Елийн и 40-те

- Кой? - объркано попита Елийн, запленена от последната мозайка. Беше така съвършена, беше толкова пленяваща и сякаш жива. Невероятна! Беше като образ от някоя книга, като например онази, която бе написал Кейст... - Не... този ли е? Господарят на Дорадо?
Тя се доближи до мозайката, за да огледа по-добре изображението. Разбираше защо Ямада е така омагьосан.
- Невероятен е...

- Надежда... - промълви Джо, загледан в изкуствените, но и живи очи на рисунката от камъчета. Той познаваше този... драконид... но не беше предполагал. Никой не можеше да знае, да предположи, да разбере. Та това беше... толкова нереално. - Затова името му... е такова.
- Така е. А това тук е доказателството за произхода на драконидите и хората. Не биваше да влизате тук. Двамата никога няма да ви позволят да излезете с това познание. - Муртаг сложи ръка на образа на Господаря на Дорадо, сякаш го посочваше, илюстрирайки думите си.
- Но ти...
- Аз... съм племенник на това същество. Да, с нечиста кръв, по-скоро човек, но все пак част от семейството му. Аз не бих полудял от това знание. Но ще трябва да се погрижа за вас. Съжалявам.
- Ти си жрецът. - Ямада се окопити изведнъж и присви очи по посока на Муртаг, който се намръщи неразбиращо.
- Какво?
- Жрецът, от който Кейстръл твърди, че е получил вдъхновение за книгата си. Бил си ти. Значи Кейстръл знае. Обясни ми, ако обичаш, с какво право ще се "погрижиш" аз и Хюгес да не знаем. Или който и да било от братята ти по оръжие.
- Яма, това защитната ти реакция ли е?
- Мислиш ли, че за толкова години съм придобил нормално чувство за хумор. Дойдох тук, защото те повикахме, а ти не дойде. Сам ни допусна до това място и сам пожела да ни кажеш. Не можеш да отнемеш това, което си дал доброволно.
Двамата започнаха да се мръщят един срещу друг, сякаш водеха невидим разговор. Накрая лилавокосият отстъпи първи, странно защо ли. И избра да тръгне от по-безопасната линия.
- Кейстръл не знае нищо за всичко това. Да, разказвах му, докато се възстановяваше от... от онази болест, но му разказах само това, което и учителя би му казал. Нещата са различни. Този път няма да ти позволя да ме баламосаш, Ямада. А и вашата съдба не зависи изцяло и напълно от мен. Затова казах, че съжалявам. Крилатите ще решат. Просто предварително знам кое ще е решението им.
- О, имаш предвид Ремо Дорадо и оня твой приятел Кевин, предполагам... както и да му е истинското име - весело подхвърли Хюгес и повдигна рамене - Аз чух, че ангелите са по природа честни и добри.
- Ти знаеш... - Муртаг не беше сигурен какво знае Хюгес, но беше достатъчно изненадан, че очилатият изобщо може да говори за ангели с такава свобода.

- Явно е, че повечето тук знаят повече, отколкото са предполагали останалите... Поне можете да сте сигурни, че аз си нямам и идея. - което, всъщност, й се искаше да промени поне мъничко. Но както и да е. Надушваше, че ситуацията става напечена. Може само така да й изглеждаше, но Яма и Муртаг засега не се спогаждаха, а пък Хюгес извади тайния си запас от знания, които май не се харесваха на Муртаг. Като че ли Джо беше този, от когото най се очакваше да е навътре с нещата, освен лилавокосия, разбира се. - Така че едва ли е нужно това знание да се... хм... премахне. Е, ако решите, че ще ми навреди, нямам против...
Едва ли наистина нямаше нищо против, но...

- Момиче, може още да не го осъзнаваш, но това, което видя току-що, е историята на живота ти. Съмнявам се просто да те остави каквато си.
- Муртаг, груб си с господарката!
- Гос... Ямада, какво е станало с теб? - лилавокосият ставаше все по-сащисан от... но той всъщност не ги беше виждал от онзи фатален ден насам. Нито Хюгес, нито Ямада, нито... никого. Беше избрал съпругата и децата си и другите бяха уважили това, но нямаше да му простят абсолютното му неотменимо решение да не ги вижда.
Затова бяха дошли да го видят те.
- Пораснах. Нещо, което ти никога няма да успееш да направиш.
- Джо смята, че това твое изказване трябва да послужи за "мирни преговори". Да речем на чаша чай. - помирително се намеси зеленокосият. Той изучаващо разглеждаше мозайките досега и явно си правеше някакви свои си изводи. Но за едно щеше да остане непреклонен. - Чаша чай извън пещерата, казва Джо. Нито ангел може да ме промени повече, отколкото съм променен сега, нито самият твой дракон има правото да отнеме каквото е дал. 40-те трябва да знаят, щом е писано. Елийн и аз... вероятно същото. С времето ще разберем защо.
- Не съм чувал да говориш смислено. Защо да ти вярвам? - нападката на Муртаг беше неопределимо злобна, но зеленият само се ухили.
- Защото лудите имат своята неоспорима логика. Джо ти предлага, ако много държиш, да питаш своите ангели и те ще ти кажат същото. Другата ти опция е Джо да те набие за запознанство. Джо пък е чул, че така по-лесно намираш приятели.

- Не е редно да се биете... тук. - съвсем умишлено направи паузата, за да наблегне на онова "тук". Може би имаше полза от някой и друг пердах. Тя не беше почитател на този метод, но смяташе, че в някои случаи не е лошо да се прилага. Особено, ако щеше да има полза от него, а тя го подозираше.
Излязоха бързо от пещерата и наистина не се стигна до бой вътре. Тя очакваше хапливия разговор, или какъвто и да се водеше този разговор, да продължи в същия дух.
- Може и да бъркам жестоко, но това, което видях вътре е твърде... нелогично. Да, безспорно е красиво, изящно и магическо, но... да бъдем потомци на някакъв си дракон... цялата тази приказна история не пренебрегва ли всичките ни знания за света досега? Трудно ми е да повярвам истински в нещо такова, колкото и да е магнетично.

/Елийн се сети, че това не й е другия форум и тук трябва да се усъмни във фантастичното, а пропусна в предните постове. Дано е замазала положението!

- Това е, защото никога не... сте виждали Него. - много дълго време се поколеба дали да използва официален тон, но го направи, когато се пребори с Ямада в битката с погледи. Каквото и да си казаха, май не беше приятно. Хюгес поклати глава с досада.
- Истината е, че едва ли е останал човек, който ще повярва. Това е като приказка, да не се лъжем - реши накрая да сподели очилатият. - Не, че го отричам, но сляпата вяра не води доникъде.
- Кажи го на религиозните, Джо би искал да види това.
- Те ще се побъркат от кеф, ако видят това...
- Муртаг? - неусетно се бяха промъкнали сред храстите и дърветата... за да излязат на една много добре поддържана ливадка, срещу една много спретната къщурка. Та той живееше на няколко крачки от пещерата!
Пред сградата жена в синя рокля, с черни коси, развяващи се на вятъра и очи като морето, държеше леген с прани дрехи. Изглеждаше притеснена и нащрек, докато не разпозна чертите на Ямада и Хюгес. Те двамата й се усмихнаха сърдечно в същото време.
- Здравей, Ризел. - кимна й Ямада, макар че Муртаг продължи упорито по пътечката и си влезе направо вътре.
- Ти си се опитал да ги изгониш! - възкликна очевидно съпругата му, докато той минаваше покрай нея. Явно Ризел си я биваше в четенето на изражения, особено тези на лилавокосия. Остана изпълнена с яд да зяпа затръшнатата врата - Не мога да повярвам! Защо всеки път се държиш така?!
- Боят с тоягата не му е бил достатъчен, Ризел. - повдигна рамене Хюгес с най-миловидното си изражение и пое инициативата да запознае жената с Джо и Елийн - Това е Ризел, която е разумът на нашия приятел Муртаг. Ако искаме да постигнем нещо, препоръчвам разговор с нея... абе, защо Муртаг сам ни даде оръжието в ръцете...

- Може да ни предизвиква да го убедим. - подхвърли тя, след като си размени любезности със съпругата му.
А може и да искаше да бъде убеден, но не и да се предаде лесно...
Очевидно беше посветил живота си да пази тази пещера, която беше пълна с древни рисунки (доказателство, че набожните не бяха от вчера). И имаше смисъл, защото фанатичните твари наистина биха се побъркали от кеф, ако знаеха за съществуването й. Обаче разберат ли, навярно единствено биха привлекли повече хора към себе си. Тя не виждаше как по друг начин биха използвали знанието за тези приказни рисунки. Струваше ли си Муртаг да продължава да пази тук?

- Той винаги прави това - изръмжа тихо Ямада, но после се огледа, преценявайки мястото. Сигурно накрая го одобри, защото кимна ведро на Ризел. - Благодаря ти, че си се погрижила така за него.
- А кой друг? - усмихна се чаровно жената, след като се порадва на Елисия и й каза къде да намери децата на Муртаг да си играят. Никой не се учуди, че има деца, макар че по учуденото изражение на Хюгес можеше да се отсъди доста. - Все пак ти му липсваше, Ямада. Другите също. Макар че...
- Никога няма да си признае. Знам.
- Джо може да започне битката.
- В никакъв случай! - побърза да го пресече Ямада в един глас с Ризел.
- Заповядайте на чай. Така започва всичко. Винаги.

- Сигурно нямаш гости често. - подхвана темата Елийн, защото вървеше заедно с Ризел. - Не ти ли е малко самотно, въпреки семейните грижи?
Тя успя да се почувства като у дома си, докато вървяха към къщата, без да има особена причина. Ризел я предразполагаше да се чувства уютно, а очевидно и останалите я харесваха. Всъщност самата къща беше много спретната и хубава.

- За разлика от Муртаг, аз поне имам социален живот - каза го с нотка на хумор, очевидно с Муртаг бяха възприели връзката си по-свободно. Можеха да се шегуват един с друг, без да се нараняват с по-жестоки думи. - Недалеч от тук е местното поселище. Аз и децата ходим там редовно. Муртаг просто е...
- Идиот затворен? - предложи Хюгес, оглеждайки се вече в къщата, очаквайки лилавокосия да му отговори от някъде.
- Точка за теб, Хюг. - светна чернокоската и ги настани в една слънчева всекидневна, докато се разшета наоколо.
Джо се забавляваше да оглежда странните предмети из стаята, Ямада беше леко мрачен.
Ризел им сервира доста бързо, без да губи доброто си настроение.
- Има и нещо друго - продължи тя отговора си по най-естествения начин - Дълго време живяхме трудно и сега спокойствието на отшелническия живот е като лек за нас. Или по-скоро за него. Аз израснах като отшелник и съм свикнала. Родена съм в планината Динзел.

- Динзел... къде беше това? - намръщи се Елийн, "преравяйки" собствената си библиотека от знания по география, където с учудване не намери нищо. Значи не беше чувала за подобно място. Не, звучеше й познато... Ох, толкова объркващо беше! Откъде познаваше това име?

- Планините острови, съградени от лед, в далечния западен край на света - услужливо се обади Ямада, за първи път, откакто бяха в къщата. Хюгес не се интересуваше от неговата мрачност, а Ризел сигурно беше свикнала с такива хора, така че май той сам реши, че не иска да страни.
- Джо смяташе, че не са населени - но очите му просветнаха така, сякаш знаеше точно обратното. Сръбна си чай.
- Много малко хора предпочитат да живеят в толкова сурови планини - услужливо се хвана на въдицата Ризел. - Според легендите ни, ние сме наследници на първите прислужници и аристократи, живеели в изоставения дворец на върха на Динзел. Никой не знае какъв точно е бил той.
- Хм? - Джо вдигна вежда. Тя или наистина не знаеше, или много умело прикриваше истината. Беше съпруга на един от синовете на Дорадо, който пазеше пещера, пълна със старо знание. И беше от Динзел!
- Поне едно е сигурно... хората, израснали в леда, са родени водачи - нехайно подхвърли Хюгес, незнайно с каква цел - Да вземем Рой за пример... ледът го е ошлайфал от всякъде.

- И Рой ли е от там? - продължи със смайванията си Елийн. Явно всички бяха решили да й споделят интересни факти днес. Което, разбира се, беше много хубаво. - Сетих се, че Динзел се споменаваше в едни древни текстове... и бях останала с впечатлението, че там няма хора. Тоест, че планините са обитавани, но не от хора...

- Дядото на Рой е от там. - махна с ръка Ямада - Баща му предпочита топлите места. Разбира се, запази къщата си в планините. Рой обаче не я е посещавал от години. Иначе наследниците на планината, то си им личи. Всичките са предимно чернокоси, със сини очи.
- Нищо, че чак сега виждаме сините на Рой - ухили се Хюгес.
- Древни текстове - замислено се усмихваше Ризел, пренебрегвайки ухиленото изражение на Джо, който май умишлено си беше замълчал. - Е, сигурно става дума за двореца на върха. Спомняш ли си нещо интересно в тези писания? Любопитно ми е какво мислят авторите от отвън... макар че ние самите нямаме много автори, де.

- Ами... - поколеба се тя, чудейки се откъде да започне. Всъщност не знаеше особено много факти. - Често фактите са доста несвързани и противоречиви, но е възможно да са и съвсем верни, само че да се отнасят за различни периоди от време. Някои смятат, че там е имало ангели, други, че живеели някакви нечовешки същества като демони, които имали контрол над студа и затова там било вечна зима.
Елийн спря, замисляйки се отново. Наистина ли се знаеше само това за Динзел?
- Когато Кулата на знанието изпраща своите пратеници, за да събират сведения от различните краища на света, често пратениците, които са опитвали да отидат там не са се връщали. Затова и не се изпращат вече, както и на останалите острови, които се населяват от нечовешки същества.

- Странно е, че не сте обявили "война" на тези местенца - замислено каза Хюгес, без да отдава значение толкова на проблема, колкото на онова, което го беше развълнувало в този миг.
- Но защо да обявяват? Те сами са си отговорили на въпроса - весело се усмихна Ризел и им наля по още малко чай - Факт е, че съществуват нечовешки същества на този свят, дори и да са човеци по форма, външен вид. Щом те не искат да бъдат обезпокоявани, значи не е нужно да бъдат... жертва за науката, безспорно, но пък безопасно за всички... предполагам... Да. В Динзел живее род на Зимни демони.
- Зимният демон е създание на леда - Ямада за първи път сякаш се отпусна. Той определено познаваше някое от тези същества. - Не толкова създава зимата, колкото живее с нея. Митично създание, също колкото и русалките и прочие. Доколкото аз съм чел собствените ви енциклопедии, доскоро се вярваше, че всичките са измрели.
- "Измрели" като нас. - този глас беше плътен, дълбок и топъл. И принадлежеше на същество, което накара Джо да скочи на крака, Ризел да зяпне изненадано... Ямада и Хюгес бавно да се изправят, а Муртаг да долети със светлинна скорост от горния етаж. Защото съществото разнесе със себе си аура от топлина, дъх на мед и люляк и... чувство на абсолютна доброта.
Защото то... беше човек... С коса и очи в шоколадово кафяво, облечен в роба в бяло и лилаво. Но онова, което го отличаваше от хората, не беше простото му излъчване. Бяха крилата.
- Хиляда демони! - посочи го Джо, изведнъж пребледнял - Ти! Ти, ти, ти!
- Вместо "ти" можеш да ми викаш Кевин, Жерар - кафявите очи се спряха най-вече на Муртаг и нещото се усмихна широко. - Липсваше ми, приятелю.

- Приятел? Ама, ама... ама... - като навита на пружина не се усещаше, че повтаря Елийн, почти като Джо. Устните й трепереха, защото виждаше същество от древните рисунки, древните текстове... нещо, което беше просто част от митове, напълно немислимо, нещо, в което беше напълно смехотворно да вярваш, предвид съвременната наука и техника. И все пак го виждаха всички! То не трябваше да бъде част дори от онези странни, нечовешки същества на безлюдните острови, просто... не би трябвало да съществува. И все пак...

Муртаг беше единственият, който можеше да се движи, очевидно. Ризел със сигурност познаваше този Кевин, но определено не го познаваше като... нещо с пера. Ямада и Хюгес имаха същите физиономии. Джо беше на границата на своята лудост, от която така успешно беше бягал седмици, седмици, седмици...
В един миг Кевин вече беше просто обикновен млад мъж, облечен в кафяво и зелено, цветове, подбирани предимно от ловците. Кройката на дрехите му беше в същия стил. Сякаш онова, другото, беше сън. Чак тогава Муртаг най-после намери някакви думи.
- Ти се върна... - беше най-близкото до абсолютната радост, която бавно започна да се изписва по лицето му.
- Да. - кафявите очи се спряха на непознатите в стаята, след като по някакъв неопределим начин изпълниха Муртаг с радост - Светът вече се е променил. Техниката може да живее с нереалното... но ако ви е по-удобно, нека си представим, че аз съм просто едно от съществата, които умеят да разсъждават, но са различни на външен вид. Това успокоява ли ви?

Елийн трябваше да си признае, че нямаше как да се уплаши от този тип. Просто не я предразполагаше към тази емоция, дори със странните си криле и вероятно доста силната си, скрита магия. Но дори когато той премина в човешка форма, не можеше да забрави случилото се. Просто шокът не искаше да отмине толкова бързо. Затова и се приближи по-близо до Джо* и загледа странното същество със смесица от подозрителност, недоверие и недоумение. Това, че Муртаг явно го познаваше, а вероятно и останалите бяха по-информирани от нея, нищо не означаваше. Какво правеше това същество тук?!

//Ъ... Първа възможна причина: Джо е най-близо до Елийн! Втора възможна причина: по навик от другия форум

- Предполагам, че отговорът е "да" - повдигна весело рамене онзи, когато никой не му отговори, освен Ризел, която закърши ръце, сякаш се опитваше да изрази нещо. Кевин сигурно я разбра, без да се налага да чува думите й. - Идвам с молбата на Джо, зададена от още едно лице. Към теб, Муртаг. И идвам аз, защото всички знаем, че няма да откажеш на мен. Всички очакват 40-те да се съберат при Кулата.
- О, има си хас да не тръгне сега... - внезапно се отърси Хюгес от изненадата си, макар че до него Ямада още беше нащрек и изглеждаше нервен. Кевин, Муртаг и Ризел знаеха защо. Последния път, когато се бяха събрали тримата в едно помещение, розовокосият едва не беше умрял. Макар че тогава беше имало и други фактори. Отделно, цял живот Ямада и Кевин трябваше да си поделят приятелството на лилавокосия, противоречив човек.
- Джо държи да чуе името на носителя на съобщението, за да прецени дали да му вярва - ухили се зеленото, макар че не изглеждаше да предизвиква злобно. Просто беше... притеснен. Според легендите имаше редица ангели. Не всичките бяха добри.
- Искаш да чуеш моето име? - изненада се кестенявият. По традиция ангелите никога не споделяха истинските си имена, а използваха онези, които им бяха дадени от хората, които ги бяха отгледали. Говореше се, че ангелите изоставят децата си, или яйцата си, или каквото там бяха, и добри хора се грижеха за тях, докато ангелът достигне нужната възраст, за да разбере какъв е.
- Да, Джо смята, че е нечестно, защото ти знаеш неговото име, а Джо не знае твоето.
- Знаеш, че не мога да направя това.
- Алемаро. - тихо ги прекъсна Муртаг и Кевин го погледна леко обидено - Това е Алемаро. И е прав... мисля, че не мога да откажа, дори ако трябва да скоча в някой вулкан.

Елийн реши да премълчи информацията, която изникна в главата й, когато чу онова име. Алемаро... сериозно? Значи тези свръхестествени същества, ангелите, все пак съществуваха? Ако хората в Кулата на знанието узнаеха, то това щеше да е същинско откритие... е, нямаше да помогне на никого, пък и... велико знание, кой щеше да й повярва? Учените винаги искаха доказателства. А и да го представеше като теория, това с нищо нямаше да промени нещата... Сериозно ли мислеше за себе си в този момент?!
- Вие... вие откъде се познават с... - тя не завърши изречението. Все още изглеждаше като уплашен заек зад Джо.

Кевин въздъхна, след като спряха да се гледат лошо с Муртаг. Имаше доста ясно изразени емоции, или просто не умееше да ги скрива. Беше открит човек... ъъ, ангел.
- Бях осъден да се прераждам много пъти в смъртния свят - на всичкото отгоре и беше искрен. - Последното ми прераждане беше в дом на горските ловци Ру Уин, които ме нарекоха Кевин. Сприятелих се с Муртаг, докато бях "дете", а той - ученик на Накамура. По онова време 40-те живееха в затънтения си лагер, който се оказа близо до моя дом. И тогава той си беше инат и в началото странеше от останалите момчета.
Муртаг вирна инатливо нос насреща му.
- По-късно... е, той се оказа родственик на онзи, за когото научихте в пещерата, а аз съм... ангел наблюдател на Тъмнината. Един бял ангел наблюдава тъмните избраници, а един черен ангел - светлите. Всичко в графа "хармония" е много объркано.

- Ти си нещо като... посланик? Не, а... шпионин?! - Елийн го загледа с други очи. Като човек от Кулата на Знанието, тя веднага заключи, че е възможно тези битки между Светлината и Тъмнината, за които говореше той, да е някакъв еквивалент на борбите за власт между хората... Поне на първо време така се опита да свърже нещата. Обикновено пазителите на знанието подхождаха към нещо ново със старите си запаси от знания, преди да си изградят нова представа за каквото и да било. - Ти част от 40-те ли си?
Той не спомена конкретно, но нали беше живял в близост до лагера им и Елийн не вярваше току-така Накамура да изпусне момчето... Освен ако не знаеше за него. Или предпочиташе по-човешки личности в сформирания си "отряд".

- Наречете ме както желаете. Предполагам, че и двете определения са отчасти верни. Не съм част от 40-те. Мисля, че ако бях, те щяха да реагират различно - посочи с кимване Ямада и Хюгес, които наистина изглеждаха малко резервирани, макар и Хюгес да беше положително настроен.
- Той не е наш враг. По-скоро дори е скъп приятел. - окопити се въпросният Хюгес, когато срещна погледа на ангела. Усмихна се. - Години наред сме били заедно в много неща, защото той беше част от лагера по един свой си начин. Но за всички ни е трудно, откакто разбрахме истинската му природа. Не, че ни е предал по някакъв начин, напротив, жертва много за нас... но нали се сещате - изведнъж някой да се окаже не-човек и то безсмъртен, особено в нашето време... Е, благодарение на него много от нас още са живи. Като Ямада например.
- Не желая да говоря за това - скръцна особено грубо розовият и погледна към Ризел, а тя на свой ред към Муртаг. Размениха си някаква мисъл.
- Предполагам, че рано или късно ще узнаят обаче - тихо каза последният.
- Муртаг по произход е... мелез - нерешително започна Ризел - Затова много трудно контролира същността си. На няколко пъти е бил на косъм да избие близките си. Кевин е бил този, който го е спирал. Ямада...
- Се сдоби с един бял перчем в главата, понеже се хвърли да спасява учителя си. За щастие, и двамата сме живи. - сопна се пак Ямада. Със сигурност това беше някаква тегава драма.

Елийн така и не се беше опитала да говори с Ямада, макар и да обмисляше как да започне още от разговорите си с Ишин. Но вече й се струваше, че от всичко това няма нужда. След като Муртаг едва ли не на магия промени решението си, щеше да има много поводи за разговори с Ямада... ако изобщо казваше повече от едно изречение за каквото и да било. Та дори и така да е, явно се разбираха без думи.
- Ти... ще ни последваш ли? Не може да си се явил тук само за... Тоест не, че намерението е безполезно, но наистина ли си тук само, за да убедиш Муртаг?