----Разни хрумки

От тук...

Вратата се отвори и глътна в себе си Гио...
И наистина пусна през тъмнината си нея.
Вал не можеше да повярва на това, дори да беше най-естественото нещо на света. Пак си беше нереално, вълшебно и... неочаквано.
Беше се изправил, още когато Гио се беше отдалечил и го беше посъветвал да изчака секунда-две. Беше се изправил от дивана, понеже неверието обикновено биваше съпътствано с подобно напрежение на очакване.
Не можеше да бъде...
Затова трябваше да се убеди, като премине разстоянието, което ги делеше, преди тя да го е направила. Дори трябваше да я целуне.
Истинска беше.
- Много ми липсваше... - но тя знаеше това, ако бяха излъчили повечето от нещата. Може да не му личеше за чуждите хора, но семейството му сигурно го беше разгадало. Дори не искаше да чува какво си мислеха те... но сигурно щеше.
После се усети, че вероятно й причинява болка. Беше стиснал раменете й, вместо прегръдка, защото се страхуваше, че наистина може да се срине върху нея. Не можеше да разчита тя да му бъде опора. Въпреки че всъщност беше. Само с присъствието си дори.
- Стреснах ли те? - тя определено го оглеждаше доста дълго. По принцип не обичаше чак толкова внезапните му прояви на желание да навлиза в личното й пространство. Но сега мълчеше от доста повече време. Може би заради косата? От дете не беше имал толкова дълга коса, определено.

Променен беше. И... много му отиваше. Удивлението и задоволството й обаче явно не се беше изписало на лицето й, щом я питаше това.
Е, можеше да има колкото си иска дълга коса, но си беше същият.
Тя го гушна, без да му отговори. Не го беше виждала от толкова време, че ако трябваше да използва думи, за да опише чувствата си, щеше да й се наложи да говори твърде дълго, а тя не боравеше добре с думите.
- Липсваше ми. - каза все пак, но се чу приглушено, понеже се беше притиснала твърде силно в него.

- Ще ти покажа колко липсваше ти на мен. - подсмихна се той, нищо, че вече й беше казал това веднъж. Всъщност никога нямаше да е достатъчно, никога. А и казването и доказването бяха две различни неща.

Събуди се от някакъв трясък в кухнята... о, значи имал и кухня, а? Изобщо нямаше представа... Вчера на късмет беше намерил спалнята и беше останал доволен, че е толкова просторно и удобно. Като че да го бяха мислили за двама души.
Сигурно бяха...
Долови остатъчния аромат на някоя от свещите от вчера. Хубав аромат. Хубава вечер. Само не можеше да си обясни от какъв зор дори завивките бяха лилави. Дявол го взел, трябваше да поправи това. Но не точно сега. Харесваше му любимия й парфюм, който упорито беше попил във възглавницата.
Сигурно беше вече доста късничко, може би към обяд, щом Марина беше решила, че й е омръзнало да лежи и да го чака и беше тръгнала да изучава апартамента.
Вчера й беше казал, че иска тя да остане. Дали щеше да е негов мениджър или да предпочете да стои до него в сянка, нямаше значение. Важното беше да е тук.
- Забравил съм си "парцалите" оттатък и няма да се разхождам в лилава римска тога. - подвикна, когато се разсъни достатъчно. Не искаше сценичния си костюм, той не беше за вкъщи. Сега щеше да е само спомен. Първият от много, вероятно. По някое време вчера май бяха обсъдили какво бяха давали по телевизията извън Компанията. Преди да стане участник, той също се беше забавлявал с тези шегобийни предавания. И като участник всъщност се беше забавлявал, да. Но нямаше представа за фурора навън, за това как изглежда навън. О, боже, дано...
Не знаеше какво "дано", но му стана странно, че не изпитва притесненията си от снощи. Изобщо даже. Що за магия? Не, после щеше да го мисли.
Вкъщи човек беше себе си. А и повикът беше начинът да й подскаже, че вече е на линия. Тя май не обичаше "лигавите спомени" за вечерите като снощната. Или се притесняваше от тях. Затова нямаше да рискува с нищо "засрамващо". 
Нали не беше тръгнала да готви? Вал се съмняваше, че тук е нужно да си готвиш сам, но защо иначе тряскаше чинии в кухнята?

Тя му метна някаква блуза и панталони, които намери в гардероба, с непроницаемо изражение. В другата си ръка стискаше парфюм.
- Не влизай в кухнята. - особено настоятелно го предупреди и побърза да излезе от стаята.
В хола бяха отворени всички налични прозорци, които за жалост бяха прекалено малко. Марина бясно продължи да харчи парфюма. Ц, ц... нямаше да стане толкова бързо. Отиде пак до вратата на спалнята. - Да не си посмял да излизах преди да са минали 10 минути.
Тя не чу отговора на второто предупреждение. Не знаеше колко ще е ефективно, но така или иначе за хола не можеше да направи нищо повече. Що се отнася до кухнята...
Тя се промуши през вратата така, все едно беше откраднала нещо. Ужасяващата миризма на изгоряла храна я лъхна право в лицето. Посрещнаха я и счупените чинии.
Не. Определено не можеше да позволи Вал да види, че е вършила подобни глупости. Още повече, че на това място не беше нужно всеки да си готви, но тя въпреки това беше решила да си повярва и да си пробва способностите. Велико провидение! Дори Тетида умееше да готви по-добре от нея. А това говореше много.

Колко жалко, можеше да се направи на малко лигав все пак. Щеше да я ядоса и засрами, със сигурност, но понякога просто много искаше да го прави.
Но щеше да уважи думите й. Тъй да бъде. Беше нереалистично да се помисли, че тя си мисли, че той не знае какво би могъл да завари. Ох, сложно изречение... Но, ъ, да... истина си беше.
Послушно изчака не десет, а цели петнайсет минути. И без това му харесваше да си лежи тук, наистина.
Не се учуди толкова много на това, което завари в хола. Даже изглеждаше по-добре да го завари така... интересен. Иначе щеше да му е чуждо и студено място.
- Знаеш ли, казваха ми, че имало инсталации за почистване, проветряване и освежаване. Както и уреди за почти всичко, за което се сетиш. Да се опитам ли да намеря копчетата? - попита на висок глас, но без да доближава кухнята.
Спипа я, когато се приближаваше гневно да му каже, че не е чак такъв идиот или нещо подобно, и я прегърна за добро утро.
- Сега ми се сърди пълноценно. Интересно ми е да го чуя. - после просто можеха да излязат до столовата, ако тя се беше отчаяла.
И после... после трябваше Марина да види що за хаос цареше денем в Компанията. На Вал му харесваше тази оживеност, честно казано. Надяваше се да си намери място в нея.
Като се замислеше за това... дали по телевизора му тук въртяха собствените програми на Компанията?
Пробва същото, което го бяха учили като стажант - помаха на екрана.
Наистина се включи, по дяволите...
И наистина даваха собствената програма на Компанията. Сутрешния блок, който се снимаше само доста няколко етажа по-надолу в същата сграда в самия този момент. Водещ тази седмица (всяка седмица теглеха чоп за това) беше онзи актьор, Данте Стефано, а гостът му беше онзи друг актьор Рихан Нура. И се надпреварваха в яденето на суши... може би?

Излязоха за столовата. А тъй като киселото й настроение не се различаваше много от някое от останалите й настроения, сутринта премина съвсем... е, ходенето до столовата, де. Докато стане време за обяд имаше много време. И двамата с Вал ставаха рано. Странно, но не видяха много хора по коридорите. Дали не бяха от малкото ранобудни?
Когато влязоха в столовата обаче...

... Вал беше уцелен с летяща топка мед, изстреляна с лъжица...
И слава богу, че медът не залепна на косата му, защото щеше да подивее от това посрещане.
Тук беше шумно и весело, очевидно. Малко като в детската градина.
Стрелящият с мед се оказа Гио Джин, който седеше на една маса в ъгъла в абсурден бял костюм на... ягодки?!
Поправка - това определено беше пижамата му.
Беше рошав, с бели пухкави чехли и чаша какао пред себе си.
Нямаше чак толкова много хора като цяло, но все пак постоянно си подмятаха неща. Преди Вал да им мине през мерниците, очевидно.
- Извинявай! - побърза искрено да се обади червенокосият и едва не обърна масата си, когато побърза да се изправи, за да се извини. - Не очаквах това, наистина!
- Накарай го да яде аспержи а наказание - ухили се един от една от компаниите по масата. Трябваше да е Коумей Ко'уен, макар че без сценичния си грим на танцьор Вал едва го разпознаваше. Имаше толкова много лунички!
Гио махна пренебрежително с ръка.
- Няма да помогне. А и да не забравяме, че исках да го отнесеш ти, ха! Как сте, Вал... Марина, ако не бъркам? Храната е ей там, после ако искате мога да ви правя компания. Видяхте ли се с Арсен вече?

Не, не се бяха видели с Арсен. Честно казано, Марина не беше виждала и друго - трапезарията се беше превърнала в същински кошер от колоритни, жизнерадостни пчели.
Като оставим шума настрана, храната беше много вкусна. Успя да прогони дори яда от неуспешния й опит за готвене.
Не можеше да не признае обаче, че се чувстваше малко не на място в пълната с известни личности стая. Дали беше добро решение да остава тук все пак?

Беше откачено това колко много хора го забелязаха и още колко много дойдоха до го поздравят, да се здрависат с него... и да се представят, все едно имаше нужда от такова нещо! Нали бяха... навсякъде!
Вал нямаше представа как Гио успява да намери общ език с абсолютно всеки и същевременно да успее да отпусне новия, за да си говори съвсем нормално с хора, които досега можеха да му служат за идоли. Когато червенокосият прецени, че им е стига, спокойно измъкна Вал и Марина навън, като ги повече към звукозаписните зали, където щели да си отдъхнат спокойно.
Хлапето се усмихваше широко и едва ли не подскачаше по коридора, докато ги водеше.
- Повечето слязоха да ядат тук само заради теб и останалите, които се присъединиха вчера. Винаги е имало любопитство, винаги. Иначе не са страшни. Всеки от тях ще ти помогне с каквото може, дори момичетата. Не е нужно да се обръщаш само към помощния персонал, макар че той е в пъти повече, а да може да се поддържа това място. И, да не забравя, ти също можеш да станеш един от тях. Мениджър, текстописец, човек зад сцена... Всъщност е най-добре май да минеш през всичко и да видиш кое най-много ще ти хареса. Ти също можеш да пробваш, Марина.

- Аз? - беше меко казано шокирана. После обаче й хрумна, че ако ще остава тук, за да е близо до Вал, то все трябва да си намери работа някъде. А компанията несъмнено предлагаше възможности. Така нямаше да се чувства не на място... но какво би могла да избере? Не си бе представяла подобно възможно бъдеще. - Благодаря за предложението. Но не съм сигурна какво бих могла да работя тук.

- Ко'уените също казваха това. - повдигна весело рамене Гио - Почти цялото семейство дойде тук заради Рин. Когато той се яви на Конкурса, беше още много малък... то и аз бях де, но става въпрос, че те нищо още не беше така уредено и те трябваше да се грижат за него. По-късно всеки намери нещо, с което да се занимава и просто си останаха с нас. Затова винаги има възможност. Много от най-важните ни хора в Компанията са се появили чак когато сме намерили някоя звезда. Например той...
Бяха стигнали до една дебела врата в дъното на коридора. Зад нея се оказаха редицата звукозаписни студия. Вероятно залата, където се помещаваше радиото и телевизията, беше също някъде наоколо. Тук, в дълбините, имаше всякакви такива места. Зали за танци, дори студио за снимки. Беше по-практично, не, че нямаха и отделни помещения из целия град.
Но конкретно сега бяха влезли в едно от звукозаписните студия, беше пълно с копчета като на пулт за управление на самолет. И имаше нещо като прозорец, от който се виждаше малка стая с микрофони и сложно изглеждащи слушалки.
В стаята в момента имаше само един човек, очевидно затруднен от нещо. За разлика от Гио, който си беше все така с пижамата, човекът сякаш беше излязъл от снимки за модно списание. И нищо чудно да беше именно така, понеже Рен Хил-херу се занимаваше с това по идея на фен-клуба си (май беше загубил в някаква игра в едно предаване, за да го направи).
Той вече се беше обърнал, за да види кой му притеснява мира.
- Този Рен ни е много важен, понеже е един от най-добрите ни специалисти в този район с микрофоните и слушалките! Ненадминат слух, от мен да знаете! - беше поздравът на Гио, а прегръдката му беше умело избегната от онзи. - И го намерихме чак когато синът му дойде при нас. Рен, запознай се с Вал и Марина.
Русокосият беше доста мил с тях, макар че му се носеше слава на рязък и намръщен човек. На лицето му дори тръпна някаква усмивка, когато Вал и Марина му се представиха.
- Харесват ми гласовете ви.
- Уха, много ви харесва значи, щом ви сваля звезди!
- Млъкни, Гио. Наистина биха се вписали добре в едни дупки... и двамата ли сте работили в театър преди?

Марина погледна Вал. Ако кукленият театър се броеше, то лилавокосият имаше опит с това.
- Аз не. - побърза да каже, защото не беше сигурна накъде биеше онзи. Какви дупки? - Защо?

- Стана ми любопитно. - усмивката му се разшири по незнайни причини, преди да им кимне да се приближат, ако искат и да се обърне към празната зала, точно както го бяха намерили и в началото.
Вал малко колебливо застана до него все пак, защото... му се стори интересно началото на разговора.
В залата имаше още и малък телевизор, застинал на някаква неясна картина. Рен гледаше именно в нея, докато не благоволи да обясни.
- В звукозаписните зали правим какви ли не неща. Рано или късно поне на теб, Денерис, ще ти се наложи да оставаш в тях доста до късно. Гио ви е довел в тази, защото му е любимата... ти там не отричай. Чух, че си имитатор, така че мога да ти предложа да слезеш долу и да започнеш да свикваш с обстановката. Много прилича на работата в театъра, където на практика "озвучаваш" кукли. И двамата можете да пробвате. Постоянно се нуждаем от различни гласове. И мъжки, и женски. Писателите ни не престават да измислят откачени неща.
- И откаченото в момента е? - Вал придобиваше представа от картинката на телевизора, ама все пак.
- Ами... просто анимация. Но не предавайте думите ми на Джени, защото за него нищо не е "просто". Говоря за човека с измишльотините, разбира се. Скоро ще дойде да ме убие, понеже не съм свършил никаква работа.
- Рен, едва десет сутринта е! - изненадано възкликна Гио.
- Ти да си виждал някой писател да спи? Аз не.

Вал се справяше чудесно. Е, в нейните очи беше прекрасно, но имаше и друг показател, по който да съди. Писателят, защото нямаше кой друг да се появи в такъв занемарен вид, брадясал и с отегчен поглед, явно също хареса драконида. Може би тъкмо понеже обръщаше внимание на "новака", още не се бе скарал на Рен.

- Той играе всичките петнайсет роли съвсем сам, Рен... не знам дали да остана изумен или... не знам... - въпреки че изглеждаше отегчен от живота, определено в гласа му се прокрадваше нотка на изненада. Джени не си беше направил труда да се представя, но това момче играеше дори женските роли и накрая със сигурност щеше да му спечели уважението. Да, определено... - Дали би се интересувал да остане тук?
- Завинаги? - добави закачливо Гио, но изражението му беше сериозно. - Май няма да е чак толкова доволен да прави цял живот едно и също.
- Ами ти, Елийн, хареса ли го? - Джени кимна към вратата зад себе си, без да се обръща. Там вече имаше някой. Ако тя кажеше "да", значи Денерис-ът определено щеше да има добра кариера.

- Той е страхотен! - момичето сякаш беше дълбоко развълнувано от чутото и видяното. Още малко щеше да подскочи от някакъв вид странен ентусиазъм.
Марина присви очи. Можеше ли да се очаква нещо сериозно от тази девойка?
- Чувала съм го и как пее! Изумителен! Не бива да изпускаме такъв талант, момчета!

- Това е хубаво, въпросът е къде ще си намери мястото - кротко поклати глава Гио в стил "Ти за всеки така казваш". - Дали много ще се уплаши, ако го представя на модния бранш? Те много обичат новите хора...
- Грешката им е, че плашат всички още от самото начало - намръщи се Рен. - Понеже веднага ти предлагат да направите сесия с голи снимки... имам чувството, че това е по идея на някой като вас, госпожице Лайт.

- Каквоо?! - Елийн се превърна в най-розовия човеко-домат. - А, не, аз само... аз само гледам после... - но явно осъзна как звучи. - Не, не исках да кажа това! Какви глупости говориш, Рен!
Марина, без да знае защо, реши да промени темата и да я спаси.
- Според мен кариерата на певец ще му отива най-много. Но може да има и други скрити таланти, за които дори аз не знам. Да го повикаме ли вече при нас?

- Но човекът явно си се забавлява. - подсмихна се Гио, понеже беше доволен, задето още някой щеше да му прави компания понякога в озвучаването. За много от другите това беше, честно казано, досадна работа. Затова Рен често беше в лошо настроение, макар и не сега. Че той дори разроши Елийн приятелски, което правеше с някого само и единствено, когато беше щастлив.
Джени включи високоговорителя първи.
- Ние се смятаме за големи късметлии с вас, господин Денерис, благодаря ви. Заповядайте отново тук, при нас.
Ама и двамата с Рен говореха толкова странно. Гио се ухили. Официални батковци, нямаше грешка.
- А може ли да танцува? - ни в клин, ни в ръкав, се сети да попита червенокосият накрая.

- Ами... народни танци? - това обаче беше само предположение. Всъщност не беше виждала Вал да танцува преди... или пък не помнеше? Възможно ли бе в редките случаи, когато Тетида решеше да я напие, да се е случвало нещо такова?! А пък и никога не се бе интересувала дали притежава подобни умения.

- Защо Кевин не го пробва в такова предизвикателство! Щеше да е епично!
- Оставете момчето на мира - скара се Джени, тъкмо когато Вал отваряше вратата. Изглеждаше по-щастлив след опита си долу, може би по-отпуснат. Нещата вървяха добре. - Господин Денерис, вече имате един верен почитател в мое лице... ако не се страхувате от това, че ще ви затрупам с работа. Ако започнете да имате оплаквания, споделете ги с верния си втори почитател. Елийн Лайт обича да помага на хора в беда.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
- Не се вдетинявай. - Марина сви устни, правейки ги почти като резка. - Не може да избягваш една глупава среща с работодателя си! Ако ядеше подчинените си, то никой да не е останал в тази компания...
Не можеше да си затваря очите повече. Вал все си намираше извинения, за да избегне неизбежното.

- Н-н-н-н-но ние говорим за Фернанд! - Вал обикаляше нервно напред-назад и само дето не скубеше косата си от притеснение. Цял месец спокойно беше успявал да се измъкне от тази среща, но вчера под вратата му беше пъхната официална покана... и то написана от ръката на самия шеф! - Не е до това дали яде хора или не, просто говорим за Фернанд! Това е човек, на когото се възхищавам, Марина. Тръгнал е от смотан, забутан театър някъде си, затова чувствам историята му близка. Как да говоря спокойно с човек, на когото се възхищавам? Как феновете се срещат с любимите си звезди?! Не искам да стана за смях точно пред него, разбираш ли?

- Да станеш за смях ли? Че с какво? - Марина продължи с ударната си доза скептицизъм. Очевидно не можеше да го разбере, понеже тя не се възхищаваше на никого. Но все пак явно беше важно за Вал, така че щеше да е по-добре да не бъде толкова рязка. - Добре... искаш ли да отидем заедно?

- Можем ли? - с надежда възкликна Вал, все едно пък беше нещо невъзможно. Но преди да се е спуснал да я умолява, без да е особено нужно, но защото си беше Вал, вратата му се отвори без предупреждение. Самият Вал пребледня, макар че на входа стоеше само един симпатичен белокос тип със златни очи и весело сиво костюмче. Кира Валамир беше както актьор, така и личен лакей на Арсен Фернанд по свое собствено желание.
- Е, явно сте готови - той дори им се поклони весело. - Последвайте ме, моля. Иначе ми е наредено да ви доставя дори и насила. Или поне се отнася до вас, господин Валамир. За вас, госпожице Исмаил, присъствието е по желание.
Просто беше преценил каква е ситуацията и го беше решил на момента. Но не му пречеше да заведе и двамата. Или да ги отнесе. Знаеше, че Арсен вече е приключил с материалите, които му бяха оставени. Той се запознаваше с хората на хартия, преди да ги покани, за да е сигурен, че се държи с тях така, както те биха искали. Интересно обаче как щеше да се справи с Вал.