Мистериите накрая на света

Слънцето се скриваше във вълните и морето шумолеше нежно и тихо в далечината, отвъд стените на кулата. За тази вита кула, обвита от нежни, но и страховити мъгли, много малко хора знаеха. Тя бе скрита на острова на магьосниците, откъсната от останалия свят. Построена в свят на невероятни познания и мистерии, където нито един обикновен човек не попадаше случайно. Магьосниците бяха табу за света, но съществуваха. Беше невъзможно, да, но всъщност ги имаше.
Стаите на кулата, макар и да изглеждаше отвън тясна и неудобна, бяха широки, кръгли и уютни в своите златни, лилави, сини и прочие цветове предимно с тъмен фон. Часовници звъняха от време на време в тъмните коридори, където сякаш нямаше никого. Увивни растения красяха таваните. Готически предмети, които изглеждаха страшни, поставени в мрака, си съперничаха по красота с модерните.
В една зала, отрупана с книги, с огромни старовремски дивани и мебели, един човек внимателно държеше парче тресчица с пинсета и ръце в черни ръкавици, и се опитваше да го положи на правилното му място в двореца от клечки, който строеше на една маса. Беше тихо. Черната му войнишка шапка стоеше на облегалката на един внушителен стол в близост. Мъжът, защото това бе мъж, беше облечен с дълго бяло наметало, обсипано с войнишки обшивки, под което носеше стегната черна униформа. И въпреки този си внушителен военен вид, изглеждаше безкрайно нежен, може би защото гледаше с любов дървената конструкция и сякаш мечтаеше тя да стане готова.
Лампата, която светеше в ъгъла, хвърляше красиви отблясъци по странника. Той не беше нито прекалено млад, нито пък изглеждаше стар, по-скоро сякаш винаги беше бил на една и съща възраст, в своите 30, и щеше да остане така за вечността. Но косата му, вързана на конска опашка, за да не му пречи, докато работи, беше чисто бяла, като първия сняг, което някак объркваше сметките. Очите му бяха топли и кафяви, като дълго чакана есен, като очите на човек, който обича и когото го е грижа за нещо.
Всъщност не беше сам.
В най-тъмния ъгъл на стаята стоеше някой и жълтите му очи грееха с животински блясък, заплашително. Реално той даже беше спокоен, но не помръдваше, само наблюдаваше. Обичаше да мисли на тъмно.
До лампата стоеше още един жълтоок господин в изтупан костюм и четеше книга, макар че това изглеждаше невъзможно на тази светлина. Е, когато човек се загледаше внимателно, се разбираше, че за този тип светлината явно по принцип нямаше значение, понеже четеше книгата с ръцете си.

Мъжът с дървения модел на замък постави парченцето на мястото му и се усмихна широко. Усмивката му бе способна да разтопи всяко сърце, стояло в лед и милиони години.
Този човек се наричаше Хито Накамура Блек.
И чувстваше, че идва ден на промяна.
Такива дни се случваха рядко в живота, но той бе преживял три такива. От тях бе спечелил желанието си за живот, познанието си за отчаянието и дарът на любовта...
Но това бяха отделни теми.
Чакаше. Скоро щеше да разбере каква е промяната. Бе свързана с онези, които обичаше. В случая - с неговите скъпи деца. Неговото семейство. Знаеше, че няма как да е иначе.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Червенокосият стоеше на палубата на кораба в меката златиста светлина на залеза и се дивеше на гледката пред себе си. Трябваше да вдигне глава, за да погледне към върха на кулата, защото вече се беше приближил твърде много, за да я обхване с поглед от далече. Тя по нищо не приличаше на Кулата на знанието. Не само заради мъглите, с които беше обвита. Тя толкова се различаваше от всичко, което беше виждал по другите острови.
Червенокосият бързо задържа шапката на главата си, за да не бъде съборена от внезапния порив на вятъра и подръпна наметалото, с което се беше загърнал. Не беше студено, но пък вятърът можеше да бъде коварен... а и слънцето залязваше.

Във витата кула цареше едва доловимо вълнение, защото само вътрешен човек можеше да го усети с цялата му сила. То бе породено от странните събития, случили се неотдавна и продължаващи да се случват. Първо беше целият онзи хаос с онези набожни хора, след това слуховете за 40-те, заради които един от учениците трябваше спешно да отиде да ги събере. Сега пък упорито се говореше, че не кой да е, ами самият им мистичен учител е в кулата. Никой още не беше видял доказателства за това. Делоис Рейли си мълчеше като гроб, а Рен Хил-херу не се беше появявал сред по-младите магьосници от цял ден. Синът на Рейли обикновено така или иначе никой не го виждаше. Останалите главни учители не знаеха нищо, а и беше малко вероятно легендарният Хито Накамура да се появи при някой от тях.

Рен Хил-херу стоеше на скалистия бряг и доскоро се забавляваше, хвърляйки камъни във водите, с надеждата да си изкара нервите на някоя русалка, която да дойде да му търси сметка, но такава все не се появяваше.
Вместо това на хоризонта се задаваше лодка, която му се струваше позната. Така че точно сега той стискаше замислено дългия си сребърен жезъл, готов за всичко, добро или лошо. Щеше да е почти невидим от мястото си тук за новодошлия, но винаги можеше... хм, да го стресне?

- Става студеничко. - промърмори червенокосият, когато забеляза движение до себе си с периферното си зрение. - Дано стигнем по-бързо, Верде.
Един човек със същата на цвят червена коса, но със сигурност напълно различен в друго отношение, кимна утвърдително.
Корабът все така продължаваше да се приближава, дори мъглите станаха по-ясно видими, а...
- Как да го разбирам? Този ураган за "добре дошли" ли е, или за "махайте се по-бързичко"? - скептично попита Ноар, подръпвайки несигурно шапката си.

- Може би е "представете се, както повелява добрия тон"? - сега бяха достатъчно близо, за да ги огледа добре. Не ги познаваше, не бяха от децата, които бяха прибирали колегите му или самият той.
Русият се качи на острия камък, който досега го криеше, за да го видят и непознатите. Може пък и да ги беше виждал. Имаше много неща, които магията криеше от него и му показваше в определени моменти. Нищо от това обаче не пречеше да е внимателен. Случайно беше дошъл тук, за да бъде спокоен сам... случайно? Кой знае... Може пък инстинктът му да го беше довел.

- Заряда да ме тръшне... - промърмори Ноар. Ама този наистина умееше да управлява стихиите. Или за тази цел му помагаше странният жезъл? Имаше си време за всичко, щеше да разбере. - Както кажеш. Аз съм Ноар Акари, физик, изследовател със скромни познания, но с огромен късмет, като гледам Кулата. Надявам се да продължавам да имам късмет. Ти на какво мнение си? - попита червенокосият, все едно се информираше за времето.

- На мнение съм, че изчисленията ни и прогнозите, които ни доведоха дотук, ще ни направят страшно търсени... - промълви дългокосият червенокос, докато се опитваше да види върха на кулата, но не успяваше. Бяха ходили с Ноар на много места, но за първи път намираха нещо толкова невероятно и немислимо. - О, аз съм Верде, между другото. Химик и колега на този тук. Най-съкровената ни мечта беше да успеем!
- Тъй ли? - мъжът с жезъла каза това по-скоро ръмжейки. Определено не му харесваше, че са тук, въпреки че трябваше да ги поздрави за успеха. - Чудесно, браво на вас. Сега имате ли нещо против да се върнете на най-близкия остров и да пийнете чаша ейл, за да се самопоздравите?
- А с кого разговаряме? Все пак е малко неучтиво, разбирате ли...
Онзи ги изгледа с ярко лилави остри очи. Ама лилави, наистина!
- Рен Хил-херу. Кой съм няма никакво значение.
- Ей, чувал съм това, чувал съм го!

- По случайност съм го чувал и аз! - ентусиазирано вметна Ноар. - Сега, след като така и така се запознахме, защо да не пийнем с теб? Става тъмно и студено, сериозно ли искаш да тръгнем на път? След онзи ураган, дето щеше да ни изпратиш? Няма начин... поне не и начин, който да ни хареса. - поправи се накрая. Ама си търсеше боя едва ли не... Той си оправи отново шапката и му дожаля за Верде, който им спасяваше кожите.
- Не ти ли е интересно поне как стигнахме до тук? Не ни беше лесно, но пък се оказа възможно... сигурно ще те интересува, в случай че затънете в гости след време? - усмихна се червенокосият. Е, дори и да не доживееха да разкажат, някой друг щеше да открие пътя.

- Защо е нужно нещо да ви хареса, за да се направи? - а той беше цар именно на този начин на действие. Когато нещо ти се опъваше, само те предизвикваше да издребняваш и злобееш. Много от магьосниците не се бяха отървали от тези човешки черти. Рен беше успял само донякъде.
Колкото до бъдещето, пълно с туристи, гледаше скептично на това.
- Няма как да затънем в гости, докато вие не излаете някъде за откритието си, не е ли така?
- Не се ядосвай, Рен, аз мисля, че ще е много интересен разказ - този глас беше пропит с неподправена искреност и беше топъл като вятъра през лятото. Поне такова сравнение можеше да се направи, ако се вземеше предвид леда, който Рен представляваше.
Беше заговорил един мъж, който явно се задаваше по пътеката от кулата и беше попаднал на любопитната им среща. Мъж с бяла като сняг коса и военна униформа, черна като нощта. Никой не го беше виждал с униформа от поне десетина години. Дори когато учеше учениците си, по-често биваше забелязван с бяло кимоно. За да облече Накамура униформата си, трябваше да се случат някакви много важни неща.
Явно се бяха случили.
Но тези непознати вероятно нямаха представа кой е той, така или иначе. И да бяха виждали негови нарисувани образи из учебници, книги с мистерии или нещо подобно, нямаше да им заприлича на добродушния човечец, на който си даваше вид, когато хванеше някого да го рисува.

- Само да отбележа, - побърза да се изкаже Ноар - че ние не "лаем". Ние сме... как му се викаше на това, Верде? А, джентълмени. - с гордост заяви червенокосият.
После се зае с несравнимо по-любопитната и важна задача да зяпа новодошлия, на който всъщност трябваше да благодари, но или напълно забрави този факт, или предпочиташе да го пропусне поради някаква причина.
- Надяваме се, че ще ви е интересно, сър! - обърна на "вие", както всъщност не направи с Рен, но какво пък, може би чувстваше русия по-свойски. - Ще сме истински благодарни, ако ни пуснете да поразгледаме... тоест, да ни приютите в Кулата. Нали, Верде? - не забрави да попита накрая. Той си питаше и когато не говореше от името на двамата, но...

- Можем да предложим... ъ... несравними клюки за света навън. Сигурно ви е самотно тук, а? Каквото и да правите... - Верде размаха някакъв стар бележник, в който наистина записваше редовно това-онова. За всеки случай. Надеждата в очите му явно спечели симпатиите на белокосия, който се усмихна мило, сякаш той самият подаряваше близалки.
- Не знам за клюките, но ново лице в кулата никога не би навредило.
- Той няма да позволи. - изръмжа отново Рен, макар че по някакъв начин си пролича, че не му се спори с белокосия. Сякаш новодошлият му бе спечелил уважението някак си.
- Той допусна мен.
- Ти си ти.
- Извинете, това стана малко философско... поне на брега да скочим, а? Нещо лодката ни пропуска...
- Скачайте. Времената се променят, така че традиционалистите наистина няма да са доволни... но ние, аз и вие, сигурно няма да се задържим, така че Той ще разреши.
- Островът ли е "той" или е мистичната личност, която се надяваме да пораз... да видим? Прекалих ли с въпроса, Ноар, как мислиш?

- Не, в никакъв случай. - успокои го Ноар, все едно пък мнението му беше по-важно от това на домакините. - Той несъмнено е известна личност, особено след като даже му посветиха книга. Интересно, авторът й сигурно е някой запознат тип от Кулата? Както и да е, с радост ще го изследва... кхъм. Благодаря за гостоприемството! - усмихна се после, променяйки темата. Явно този път реши, че е прекалил. - И май трябва да се представим пак за белокосия господин. Аз съм Ноар, а това е Верде... вие сте Накамура?

- Както пожелаете. Много от познатите ми все още ме наричат просто господин Блек.
- Нима? - Рен повдигна многозначително вежди и се втренчи в бялата като сняг коса на отсрещния, който се постара с всички сили да наподоби обидено изражение, но по-скоро се получи като учител, който само те чака да се досетиш за правилния отговор.
- Фамилията ми наистина си е Блек. - Верде започна да си записва през това време - Какво значение има външния ми вид? Пък и някога си бях... Блек. Както и да е. За книгата "Господаря на Дорадо" ли споменахте преди малко?

- Аха! - весело го подкани Ноар, като хвърли и един одобрителен поглед на Верде, който предвидливо започна да записва.
Междувременно двамата слязоха на твърда земя, тъй де, до Рен и "черния". Не изглеждаше да има признаци да ги набучат на кол от някой близък отвор от Кулата.
- Ще се радваме да научим интересни подробности. Фен ли сте на книгата?

- Смятам я за една от шедьоврите на Черния ездач, откакто го срещам на пазара - любезно започна Накамура, който не даде никакви признаци, че знае кой е истинският писател зад псевдонима. Рен вътрешно се възхити на това, докато още напрегнато следеше движенията на непознатите, да не би да вземат те да набучат Накамура на кол. Може би беше невъзможно, предвид това, че Накамура беше Накамура, но белокосият имаше достатъчно белези, за да се притеснява човек.
Белокосият любезно даже се здрависа с тези типове!
- Описанията му и историята са поставени много добре. Съжалявам само за това, че прекъсва така внезапно. Недовършен шедьовър. Но може би ще дочакаме продължение. Докато пътувах наскоро всички се надяваха на това.

- Мисля, че незавършената част й придава достатъчно мистика, за да е чакана с нетърпение. - заяви Ноар, като всъщност наистина си го мислеше. - Вероятно това е и била целта. Ако съдя по думите ви, сигурно доста сте пообиколил, за да съберете впечатления? - сякаш между другото го подпита червенокосият. - А за описанията... значи те са взети от реални места в Кулата, а не са просто измислица? Ще е страхотно, ако мога да се почувствам част от книгата...

- Аз пък с радост бих се запознал със знаменитият мистериозен персонаж Ремо Дорадо - още по-дръзко заяви Верде, без изобщо да премери думите си. Накамура прие всичко това спокойно, макар че Рен завъртя очи.
- Не познавам толкова добре тази кула тук, макар че една-две зали са точно това, което видяхме в книгата. Може пък авторът всъщност да не е идвал никога тук, или аз да не съм открил каквото трябва. Колкото за "Ремо Дорадо"... не съм го срещал. Не пътувах чак толкова много, но може и така да се каже. Защо всъщност не влезем сега?
- Хито...
- Рен, гостите са мои. Не се сърди.

- Много мило от ваша страна! Шапката ми почти замръзна, ще се радваме да се стоплим. - усмихна се червенокосият на Хито и го последва заедно с Верде. Всъщност Ноар с радост би потормозил още малко Рен, само че предпочиташе първо да влезе в кулата, за да не би на онзи да му щукне да ги хвърли в морето. - Много хора ли живеят тук?

- Не знам - почти нехайно повдигна рамене белокосият. Той махна на Рен, преди да му обърне гръб, сякаш му даваше знак, че и сам ще си се оправи. Не, че знак беше нужен. - Познавам Рен и знам, че има брат, който май също пребивава тук, но не съм го засичал. Още двама-трима от по-старичките със сигурност също са тук. Имат си ученици. Дълга история.
- Това го нямаше в книгата...
- Нали казахме, че книгата е за друго място... или не казахме?

- А останалите домакини ще ни приемат ли добре, как мислите? - без следа от притеснение подхвърли Ноар, с надеждата да си извади някакви изводи за характера на обитателите на Кулата. Ако Хито не беше сговорчив на тази тема, щеше да пита направо, какво да се прави... може би дори ще се обърне към Рен? Той се палеше лесно и може би щеше да се изпусне! Но стига толкова оптимистични предположения... - Дали ще имат нещо против да се включат в нашия разговор... така де, да се поопознаем?

- Това не мога да кажа. Дали ще искат да говорят, имам предвид. Обикновено са сговорчиви, но винаги нещата стават по тяхно желание. Мога само да предположа, че ще се срещнат с вас... където и когато пожелаят.
- Говорим значи за мистичния господин "в среднощно черно", който се среща с мистичния крилат създател на Кулата... става все по-интересно!
- Мистичният крилат създател може и да не съм го срещал, но за другия мога да кажа "да". - реши да се изпусне нарочно Накамура и се усмихна с онази си усмивка, с която сигурно насърчаваше учениците си да се справят на картата, примерно. Верде изглеждаше много доволен и изпълнен с надежда, че ще го види... Ей, чакай...
- Но говорим за двама?
- Говорим за много хора, но принципно тук ставаше въпрос за Господаря на Дорадо... и неговия син, който почти не се мярка. Просто съм свикнал да ги споменавам в едно и също изречение, понеже си приличат.

- О... - Ноар извади своето тефтерче и надраска нещо вътре с докторски почерк. Не стана ясно дали го направи нарочно, за да никой освен него самия да не може да го разчете, или просто така си пишеше. После прибра тефтера във вътрешния си джоб и реши да мълчи засега, тъй като току-що застанаха пред вратата на Кулата и не искаше да се разсейва, за да запомни този паметен миг.

Беше точно каквато беше описана, отбеляза си наум Верде. Масивни две крила, изписани с тайнствени картини. Дърво и камък, невъзможни за поместване сякаш, отварящи се сами. Имаше руни, които щяха да отнемат години за изучаване за обикновените хора. Изрисувани странни крилати създания, вероятно в сцени от някаква тяхна си епическа битка.
Вратата не издаде нито звук, когато величествено се отвори към тъмнината. Хито може и да беше свикнал с това, но Верде едва се въздържа да не възкликне и да не се преклони пред това.
- Чудех се къде си. - плътен кадифен глас, принадлежащ на...
- "Портите се отвориха и Дорадо се преклони. Преплетени в едно, в този мъж, среброто и златото донесоха цвят в Кулата на крилатото момче. Сърма, коприна и нежно лилаво." - невярващо или питащо изрецитира Верде с перфектна интонация на човек в очакване. - Аз... ние... трябва... може ли?
Господарят на Дорадо се усмихна весело. Златните му очи изпод цилиндъра бяха очи на дива котка. Усмихваща се дива котка.
- Не е нужно да ми се покланяте, ако ме питаш това, млади Нед'джим. Направете го само ако чувствате, че е правилно. И младият Ака'ри, доколкото виждам? Тъкмо навреме за чаша чай.

Ноар, колкото и невъзпитан да изглеждаше понякога, знаеше кога трябва да се държи учтиво. А и точно сега си заслужаваше. Кога друг път ще има шанса да направи добро първо впечатление на господаря на Дорадо?
Докато се покланяха с Верде Ноар се възгордя, че се е оставил кораба да го люшка толкова време, докарвайки му главоболия. Всъщност, чувстваше се най-гордият и щастлив учен на планетата! Можеше да го пита толкова много неща!
- Господарю, за нас е чест да се срещнем с вас! - с отдаденост му съобщи червенокосият, като изгаряше отвътре да си извади тефтерчето.

- Удоволствието е мое - увери ги домакинът, който през това време явно беше разменил с Накамура някакъв жест или подобно, понеже белокосият усмихнато и уверено се насочи нанякъде, избързвайки несъмнено за да подготви нещо. - Заповядайте, преди интересът да е довел при вас една камара странни хора... или вие очаквате тъкмо това?
Той не очакваше отговор, просто го каза от вежливост.
- Как можем да се обръщаме към вас? - с надежда вметна Верде, преди да е станало късно за въпроса.
- В книгата не го ли пише?
- Вие не сте чел книгата?
Усмивката отсреща казваше "Не още, но скоро". Господарят се обърна, за да ги накара да го последват, когато тръгна по коридора, който беше избрал Хито.
- Някои ме наричат Магьосника. Други ме наричат Илюзиониста. Зависи от вас дали ще научите някое от другите ми имена.