Мистериите накрая на света

Ноар бавно си извади бележника, мислейки си, че може би за пръв път досега ще вземе да му потрябва наистина.
- Само по-бавно, ако може. - промърмори той, докато се чудеше къде си беше скътал молива... - И някое местенце за сядане...
Всъщност точно сега би се пльоснал и на пода, но така май беше неприлично.

- Вечно учени - засмя се кралицата на драконида. Но не изглеждаше готова да им разказва за живота си просто ей така. Това, че споменаваха нещо, не значеше, че то ще бъде обсъдено. И това също така беше един от най-дразнещите пороци на тези същества. Въпрос на търпение беше да комуникираш с тях.
Или имаше друго. Може би хората бяха отдавна забравили, че драконидите не бяха като тях...
Или...
Е, кой знае.
- Нека оставим за момента този проблем... - господарят на Дорадо изведнъж се притесни от нещо, после рязко вдигна глава и се огледа търсещо - Хил-херу... не виждам Хил-херу...
Веднага след споменаването на името ярка светлина "достави" в залата три личности, вкопчили се една в друга. Рус млад мъж и руса жена, които си бяха лика прилика и очевидно много се обичаха, но в момента бяха ужасени от внезапната промяна на положението си... и въпросният Хил-херу, в ръцете на момчето, напълно неподвижен и отпуснат.

Лицето на Ноар направо просветна. Умът му разбира се отчете, че трябва да се помогне на Рен с нещо, но тъй като с това се зае Господарят (не изглеждаше да прави нещо невиждано в опитите си да го свести и да разбере какво му е, затова червенокосият не насочи вниманието си към него).
- Искам да разбера как работи тази магия. Та вие се пренесохте! Невероятно! - сякаш забравил за братовчедка си и нейната вълнуваща история, той изгледа двамата преценяващо, все едно ги анализираше. И то с доста хищно изражение. - Вие ли го направихте? Не сте вие, гледате ме прекалено уплашено. Рен? Не изглежда в състояние. Значи е някой друг, а стига да разбера кой... Ей, предпочитам да ме гледаш уплашено, много-приличащ-на-Рен човеко. Не мисля да наранявам с каквото и да било момичето ти. Верде, тази реакция да не е знак, че вече е с всичкия си, преминал уплахата?
Всичко това го избълва на един дъх, но от разстояние, понеже нямаше доверие на тази непредсказуема двойка. Или по-скоро на русия тип.

- Ако си прав, то възстановяването му е изненадващо бързо, Ноар. Такъв шок не те спохожда на всяка крачка, че да...
- Кои сте вие?! - ядно ги прекъсна русокосият, после огледа онези, които се бяха скупчили около Хил-херу - господарят, господарката и Ним - и се намръщи още повече - Оставете баща ми на мира веднага!
- Баща ти? - Господарят слисано вдигна глава към момчето и сякаш се вгледа в него за първи път. - Има логика...
- Какво си ти, чудовище?
- Ъ, може би трябва по-леко... - Верде прецени, че нападките спрямо господаря и то директно, не са полезни за здравето.
- Ишин, говорили сме, че трябва да не изпадаш в нервни кризи, струва ми се. - Накамура. Беше придобил изведнъж властен, но и много благ тон, който не беше използвал досега. Резултатът беше, че и Ишин, и момичето до него, рязко се обърнаха към белокосия, който стоеше зад тях в случая и... бяха като за пред инфаркт.
- Учителю...
Накамура се усмихна.
- Гостите ни има на какво да се радват, наистина. Говорехме си за 40-те като че ли...
- О, майчице... - това беше възклицанието на русото момиче, което бе породено от... внезапната промяна в Господаря на Дорадо.
Това същество беше древно и магията около него го правеше чуждо. Досега може и да беше крил тъмния блясък на магията, но сега тя струеше от цялото му същество. По същия начин, по който описваха светците. В тази магия имаше намек за истински дракон. Гъвкаво движение на нещо незабележимо. Сенки...
А това дори сигурно не беше и съвсем истинската му форма.
В случая явно беше освободил част от тази енергия, за да я влее или кой знае какво в Рен, защото докосна именно него и определено нещо се случи.

- Велико знание, трябва да разгадаем забравената магия на тези дракониди! - впечатли се Ноар. - Винаги съм смятал, че магията е способна да се изменя и... ох, разкъсвам се, към кой да гледам?! Верде! Ти се заеми с...
Но Господаря на Дорадо очевидно бързо свърши, каквото и да беше правел досега. Дали Рен щеше да се събуди чудодейно, както си му беше редът?

Наистина стана така! Рен много, много рязко си пое дъх, сякаш досега не беше дишал изобщо, и отвори очи. Взря се неразбиращо в тавана, украсен с геометрични фигури. Беше явно объркан. Все пак... се завръщаше от смъртта.
После погледът му попадна на надвесилия се в този миг над него Ишин и успя да фокусира лицето му.
- Жив си, приятелю - одобрително си кимна Господаря, докато единият русокос колебливо се протягаше към другия, за да осъзнаят, че са заедно. Господарят беше доволен.
- Е това беше... - Верде вече почти заекваше - Господарю, предлагам ви живота си в замяна на това да остана тук завинаги.
- О, Верде, ти винаги си добре дошъл тук и без това. Ти също, Ноар.

- Ама наистина ли ни каните да останем? - зяпна от учудване Ноар. - Все си мислех, че има някаква уловка и накрая няма да ни пуснете, защото задаваме много въпроси, а вие решавахте да отговорите на тях... Не, че не бих предложил същото като Верде, но не очаквах такова... хм... гостоприемство? На какво се дължи то? Наистина ли не ви интересува кой узнава дори малка част от историята на това място и съществата, живеещи в него?

- Но аз ви вярвам - заяви господарят, с което сякаш изчерпи темата за себе си, оставяйки останалите безмълвни. Или не искаше да коментира тази тема отново, ако се считаше по това колко други хора живееха тук, или имаше нещо друго, което просто не искаше да им каже.
Типично... дразнещо...
- Ама Ноар, кой е казвал, че ние изобщо ще си тръгваме! - възкликна Верде в същия миг, изглеждаше адски развълнуван. - Всички тези проучвания тук ще ни отнемат години! Това е шансът на живота ни!
- Вие двамата сте наследници на земя, която е дълбоко свързана с мен и народа ми. - смили се над Ноар Господаря - Затова ви приемам на драго сърце тук. Повечето членове на семейството ми и близките ми ще се радват на присъствието ви. Дори Ремо.

- Вярно, че ще ни отнеме години, Верде! - просветна му на Ноар и той побърза да подкрепи колегата си. - Тогава, още по-добре, че ни приемате. Нямам идея как сме свързани с народа ви, но ще разберем в най-скоро време, в това съм сигурен. Така че, да си позволя да задам едно невинно въпросче.. защо точно братовчедка ни? Е, вярно, че е хубава, но как успяхте да се запознаете?

- Ама че той отговори, бе! - плясна се Верде по главата. Май двамата изобщо не осъзнаваха, че задават въпроси, на които сами си отговаряха. Сигурно им беше изключително забавно и никога скучно - Ние живеем в земите на неговия народ... поне ако съм разбрал правилно. Значи е ходил често там! Че как да не вземе братовчедката?
- Това хич не звучеше... мило - отбеляза сухо Ним, който се беше почувствал излишен при семейната сбирка.
- Ама, ама... - пребледня Верде, без да отрази зимния демон - Все пак, Ноар, разликата... разликата ме притеснява...
- Нима? - подсмихна се този път Семирамида, като нежно постави ръка върху тази на господаря, сякаш го спираше да говори. Да отговори точно на това. - Май в нашето семейство приемаме нещата по друг начин. Как е най-младата любов на Ная напоследък? Предложи ли й най-сетне?

- Братовчедке, откога си зодия пустинен скорпион? - стресна се Ноар, но тайничко се забавляваше със забележката на място. - Верде, какво ти пука, нали не му личи... А и безсмъртните един вид не са ли си вечно млади? Виж Ним, няма да му дадеш 20. Добре де, няма да намесвам други в темата...
Той използва следващия момент за един бърз анализ. Е, не можеше да се каже, че Господарят изглеждаше твърде млад, но пък така застанал до братовчедката, беше сякаш неделима част от нея...
Удивително е с какви глупости са способни да се занимават учените, когато имат прекалено много материал за изследване.

- Съжалявам. - побърза миличко да се извини Верде, макар че не изглеждаше да има нужда от това.
Ним изсумтя раздразнено, въпреки че все пак беше похвален.
- Времето спря за мен, когато бях на 27 - каза накрая.
- Че как така времето е спряло? - тъпо изръси Верде... забравяйки, че има братовчедка си и разни безсмъртни за противници в споровете.
- Когато някой от господарите прави някого безсмъртен, времето за избрания просто... спира. - весело повдигна рамене Семирамида, която досега се усмихваше за новата си зодия. - Оставаш такъв, какъвто си бил, когато си получил дара, докато господарите не решат друго.
- Бихме го направили за всички - засмя се тихо господаря - Но светът няма да е много хубаво място, ако постъпехме така.
- Уха... Като вампиризъм, Ноар!

- Вярно си е! То може и оттам да са произлезли тия приказки... Ей, я чакайте... - Ноар присви жълтите си очи срещу Семирамида много подозрително. - Братовчедке, много си хубава, сякаш изобщо не си се променила от последната ни среща.
Беше изречено съвсем сериозно и невинно, все едно не му беше ясно, че всички ще разберат намека и въпроса в него. Той обаче реши, в случай че подразни някого, да си има оправдание чрез двусмислието.

- Много ти благодаря, скъпи~ - реагира тя почти спонтанно, без да обръща внимание на обиденото изражение на Ним и развеселената физиономия, която правеше господаря от няколко минути насам. Господарката му го целуна, сякаш да му благодари за този вампиризъм.
- Хм... - стоически понесе това Верде и... се обърна невинно към Накамура. - Ами ти? Кога "времето" е спряло за теб?
- Бях на 34... - онези русите май бяха почти готови да се присъединят към тях, говореха си тихо, но явно разговорът приключваше. Това се случваше зад гърба на Накамура, който се беше присъединил към естествоизпитателите и техните жертви. - Но при мен е различно... Вещицата си правеше експерименти с мен. Поех твърде много тъмнина, която следваше да ме убие. Господарят на Светлината трябваше да се намеси, за да ме спаси... причината не я знам. Но побеляването на косата е знакът, че се е наложило да се постигне равновесие в мен. Имах и един такъв ученик... той пострада малко, но си спечели един бял кичур.
- Колко дяволски объркващо е! - оплака се Верде и поклати глава. Ним му се ухили по-скоро защото се беше изкефил на възклицанието.... и имаше два издължени вампирски зъба?! Уха...

//Абе, Ноар, не забелязваш ли, че нещо тука не е наред. Защо Тъмнината се разхожда с човешки дрехи, а Светлината (макар че още не сме я срещали уж) се разхожда с кимоно? Няма логика! Някак...

//Че защо бе, Верде? Може да е колегиалност, съпричастност или нещо от тоя род... на Тъмнината поверениците носят кимона и Ветера така показва, че ги приема... не ми е много ясно, ама...

- Ама я стойте, сега скочихме на някакво равновесие! Има хора с бели коси и това си е ген. Учените специално са го изследвали. - с подозрителността на човек, който са го учили години наред нещо, Ноар присви очи. Но той беше и учен, така че бързо можеше да приеме новото знание, ако обяснението бе достатъчно добро.

/Верде, сега ще се окаже, че около нас е имало белокоси обекти-съкровища, а ние не сме знаели...

- Но те се раждат белокоси. А аз се родих със смолисточерна коса. - едва ли не радостно заяви Накамура. - В това има огромна разлика.
- Лично мога да потвърдя, че някога беше чернокос... и късата коса му тичаше повече - леко се включи господарят, заглеждайки учителя. - Между другото, когато си говорим за равновесие...
- Той е бил събуден. - Рен Хил-херу се приближи към тях, следван от, очевидно, сина си и, пак очевидно, снаха си. Или поне бъдещата. Хил-херу пак си измагьоса жезъл, сякаш иначе нямаше да се задържи на крака. Но изглеждаше много по-добре.
- Трябва да ми разкажеш какво се случи с теб... - господарят се усмихна на решителната физиономия на магьосника, с която той показваше, че не му е лесно да стои изправен. - И да разберем защо магията пренеси и двамата млади. Но, също така, да. Синеокия е буден, защото и Императора е. Нека не обсъждаме това тук.

/1. Дано си на прав път, Ноар, че хич не им схващам равновесията. Ти си физикът, ти работиш с везни и прочие...
/2. Мани, ни мой! Ще се изям, ако е така! Ти кого подозираш?

- А, обсъждайте си, не се стеснявайте. - добродушно ги подкани ученият. - Даже може и да си направим една беседа, ако ни пообясните за какво иде реч... - добави той с изпълнен с надежда глас.
- А откога имаме императори? Това е доста странен избор за прякор или псевдоним... - промърмори след малко на Верде, за да види първо какво знае другарчето му.

//Тоя белия не ми се вярва да се е родил чернокос... хич не си го представям с оная прическа, дето му я описват. =.= Разиграват ни, Верде!
А братчедката! Какъв срам, една кръв сме, а не иска и думица да каже, че да разясни за това равновесие...

- Не - едва ли не елегантно поклати глава господаря - Не тук.
И първо се обърна да посрещне онези младите, които Верде щеше да набара по-късно, при възможност, да ги разпита за това-онова. Но използва времето, за да помисли над въпроса на Ноар, докато в същото време се опитваше да измисли план към кого и как да се ориентират сега. За повече информация или... може би да се оттеглят, за да премислят тази. Не, не, нямаше начин!
- Сигурно е някой професионалист военачалник - просто вдигна рамене. Император можеше да е и всеки в някоя кръчма, макар че със сигурност тук ставаше дума за благородно същество. Верде не знаеше защо е с такова впечатление, но... просто го знаеше. - Императорът... драконид или човек е?
- А ти как мислиш? - мило му се усмихна Семирамида - Ако трябваше да разпределиш ролите на "Синеокия" и "Императора" между драконид и човек?
- Синеокия, хм...

//Абе то и не вярвам да е на 34, я го гледай, изглежда като тоя, новия рус, на към двайсетте е... Само братовчедката и господаря, пусто, не мога да оборя, че лъжат за годините...
Ох, стискай палци да не се окаже някаква луда доктрина... горката, ще трябва да я измъкваме от тая секта...

- Изглежда лесно, макар че не знам по каква логика се ръководя. Императора трябва да е драконид, Синеокия човек... А това последното къде съм го чувал?

//Ама Верде, как ще я измъкваме! Братчедката не би луднала по секти... чудесна възможност чрез нея да изследваме, освен ако не се включим направо.

- Мисля, че веднъж в една кръчма един тип разказваше една история за някакъв, наречен Синеокия... - Верде мислено се върна към онази далечна вечер, когато пак случайно с Ноар пътуваха за изследването на фолклора из онези източни острови. Бяха попаднали на един раздърпан пияница, нещо като Джони Дълбокото му беше името. Онзи никога не се напиваше и разказваше адски увлекателно. Така си изкарваше за сметката.
- Вие изглеждате като да сте учени - сухо отбеляза русото момче, което се беше озовало тук ненадейно заедно с Рен Хил-херу. Всъщност, беше някъде на техните години и от него се носеше миризма на химик, освен на сурова магия. Значи беше от техните хора.
Току-що поздравен и приветстван от Господаря, Ишин още се чувстваше ужасно объркан, но сега, когато господарят проверяваше състоянието на баща му, русият се чувстваше леко по-спокоен. Съвсем по естествен начин, макар много да му се искаше да говори с Накамура надълго и нашироко, се почувства привлечен от тези двамата просто защото бяха с една и съща изследователска кръв.

- Изглеждаме ли? Че ние сме си! - направо се обиди Ноар, но много бързо му размина. - Вярно бе, Дълбокото беше... спомням си, че го помолих да му извадя черния дроб... това май не беше хубаво да се казва пред сами, а, Верде? Обаче той не ми даде. - добави след това, все едно останалите очакваха друго. После обаче се сети, че краят на историята не беше точно такава. - Тоест, поиска ми толкова висока цена, че му казах, че с тия пари ще обиколя света с луксозен кораб. Какъв човек! Аз щях да му върна дроба на мястото после! Та какво ни разказваше за Синеокия, Верде?

- Ами то звучеше доста романтично и идеализирано. Че едно време хората живеели в страх и жестокост, но Синеокия станал техен защитник, нещо такова.
- "Роден от леда и светлината, той бил буря, той бил вятър. И сините очи в мрака, и мечът - светлина. Господарят го видя. Господарят го загърна в звездна светлина." - Ишин повдигна рамене срещу ококорените им очи. Беше изрецитирал тази поема по памет, защото просто бяха повдигнали темата. Накамура изглеждаше щастлив от проявата му. - Това всеки го знае от училище. Този мой учител тук ни цитираше редица подобни... Наистина ли не сте чували и дума за Синеокия? Нещо като национален човешки герой е... Макар че битките му срещу "злото" са недоказани... В светлината на това къде се намираме обаче, не мога да преценя...

Ноар за пореден път прокле учителите си от неговото училище. Не, че знанията, които получи там, не му спасяваха кожата доста често, но все пак му се щеше да са наблегнали и на други аспекти в обучението му. Но нали човек се учеше цял живот, а той предпочиташе да се удивлява на новите знания, отколкото да чува нещо, което вече го знае. Въпреки всичко го беше мъничко яд, де...
- Колкото и да е идеализирано, би трябвало Синеокия да е базиран на реална личност. Колко са стари тези поеми?

- Двайсетина години - повдигна рамене Накамура, към който и тримата обсъждащи темата се обърнаха въпросително, сякаш беше негова привилегията да обясни. Пък и нали беше учителят, виновен за познанията по темата! - Все едно е, всъщност. Вие сте тук, а това означава, че е по-вероятно да срещнете Императора, не Синеокия. Чух наскоро, че Императорът е получил нова задача... господарю?
Последното го проточи с въпросителна нотка към онзи, който сякаш ги беше забравил.
- Какво? О, съжалявам, не ви слушах. За Рихан има нови забавления, това е така...
- И за Синеокия - прекъсна го Ним - Брат ми го е събудил. Почувствах го.
- Ей, мразя да не съм в крак със събитията!

- Само двадесет?! - изуми се ученият. Беше очаквал по-голямо чисто... но в този имаше шанс да се срещне с жива легенда! Какво ли точно е породило онези преувеличени слухове? Или изобщо не бяха преувеличени? Трябваше да допусне и тази възможност. Колкото до Императора, нещата стояха по същия начин. - Значи все пак имаме шанс да ги видим?