Елийн и 40-те

(тайна е какво е станало досега, нях)

- Сигурно можеш и да ги чуеш - изсумтя русият и, макар че тя му отказваше, все още замислено държеше една колба с ярко жълта течност, може би чудейки се дали да я изпие сам. - Кейстръл е от тия типове, дето ще дадат някой стих веднага на музикантите. Басирам се, че Ямада е сътворил от глупостите ми нещо за пиано. Той обича да прави това. Гио би го преправил за китара, а пък останалите ни музиканти ще направят бог знае какво. Досадно е...
Въздъхна. Лекарството му действаше безотказно все пак, но...
- Иначе съм писал, да... или съм правил опити. Сред задължителните неща, които един военен трябва да носи със себе си, са писалка и нещо за писане. Той трябва да е готов да остави спомен за себе си, преди да влезе в битка. Не всичко, което ние сме дали на света, е свързано с такива ужасни събития. Понякога се състезавахме с родените писатели, понякога си играехме, понякога нямаше друг начин да се разтоварим. Ако много държиш, архивът сега го държи Каин, откакто Кейстръл започна работа в Кулата. Рой не искаше всеки втори да има достъп до това, което е наше и ни прави 40-те. Каин с радост ще ти представи каквото има. Точно това носи в обемистия куфар, с който пътува постоянно. Да, малко е опасно, ама ние го смятаме за по-добрия вариант.

- Каин изглежда не се дели от Риза и Рой, така че не мисля, че е опасно. - каза Елийн, после си спомни защо не е в стаята си и промени темата. - Сигурна съм, че Гио и Яма ще изпеят прекрасно стихотворенията. Щом нямаш против мога да ги питам някой път. А това жълтото смяташ ли да го пиеш? За какво ти е?
Тя загледа за момент колбата, после сви рамене и продължи:
- Но наистина стана много късно. Рой не ви ли събуждаше рано?

- Това е просто отвара от билки. Би помогнало на теб да спиш без притеснения. Обикновено помага да се отпуснеш, когато преживееш нещо ужасно и неприятно. Или когато си спомниш... е, няма значение. Знаеш ли какво? Държа да кажа, че и аз лично бих могъл да си ги изпея. Песните. Не всички трябва да се раждаме музиканти, за да умеем да тананикаме. Някой ден ще откриеш това, когато... ъъ... трябва да припечелим за покрив над главите. Само не отваряй темата пред Рой. Той има сценична треска, когато става дума за пеене.

- Рой? - зашеметено повтори Елийн, все още смилайки факта за таланта на Ишин. - Невероятно! Да не се окаже, че половината имате певчески умения? Ами Кейстръл? - любопитно продължи с въпросите. Щеше да се гръмне, ако види Кейстръл да пее.

- Всеки може да пее, но това как звучи си е отделен въпрос. Не, не, разбира се, че не и Кейстръл... то ние не знаем де, защото никога не сме го и карали. Ако случайно той се падне да изкарва пари за нощувка, го слагаме да свири на флейта. От обикновените свирки, на които залагат някои училища. Обикновено със задачата не се загърбва само един, ние сме доста все пак. Кеси почти не говори, това си е ясно, но затова пък умее да пише шедьоври. Книгите му са свързани с нашия живот или с това, което сме преживели, разбира се - без никой да знае, че са свързани с нас. Има преработени и оригинални версии, като оригиналните са почти като дневници на всичко, което сме правили ние. Той пише под псевдонима "Черният ездач"... хм... "Господарят на Дорадо" доскоро се продаваше много добре. Всичките ми работодатели я обсъждаха пламенно.
"Господарят на Дорадо" беше един фантастичен роман за магия, който мнозина критици не приемаха добре, но затова пък беше любопитен за благородниците. Беше в две части, като първата описваше един нереалистичен остров, на който се издигаше странна вита кула, носеща името "Дорадо". Тя била построена от някакво измислено (според мнозинството от хора) крилато създание на име Ремо Дорадо. Първата част на книгата проследяваше неговият странен и изпълнен с приключения и невъзможни неща живот. Създанието през цялото време търсело своя "господар", който се появяваше в края на първата част и втората част започваше с него. Проблемът беше, че от втората част имаше само две глави, в които се описваше колко се е променила кулата с идването на господаря, но нищо за самия него след появата му като мистериозна сянка, пред която Ремо се прекланя. Романът така и не беше излязъл довършен, именно заради което всички говореха за него.

- Писах... есе върху него. - едва намери дъх, с който да каже това Елийн. После го обърна на трескаво бърборене. - В час по съвременна проза писах есе върху него! Писах го една седмица! Прочетох романа три пъти! Не може да бъде! Просто няма как да бъде... всички писахме есе върху него, Кейстръл също би трябвало... да пише есе по романа си? Стига бе! Сериозно?! - тя се втренчи в Ишин, докато мнението й за Кейстръл се разпадаше като счупено огледало, съзнавайки как се е разминавала по коридорите с автора на най-коментираното произведение.

Ишин я гледаше учудено, като хванато натясно диво животно, което не знае какво точно да каже и се чуди дали не е казал някоя важна пълна тайна.
- Сериозно? Е, предполагам, че това е един от начините, по които Кейстръл се забавлява... особено ако някой от вас е чел мнението си пред него. Да те критикуват, без да знаят, че си там, понякога е по-полезно... Пък какво по-лесно от това да напишеш нещо за самия себе си? Можеш да се плюеш или хвалиш на воля... Искаш ли автограф?

- Дали ще е добре да му казвам, че знам, че той го е писал? Вероятно не иска да се разпространява... но аз няма да кажа на никого! - почувства, че трябва да се защити тя, макар че никой не я обвиняваше. Или по-скоро беше нещо като самоубеждение. - Искам автограф, но би било по-добре да го похваля лично и сама да го питам. Чела съм есето си само пред учители. И... хей, има ли други от 40-те в Кулата?
Тя хвърли на Ишин подозрителен поглед. Нямаше да се изненада.

- В Кулата? - русият се съсредоточи върху това, вместо да се опитва да я убеждава да прави това или онова за Кейстръл. Видя му се сложно. Хубавото беше, че беше далеч от темите, които не харесваше, така или иначе. - Знам ли. Не съм този, който постоянно си обновява информацията за това кой къде е. Даже не знам кой точно прави това. Хюгес? Хавок? Все тая. Ако в Кулата имате някой високичък, синекос гений, значи отговорът ще е да, има още от нас в Кулата. Човекът, който ти описах, се казва Ваш и е най-умното ни парче.

Тя се зачуди дали е нужно да казва нещо, или пък изражението й е достатъчно красноречиво. Тези типове не спираха да я изумяват...
- Знаеш ли, май ми идва в повече... Няма да откажа една отвара. - каза бързо Елийн и се облегна на стената.

- Значи все пак постигнах целта си - прозвуча почти тържествуващо. След това й помогна да си сипе точна доза и да си легне, за да не я хване прекалено бързо и да се свлече като чувал с картофи. Понякога се случваше с хората.

Ямада я чакаше до вратата, когато отвори очи. Беше облякъл военно синьо наметало, което му стигаше до глезените и беше пълно с разни верижки и джобчета. Беше вързал косата си и беше нахлупил кепето настрани. На едното му ухо се полюшваше обица с лилав камък. Приличаше колкото на военен, толкова и на модерен музикант... какъвто всъщност си беше.
- Ишин се обзаложи с Кимбли, че ще се събудите точно сега. Ще се радва, че е спечелил. Ще му предам. Добро утро, господарке. Дойдох да ви помогна с багажа, но ще изчакам да се облечете, разбира се. Отварата помогна ли?

- М... да. - промърмори някак несигурно. Все още й се спеше, но някак чувстваше, че ако се опита да дремне още малко няма да може да заспи. - Отива ти, Яма. - додаде след малко. Не можеше да не забележи новия му вид, а както казваше и Ишин - другите също щяха да имат свой собствен стил. Трябваше да ги види... и да пита Кейстръл за един ав... о, не, не си носеше книгата му в багажа. Все пак щеше да го похвали. Само че, може би, ако го хване сам...

- Благодаря ви, много мило от ваша страна - той почти буквално засвети от радост, защото наистина обичаше това си дълго наметало с каишите. Още след като го беше заслужил, винаги беше гледал да го пази. Е, не беше първият оригинал, може би третото подобно, но дрехите се износваха все пак и...
- Всъщност, за да бъдете готова, искам дави предупредя за Рой. Все още не знаем защо, може би от отварата на зеленокосия, но за една вечер очите му придобиха дълбок, наситен тъмносин цвят. В случай, че ви направи впечатление... Предстои му да чуе още много пъти въпроса "Какво е станало с очите ти", но май е неизбежно.

- Така ли? Надявам се това да не е опасен страничен ефект. - добави, макар че нещо я караше да вярва в Джо без никаква логика в това й убеждение.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
След малко вече виждаше най-разнообразни вариации на униформи. Повечето от 40-те, които вече познаваше, се бяха събрали.

- Ей, Рой, какво ти има на...
- Млъкни, Хюгес. - Рой изръмжа това по начин, който подсказваше, че вероятно го беше повторил на всички. Очите му наистина бяха придобили наситено син цвят и няколко от хората му не можеха да се сдържат да не го зяпат така, сякаш виждаха краля на света. Това беше преди чернокосият да докосне меча на хълбока си със застрашителен жест, достатъчен за всички веднагически да се строят в три редици, макар и рехави.
На Джо цялата тази олелия му се стори забавна, но предпочете само да се ухили, вместо да предизвиква изнервения генерал. Бяха вече говорели за очите му. Според зеленокосия подобни промени нямаше как да не се случват. Това беше истинският Рой Тана, вероятно, в своята същност. Беше сложно за обяснение, но все пак...
След класическото военно поздравяване и няколкото доклада от групите нощни пазачи, Рой остана удовлетворен. Само Лави и Йошида се бяха сблъскали с някакви типове с факли, но те били страхливи. Проблеми засега нямаше.
- Тогава ще раздам задачи на някои от вас като в доброто старо време. Ти, Кейстръл, подбираш Каин и избързвате напред, за да осигурите придвижването. Ще вземете Лави, за да носи съобщения, ако е нужно. Без възражения от Кимбли, ако може. Ямада, ти отиваш при Муртаг и ми го водиш право тук, за да му натъпча разум в инатливата магарешка глава. Можеш да вземеш... хм... Хюгес. Хюгес, ти винаги си бил добро лекарство против инат. От останалите искам бързо разпределение. Няма да се движим плътно заедно, ще поемаме с различни влакове, едни след други. Ще бъде по-леко да се пътува. И без това трябва да избирам някого да изкара последни пари, да си платим за две от стаите... но не мога да си избера щастливец...
Той се спря и ги загледа лошо, може би обмисляйки кой ли най-много е заслужил да си получи заслуженото, понеже го е изнервил с тъпите си въпроси относно промяната в него. Отказваше да изслуша Ямада, който на няколко пъти се опита да му противоречи вероятно, както и Кимбли, който не искаше да си губи приятелчетата дори и за кратко.
- Мога да набия някого. - повдигна рамене Ишин, който носеше изтупана обикновена униформа, но с тази разлика, че носеше два кожени колана, пълни с епруветки и дори една чантичка... и един затъкнат пистолет, което го правеше още по-опасен на външен вид. - Организираният селски бой винаги припечелва добра пара. Особено ако участвам аз. Нали съм си кокалест...

- Не мисля, че тук ще има удобна арена за свада, защо не се откажеш? - намеси се бързо Елийн, използвайки местната архитектура като защита. - Между другото тук са доста разпространени тези типове, дето пеят по лодките... може някой да се пробва.
Тя не спомена, че повечето са жени, но ако се наложеше щеше да използва това като допълнителен аргумент, че тяхната поява ще е атракция. Освен това искаше да види дали ще се сформира някой дует и кой точно.
Всъщност щеше да хвърли един многозначителен поглед на Ишин, когато Рой изпрати Яма да доведе Муртаг. Възможно ли беше подобна... заповед, да е способна да оправи бързо нещата? И... защо Рой вземаше предвид всеки друг, но не и себе си за тази работа с парите?! Хич не е честно! Тя обаче премълча разбиващата авторитета забележка.

- Ами танци? - включи се много, ама много тихо Кестръл, но затова пък всички чуха митичния му глас и се замислиха. Май днес на повечето не им се пееше, макар че танците пък...
- То май ние се представяме като танцьорска трупа... - невинно вметна Гио, май с повечко надежда, отколкото трябваше. - Аз например отдавна не съм свирил за тропкане.
- Не смятам, че ще е интересно. - смръщи се леко Рой.

- Насам, народе, музика и движение за душата! - Ямада беше получил от наглия собственик една стара цигулка, която очевидно беше стегнал в перфектно състояние за минути. Гио своята - също. Двамата започнаха да свирят, за да привличат клиенти така или иначе.
Собственикът беше настоял да си избере сам танцьорите от мнимата за него танцьорска група, само за да ги злепостави. Но беше сбъркал в нещо.
40-те никога не ходеха някъде неподготвени. Собственикът си беше избрал Кимбли, Кейстръл, Ишин и Рой... като не знаеше, че поне първите двама бяха най-добрите в този род "селски" изпълнения. Понеже, разбира се, нямаше да играят валс за хората от странноприемницата.
Простото надиграване, което позволяваше на хората да заложат на някой, който ще "победи", винаги вършеше работа.
- За да може една голяма група мъже да се прикрива, трябва да си измисли препитание. - Хюгес се беше оказал до Елийн в самото начало на импровизираната веселба. Май беше доволен, че не са го избрали, макар че беше сигурен в себе си. - Няма военен, който да не знае как се танцува. Това го има във всяко едно военно училище. Колкото до този род танци... ние повечето сме от село и понеже доминираме, научихме богаташчетата като Рой в цаката на бързите крака. Кимбли обаче винаги съм го признавал... сигурно е роден за това.

- Предполагам... справя се доста добре. - разсеяно вметна Елийн. Всъщност за Кимбли хич не се учудваше, но Кейстръл? Велико знание! Толкова странно изглеждаше! Че и добре се справяше! Не можеше да повярва! - Тактиката наистина работи. Бях скептично настроена, но трябваше да вярвам повече във вас... е, останах приятно изненадана. Колко ли пари ще съберат?

- Зависи колко ще се заядат нашите момчета. Случвало се е Кимбли да не иска да се даде, когато някой сметне да го надиграе. Понеже Кимбли винаги печели, не може да си позволи да се посрами. Но дори в най-лошите ситуации, където не печелим нищо от залагания, музикантите припечелват достатъчно. Много от хората просто харесват свирнята им. Пък и Ямада и Гио са си добри.
Хюгес се подсмихна на виковете на някои зяпачи, подкрепящи тоя, на когото бяха заложили. Обикновено нещата минаваха мирно, макар и понякога - не. Този път обаче едва ли щеше да има проблеми.
- Е? Вие всъщност какво смятате да правите? Ще продължите към Кулата, ще тръгнете с мен и Яма или пък ще придружите Рой на неговата изненадваща визита на някой бал, където шефът иска да прати... Ишин с определена мисия?

- Какво?! - сепна се тя. - Рой ще прати Ишин... Това, което си мисля ли е? - попита, като през това време обмисляше въпроса му. Къде трябваше да отиде наистина? Тя знаеше, че не й е позволено да се размотава вечно, най-малкото имаше запазена работа в Кулата, пък и не беше завършила обучението си, а и онези качулати... Та какво ли зависеше от нея по отношение на въпросите в Кулата? Може би... може би нямаше да е лошо да удължи пътуването си, ако Яма или Ишин имаха нужда от помощ. Ако по някакъв начин щеше да им бъде полезна, защо не?

- Ние лесно ще идем до Кулата и ще навием Рой да прати Яма по-късно, ако държите да отидете и с него. Проблемът на Ишин ни е горе-долу на път. Мисля, че мислите ви са на прав път. Онзи господин организира бал и Рой смята, че е време да се вземат... радикални мерки. Аз съм против, но Рой работи по проблема от години, а и сега Онизука е с нас. Той ще ни е от голяма помощ, защото "врагът" на Ишин всъщност е художник. Аврора също... Всъщност, забравете, че ви казах. Ще бъде несъмнено опасно. Няма защо да се въвличате в това. Може да се стигне и до убийство, опасявам се. Ишин мрази силно онази личност. Затова не му казваме, че замисляме да му помогнем да мине през капана, в който дядката държи дъщеря си.
- Аз съм навит лично да убия онзи идиот... преди Ишин да му е направил нещо по-лошо. - това беше Онизука, който ги беше приближил, без да го чуят, заради свирнята. Беше намусен, понеже проблемът на Ишин винаги му носеше печал. Носеше обикновена униформа, имаше лепенка под лявото око, повече за красота и беше с чанта, пълна с подаващи се хартии и четки. - Не ти ли е малко топло, Хюгес?
- Защо? - Хюгес всъщност носеше дебело изглеждаща версия на униформата, нещо като памучно яке. Беше навил ръкавите и на якето и на ризата до лактите и приличаше на обикновен градски работник, понеже беше завързал и шал на врата си. - Памучното облекло се предпочита в пустинята, така че не виждам проблема. Но това е добра идея за тема за разговор. Вие, господарке, какво ще наредите? Да се отречем от индивидуалността, понеже преди го правехме, или да си държим на набиващите се на очи несъответствия в униформите ни?

- Предполагам, че е най-добре да си останете такива, каквито сте си. - мило коментира тя. - Колкото до Ишин... кога смятате да му кажете? Е, сигурно сте го измислили вече, а и го познавате по-добре от мен. Ако има с какво да помогна, например за някакво отклоняване на вниманието, искам да се включа. Да помогна на Ишин да се събере с любимата му ще е страхотно от моя страна, стига да не сгафя някъде, докато изпълнявам плана. Какво сте намислили?

- Ами то си е трудно, понеже откъдето и да подхванем, знаем, че той ще изяде стареца с парцалите и балът ще се превърне в клане. Не, че оня не го заслужава де, ама представи си само... - Хюгес се развихри в обясненията и даже забрави с кого говори, защото уважителната форма отпадна от езика му почти мигновено, когато размаха ръце...
За да ги свали, държащ особено противна топка козина с неопределен вид, която изпусна сащисано.
- Майко!
- Не карай старата си майка да изоставя гоблените си. - музиката беше вече спряла, затова ясно чуха този непознат приятелско звучащ глас, принадлежащ на...
Най-откачено изглеждащия униформен, който човек можеше да си представи. Макар и в синьо, ризата му беше изпокъсана, както и панталоните, но за тях си личеше, че е нарочно. Самият странник имаше бяло-лилава коса. Едното му око имаше неопределено син вят, другото беше жълто. Беше длъгнест, широко усмихнат и приветлив... и водеше със себе си дългокос лилавокос "ангел на мълчанието" и още трима-четирима, които в момента изненадваха свои дружки.
- Бреда! - кресна Онизука срещу този с различните очи и му се нахвърли. Все пак бяха от един отбор...

- Стилно. - промърмори си Елийн, докато гледаше дрехите. В Кулата не им позволяваха много-много свобода при избора на дрехи, затова и тя предпочиташе всеки от 40-те да си остане индивидуален. Обикновено в Кулата всички носеха еднакви дрехи... е, зависи, разбира се, дали си момче или момиче. Едно от хубавите неща да станеш пратеник беше, че ти купуваха свестни и различни дрехи, които надали ще носиш втори път, но все пак ще имаш известно време, през което да си ги обличаш. - Здравей... А другите са...? Аз съм Елийн Лайт, между другото. - малко плахо поздрави и се представи тя.

- За мен е чест - приятелски отдаде чест белокосият, когато успя да си поеме въздух от Онизука и от последвалия го Ишин, който се качи на новодошлия буквално на гръб и се засмя за първи път от вчера като човек. - Аз съм Бреда Хейманс, както вече се разбра, дружката на Онизука и Ишин. И водя съответно и другата ни дружка, Саку. - той посочи към един младолик мъж със свежо светло руса коса и сини, или може би зелени, очи. Той имаше вид на учител и... беше учител. Беше спретнат, облечен не по-различно, отколкото трябваше да изглежда един униформен. Създаваше чувство на безгранично спокойствие.
- А това тук е Джейдън, дружката на Кейстръл, лика прилика са си. Намерих го да бели картофи през три острова от тук. - Джейдън беше лилавокосият, който създаваше впечатление, че не говори, също като Кейстръл. Той носеше дълго копие като Кимбли, а униформата му по-скоро наподобяваше избора на Ямада, защото беше дълго кожено палто.
- И, разбира се, докопах Вато и Хаулинг - Вато изглеждаше като издължено момченце, което към униформата си носеше и допълнителен кариран шал на кръста, който му висеше малко като пола. Хаулинг носеше една дълга тояга и превръзка на главата, май само за украса. Той беше най-странният тип от цялата група, поне засега. Косата му беше от кръв, а очите от огън.
- Ама чакай, как изобщо знаеше, че сме тук? - Хюгес още не можеше да повярва. Бреда просто повдигна рамене.
- Аз редя карти Таро. А и нали знаеш, духовете ми говорят... Добре де, шегувам се, поне този път. Някой си Джо успя да се свърже със Саку в училището ми, а Саку се свърза с мен, и готово. Ти ли си... прощавайте, вие ли сте Джо?
Зеленокосият се беше приближил с един дълъг и красиво изработен жезъл. Изглеждаше някак по-ярък, впечатлението се създаваше от ярко блестящите му в зелено очи.
- Джо е Джо... - погледна замислено към Елийн и после пак към Бреда. - Наистина се радвам, че вашият отряд се подреди... защото ми трябва разрешението ви за това, което смятам да направя. Май писах за отварата...
Саку кимна вежливо, по-рано се беше поклонил леко на Елийн, както трябваше да се прави.
- Честно казано всичко звучеше объркано - гласът му сигурно можеше да укротява и лъвове. - Но ако успеем с Бреда да вникнем и ако Онизука се съгласи с нашето мнение, ще кажем "да".
- Много често отрядът взима решения заедно, когато нещо важно засяга някой от членовете. Отрядът трябва да знае, за да може по-нататък да носи отговорност. - това Бреда го вметна като обяснителна бележка към Елийн, после се смръщи - Да разбирам ли, че искате да дадете този жезъл на Ишин?