----Когато Ноар и Верде...

- О, Ноар, скъпо момче, какво са ви учили в курса по география? Какво е Земята?
- Геоид. - отговори машимално Верде и повдигна вежда.
- А това значи, че е кръгла!
- Но от другата страна е само вечна нощ!
- Глупости! Само в моето царство е вечна нощ! Макар че не съм убеден къде точно е то, шишишши.
- Оф, сега нещата станаха още по-зле.

- Ако идва от другата страна... - Ноар почувства предоткривателни тръпки - Това ще е още по-шокиращо, отколкото да идва от друга планета! Досега никога не сме осъществявали такива контакти!
Да се каже например, че са срещали същество от Ада, нямаше да направи впечатление на никого. Или дори от друга планета. Но това...

- Е, значи ще останете в историята - ухили се Твореца, а феята напусна ръката му, когато онзи я размаха, и се върна на рамото на недоверчиво зяпащия си съпруг. - Кажете ми, фея и човеко, кажете ми, кажете им... Какво има на изток от земята, в която живеете?
- Океан. - измърмори Ветер с неособено голямо желание, но поне следеше странната теория.
- А какво има на запад от земите на човеците, черни магьосници?
- Твърдиш, че океаните са свързани ли?
- Преплувал ли ги е някой, за да оспори думите ми? Пил ли е някой чай със сол?

- Посланичката ми каза, че като сте се видели за пръв път, някои са пили чай със сол. - изтъкна Ноар, имайки предвид една от историите на Марина. Беше успял да я разпита за много неща, след като преди това я почерпи с една бутилка златен дъжд. Тя, разбира се, не помнеше, че си е развързала езика за какво ли не, затова номерът минаваше всеки път. Но да се върнем на откритието на века. - Тогава, ако приложим същия процес за призоваване, ще можем да повикаме и още някой от другата страна, нали? Само дето наистина не знам как се случи първия път. Великите открития стават случайно, но винаги е хубаво да знаеш каква случайност си допуснал, за да я повториш. А аз не помня...

- Но пък имаме книгите!
Ветер повдигна вежда, когато те почнаха да се кефят тихичко. Само той ли не схващаше защо ще им е да викат изобщо някой тук? Защо изобщо всичко това беше важно? Добре, светът бе кръгъл... и какво от това? Той и Зида имаха достатъчно работа в Гората.
- Ето ти и обяснение за езика! - досети се Верде вдъхновено. И после се сепна. - Ами случайно... при вас да има... едни големи огнедишащи, мъдри, люспести създания, които изглеждат малко като патици, но и като змии и...
- Змейове ли? Разбира се, че има змейове. Или дракони, както те предпочитат.

- Велики и всемогъщи! - на Ноар му причерня. Ама този път съвсем сериозно, това беше прекалено. Ако оставим лиготиите настрана... о, леле... - Ох, не... не, не...
Хвана се за главата. Себеконтрола бе най-важен... сигурно така се беше чувствал всеки учен на прага на откритието на живота и епохата си.
- Искам да знам само едно... точно сега... Рен знаел ли е за това? Ако е, искам само да го погледна в очичките... в очичките да го погледна!

- Не всички богове получават правото да бъдат навсякъде. - Твореца този път изглеждаше по-смирен, сякаш не искаше да причинява на Черните магьосници повече пристъпи. - За да пристъпваш отвъд, трябва да бъдеш почитан и отвъд така, както и тук. Рен Хил-херу е повече местно божество. Но, е... Игдрасил е друга работа.
- Игдрасил? - реагира Ветер и се усмихна. - Той е Съпругът на Горската господарка, нали?
- Виждате ли?
- Трябва ми... инхалатор...

- Всемилостиви Рен... - после Ноар се сети, че беше богохулство да лепне на Хил-херу такъв хрисим прякор и се поправи. - Гневний Рен... това пък откъде ми хрумна... все тая. Какви други типове си имате на вашата земя бе, феички?

Ветер повдигна рамене. Сега се чувстваше малко по-спокоен. Никакви глупости за разни объркани светове и времена не го лишаваше от неговия свят, така че всичко беше наред. Да те издърпат през пространството не беше като да те издърпат през времето. Магията можеше да работи така.
- За да отговорим на такъв въпрос, трябва да знаем какво нямате вие. Така като гледам, липсват ви дървета, така че сигурно си нямате Дървари.
- Това са мъдри дървета-пазители. - поясни жизнерадостно малката му съпруга. - Но пък ние имаме общо, нали, скъпи? Този Адски бог тук например! Има го и в нашите предания. Това е супер интересно!

- Теб те почитат и там?! - вероятно не беше много умно да се обръщаш така към Твореца. Или може би беше все тая как се обръщаш към него. - Знаех си, че ходиш навсякъде, но... Хей, ще можеш ли да ни пренесеш оттатък в такъв случай?

Той се ухили много адски, поне според Верде. Това го принуди да застане нащрек. Твореца беше много безобиден, докато нещо в главата му не се откачеше съвсем.
Сивият се наклони някак поверително към тях, но предизвика нежеланата реакция - те да се отдръпнат от него. Нормално... ами ако ги ухапеше?
- Разбира се, че мога? Но защо? Вие вече уредихте всичките си работи с драконите от тази страна. Не излюпихте ли яйцето си?

- Още не се е, макар че намерихме кой да го излюпи. - неохотно сподели Ноар. Не обичаше да коментира тази тема с чужденци. - Но дори и да се излюпи, ще е сам. Така че ако донесем от другата страна някое яйце... Ще си завъдим дракони тук.

- Но когато порасне, самецът или самката винаги ще намери пътя към другите.
- Ама така пък ще останем съвсем без дракони!
- Ей, ей, чакайте малко... вие драконите за добичета ли ги имате? - Ветер ги изгледа леко презрително - Нали уж вие самите сте произлезли от тях, или какво? Те са били просто тъпи влечуги? При нас са едни от най-мъдрите и дълголетни същества.
- Всички вие ще отидете там - прекъсна ги Твореца, вдигайки пръст заканително - Само ако вземете със себе си поне двама от малките. Червеният е по избор.
Под "малките" чучелото имаше предвид цялото младо поколение, като се започнеше от Жерар-младши и се стигнеше до собствените деца на черните магьосници. "Червеният" обикновено беше Вермилия Хира.
Много от малките бая щяха да се разсърдят, задето не знаеха за успешния опит...
- Ама хлапето на Вал се брои, нали? - побърза да се застрахова Верде. Ако вземеха това момче, нямаше да имат никакви проблеми с него. Дори нямаше да им се ядоса. Колкото до другото хлапе... Все някое от техните чавета щеше да ги гледа с добро око.

- Ама Верде, чакай... Ако вземем Харуши, той няма да гъкне дори ако се загуби или го отвлекат. И как ще го намерим, ако нещо такова стане? И как после ще оцелеем, като Вал и Марина ще ни схрускат?! - Ноар потръпна. - Не, не... Взимаме Фабио и Жерар, какво ще кажеш? Оправни момчета. Единият има нещо опит с дракони, другия си мисли, че има. Перфектно.
Колкото до Вермилия... Гриджо щеше да пукне от яд, ако разбереше, че вземат по-готиния учител. Това трябваше добре да се обмисли. Всички знаеха колко години е способен да не ти говори Гриджо.

- Ами да вземем да се надяваме, че ще ни спестят ритуалното бичуване - мрачно се съгласи накрая Верде. Доста неохотно, но нямаше как да оспори тази ноарска мъдрост.
Колкото до учителите... а дали трябваше изобщо да ги взимат? В момента те се държаха доста кисело, и двамата, понеже се чувстваха малко непотребни... То не бяха само двама де, но за Верде винаги бяха само двама и... ох, както и да беше.
- Може да вземем и Старшия. - стигна може би до същото онова заключение относно Гриджо. - Сред нас той е най-добрия Черен магьосник и изследовател. А Вермилия е книжар, което ще му помогне да се справи с езиците, което пък ще помогне на нас.
Така нещата се подреждаха. И учителите щяха също да са щастливи.
Дали пък да не вземеха някое от своите чавета също? Може би...
Но пък цяла тумба...

~~~
От другата страна, преди пътешествениците.

Гората бе свежа и радостна след поройния дъжд, който се беше изсипал над земите й. Всички нейни обитатели споделяха тази радост по свои си начини. Дори драконите, обикновено малко сдържани и доста сериозни, сега изглеждаха отпуснати и предразположени към разговор.
Беше така с всички, освен с нея.
Тя стоеше в тялото си а фея, съвсем мъничка, седнала на една голяма маргаритка, и често-често въздишаше. Пак беше поискала аудиенция с Горската господарка, но след този дъжд щеше да е невъзможно.
По кой още начин да й кажеше, че се отказва от своя дълг? Никой, никой от драконите не й беше съпруг. Съдбата беше толкова жестока! Не можеше да чака повече. Отдавна вече не разчиташе на никаква надежда.
Господарката щеше да мине скоро от тук и да я види, но сигурно пак нищо нямаше да каже. Вече не се опитваше дори да я успокои. Това не беше ли много трагичен знак?

Маргаритката внезапно се наклони под опасен ъгъл. Колко силен беше този внезапен вятър!
- Йеха! - прокънтя ентусиазирания вик на Ноар, който беше стъпил само на милиметри от въпросната маргаритка. - Значи така си се придвижвал! През адските тунели! Супер яко! Искам пак... Ама, хей! Тук не е по-различно от Абоба. Кукловоде, сигурен ли си, че нещо не сбърка...

- Поеми си дълбоко дъх, преди да отпиеш. - гласът беше гробовно топъл, ако това изобщо беше възможно. Поляната насред гората ненадейно се напълни с живот. Странен, изопачен живот. Феята беше паднала в пръстта и цялото й лице бе останало там, но чувстваше, че нещо не е наред с внезапно появилите се.
- Ха! - след кратка тишина, в която сигурно всички дишаха, този изненадан младежки вик прокънтя доста оглушително. - Твореца е прав! Светът мирише по напълно различен начин!
- На мен ми мирише на дървета и дракони - констатира Нещото-което-тя-чувстваше-като-дракон-но-не-беше.
Нещото-което...
- Хей, добре ли си? - звънкият глас на Немезида. Никоя фея не можеше да сбърка Избраницата на Героя (макар че този прякор беше грешно съставен). Немезида като че ли говореше на нея, беше я видяла, поради което множество крака се поотдръпнаха насам и натам.
Нещото, което...
Тъжната фея се сепна и се стрелна нагоре, шеметно обръщайки се няколко пъти във въздуха, преди да фокусира Странните-същества-които-миришеха-на-дракони.
После изпищя истерично, стъписвайки всички (без Бога на отвъдното, ако това беше той). И избухна в драматични сълзи.
- Ти си, това си ти! - и се стрелна право в центъра на не-дракона в човешки вид.

- Какво? - Вермилия беше стиснал жезълчето си до побеляване, но сега целият почервеня.
Ветер като че ли беше единственият, който схвана бързо.
- О... Добре дошъл в клуба, друже. - а на другите подхвърли - Феите много ги бива да пипат под дрехите.
Което му спечели мини-плесник от неговата си фея, по-скоро като шега.
- Аз... не... какво... - онзи сигурно щеше да умре от шаш. Пък и не беше лесно да свикнеш с миниатюрни опипващи те ръчички, които не би следвало да са чак толкова близо до кожата ти. Още повече, когато си Вермилия и си отвикнал да показваш люспи и някой да ги пипа. Черните магьосници знаеха, че е доста срамежлив като за дракон.

- Искаш да кажеш, че тази побъркана фея... - Ноар напрегна изследователския си мозък. Почувства се като легендарния абобски военен, който разрешавал странни заплетени загадки в града заедно с още някойси... или както там беше историята от детективското романче, което си беше купил за спомен от престоя си в града. - Че тази фея се влюби от пръв поглед и сега сваля Вермилия по по-дързък начин и от абобска ку... кхъм. Извинявам се.
- Хвани я и ще я затворим, Вермилия. - Гриджо беше подпалил, държеше и стъкленица в ръка. Някой да му разстройва чавето... Как ли пък не!

Нещо прещака в главата на Вермилия, когато му заповядаха, понеже му беше вкоренено да се подчинява. Което не беше непременно лошо, в случаи като този особено.
С трепереща ръка понечи да хване мъничкото пърхащо същество, което се беше забило в гърдите му, но пропусна на сантиметри, понеже то се изстреля в същия момент към лицето му и смешно сложи ръчички на бузите му. Беше съвсем съвършено момиче в мини размери с разплакано лице.
- Истина е! - възкликна на висок глас, после направи почти немислимото и събори очилата от носа на черния магьосник. Това незабавно повлия на очите му, които се завъртяха шантаво, превръщайки се от човешки в такива на влечуго, макар да запазиха цвета си и да засияха меко. - Дракон е!
Немезида се прокашля благоприлично.
- Нека аз се заема с нея. От опит знам какво й е.
- Само дето никой не се занимаваше с нея в нашия случай - измърмори тихичко Ветер.
- Ха! Не видях да страдаш много от този факт!

Ноар не знаеше от кое е по-шокиран. От шантавата ситуация или от това, че Гриджо е по-шокиран от него. С учителя си размениха погледи, които не значеха нищо. Не знаеха какво да си кажат... но старчето явно беше чатнал, че фейката не представлява чак такава опасност, че да я затваря с стъкленица. Просто се радваше по... чуждоземен начин на момчето му. Радваше му се толкова по детски, че оставяше с вързани ръце "бащата".
- Но Вермилия не е... дракон. Той просто има една болест, драконова шарка... - опита се да обясни Гриджо, но думите не му идваха.

- Драконов човек! - изписка по-скоро изненадано хвърчащото създание, което сега някак успя да се провре под шапката на Вермилия и очевидно изучаваше косата му, която се оказа истинска коса.
- Не мисля, че шарката е единственият проблем. - Немезида все още не беше получила разрешение да се оправя, макар че по лицето на Вермилия вече започваше да се изписва нещо като "Моля те" - Всички вие просто... миришете на дракони. Дано не ви звучи грубо. Това беше най-объркващото нещо и за самата мен. Дори и при вас се усеща.
Тя посочи Жерар и Фабио, които бяха стояли тихи досега и обсъждаха свои си неща, явно развълнувани. И двамата повдигнаха рамене почти едновременно и по сходен начин.
- Фабио има причина, като се навърта около разни яйца. А пък аз... хм, не изглеждам като супер нормален младеж от Абоба, признавам си.

- Ами... може би не е много чудно. Нали сме дракониди. Произлезли сме от драконите. - Ноар, честно казано, не беше имал възможност да докаже този мит. Както и много учени преди него. Но сега, ако се срещнеха с излюпени дракони, можеше да приведе на практика научните знания и да лъсне истината. Колко вълнуващо!

- И при това сте човекопообни! - с възхищение каза Немезида и замислено запърха с крилца. Това беше нечувано и невероятно. Светът беше много повече, отколкото беше предполагала. Господарката...
- Зелената господарка би искала да си поговори с вас, сигурен съм - Ветер знаеше, че древната за нищо на света няма да пропусне да се образова по темата. Трябваше да стане възможно най-скоро, защото не отидеха ли да се представят пред нея, странниците много щяха да загазят в гората. - Хей, малката, готова ли си да го представиш пред Господарката?
Това беше единствения начин Вермилия да си вземе глътка въздух и единствения начин феята да се успокои поне малко. Сега, когато беше намерила каквото търсеше, Вермилия беше обречен на вечна любов от нейна страна. По-добре да свикваше.

- Всички ще отидем при господарката ви. - Гриджо жилеше с поглед женското насекомо върху Вермилия.
- Ама... ама чакайте, сега ли? Ами всичко това тук?! - Ноар разпери ръце. - Още не сме го изследвали!
- Учил ли съм те на нещо, бе! - кипна старчето. - На чужда територия сме! Току-така ще си изследваш ти... Ще ти взема шапката, кълна се.
Гриджо повтаряше това откакто Ноар си беше взел финалния изпит, така че никой не обърна внимание на заплахата.

- Вярно е... по-добре възможно най-скоро. - задъхано, но и много важно каза непознатата фея, после с голяма мъка се откъсна от лицето на плячката си, за да запърха наоколо, сякаш за да се възстанови от нещо.
- Можеш да избързаш и да й съобщиш - любезно предложи Немезида и в крайна сметка другата фея май точно това направи. Зида намигна хитро. - Виждате ли? Бива ме в това. Хайде да вървим и по пътя... ще гледаме да помогнем на вашия дракон. Знаете ли, че той много прилича на граф? Ако останете повече, ще ви заведен в човешките градове тук. Мисля, че ще ви допаднат.