Елийн и 40-те

Елийн реши да наблюдава мълчаливо засега и да не се включва. Това беше чудесна възможност да огледа новодошлите стари членове. Интересно беше как толкова много разнородни характери стигаха до консенсус и работата, с която се захващаха, им се получаваше. Тя искрено се надяваше да им провърви и с това да помогнат на Ишин и някак даже беше убедена, че тази "мисия" ще се получи.

- Ами ако аз не искам? - Ишин не го имаше предвид в пълния смисъл на думата, но просто изпитваше другарите си по някакъв си негов начин. Нещо, което явно беше нормално за тях. Бреда повдигна рамене.
- Трима на един, приятелче.
Той изслуша краткото объркано обяснение на Джо относно отварата, а Саку и Онизука просто кимаха от време на време, понеже явно бяха разбрали нещата по-добре при предишния опит на зеленокосия. През това време поздравите свършиха и дори Ямада и Гио се приближиха с една торба жълтици, по-скоро от любопитство.

- Хубаво. - пое си въздух Бреда и изгледа Ишин от глава до пети. Двамата явно си размениха някакви безмълвни въпроси и отговори, преди белокосият да се обърне към останалите от отряда, за да види решението им. Явно повече той, а не Ишин, макар и да беше полковник, бе водач на групичката... но кой знаеше. - Добре. Нашият отговор е "да". Ишин, гледай само да не се подпалиш отвътре с тая гадост.
Въпреки това изгледа лошо отварата, която премина в ръцете на приятеля му. До последно щеше да е нащрек да не са направили грешка.
Мътна сива светлина избухна от тялото на Ишин малко след като изпи на един дъх противно изглеждащата течност. Светлината заслепи близко стоящите и започна да стреля напосоки наоколо, преди ярък зелен огън от страна на Джо да спре поривите й и да я натъпка обратно в русокосия, когато магьосника почти насила натика жезъла в ръцете на Ишин. Той остана да кашля мъчително, облегнал се с цялата си тежест на жезъла, докато останалите се окопитваха.
- Сиво... - Джо грееше от истински триумф. - Това или е твоят цвят, или той ще се пробуди, когато... ами, когато...
- Когато намери половинката от себе си, може би? - промълви Онизука с разфокусиран поглед. Той... беше видял разни неща... видения... спомени? Какво?
- Ще убия това копеле - Хюгес също беше ударен от сивата светлина и беше... видял спомени. Той държеше Елийн, която беше направо отблъсната от светлината и очилаткото (поне когато си носеше очилата) инстинктивно се беше опитал да я предпази. Но и тя сигурно беше видяла... какво?

"- Какво правиш? - попита я значително по-младият Ишин, направо едва ли не момче. Беше облечен с искрящо бяла риза и държеше в ръка намачкано елегантно сако. Тя знаеше, че току-що ги беше извадил измачкани изпод нейните рокли, където тя криеше някои от принадлежностите му. Понеже той идваше винаги като бандит - през прозореца, камината или тайното стълбище, а тя мразеше дрехите му в паяжини. Направо му беше заповядала да си вземе една вана преди десетина минути.
Тя се засмя, но това не беше нейният смях. Беше звънък, всеобхващащ, привличащ и много мил.
- Чета любовните ти стихове. - и този глас не беше нейният. Но тя размаха весело някакви хартии, преди да осъзнае, че Ишин не се смее с нея. Защото гледаше с изпълнен с омраза поглед към някой, отворил далечната врата на стаята й.
Тя взе мигновено решение. Ако не го беше направила, той щеше да убие някого. Може би щеше да е добре да го направи, но не... тук. Не сега.
Макар че той не отвърна на прегръдката й, тя усети присъствието му особено реално. Беше изпълнен със силен гняв.
- Ти?! В стаята на дъщеря ми?! - избоботи някакъв далечен глас. Ръката на Ишин се насочи към джоба на панталона му, но тя я хвана. Знаеше, че той носеше сгъваем нож там. Познаваше навиците му. - Убийте го! Убийте го!
Тя се огледа в голямото си огледало. Имаше нежно съвършено лице и две големи сини очи гледаха уплашено към горилите, които баща й пращаше право към тях двамата с Ишин.
Нещо като бяла лента изведнъж мина отвъд прозореца, отразен в огледалото. Тя трябваше да спаси Ишин.
Прозорецът беше най-близо. Може би трябваше да... го бутне... от там... Макар че бяха на върха на кулата на замъка...
Тя взе решение, издърпа го... и го бутна."

Той стоеше насред идеален кръг в земята и плюеше кръв, сякаш току-що беше паднал от някъде... или просто споменът бе прекалено ярък за реалността.

- Ишин! - почти изкрещя Елийн, след което се измъкна от Хюгес и Каин и се приближи... но спря на време, преди да премине очертанията на кръга. Беше чела прекалено много, за да знае, че никога не беше добре да правиш подобно нещо неподготвен, а в Кулата ги тренираха да мислят дори в ситуациите, когато не им беше до мислене. - Джо! Той... той... кога ще се оправи?! Имаш ли нещо счупено, Ишин? - попита, съзнавайки колко нелепо звучеше.

- Той е чистокръвен... - промълви зеленокосия, който беше буквално хванат за врата от Бреда, реагирал така вероятно защото зеленият беше виновен за положението на Ишин в момента. А Бреда и останалите от отряда трябваше съответно да заплатят цената за своето "да", ако се наложеше. - Жезълът... ще поддържа баланса на силата му...
- Добре съм... - между храчките кръв се опита все пак да се намеси Ишин, преди Джо да го удушат. - Мисля, че съм добре...
Жезълът в ръката му просветна, засмука към себе си енергия и остана запален като сив мътен фар. Сега със сигурност беше безопасно да го доближат... нали? Саку беше първият, който пробва и наистина остана цял.
- Чувствам се... различен... - Ишин определено не разпозна русия си приятел, понеже беше много объркан, зяпайки предимно жезъла, без да го вижда. Очите му горяха в ярко зелено, какъвто цвят рядко можеше да се види където и да било.
После Ишин залитна и падна в своя кръг, макар че не изпусна жезъла.
- Баща ми... - промълви глухо, понеже беше паднал по очи. - Той се казваше Рен Хил-херу.
- Видя ли? Казах ти. - Джо остана единственият спокоен, даже сложи ръце в джобовете на дългото си черно палто, докато другите се суетяха около припадналия. На кого говореше зеленокосия май нямаше значение за него. Може би го беше казал по посока на Рой, но се обади също толкова наглед спокойният Кейстръл.
- Рен Хил-херу не би могъл да има син. Това е противоестествено.
- Това, че обикновено нямаме деца, не значи, че сме неспособни да имаме изобщо - сопна се с необикновено злобен тон зеленокосият - Да речем, че просто не сме подходящата партия. Той обаче си има половинка. Предполагам, че когато се срещнат отново, силата му ще се закрепи. Гледайте това да стане по-скоро. Дотогава не му взимайте жезъла.
Когато се убеди, че Кейстръл и някои други, които го слушаха, го бяха разбрали, Джо се врътна и тръгна по посока на брега. Сигурно се чувстваше обиден и предполагаше да си изкарва нервите на някой плажен камък.

Елийн прецени, че не трябва да се пречка на групичката от 40-те, които се суетяха около Ишин, затова се изниза тихичко. Щеше да мине да го види после, задължително!
- Изглежда всичко мина по план? - попита Джо, след като го настигна отвън. - Очакваше ли де е толкова... екстремно?

- Не съвсем. При всеки е различно. - гласеше отговорът му след доста дълго проточило се мълчание. Той хвърляше малки черупки и камъчета от брега във водата, наблюдавайки създаващите се кръгове. Беше намръщен. За първи път си позволяваше такава емоция пред... чужди.
- Страхувах се. - продължи след малко. Все пак нещо в излъчването му показваше, че не иска да я прогони. - Ако бях сбъркал, можеше и да полудее. Аз полудях, преди косата ми да стане зелена. Все още съм луд, когато... не внимавам. Ако Ишин беше преживял същото, нямаше да си простя. Не знам какво е да страдаш от любовна мъка като неговата, но той просто прилича на брат ми. Ако нараня Ишин ще е като да нараня брат ми. Както и да е... Прощавай, Елийн, в момента съм малко афектиран. Мисля, че съм. Това май е правилната дума.
Защото думите на Кейстръл бяха жегнали нещо в него, което нараняваше всички магьосници. Мразеше това, мразеше това, мразеше да е... сам. Мразеше съдбата си. Не, че нямаше възможност да избере да я промени. Да опита поне... но някаква частичка здрав разум в него разбираше, че никога нямаше да бъде възможно, особено с неговата истинска същност. Лудото му аз. Коя жена би си избрала откачен за половинка все пак?

- Няма нищо. Мисля, че разбирам. Аз обаче бях сигурна, че няма как да сгрешиш. Не знам какво ми го подсказваше, но е така. - тихо му заяви Елийн, която не можеше да повярва, че Джо се държи нормално сега. - Ако искаш ми разкажи повече за себе си. Може да ти олекне. Поддържаш ли връзка с брат си?

- О, да. Пишем си често. - той си позволи лека усмивка, която наистина го направи нормален. Дори потупа камъка до себе си, за да я покани, ако желае. Да гледаш морето винаги носеше успокоение. Беше го научил от един човек с жезъл. - Нямам много за разказване. Бих могъл да ти разкажа повече за Дорадо и господаря на кулата, отколкото мога за себе си. Защото животът ми не е чак толкова изпълнен с приключения, колкото може би изглежда, че е. Някога бях обикновено палаво момче. Пречех много на брат ми, но въпреки това той ме обича. Отгледа ме. Семейството ми искаше да ме прогони и най-добре - да ме убие, но Данте избяга с мен, стана сладкар и ме отгледа. Иначе сме Стефано. Данте и Жерар ди Стефано. Откакто ходя насам-натам, чувам какви ли не легенди за нашето богатство и така нататък. Но баща ми не е чак толкова богат, само иска да изглежда, че е така. Сега чух, че май е осиновил някакво хлапе, което да замести нас двамата. Отрече се от неблагодарните си синове.

- Не мога да повярвам! Как може родител да е способен на подобно нещо?! - звучеше като въпрос, но по-скоро беше единствено проява на крайно възмущение. - Защо са искали да те прогонят? Трябва да има някаква основателна причина, тоест... не може току-така да го направи! - не искаше да прозвучи като някакво обвинение, че Джо е извършил нещо, за което заслужава да бъде изгонен от собственото си семейство. Надяваше се той да разбере, че няма това предвид.

- Чародейство и страх, Елийн. Русото им ангелче с течение на годините се превърна в некадърен идиот. За аристократичните фамилии нещата не са никак прости. Наследникът трябва да има определени качества и излъчване. Аз ги нямах. Ишин е пострадал заради правилата на "благородниците", докато Онизука е имал невероятния късмет да се издигне от нисшите към висшите. Рой Мустанг, наследник на много богата фамилия, е имал късмета баща му да е истински благородник, а не поредното "дебело прасе". Моят баща беше от последната категория. Не споменах ли, че проявата на нестандартна магия излиза понякога и в ранна детска възраст? Това беше моята вина.
Той я беше гледал досега, макар че по-често избягваше очите й. Сега обаче напълно се обърна към морската шир и се замисли за нещо. Вероятно за брат си, понеже след малко се усмихна отново и поклати глава.
- Все повтарям, че тези като мен си нямат семейство. Всъщност не е съвсем така. Другите като нас са нашето семейство. Брат ми е мое семейство. Какво е... при вас в кулата? От държанието на Кейстръл си вадя заключение, че сте по-скоро умници-единаци.

- Ами... Не мога да кажа, че всички са задружни като едно семейство, както са например 40-те или магьосниците като теб. - смръщи се Елийн, обмисляйки въпроса. Какви всъщност бяха всички в Кулата? - По-скоро сме на групички. Всеки си намира поне няколко приятели. Твърде много хора сме, за да нямаме поне един. И... рядко някой дръзва да прави проблеми на друг. Не би искал да имаш врагове в собствената си къща например, нали? Не, че няма хора, които са неприятни един на друг, разбира се. В такъв случай обикновено си изпускат парата под формата на спорове на различни теми, като целта е да обориш другия... все пак в Кулата ценим най-много знанието, защото то е част от целия ни живот. А и имаме строга дисциплина и възпитание. Не като в казарма... дори ни позволяват да викаме по коридорите и да се екзалтираме на воля, ако толкова държим. Стига да не гъкваш в час или в библиотеката, или пък вечер, нищо не ти казват. Но говоря прекалено много. Можеш ли да ми разкажеш за мястото, където живееш, когато се прибираш вкъщи? Не е проблем, ако е тайна. Просто се чудех дали е като в книгата... Нали там живеят магьосниците? И как Кейстръл знае за това място толкова много, че да го напише... И Кейстръл ли е магьосник? - разшири очи Елийн. Знаеше, че е някакъв роднина на Накамура и може учителят на 40-те да го е водел, но този тих човек не спираше да я изненадва.

Зеленокосият се усмихна странно при въпроса й за Кулата. Не беше крил, че магьосниците идват от там. Или поне така мислеше, вече не помнеше. Може би тя беше стигнала сама до тази логическа връзка? В такъв случай наистина беше много умела в работата си. Кое ли беше?
- Кейстръл не е магьосник. Нарича Накамура свой чичо, но роднинската им връзка е далечна, не пряка. И те самите не знаят каква точно, но я има. Накамура имал само една сестра навремето, но тя е мъртва. Семейството на Накамура сега са 40-те и Кейстръл е единственият му кръвен близък. Предполагам, че "Господарят на Дорадо" е базирана на приказките на Накамура и се дължи на таланта на самия Кейстръл. Не смятам, че някога е бил в Кулата, но може да е виждал рисунките и скиците, които Накамура държи в личния си бележник.
Джо замислено събра крака под брадичката си и заприлича на самотно момче, чакащо някоя риба да се улови на невидимата му въдица.
- Срещал съм Накамура само веднъж. Не мога да опиша този човек, той е вълшебен... Но ти ме попита за Кулата на Дорадо. Да. Всичко, което е в книгата, е наистина. С разликата, че в момента обитателите са повече, докато в книгата е само един. Не бих могъл да опиша Кулата по-добре от Кейстръл в книгата му. Ние, магьосниците, не сме много. Води се, че сме разделени на учители и ученици, но по-скоро сме като братство или... знам ли... Не се занимаваме с нещо конкретно, само с това да пазим магията и да я изучаваме. Все пак тя е в нас и е по-добре да я приемаме, вместо да я потискаме. Това, което ни сплотява, е Господарят на Дорадо... Джо не е сигурен дали трябва да знаеш за него преди премиерата на втория роман... ако ще го има. О! Има и жени, разбира се. Има Господарка.

- Сериозно? - прозвуча като въпрос, но го използва като запълване на времето, докато прехвърли героите в романа. Определено такава не се споменаваше. - Не знаех, че Господарят си има... е, разбира се, много неща не са ми ясни. - не искаше темета да се обърне отново към семействата на магьосниците. - Сигурно на всички в Кулата им е доста забавно да четат за себе си. Според теб тя кога ще се появи в романа? Не знам защо, но изобщо не се замислих, че има и жени магьосници...

- Сигурно във втори том - предположи зеленокосият и сподави желанието си да се захили истерично, спомняйки си колко горд се чувстваше Господаря, когато се откри на последните страници. - По-точно са недоволни, повечето от тях. Нали ги няма! Колкото до жените магьосници... е, да. Природно надарените такива се броят на пръстите на едната ръка. Не знаем причината. Колкото до Господарката, тя не е родена магьосница. Но Господарят на Дорадо има сили, които малцина други имат. Той я е направил като себе си. Може би се дължи и на любовта им. Винаги, когато са заедно, тази тяхна любов е толкова силна, че дори ние, останалите магьосници, я усещаме. От нея ни червенеят ушите... наистина.
И не само това. Червените уши означаваха смущение. Едновременно с това, което усещаха и което беше добро, те се чувстваха и неудобно. И ако това беше живот!
- Затова Джо носи шапка.

Тя се засмя без много да обмисля дали това с шапката беше шега или самата истина, макар и определено доста невероятна.
- Искаш ли да се връщаме? - попита след малко. - Или пък да се разходим? Сигурно друг път няма да имам възможност да разгледам тук. Щом се върна ще ме натоварят със задължения... а магьосниците какво правят, когато няма нужда да събират хора като 40-те за нещо? Или винаги си имате работа?

- Животът в Дорадо е скучен по принцип. Но ние го обичаме такъв. Не съм сигурен какво точно правим, което да е полезно. Пием чай и ядем бисквити.
Той се изправи, приемайки, че този отговор е достатъчно задоволителен.
- Трябва да наглеждам Ишин, така че няма как. Колкото до възможностите ти... о, 40-те и аз можем да те отървем от задълженията ти, само ако поискаш. Вероятно вече ти е ясно, че 39 мъже не са лесни за управление. Трябват им много неща... Хм, може би затова си имат жена, знам ли.

- Не изглежда, че те имат чак толкова нужда от Риза. Може би това е заради военното им обучение, знам ли. Научили са се да се справят сами. - иначе би било доста сложно...
Докато вървяха обратно към странноприемницата, тя се замисли какво ли ще е, ако реши да напусне Кулата. Тоест, ако можеше да продължи да скитосва и да види свят, щеше да е много хубаво. Да, може би малко безцелно и опасно начинание, но сега се намираше почти в същото положение и й харесваше. Въпреки, че си имаше задачи за изпълнение.

~~~
Рой в костюм беше странна гледка, тъй като с тези негови нови тъмно сини очи беше твърде магичен. Той държеше внимателно ръката на заслепяващата Риза, облечена в искряща нежна златна рокля. До тях бяха оставили Елийн с Джо, които не носеха кой знае какво, по-скоро бяха в строгите си "униформи" от кулите, с което щяха да привлекат повече внимание към себе си. От другата страна Хавок допушваше трескаво цигарата си. Русата му коса беше зализана на една страна някак доста комично.
Всички се бяха пръснали по мисиите си, дори Ямада. А тази тук... беше мисията на Ишин.
Рой, Риза, Джо и Елийн, щяха да служат като отвличащи вниманието за бала в огромното имение на богаташа, който държеше Аврора в затвор.
Затворът на Аврора представляваше злобно извисила се куличка, надупчена отвън с шипове и загрозяваща цялата иначе приятна сграда.
- Ама тоя наистина се е постарал яката. - беше коментарът на Хавок, изпълнен с презрение.
Малко по-рано Ишин, който от дни разнасяха в безсъзнание напред-назад, внезапно се беше пробудил, когато стигнаха земите на имението. Събудил се беше в огън и вятър, дрехите му се бяха сменили в миг и русият изчезна безследно по посока на кулата. Джо им беше обяснил, че Ишин е усетил половинката от душата си и беше отишъл да я направи цяла. Такива като него се нуждаеха от половинката си, за да придобият контрол над уменията и същността си. Затова в момента той беше един неуравновесен дух. Зависеше от Аврора, за да стане отново Ишин. Затова и беше бил в кома до момента на приближаването им. Онизука беше тръгнал след приятеля си.
Рой се беше разтревожил от възможността да стане нещо ужасно... но нямаше как да разберат предварително.
- Била ли си на бал преди? - замислено подхвърли Рой към Елийн, докато изчакваха да бъдат поканени да влязат, така че да обявят имената им. Не я погледна, за да разбере кима ли му или не.
- Не е много забавно - измърмори Хавок като коментар.
- Джо може да танцува само валс.
- Повече от достатъчно. Само в книгите се случва всички да са заслепени от нечие танго...
- Обикновено твоето, Рой.
- Млъкни! - чернокосият замислено погледна Риза, която кимна съгласяващо и добави вместо генерала:
- Сега сме на гости на най-съвършената танцьорка, която познавам. Надявам се само все още да е достатъчно щастлива, за да танцува.

//Джо иска да види физиономиите им, когато ги представят като г-н и г-жа Мустанг

- Аз... не мога да танцувам. - прошепна тя, осъзнала колко безполезна се беше оказала в това отношение. - Но съм чела книги и мисля, че знам как да се държа. Бих могла да баламосвал някого със сладки приказки, докато останалите се наслаждават на нечие великолепно танго. - продължи с намек за усмивка на лице.
После един добре облечен господин ги поведе из масите до друг добре облечен и особено дебел господин, за да ги представи пред него.
- Господин и госпожа Мустанг, сър. - елегантно се поклони онзи, който ги представяше.
Елийн уж случайно се загледа в Рой и Риза, за да види реакциите им.

Хавок щеше да се пръсне от смях, макар че елегантно се беше извърнал настрани. На Джо обаче нищо не му пречеше да се ухили със задоволство.
Самият Рой почервеня изцяло, колкото и да се опита да го скрие и да запази неутрално изражение. Обратното, Риза сякаш разцъфтя като цвете помилвано от слънцето и не можа да скрие своето удоволствие. Всичко това докато и двамата правеха реверанс пред домакина.
- Надявам се, че старите вражди са забравени - успя да каже Рой, макар и гласът му да потрепери. Изражението му не подсказваше да си вярва. Домакинът им ги мразеше, защото бяха част от приятелите на "противното малко момче, което задяваше дъщеря му"
- Значи вече сте се сгодили - гласът на домакина беше гнусно лигав и изпълнен с презрение. На което Рой отвърна със завидно самообладание, поставяйки и другата си ръка върху тази на Риза. Не беше много ясно дали за да я въздържи от нещо или за подкрепа пред "страшния чичко". Зависеше от тълкуването на последния.
- Съдбата винаги събира онези, които е решила.
- Заплашваш ли ме? Затова ли си довел със себе си този хилав пазач? - посочи към Хавок с отвращение и очите му се преместиха към зеленокосия, който... му се поклони почти изящно.
- Аз съм лорд Жерар ди Стефано, сър. А това е Елийн Лайт, пазителка на знанието. Ние сме дошли тук... за да отсъдим, сър.

Тя не посмя да метне на Джо поглед в стил "нужно ли е да правим подобно първо впечатление?", защото прецени, че той си знае работата. Въпреки това направи опит за приветлива усмивка, но после видя, че няма признаци опитите й да се оценят и стана отново сериозна.
Какво ли правеше Ишин през това време?

- Младият Стефано е мъртъв - изсъска дебелакът с омраза в гласа по посока на зеленокосия. Не го одобряваше, особено заради цвета на косата му. А и беше предател на потеклото си, на което сега се осланяше. - Нищо не можеш да отсъдиш ти, момченце. Да не говорим, че говориш нелепици. Никой за нищо не може да ме осъди.
- Е... ще видим. Госпожице Лайт, нека да опитаме пунша - Джо  подаде ръка и уж високомерно я поведе нанякъде. После добави тихо, така че други да не ги чуят - Ишин се сблъска с магически прегради около затвора. Мерзавецът явно е обградил дъщеря си с магия, когато е станало ясно, че бракът по сметка не се е получил. Страхувам се, че това място може да бъде разрушено пред яростта на суровия магьосник.

Ишин не осъзнаваше кой е, но магията и импулса го водеха напред по коридора. Не знаеше, че бива следван от приятели и врагове. Вероятно нямаше да различи дори Онизука, който не смееше да го настигне.
Коридор, опръскан с кръв и влага. Помнеше, помнеше, помнеше...
Помнеше за какво е дошъл. Трепет, светлина в края на тунела.
Нещо щеше да се промени. И горко на онзи, който застанеше на пътя му точно в тези мигове.

- Какво? - тръгна да се стъписва Елийн, но после се постара лицето й да изразява спокойствие, понеже не се знаеше кой може да ги наблюдава точно сега. После продължи с по-тих глас. - Но... това означава, че трябва да изкараме всички тези хора навън. Помислили сте за това, нали? Може да се случи всеки момент... хората трябва да имат време да отидат на безопасно място.

- Не мога да убедя хората тук да ми повярват. Аз съм отритнат от средите им много отдавна. Говорих с Рой и той обеща да вземе мерки... но не го видях да прави каквото и да било специфично нещо. Затова съм притеснен. Може би... Джо смята, че това е първото голямо изпитание на 40-те. Ако Джо греши за тях... не ми се мисли.
После зеленокосият се спря силно объркан и дори я накара да се върне с него няколко крачки назад покрай една колона. Зазяпа се в залата. Към някого. Към...
- Безумни формули, Джо явно не греши все пак... ако това е дело на 40-те.
В началото тя не знаеше накъде гледа зеленокосият, но скоро успя да види въпросния човек. Понеже беше облечен в кимоно и държеше лула. Косата му имаше цвят на злато. Беше бос.
И гледаше весело към тях. Сякаш ги чакаше да го забележат. Кимна им, когато продължиха да стоят заковани на местата си.
- Ветера... Той е чичо на Ишин... Не е възможно да е случайност.
Приближиха го някак предпазливо все пак. Русокосият не помръдваше, но ги следеше с весели очи. Иззад полите на кимоното му понякога се подаваше личицето на едно много, ама наистина много дребно момиченце с две руси опашки и проста розова рокличка. В едната си ръка държеше меченце. Криеше се от Джо и Елийн.
- Ветера, Ветера, какво означава това?!
- Двамата изключително много си отивате заедно, Джо. Приятно ми е, госпожице.
- Джо не пита това! - беше първото му напълно реално смущение, което си позволяваше да покаже. Опита се да го замаскира с посочване на хлапето зад русокосия. - Кой е това?
- Елисия Хюгес Маес, моята дама на бала... страхувам се, че Мустанг-младши има с какви връзки да те изненада, нали? Не бива да ни виждат, че си говорим. Защо с твоята дама не потанцувате? Ти би могъл да я научиш?

//Много малко от героите на Създателката имат стандартни презиме и фамилия. Традицията е детето да взима името на баща си за свое второ и фамилията му. Ама бащиното без никакви надбавки, добавки и прочие, мдааа. Джо харесва това. Но е неприложимо за Жерар-младши. Жалко... Но защо пък не? Жерар Жерар Стефано-младши, джоджоджо...

\\\Мамо, как го търпиш тоя... я си признай, нали ти е казал, че те съветва да не се жените...

//Джо й каза, че иска ти да си Аменхотеп, но Елийн, Елийн никога не чува! Млъкни и отивай да работиш, антикварче!

/Ветераааа! *-*
- О, ние може просто да се отдалечим... - после си помисли, че танцуването е хубава възможност да не личи с кого говориш в тълпата. - И Джо наистина да се пробва да ме научи. Здравей, Елисия. - усмихна се после на момиченцето и реши да не пробва да говори с нея повече, защото не чувстваше увереност при разговорите с деца.
Всъщност беше доста приятно изненадана от развоя на събитията. Щом този Ветера е чичо на Ишин, значи и той беше магьосник и то достатъчно опитен, тъй като беше по-възрастен и...
Докато се отдалечаваха й просветна и прошепна на Джо:
- Стой, той не каза ли... Хюгес Маес? Сигурна съм, че "нашия" Хюгес имаше подобна... фамилия?