Елийн и 40-те

- О, да. Хората по традиция имат по три имена, нали? - измърмори Джо, докато се опитваше да се въведе в спокойната си форма. Срещата го беше разтърсила по някакъв странен начин. Може би нещо в думите на онзи, или пък изненадата...
Джо не можеше да си позволи това... това...
Мисли си за Хюгес!
- В древността е било задължително да имаш три имена. Собствено, бащино и фамилно. С годините обаче законът станал по-либерален и в наши дни се позволява да имаш само две имена. Твое си и по избор бащино или фамилно. Ти е можело да се казваш Елийн Името-на-баща-ти. Още не е късно дори, ако ти звучи красиво. Хюгес е кръстен по старата система, където имаш собствено, бащино и фамилно име. Следователно е Хюгес Ни Маес. Баща му се е казвал Ни... Мисля, че е било нещо откачено, Ни Йокоска Маес? Предполагам... По-голямата част от 40-те са кръстени по тази система. Рой Тана Мустанг например. Не е трудно да го схванеш... Джо обаче не знае дали не те обърка. Бавен валс ли искаш да танцуваш?

- Най-добре ще е - реши Елийн, която не беше сигурна в това, че е способна да се научи да танцува за толкова кратко. Теорията щеше да запомни, но нещата бяха различни в практиката... - Бих се казвала Елийн Франк Лайт... което звучи готино. А какво прави момичето с този Ветера тогава? Ох, извинявай, че те настъпих!

- Не бива да мислиш за краката си. Те сами налучкват правилните стъпки. - той самият не беше идеалният учител, нито идеалният танцьор, но беше научил този съвет от брат си и помагаше. Общо-взето много малко хора бяха наистина дървени в танца, просто се притесняваха неимоверно. - Колкото до Елисия... нямам абсолютно никаква представа. Може само да пострада, ако той дойде тук и се изправи срещу врага си... Близо е до нея, Елийн, това поне е ясно. Ще ми се пръсне сърцето от бързо-биене.
Смъртоносен шепот от неразбираеми преплитащи се думи помете помещението, изгонвайки звуците на музиката. Омраза и любов в хаотичен ред заляха присъстващите като една огромна, неочаквана вълна. Зеленокосият активира нещо в себе си почти веднага и обгърна тези, за които носеше отговорност в зелени мехури от защита.
- Защо ли му трябваше на Джо да говори...

- Велико знание! - тя не смееше дори да докосне зеленото нещо около тях, защото то изглеждаше толкова крехко и сякаш всеки момент щеше да се пукне. Не искаше и да разсейва Джо с повече думи от нейна страна, защото той беше този, който го поддържаше, а тя беше достатъчно разумна, за да не иска защитата им да бъде свалена в най-неподходящия момент. Затова само зачака притихнала онзи апокалипсис, който всеки момент щеше да ги залее... освен ако не се случеше някое чудо.

Крачките му отекваха в залата, защото всички бяха спрели танците и музиката си, объркани и ужасени от това, което ги беше заляло. А и той се беше променил. Появи се на вратата с жезъла си, но облечен в костюм, жилетка и шапка с широка периферия, с което приличаше... на баща си. С разликата, че очите му горяха в зелено, а не в лилаво. Джо се напрегна. Смътно усети как силата на Ветера се разгаря предупредително.
Но Ишин сякаш не ги забелязваше. Той погледна наляво, вратата пречеше да се види към кого, но нямаше защо да се гадае. Подаде й ръка.
Тя беше най-ефирното и крехко девойче, което Джо беше виждал. Всъщност наистина си представяше Аврора точно така. Е, да, на височина беше почти колкото Ишин и всъщност двамата си приличаха като брат и сестра, което беше малко странно, но... той определено живееше заради нея.
Появата на Онизука от другата страна на магьосника обясни доста неща. Най-малкото, понеже художникът беше целият червен.
- Ще има кървави фонтани тук в залата... По-добре не гледай. Джо не знае дали ще може да го спре.

- Не може! Та нали тя е с него! - изтъкна Елийн, мислейки си, че това е достатъчен довод. Поне според нейната логика Ишин не би трябвало да я води с него, ако беше решил да прави тук... каквото му беше на ума. Но пък Онизука... За всеки случай тя се приготви да си затвори очите, защото ситуацията може и да не се придържаше към логиката. - И все пак, опитай да го спреш... поне да нормализираш нещата.

Екот в празна зала. Стъпки. На големи, мъжки и тежки ботуши. Шумолене на ефирна рокля.
Нямаше нищо друго в залата. Всички други бяха слепи.
Той виждаше само своя архивраг. Към него се беше запътил. Докато насреща му не се изпречи интересна блестяща свещичка. Огън. Топлина.
Вярност. Приятелство. Рой.
Ишин помнеше Рой.

Младият бъдещ убиец с жезъла се изпречи пред водача на 40-те малко учуден от това, което виждаше пред себе си (ако изобщо виждаше). Рой беше сложил ръка върху меча на Накамура и изглеждаше напрегнат.
Не беше добра идея Рой да спира полудял магьосник. Що се отнасяше до Аврора, тя вероятно беше част от общия сън, който споделяха с Ишин. Щастието им беше породило нещо, което споделяха само те. Място, където душите им бяха необеспокоявани от външния свят. Нямаше лошо. Лошото беше какво щеше да направи роботът Ишин.
Той вдигна жезъла си.
Джо дръпна Елийн към една от възможно най-близките колони точно навреме, преди да избухнат четири ярки светлини и всички да започнат да пищят. Жезълът на Ишин избухна в ярка магия. Отговориха му онзи Ветера, самият Джо и Рой, който буквално подпали напрежението.
- Триста дяволи. Джо ще съжалява за гоблените! Свий се, Елийн, свий се. Аз не съм силен колкото Ветера. Не знам колко сила е отделил Ишин за изразходване.

- Моля се да не е много - през стиснати зъби прошепна Елийн, която се чудеше дали нещо няма да я фрасне по главата в следващия момент. А и останалите хора тук... те не заслужаваха целия този хаос. Не, че ги познаваше, нямаше идея дали са като бащата на Аврора или не, но все пак... Едно поне беше сигурно. Ишин нямаше намерение да се бави, така че каквото и да беше намислил, то щеше да се случи в близките минути или даже секунди. Дано бяха секунди.

Сблъсъкът на енергии повали редица от дами и господа, като не се разбра мъртви ли бяха, или просто силата срещу тях ги беше повалила. Всичко летеше наоколо и писъците правеха концентрацията по-трудна. Не стига това, ами Ишин си го биваше да вилнее, защото хич не се затормози от отговора на останалите трима и започна да разпраща наляво и надясно удари, които да разсейват опонентите му. Щеше да постигне целта си на всяка цена.
Джо се зае изцяло с това да отклонява атаките и да се опитва да предпази който успееше да съзре. През това време Ишин все пак докопа своя враг. Определено това, което последва, беше доста... ъ... гротескно.
Черни и огнени кучета от магия започнаха да ръфат два гарвана, бял и черен, които Джо пусна в опит да вразуми Ишин. От натрупаната магия започна да мирише неприятно наоколо. Ако... ако трябваше Джо да прибегне до... до... насилие, до... Много болеше.
- Стига! - прогърмя рязък, но мелодичен в основата си глас. Енергийните полета наоколо се засмукаха в центъра на нещо, което скоро прие формата на човек, материализирал се от нищото.
Висок, рус мъж, който криеше почти неуловимо чертите на Ишин в себе си. Носеше си голям сребърен жезъл и изглеждаше разстроен, когато насочи вниманието си към Ишин... или?
- Няма лек за болката ти. Трябва да спреш. Нараняваш всички ни. Виж мен. Познаваш ме. Можеш да унищожиш мен, ако това ще ти помогне. Познай ме.
Макар че Аврора беше първата, която се събуди за този свят и първа позна този странен тип. Ахването й не беше само израз на разпознаване (въпреки че никога досега не беше виждала този човек), но и от изненадата, че заварва този хаос. Като човек, събудил се от прекрасен сън, който попада в ада незасегнат.

Елийн успя много бързо да се ориентира кой би могъл да е този новодошъл тип. И определено му се зарадва, защото чувстваше, че той би помогнал най-много от всички. Възможно беше и жестоко да бърка, или пък още по-зле - да е права, но все пак Ишин да не се събуди. Нещо й подсказа обаче, че щом Аврора позна русокосия мъж, който много приличаше на Ишин, то и химикът ще се събуди.

- Пази се! - изпратената мълния от страна на Ишин беше достоен съперник на малка атомна бомба и заглуши както този вик (вероятно от страна на Ветера?), така и ослепи абсолютно всички, които някак си бяха останали на крака. Беше последното, което Джо успя да види за няколко минути, преди да загуби зрението си от силата на магията. Разбира се, всички щяха пак да прогледнат след секунди, но от това не ти ставаше по-добре. Особено когато последното, което си видял, е как Рен Хил-херу не прави нищо, за да се защити. Нищичко!
- Познавам те. - от някъде много далеч долетя глас след мъчителната тишина, породена от удара. Звучеше почти нежно. Почти като Хил-херу някога... макар че Джо не знаеше защо си спомня подобен тембър, нямаше логика.
Но гласът беше на Ишин. Джо започна някак си да го вижда. Силует, застанал до мъжа с жезъла, който или беше на колене или... не, дано не беше по-страшно. Ишин май го прегръщаше, или нещо такова... дано по-скоро го прегръщаше, а не друго! Сълзи... ли... бяха това... или искри от завръщащото се зрение?

Елийн мигаше бързо, с цел да направи някакъв опит да си върне зрението. По-скоро го правеше несъзнателно, отколкото наистина вярваше, че подобно нещо би й помогнало. Същевременно с това и търсеше опора до себе си, паникьосана от внезапно отнетото й чувство за ориентация. Намери я, разбира се, в Джо.
После видя нещо, но само за един много кратък миг. Не разбра какво е, а после усети, как зрението й се връща. Най-вероятно онова беше просто началото на процеса, който възстановяваше едно от сетивата й.
Бавно разтърка слепоочията си, отърсвайки се от тръпките, обзели цялото й тяло. Би дала всичко, за да се увери, че няма да изпита подобни чувства повече. За щастие, шокът не продължи много, навярно просто отлагайки се за после. Тя свали ръце от лицето си и бавно огледа пораженията.

Всъщност дори Джо се намираше на земята. Сега го осъзнаваше. Не беше, не беше приятно, Джо беше недоволен, Джо беше...
Не, стига... с този стил на мислене щеше да престъпи границата и... и, и, и...
Опита се да се съсредоточи. Ето я Аврора, единствената правостояща из цялата зала. Изглеждаше прелестна, но и самотна. Като фея, изоставена насред гора. Но от друга страна беше и щастлива, животът в очите й се беше върнал напълно. Значи Ишин беше нормализирал магията. А той къде беше?
Ето там, в идеалния център на експлозията. Беше коленичил и беше... притиснал до себе си абсолютно неподвижно на вид тяло с коси от злато, чийто жезъл се търкаляше забравен до ръката на падналия Рой.
Хил-херу не можеше да умре. Джо нямаше да пусне Хил-херу да умре...
- Аз съм си у дома - прошепна Ищин, макар че в неестествената тишина прозвуча като вик. Изглеждаше безумно щастлив. Значи не можеше да е убил. Не можеше.

Елийн не знаеше какво да мисли. Контрастът между сегашната ситуация и миналата експлозия беше толкова огромна. Всичко беше толкова притихнало, а и цареше някакво спокойствие, напук на яростната атмосфера, която витаеше тук отпреди миг.
Тя се изправи бавно, а тялото й отчете няколко охлузвания и ожулвания. Въпреки това тя ги игнорира, съсредоточавайки вниманието си към Ишин и човека в ръцете му. Не посмя обаче да се приближи, страхувайки се да не наруши някой важен за тях момент, или пък нещо друго, което не разбираше съвсем. Знаеше само, че не трябва да им се бърка.
- Добре ли си? - прошепна, подавайки ръка на Джо.

- Джо се чувства.. отпаднал... - но и някак леко щастлив, което май не беше нормално. Не му се щеше да я натоварва и със себе си, но пое ръката й, за да не я обиди и нагруби. Те двамата бяха сякаш единствените, останали будни, дори след експлозията. Ако не се броеше Ветера, който най-спокойно си стоеше до една някогашна колона и пушеше лулата си, а момиченцето надникваше пак зад гърба му. Какво, не го ли интересуваха брат му и племенника?!
О, изглежда, че плачеше, въпреки че беше радостен. Странно. Лошо ли беше това предзнаменование?
Аврора коленичи до Ишин и го прегърна. Тримата останаха така като на картинка. Джо се обърка. Какво следваше да направи?!
- Нуждаеш ли се от лек? - попита Елйн накрая, защото никое друго действие не му се видя правилно.

- Аз ли? - попита изненадано тя, все едно се чудеше дали говори на нея. - Не, нищо ми няма. Благодаря ти. Но останалите може и да се нуждаят. - добави след малко, внимателно обхождайки с поглед изпопадалите гости. Не изглеждаше някой да се е ударил сериозно.
Елийн забеляза някои от 40-те, паднали наблизо, и реши да отиде първо при тях, като продължаваше да се опитва да е колкото се може по-безшумна. Усещаше, че просто не бива да им пречи...

Точно заради тишината стъпките на Ветера стреснаха дори Джо. Ветера беше бос, но въпреки това стъпките му се отличаваха тихо в тишината... и беше много странно това чувство...
Русокосият с лулата беше напуснал мястото си изведнъж. Сега изглеждаше одухотворен, спокоен, грижовен. Той приближи Ишин и сложи ръка на главата му. Точки светлина започнаха да напускат тялото на младия магьосник след това, като светулки, които търсеха...
Топлината на ръцете на Ветера. Джо не беше виждал такава магия. Не разбираше.
Светулките се събраха в ръцете на Ветера. Той ги поднесе към лицето си, издуха ги от ръцете си и ги изпрати на всички страни да търсят хората, в чиито сърца да влязат.
Джо беше чел за нещо подобно. Светлината на... на... но онова за Светлината и Тъмнината беше... но нали имаше господар на тъмнината и...
- Трябва да излезем - обърна се към Джо и Елийн Ветера. Беше усмихнат, но звучеше непреклонно.
- Джобре... ъъ... да... Май си прав...

Елийн така и на разбра на какво се дължи смущението на Джо. Тя не беше запозната с магията на магьосниците, за да види нещо по-странно в действията на Ветера. Не и нещо по-странно, отколкото й изглеждаше всичко така или иначе.
Поне й стана ясно, че русокосият си разбира от работата и за нея ще е достатъчно да го послуша.
- Ами другите? - все пак се информира тя. Светулките можеше да са някаква форма на лекуваща магия, но не биха накарали хората веднага да станат на крака, нали?

- Времето. - недвусмислено подметна русият и пак се усмихна, без да си прави труда да обяснява повече. И решително се отправи там, където беше навън, без да забрави да подаде ръка на своята малка дама. Изглежда тя се чувстваше сигурна и спокойна край него, особено след случилото се досега. Макар че няколко пъти се обърна да види дали Рой няма да стане. Чичо й Рой, пък и Хавок, бяха най-близките й хора тук.
- Очаквах да стане нещо подобно. Моят племенник е пораснал доста непреклонен. Като баща си - вече навън, Ветера звучеше горд от това, което отбелязваше, въпреки случилото се. Беше щастлив заради щастието на семейството си.
- Джо е много объркан - унило каза Джо.
- Просто ще продължавате. Не бива да позволявате на враговете ви да ви настигнат.
- Но Ветера...
- Случват се много повече странни неща, отколкото можеш дори да си представиш, Жерар. А вие се забавихте достатъчно - нещо в образа на русия магьосник като че ли просветля много ярко за миг, или това беше остатъчна светлина от избухването на Ишин. Но след като му се привидя това, Джо си помисли, че наистина трябва да бърза. Не знаеше дори защо си го помисли.

Наистина се забавиха достатъчно. Особено тя, която всъщност имаше задължения, не включващи мотаенето, та дори и с 40-те. Но така или иначе знаеше това от доста време и не правеше нищо по въпроса.
- Защо излязохме? - все пак не се стърпя да пита зеленооката. Очевидният отговор явно й убягваше.

- Магията не се възприема много добре от хората, които не я разбират. За теб ще е твърде трудно да я понесеш, Елийн. - Ветера говореше така, сякаш обясняваше нещо не на Елийн, а на малката Елисия. И преди да са го оборили добави - И също така сме навън, защото Ишин не е единственият ви проблем. Ще ви изпратя при Ямада и Хюгес. Това момиченце тук трябва да е с баща си, а Ямада трябва да се оправи с едно магаре, което никога не е могло да отказва на мили девойки... и не го казвам в гаден смисъл, Муртаг не е такъв. Готова ли си да се запознаеш с човека, заради който 40-те изобщо съществуват?
Още преди да отговори, тя вече се намираше в тъмно и усойно гористо място. Дърветата спускаха лианите си по леко калната влажна земя. Джо и момиченцето на Хюгес бяха с нея, разбира се. Беше тихо...
Някакъв мъж се блъсна в Джо, изскачайки от храстите и двамата се пльоснаха много елегантно в близкото езерце кал. Непознатият се изправи с похвална скорост и се завъртя към тях, насочвайки дългото си копие в отбранителна позиция, но и малко притеснен от нещо зад себе си. Беше млад и тъмнолилавата му коса поне в момента бе прибрана назад, ако не се броят няколкото неуморни явно перчема, които не се покоряваха на правилата на приличието. Очите му също бяха лилави, в по-светлата гама, изглеждаха стари, или видели много неща, изморени. в момента по-скоро излъчваше раздразнителност. Изглеждаше издължен и слаб, макар че това определено беше само зрителна измама, ако човек се загледаше в здравите му ръце, които си стискаха оръжието доста сериозно. И думичка не каза. Все пак бе дал обет за мълчание вън от семейството си... ако това все пак беше Муртаг, нали?
В същия момент Джо потръпна едва доловимо, докато се изправяше, а ушите и цялото лице на новопоявилия се станаха червени като рак. Рисковете на магията. Да, това определено беше Муртаг в този случай.

На Елийн й беше доста трудно да се адаптира към внезапната промяна на обстановката. Мислите й сякаш бяха останали на мястото, където бяха преди минутка и още пътуваха насам, затова тя премигваше глупаво срещу непознатия и не можеше да загрее изобщо какво става.
После се поогледа, а когато мислите й довтасаха, направо се опули срещу непознатия.
- Ама... сериозно ли е той? Толкова бързо го намерихме?!

- Чичо! - обади се и момиченцето, което явно си имаше 38 чичовци и една леля в повече.
Онзи потръпна при обаждането им... и изведнъж се отказа от идеята да ги държи под око и хукна нанякъде в храстите в ляво от тях.
- Елийн, Елийн, той бяга! - очевидно го бяха намерили... но пак го губеха!
Но да тръгнеха да го преследват ли...
Само секунда по-късно от храстите се появи рошавият и кален Хюгес, който все едно беше лазил през някакви тунели. Той объркано ги зяпна, преди да види дъщеря си и да се завтече към нея, и тя към него.
Последен се появи Ямада, също рошав и по-скоро мокър. Изморен също.
- Какво? Вие не бяхте ли на... ъ... другия край... чакай, Муртаг! Мина ли от тук? Не ми казвайте, че пак избяга!

- Бяхме. А той избяга преди миг. - простичко съобщи Елийн, която вече се беше примирила с факта, че го изгубиха по толкова тъп начин.
Поне имаше едно добро в цялата ситуация - Хюгес и дъщеря му бяха щастливи и Елийн дори си помисли, че ще е жалко да ги разделят сега. - Сигурно вече се е покрил някъде. Ще отложите ли преследването?

- По дяволите! - Ямада ядно подритна един близък храст и чак тогава се приведе, за да си почине. Когато събра мислите си, а и след като беше нападнат от малкото момиченце и му се порадва, най-после поклати глава - Така и така знаем къде живее..
- Но защо тогава го преследвате? Джо не схваща замисъла, Джо...
- Имахме голямото желание да говорим с него... насаме. Не се е случвало от години. - Ямада повдигна победено рамене. - Знам ли защо изобщо се пробвахме. Когато жена му е с него, ме слуша повече. Упорито смята, че трябва да бъде наказан, задето посегна на учителя... и на мен... дълга история. Ей, ами ако нападнем пещерата му, дали ще се върне, а?

Пещерата, която Муртаг пазеше, се оказа доста ужасяваща, погледната отвън. Никой не беше съвсем сигурен какво точно има вътре, но в крайна сметка Ямада реши да пристъпи, тъй като имаше доверие на приятеля си и се съмняваше да има чудовища. Хюгес, разбираемо, реши да остане с дъщеря си отвън... преди да чуят възклицанието на Яма отвътре, което можеше да накара и бебе да побелее от ужас, макар и да не издаваше нещо определено.
Намериха Ямада по-скоро... омагьосан. Беше навлязъл дълбоко в пещерата, макар да не личеше да е дълбока. И гледаше...
Цялата стена надолу беше изрисувана и тънеше в мрак, докато не я доближиш. Всичко започваше с великолепно изобразени съзвездия в тъмнината, които блестяха и живееха, създадени от съвсем истински скъпоценни камъни. Тъмнината преливаше след това в най-невероятната мозайка, която вероятно съществуваше някъде по света. Беше като истинско. Огромно, истинско, нереално.. неописуемо. Огромно тяло от огън, черно-лилави люспи и сияйни очи с цвят на небе. Имаше изобразен дракон.
Той стоеше в абсолютна чернота и от очите му се лееха сълзи, звезден прах в краката му, реещи се в бездната. Драконът бе изобразен сам.
Но по-нататък бе изобразена същата сцена, като в тъмнината присъстваше още нещо. Нежно създание от светлина, с човешка форма. Сияеща звезда. Тя протягаше малката си съвършена ръка към муцуната на чудовището и изглеждаше весела.
- "Защо си тъжен, Създателю на светове?", попитала Малката звездица. - при други обстоятелства този глас щеше да ги стресне, както зяпаха с отворени усти, но сега дойде напълно естествено и даже сякаш именно него чакаха. Муртаг се беше върнал наистина и гледаше мозайките с тях. Гласът му беше дрезгав, може би леко раздразнен, но пък идеален за историята. - "Защото ги загубих. Световете, живота, смъртта. Светлината, веселието и тъгата. Моят свят бе унищожен, а бе граден дълго и с любов. Любов няма", отвърнал й драконът.

На следващата мозайка доминираше образът на звездата. Тя имаше миловидно, сияещо лице, а русите й къдрици сякаш топлеха дори и нарисувани.
- "Не можеш да говориш така. Много други като теб загубиха световете си. Но живеят. Творят отново. Не губят любовта. Не можеш да я загърбваш с лека ръка. Дори не я познаваш! Ето, аз мога да те обичам."
"Обречен съм да умра. Загубих смисъла да творя. Остави ме"
"Винаги има надежда, Създателю. Тъмнината не може да умре. Тя е част от светлината. Ти си част от мен. Ако... не можеш да обичаш мен... аз мога да споделя с теб света си"

Беше изобразен света под формата на невероятно ярко кълбо от светлина и излъчващ щастие. Място, където тъмнина нямаше. Тя държеше този свят в ръцете си. Като малки светулчици из него кръжаха ангели, а по земята хората се занимаваха със свои човешки дела.
- "Не мога, но и не искам да те загубя. Затова ще го споделя с теб и те моля да приемеш. Дай ми от тъмнината си. Дай ми от живота, който създаваш. Сподели с мен своята идея и своята мечта. Общият ни свят никога не би могъл да изчезне. Светлината и тъмнината са неунищожими, когато са заедно."

Драконът беше изобразен по-нататък разколебан, но и очарован, пленен, благодарен и какво ли не още. Чувствата, които мозайката пресъздаваше, бяха безкрайни. Радост, еуфория, надежда...

- Затова драконът й подарил вярата и любовта си. Защото само заедно те били едно. Към нейните мечти добавил своите, към нейните творения - отново своите. За вечни времена. И понеже бил безмерно щастлив, общото им творение било ненадминато чудо. - Муртаг не коментира с нищо повече последвалите мозайки, изобразяващи раждането както на хора, така и на чудновати създания с най-различни форми и произходи. Тези сцени ги имаше и на други места и бяха по-познати. За драконидите, за хората, за русалките, за какво ли не друго. Предпоследната мозайка изобразяваше звездното момиче с бебе на ръце.
- Когато тя се измори да създава, изпрати своя син, своето проявление, сред творенията си долу и му повели да ги направлява, обича и пази, доколкото това му е по силите. Сетне заспа под крилата на дракона своя щастлив сън. Драконът реши да я последва, за да бъдат все така заедно. И също прати своя син на земята, с абсолютно същата повеля. Защото няма зло в светлината, нито пък в тъмнината, а го има само в нас, които сме несъвършени. И сетне драконът също заспа. А синовете на Тъмнината и Светлината се озоваха сред хората. Объркани, различни, търсещи. Не е било нужно да им се дава знание още в самото начало. Те са щели да разберат. А докато са търсели, са трупали знания. През всичките тези години.

Лилавокосият застана до последната мозайка. Тя изобразяваше онзи, който трябваше да е син на дракона. Макар синът на светлината да беше изобразен само като дете, с този на тъмнината не беше така. Беше изобразен вече като млад мъж, невероятно пленяващ мъж. Защото беше различен. В тъмнината му имаше нещо неописуемо велико, тъмно, свещено, нереално и най-вече драконско. Макар и изобразен по-скоро в гръб и леко извърнат, обвит в черен плащ, той едва ли не ги гледаше с едно от очите си от звезден пламък. Черти на драконид, който беше истински дракон.
- Господарят на Дорадо! - възкликна много тихичко Хюгес, без сам да знае, че се обажда. Беше сащисан.