Между вярата и знанието

- Поне според сегашния план, те ще бъдат жертвани последни, но едва ли ще ги оставят да се изпокрият, когато всичко започне. Не успях да разбера как смятат да ги хванат натясно. - един пример за това как, колкото и да се стараеше, не можеше да ги накара да й се доверят напълно. Въпреки дългите месеци... и тя, разбира се, знаеше причината. Просто не можеше да докаже своята лоялност, освен ако не изпълни някои заповеди, които не й се нравеха...

- О, ако сред хората има достатъчно нови вярващи, няма да е никак трудно. - въпреки че Вал видимо помръкна, Рихан напротив, усмихна се леко. Не можеше да си позволи да губи надежда. А и... О, чакай... - Какво да правя с вас, двамата? Не съм упълномощен да ви давам каквито и да било мисии. Иначе с радост ще ми пратя при Митра, защото неговият ум ще ни бъде нужен. Вие ще вземете решение.

- Не мога да остана. Беше доста трудно да си открадна време, за да дойда тук. - да, въпреки че не успяваше да измъкне много от важната информация, не трябваше да се отказва точно сега, когато още нищо не беше започнало. А ако заподозрат, че е била тук... - Къде мога да ви намеря следващия път?

- Кой знае? - Рихан за първи път отправи поглед към мястото, където трябваше да е Дарсия, но той мистично беше изчезнал. Неприятно, но поне временно нямаше да ги напада и нямаше да доближи, за да я види и пак да откачи. Беше забравил. - Но ще е по-добре да се отправиш към Ко'уен, Марина. Там е последната драконидска крепост.
- Сама ли предпочиташ да си? - Вал не беше сигурен как точно да постъпи, особено когато не му заповядваха директно. Това го дразнеше. Беше подал индикации, че иска да му се възложи нещо, но Рихан нарочно го пренебрегваше. А по-скоро трябваше вече да е различно.

- Мислиш ли, че ще съм по-нужна там, отколкото при фанатиците? - най-после изрече онова, което я притесняваше от толкова време. А и се изкушаваше да тръгне отнво някъде с Вал, вместо да се връща на онова място, при онези хора, които не я изпускаха от поглед.

- Така ми се струва... Фанатиците неминуемо ще разберат за Ко'уен и останалите от народа ми. Тези вярващи ще намерят начин да открият поселищата ни. А това няма да ни се хареса... Но това е друга история. Опитвам се да кажа, че ако тръгнете нататък, ще застигнете фанатиците, или дори ще ги задминете. - това, изтлежда, му беше дошло на ум току-що.
- Ами... вие, господарю... Всъщност защо сте в това облекло?
- О? За Перото на ангела ли ме питаш? Струва ми се, че много скоро ще го видим отново. Алемаро имам предвид. Щом Арсен Фернанд е буден. Усетих всичко това. Точно затова, Вал, няма да е толкова нужно да се чувстваш обвързан с мен за известно време. Ангелът наблюдава, знаеш това.

/Не ме бийте, че на своя глава превъртам времето/
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Марина изобщо нямаше намерение да се окаже тръгнала заедно с Вал на път за Ко'уен. Поне не и преди да се срещне с императора и опашаткото. Но... някак не съжаляваше. Даже й беше олекнало. Най-малкото, защото отново имаше цел, която изглеждаше по силите й да изпълни.
- Може настина да стигнем преди тях... какво мислиш, Вал?

- С това тук... гарантирам. - той стоеше нелепо изправен пред Рихан, който неотдавна беше започнал да скита из стаята и да размишлява върху нещо. Сега императорът държеше пред тях двамата същото онова бяло перо, което по принцип не би следвало да трябваше да докосва.
Пусна го.
Вал се шашардиса, но не успя да улови ангелския дар.
Перото падна в малкото езерце, оказало се някак в краката на Вал и Марина... ама как?!

Вал стоеше нелепо изправен пред богато облечен и шокиран до безкрай мъж.
Красив военен червено-кафяв костюм, червено наметало, лъснати ботуши. Стая, богато украсена по ориенталски. Не, по драконидски, както бе по-правилно да се казва.
Мъж с кестенява коса, вързана на една страна, вероятно за да се вижда декоративната златна обица на другата. Тя означаваше, че този мъж е... посланик.
- Божичко! Вал и Марина! - възкликна мъжът. Кървавите му очи присветнаха, когато светлината наоколо се върна в пълния си блясък.
- Данте? Ама... какво...

Марина не беше по-шашната от Данте. Можа да се опомни чак след няколко минути, след което огледа стаята и си възвърна самообладанието.
Толкова време, а този човек още беше посланик... Може би нямаше много работа през последните години, но сега щеше да му се отвори.
- Ненавиждам императора, когато прави подобни неща без предупреждение. - промърмори тя. - Ще повикаш ли господаря Митра?
Наясно беше, че трябва да бъде малко по-дълго шокирана и неориентирана като Вал, че може би първо трябваше да остави опашатия да се опомни и чак тогава да си дойдат на думата, но тя нямаше намерение да продължава да се чувства все едно е в хаос. И щеше да си поеме дъх, докато Митра идваше насам... ако си беше вкъщи.

- Митра ли? - тъпо повтори Данте, докато ги оглеждаше като потенциални изменници. Поне се сепна бързо и възприе въпроса й нормално. Той имаше военна закалка, както и Вал по принцип. Разликата беше просто, че Данте беше свикнал на странни случайни неща. Брат му беше спомогнал за това. - Да... Да, разбира се.
Не посмя да ги пита нищо повече. Щеше да разбере, когато му дойдеше времето. Може би. И... дали трябваше да им каже...
Ох, Митра щеше да знае най-добре.

Докато Митра дойде, двамата стояха предимно на едно място, докато Вал се дивеше на прекалено бързото си идване. Но когато червенокосият дойде, драконидът се беше окопитил и го поздрави с лек поклон.
Митра никак не се беше променил. Нормално. Носеше обаче дрехи на пълководец и дълго окъсано парче плат през кръста, която му седеше като генералска пола. Връщаше се сякаш от битка.
- Преди време императорът беше почитател на друг вид изненади - без предисловие поде пустинникът - Добре ли сте? Какво се е случило?

- Императорът ни изпраща, за да ви предупредим. Фанатиците готвят нападение срещу дракониди... - мина направо на темата Марина, след като и тя отдаде нужното уважение на Митра. После се поколеба дали да попита онова, което заподозря едва, когато пустинният владетел влезе:
- Но има ли смисъл от нашето посещение? Изглежда сякаш... вече всички знаете. - тя огледа скришом Данте. С колко бяха закъснели? Или Митра беше разбрал отнякъде по-рано и в момента само се подготвяше... Искаше й се да е така. - Битката започна ли?

- Значи са фанатици... - Митра сподели това с Данте, който кимна замислено. От загрижените им физиономии личеше, че нещата хич не са розови.
- Може би идвате доста навреме. - изпревари ги Данте, преди да започнат да настояват какво става. - Отскоро започнаха да нападат яростно острова и града. Първата атака беше изненадваща и непредсказуема. Отвлякоха дракониди и още не можем да открием къде са... и дали са живи.
- От тогава удрят, без да има ред и предсказуемост в действията им - кимна Митра, продължавайки темата. - Започна се преди около седмица. Когато се опитаме да издирим какви са и кои са нападателите ни, удряме на камък... Но и аз съм един! Елате, няма смисъл да седим тук. Нека ви предложа отдих.

- Знам къде може да са. - започна Марина, докато с Вал и Данте следваха Митра. Поне за това можеше да помогне... - Имат няколко... бази, така да се каже, където е възможно да са. Възнамеряват да ги оставят живи за известно време. Дори и да са си променили мнението, биха предпочели да направят някой по-помпозен ритуал, където да жертват много, много повече дракониди. Разчитат на показността.
Тя беше начин да покажат на последователите си, че усилията им се увенчават с успех. Да контролират толкова дълго разярена драконидска тълпа обаче... струваше й се опасно и малко безумно. Винаги нещо можеше да се обърка... защо бяха толкова сигурни в себе си?

Реакцията на червения драконид беше плашещо драконова, когато той изсъска. Но беше нормално. Някой се осмеляваше да ранява неговия народ. Вървя известно време тих. Данте се зачуди как ли изобщо бяха успели онези хора да отвлекат дори един драконид. Тези бяха чудовища. Може би ги раняваха смъртоносно или ги упояваха. Никой не беше видял как става реално.
- Притеснявам се, че точно сега изпратих учените надалече - каза след малко Митра. - Те все още не знаят истината за нас. При всичките си знания, така и не можаха да разберат, че сме различни от обикновените хора. Мислех, че ще е по-добре за тях сега. Но незнанието им сега е опасност.
- Нека се съсредоточим върху сегашната опасност, колкото и да е трудно - практично се обади Вал. Въведоха ги в стая за прием на гости, където вече имаше маса, пълна със сладкиши и напитки. Вероятно тук си почиваха изморените пазители на града.
- Да... - неохотно се съгласи Митра, махайки им да се настаняват. - Имам достатъчно карти. Базите им на близките острови ли са? Не вярвам да са при нас.

Марина огледа подробно картите, но бързо се ориентира и им показа три острова на различно разстояние един от друг. Разбира се, все в необитаваните части (от хората) на света, но за съжаление далеч от сегашното им местонахождение. После отново посочи един от трите.
- Тук се намират много от важните им клечки, има и готови помещения за... дракониди, но бяха празни последния път, когато ги видях преди седмица. - тя потръпна при спомена. - Живях там достатъчно дълго, за да разуча сградата, но не съм стъпвала на другите острови, където сигурно закарали жертвите. Освен ако нямат и още скрити места, където да ги откарат... Но мисля, че поне първите пленени ще са някъде, където да могат да ги видят повече фанатици.

- Значи може би най-големият остров - замислено се почеса по главата Митра, докато градеше и разграждаше планове и тактики. Данте по-скоро гледаше червения господар притеснено, отколкото да зяпа в картите. Митра беше хем ядосан, хем нервен. Лоша комбинация. - Ще изпратя хора нататък, както и в региона. Трябва да има начин...
Искаше да спаси отвлечените. Ако не успееше, адът щеше да се развихри на земята. Дали фанатиците бяха готови за това? Или това чакаха?
- Ще ни трябват бойци и тактици като Ая Рагг и Кира Валамир. Твърде малко сме - опита се да внесе разум посланикът. Вал, който досега обмисляше ситуацията, кимна.
- Може би Данте е прав, господарю. Те са водачи. Могат да опазят онези, които изпратите на мисия.
- Ая и Кира... - отнесено повтори Митра. - Не съм ги виждал от години. Не вярвам, че ще можем да ги намерим бързо.

По дяволите, мислеше си, че поне знаят къде е Ая... А освен това пътуването също щеше да отнеме дни, да чакат военния да дойде не беше вариант. Да му намерят достоен заместник обаче беше и, незнайно защо, в главата й изникна името на Коумей. Сериозно? Е... тя не го беше виждала в битка, но нещо й подсказваше, че би се справил.
- Дори и да се намери достоен заместник на тях двамата, не знаем на кой от островите са... - нямаше нужда да казва, че ако сгрешат острова въобще нямаше да е на добре. - Освен ако не обединим сили с някой друг за двоен удар... Ни Джени дали ще се съгласи ли да помогне?

- Почти със сигурност, още повече, че Мегалину е тук. Той вероятно още не знае какво става. Акостирал е на Динзел, а Динзел е далече - Митра посочи нехайно един доста отдалечен на картата остров.
- Не е чак толкова далече и е сигурно, че е там. Той умее да идва бързо - отсече Данте, защото иначе щяха да задълбаят в болезнената тема "Ами ако..." - Аз ще го повикам.
- Добре. Разчитам на теб... а до тогава мога ли да разчитам и на теб, Вал?
- Господарю, не вярвам Императора да ме е пратил тук на екскурзия. Аз също съм военен, ако не сте забравили. - даже звучеше обидено, а опашката му издаваше напрегнатост - Те са удряли бързо. Ние трябва да направим същото.

- Мегалину е тук? - промърмори тя и прозвуча изненадано. Наистина беше така. Жената-воин да се отдели от капитана... но сега беше по-важно друго, разбира се. - Намерили са начин да подчиняват дракониди на волята си. - внезапно каза тя. - Най-често използват звук. Не съм много наясно на какъв принцип работи това нещо... но можете да го проучите.
Тя беше извадила предмет, който приличаше на малка флейта. Всъщност можеше да се използва като такава и това помагаше на притежателя й да не бие на очи със странен инструмент, който издава още по-странни звуци.

Данте се спогледа отново с Митра и с Вал. Всеки от тримата подозрително хвърли поглед на странната играчка и още по-подозрително на другите двама. Чудеха се как точно да проверят какво се очаква...
- Прилича ми на церемониална костна флейта - нервно отбеляза Вал. - Има разни истории... за това как "обречени" са загивали под нейния звук... Чел съм го някъде...
- Нека само не прибързваме. Ще го дадем на Ерато и Тетида. Ще бъде най-добре така... Освен ако не си виждала какви са последиците, Марина. - макар че Данте, а и другите, сигурно се досещаха. Наистина кофти работа.

- Чувала съм да свирят различни мелодии чрез нея. Но никоя от тях не е убивала драконид. Целят единствено да пратят жертвата в безсъзнание. Смъртоносната комбинация не ми е... - тя рязко се обърна към вратата, която се беше отворила.
Влязоха две червенокоси жени, едната от които гледаше доста гузно, а на другата сякаш не й пукаше. Непукистката мина направо на темата и Марина разбра, че се бяха спотайвали зад вратата от дълго време.
- Какво ще кажете да помолим пиратите да откраднат няколко книги от Кулата*? С Ерато смятаме, че там можем да намерим полезна информация за тези флейти. Ще им е на път.
- Извиняваме се, господарю Митра... - започна другата, докато не отделяше очи от пода.

*+ да приберат онези скитащи идиоти... Ние дами ли сме, или какво? Не може да ни карат да работим!

- Можем да ги помолим да ги вземат назаем - учтиво поправи подчинената си Митра и напук на всичко, което сега научаваше и което не беше хубаво, се усмихна. - Щом смятате, че е нещо, което ни трябва. Проблемът очевидно е особено важен... щом ние не разполагаме с нужното знание.
- Мога да отида и аз... - Данте се притесняваше относно частта с кражбата и пиратите. - А и мисля, че Джо ще е там...
- На теб ще ти отнеме хиляда години да вземеш каквото ни трябва по правия път... честно. - някак рязко го отказа Вал, който изглеждаше така, сякаш сам не вярваше, че го казва.
- Е... дано пиратите не са махмурлии точно в този момент.

- До колкото знам, вече имат опит с кражбите от Кулата. - мислеше, че ги е успокоила Тетида. - А и 40-те са се събрали там. Може да им помогнат, ако се сработят заедно.
Тя не обясни откъде с Ерато са разбрали тези факти. Новините винаги се разнасяха бързо, трябваше ли да го напомня?
- Как мислите да им пратите вест на пиратите, посланик? - полюбопитства Ерато. - Чрез птица?

- Значи Джо е успял... - прошепна Митра и замислено зазяпа картите, без да каже нищо друго по-особено.
Данте се усмихна обаче и кимна.
- Разбира се, че чрез птица. Аз и Ни Джени поне имаме начин да споделяме така, както никой няма да успее да разбере тайната.
Протегна ръка и съживи огъня, който беше потискал от десет години насам. Не се полагаше на човек, още повече писател, да прави такива неща. Но той можеше.
Огненият сокол на войната се задвижи като жив и Данте му предаде с прости думи какво послание да носи. Само накрая се поколеба.
- Да им кажа ли за...
- Не! - едва ли не излая Митра.
- За кое? - настоя Вал, след като птицата отлетя и беше настанала напрегната тишина - Какво е станало още.
Всички станаха малко несигурни и започнаха да гледат на различни места. О... Това можеше да значи само...
- Кой? Трябва да знам, за да мога да действам.
Още две минути напрежение, докато Митра не се предаде.
- Ананке. Мислим, че е в ръцете им. С Аник изчезнаха в деня на първите нападения. Магията не ни помага да я открием.

Отвлекли са принцеса? Марина беше потресена. Не беше чула нищо за това. Никакви слухове... никакви намеци, че са направили такъв ход. Поне знаеше, че ще е жива. И също така, че я пазеха, за да я използват срещу Митра. Кога щеше да стане? Щом пратеше първите си войници?