нямаше да се откъснат от господарите си... Всъщност те щяха да докажат дали заплахата е абсолютна или е възможен отпор... но така щяха да ги жертват.