Мистериите накрая на света

- Значи не бихте ни ги казал направо. - малко разочаровано каза Ноар, но като учен, разбира се, нямаше против да се потруди сам. Всъщност точно в това се криеше тръпката.
Докато с Верде го следваха, той можеше да сравни всички неща с книгата и малко съжали, че тя е останала в багажа му на кораба. Повечето описания обаче си спомняше, а те бяха доста точни.
- Не е много хубаво от наша страна, че идваме така внезапно, но и нямаше как да ви предупредим за това ни намерение. Някой като нас идвал ли е преди? - от чист интерес към гордостта си реши да попита.

- Зависи какво влагаш в този израз. Просто учени, които са били пленени от идеята, че това място е реално не са идвали. Тук каним само онези, които в последствие стават наши ученици, защото знаем какво може да им се случи, ако останат навън. Така че може би с право можете да се чувствате горди.

- О... - нетипично, но се спря без да довърши репликата си. Това някаква покана ли беше? Не звучеше като скрита заплаха, но дори и да беше такава, тя не би ги засегнала. - Не се и съмнявайте, че ще се чувстваме горди. Дано това не ви притеснява, ще се постараем да не ни личи. Нали, Верде? А къде ни водите сега?

- На чай или кафе, както казах. - а под това очевидно се подразбираше и дълъг разговор, стига те да го пожелаеха.
- Това, което ще научим тук... никой друг на света никога няма да научи, нали? Имам предвид... обикновените хора. - Верде явно преценяваше някакви плюсове и минуси на успеха им с Ноар. Определено беше доволен, но искаше да знае и какво можеха да загубят. Не, че му пукаше дали ще го смятат за луд. Едва ли и на Ноар му пукаше...
- Още е рано. - промълви тихо Илюзиониста, без да се обръща, и насочи ръка към масивна златна врата.
Златната врата на Залата. Първата зала, откъдето Дорадо е започнал градежа на кулата си.
Вратата се отвори и...
- Атоми и частици! - Верде нямаше думи. Беше си представял мястото, както бе описано в книгата, но на живо... на живо!
- Кафе и чай, Ним, моля. - това бе насочено към един висок мъж в ъгъла на залата, облечен в бяло и златно, с руса коса, която почти лазеше по земята, и също толкова златисти очи. Той буквално изчезна, когато получи нареждането, с лек поклон.
- Ним... Зимният демон - дали?! Така се обръщаха към него онези в книгата. Разказваше се, че имал огромно участие в защитата на кулата от враговете й, които и да бяха те всъщност, преди идването на господаря. Беше нещо като супергероят на децата в днешно време. Със способността си "да контролира леда" и огромния си меч, и "елфическия си вид"...

- Да ме разтресат зарядите... - за трети път вече си повтаряше Ноар под нос. Велико знание! Гордееше се с прогнилия им кораб! И с Верде, който победи онова морско чудовище, докато той си кръшкаше на палубата и се наслаждаваше на боя. И за това, че Верде закърпи пукнатините на кораба, докато Ноар отново кръшкаше и призоваваше зарядите. И за това, че Верде не го изхвърли зад борда след всичкото това. Иначе сега нямаше да пие чай с господаря и да види Ним. Да, всъщност великото знание нямаше много намеса тук. - Ей, Верде, псссттт! Мерси! - тихо му подхвърли, като знаеше, че Верде ще разбере, понеже Ноар рядко благодареше за нещо, но когато го правеше, имаше предвид хиляди часове помощ, за които не е казал и една дума.

- За нищо, приятелю. - той пък не използваше често тази дума и винаги беше изглеждало така, че го търпи само за някаква изгода или подобно. Но не беше така. Верде всъщност беше всеотдаен и грижовен... и наистина ценеше незаменимия си колега. Че иначе кой щеше да мисли във физична посока?
Ним се върна. Беше наистина Ним, от плът и кръв. Елегантно постави пред тях поднос с малки симпатични чаши за кафе и чай, с прилежащите им кани. Имаше повече от три чаши.
- Нали сега няма да има "нека играта започне" и да ни спретнете някой номер...
- О, това звучи толкова варварско. - господарят на Дорадо позволи на русия да му приготви чая, макар че почти явно се почувства неудобно от това прислугване. За самия Ним явно беше приятно да го прави. В книгата се споменаваше за него един-два пъти, но дълбочината на историята му... трябваше да се проучи. Верде го беше страх да го заговори... мъничко.
- Не. Няма защо да очаквате номера от наша страна. Вие постигнахте предостатъчно като стигнахте дотук. Наградата ви е да узнаете всичко, което пожелаете да узнаете. Просто трябва да задавате правилните въпроси.
- Вие сте реален, нали? - побърза да изпробва системата Верде.
- Не мога да се похваля с това, че съм роден от фантазия, за жалост. Поне това не съм... о, повечето чашки означават също, че можем да поканим и други на нашата маса. Хм, кои ли ги има в книгата? Ним явно е там. Фуин? Делдуват? Рут? Хил-херу очевидно не...
- Почти съм сигурен за себе си. - някакво подобие на Верде, поне що се отнася до буйната червена коса (макар и по-скоро права в този случай), изкара акълите на Ноар, понеже се обади точно и буквално зад стола му.
Този тип носеше бяла безлична маска на половината част от лицето си. Другата половина се усмихваше загадъчно. Когато прецени, че е постигнал търсения ефект на появяването си, заобиколи столовете и се настани от лявата страна на Илюзиониста, оставяйки на Ним да му сипе кафе.
- Всъщност, не съм много сигурен... но чух, че ще има хубава следобедна закуска.
- Това е Делдуват. - с извинителна усмивка го представи Илюзиониста. Името определено беше откачено, понеже означаваше "Ужас от отровния мрак", поне според Наръчника за тълкуване на традиционни не-човешки имена, чиито издания Верде си събираше като колекция. - Той е мой племенник и ме следва навсякъде, където отида. Затова вероятно ще трябва да очакваме втори том на онази любопитна книга, за да се видим в действие. Съжалявам за държанието му.
- Ха! И те са с червени глави, така че трябва да са наясно, че червенокосите не седят на едно място.

- Това, че може да питаме за всичко, което ни интересува, важи ли и към Делдуват? - невинно запита Ноар. - Да не би някой от вас да е автора на онази книга, а? Ако не, може ли да се срещнем с него? А ще дойдат ли и други? Ще се радваме да се запознаем с повече хора, нали, Верде. - дори не го завърши като въпрос червенокосият. След това се усети, че пита твърде много и смутено извади тефтерчето, за да си запише отговорите, докато мислеше нови въпроси.

- Или пък ние трябва да призоваваме другите? Ъ, благодаря... - Ним беше сипал и на тях две чаши ароматен чай, напомнящ на портокали. Дали всички чайове, дето излизаха от тоя чайник, бяха различни?
През това време Илюзиониста се беше облегнал, за да му е по-лесно да посрещне бюрата от въпроси, явно.
- Важи и към него, но трябва да ви предупредя, че неговите отговори ще са по-усукани от моите. Що се отнася до автора на книгата, не, той не живее с нас.
- Но Накамура го познава - многозначително вметна Делдуват, с вдигната за поздрав чашка.
- А пък другите... тъкмо е време за закуска... - продължи невъзмутимо Илюзиониста и някак странно удължи репликата си накрая.
- Днес желая кафе, моля. - довърши един глас от чисто кадифе, който едновременно напомняше този на Илюзиониста, но и звучеше различно. Потайно, нежно, мистериозно, вероятно. Принадлежеше на чисто черна сянка в ъгъла, чиито очи блестяха в нежно златно. Мъжът не пожела да напусне тъмнината и да седне, вместо това Ним му занесе напитката там, а когато сянката отпи, добави спокойно: - Трябва да назовете онези, които желаете да познаете.
- Фуин Феа. - представи го Делдуват с махване на ръка. - Името му страшно си тича, а?
Понеже означаваше "Мрачен дух".
- Той вероятно ще се появи в трети том - подсмихна се Илюзиониста. - Това е най-големият ми син.

Червенокосият много искаше да стане да "изследва" странното същество, но прецени, че може би ще обиди всички с подобно прекомерно нахалство. Понякога можеше да бъде и съобразителен... Какво пък, в трети том можеше да има повече интересни факти, за които сега не смееше да пита сега.
- Май е време пак да се представим. - замисли се Ноар, наблюдавайки новото попълнение. - Освен ако новината не се е разнесла вече. Аз съм Ноар, а това е Верде. А чаят, между другото, е много вкусен. Ще е нахално ли да поразгледаме наоколо после?

- Кулата е празна, но се чувствайте свободни да разгледате, щом това ще ви донесе удоволствие. - господарят на Дорадо направи поканата си с абсолютната увереност, че няма да намерят нищо кой знае какво. Причината беше, че наистина нямаше. Магията едва ли щеше да им се поддаде, без да са станали ученици тук. - И не се притеснявайте, тук слуховете наистина са като горски пожар. Всички вече знаят за вас. Просто не всички ще бъдат в настроение да разговарят с вас. Някои от живеещите тук са дошли да излекуват стари свои душевни рани. Не обичат да разговарят.
- Макар че той говори така, аз съм един от тези с душевни рани - гласът на Делдуват изобщо не подсказваше нещо подобно, но нямаше значение. Той вече ядеше една съвсем реална кифличка, която май пак Ним беше извадил отнякъде.
- Мислех, че сваляш само жени с това - този глас беше съскащ и малко неприятен. Принадлежеше на един млад мъж с големи кръгли очила, остри лилави очи и свежо лилава къса коса. Той бе заел стола до Делдуват, от страната на гостите им. Изглеждаше раздразнен, но май това си му беше обикновеното състояние. - Аз мога да ви разведа. Казвам се Рут Руин и съм пазител на библиотеката. Само заради това бих ви наблюдавал стриктно. Никой не пипа предметите на изкуството в Дорадо, без да знам.
- Рут, те не са деца. Струвате ми се на една възраст.
- Умените винаги са деца.

- Но пораснали! - вирна нос Ноар, но не отрече склонността си към изпадане в детинско люботитство. - Вие двамата имате много сходни имена, между другото. Да не сте братя? - сподели ученият без някаква особена логика, докато хвърляше кос поглед към черната сянка в ъгъла. Фуин Феа ли се казваше? После взе, че си записа приумицата. Човек да се зачуди какви ли глупости съдържаше това тефтерче. А също тока и сериозно ли притежателят му има толкова къса памет. Всъщност Ноар не знаеше отговора на първия въпрос, тъй като никога не си гледаше записките, но учителите му доста го биеха, ако не си записва нещата, които говореха, та си остана навик... А и изглеждаше супер делово по този начин. Може би. Поне Верде наистина изглеждаше учено, когато драскаше в своя тефтер. - С Верде сме готови да разгледаме! Нали, Верде? А може ли да си вземем повече кифлички? Така де, една-две за лабораторията, другите за лична полза... и за късно подхапване.

- Ние сме само нещо като братовчеди - Рут присви някак специфично очи към сянката, която изобщо не трепна. Може би с някакъв помен от уважение? Фуин Феа беше по-висшият от младите тук, в това нямаше никакво съмнение.
Господарят на Дорадо продължи да се усмихва по своя си потаен начин. Името му... как беше то? Феа старши? Вероятно не. Щеше да е твърде лесно. Нямаше закон, който да кара задължително синовете да наследяват фамилията на баща си. Беше странно, но си беше чист факт. Верде се дразнеше от недосетливостта си, но може би дори не бяха получили знак.
- Може би трябва да оставим Ним на ваше разположение за обиколката? Не бих могъл да прекъсна закуската си, за съжаление - подхвърли в това време господарят. - Ним няма нищо против да ви презареди с кифличките, щом ви харесват. Лабораторията ви обаче ще се разочарова от обикновеността им.

- Хъм... - престори се, че обмисля Ноар. - Добре, може и да не взимаме за лабораторията. Би било в разрез с частиците да правим подобна глупост, нали? Все пак може да дадете рецептата... Верде си пада по смесването на разни съставни части. Нали, Верде? Макар че не бих рискувал да опитам творението пръв.
Двамата се запасиха с кифлички за похапване по-късно, докато в същото време изядоха доволно количество. Беше ред на обиколката...

- Е? Ти на колко си години? - беше първият въпрос на Верде веднага, щом излязоха след Ним. Русият го изгледа искрено изненадано, докато им посочваше един от коридорите, от които май щяха да тръгнат нагоре.
- Това ли е най-важното за вас? - тонът на гласа му беше дружелюбен и ги подканваше да се отпуснат, дори ако искат и да се лигавят. Вероятно Ним лесно можеше да ги озапти.
- В книгата пише, че не си човешко същество и се чудехме... приличаш на човек. Аз си те представях като някакво късче лед или Йети.
- Зимните демони произлизат от Йети. - Ним каза това съвсем сериозно... шега ли беше?
Не благоволи да обясни.
- Ще ви покажа библиотеката и някои други зали, за които сте чели. Може би, ако Господарката е в настроение, ще пожелае да ви покаже градините. После ще ви покажа и къде можете да отседнете. Няма какво толкова да ви разкажа, защото със сигурност знаете достатъчно. Щом сте тук.

- Я стой малко. - Ноар беше наострил уши. - Господарката? Хм... Верде, това сме пропуснали да го научим. Ще не просветлиш ли каква е тази Господарка? Очевидно е, че е съпруга на тукашния шеф, но няма да откажа някоя пикантна клюка и други интересни подробности... - после погледна Ним. - Добре, може и без клюки. Не ми се иска са се срещаме с нея неподготвени и без нито един факт за нея, може да я обидим! - извъртя го Ноар, въпреки че надали беше нужно.

- Не мисля, че бихте я обидили. А и тя също сама ще прецени дали да се срещне с вас - от тона на това му изречение ставаше ясно, че все още се чуди защо Господаря на Дорадо им беше оказал такава чест. Явно не беше типично. Също така звучеше достатъчно сухо, че да е ясно, че щом е станало дума за клюки, не искаше да говори повече. Добре тогава, друга тактика за извличане на информация.
- Те... хора ли са? Господарят на Дорадо и тя? - Верде се постара да звучи несигурно и объркано.
- Тя - да. Той... кой би могъл да каже? Живея тук от години и съм преживял много от борбите за Дорадо и всякакви други неща. Все още не съм сигурен какво е той. Може би именно заради това онази ваша книжка приключва с появата му тук. Авторът й също е знае. Само предполагам.

- Няма да откажа една лекция по история, щом си отдавна тук. Може да разкажеш и по нещо за себе си. - мило му се усмихна Ноар. Рядко можеше да се види подобно същество като него, че и дружелюбно при това. Е, добре де, може и да не беше много дружелюбен, но поне ги търпеше. - Обичам да събирам информация, аз съм си любопитен човек. Хм... любознателен май е правилната дума. Освен това надали ще можем да използваме каквото и да било срещу вас, така че няма нужда от потайности. Предполагам затова и Господарят ни е пуснал тук.

- Логиката му ми убягва, при положение, че не приличате на магьосници от типа, който живеят тук.
Ним помълча малко, после се постара да им обясни разликата между магьосниците навън и магьосниците тук. След това пак се смръщи замислено.
- Колкото до историята... че то всичко си го има в книгата...
- Няма нищо за Господаря!
- Неговата история е необятна. Кой е казвал, че Кулата е построена наскоро? Историята на Дорадо в книгата е разказана, без да се споменават години и разни такива факти... Кулата е създадена преди векове.
- Значи... и Господарят е тук от?
- Не знам. Не съм смеел да го питам досега. Но магията е това, което му дава живот. Докато има магия, той ще живее. Това го прави нещо като безсмъртен. Много от приближените му също са такива. Дори аз... имам някои подозрения за себе си. Все си мисля, че досега трябваше отдавна да съм мумясъл.
- Майчице... - по закона на логиката Ним беше напълно прав за Кулата. Никога в книгата не се споменаваше, че тайнственият Дорадо е взел да я строи преди десетина или подобно години. Той се появяваше в началото на историята в свят, "изпълнен с магия"... но ако този свят не беше онзи, който хората днешно време разбираха? Кулата можеше да е построена преди хиляди епохи и векове, в свят, изпълнен с друга магия, където човешките същества да бяха още млади, а светът - суров. Кой можеше да каже? В такъв случай Господарят наистина нямаше да е съвсем човек, щеше да е енигма, същество от древните сказания за вампири, дракониди и духове. За които Верде и Ноар бяха скептично настроени, че съществуват. Но ако?
Може би нарочно, точно тогава минаха покрай голямо платно, пред което Верде се закова. То изобразяваше един тъмен хаотичен свят. Най-долу бяха "адските изчадия" от древните легенди - червени чудовища, приличащи на гнусни голи гущери. Те се опитваха да излязат нагоре, към външния свят, който бе изобразен като райска градина... по която обаче щастливо крачеха както хора, така и по-ефирни и чудати същества с рога, опашки, копита, криле и какво ли още не. А над тях, където беше небето, човекоподобни с разноцветни крила водеха кървава война помежду си.
- Наричат се ангели - подметна Ним, гледайки към изобразената небесна битка. - В някои легенди се е вярвало, че служат на създателя на света, когото наричат Бог. Водели жестока битка някога. Вярващи в "Отеца" срещу невярващи. Ние ги смятаме за изчезнала раса днес, също като другите древни герои.
- "Прогонен бе от своя дом заради пъклено предателство. Обречен вечно да търси път за дома. Беше различен. Обречен да защитава и води онези, които хората щяха да заличат от спомените си. Тази му съдба доведе до създаването на Кулата. Дом за загубените"... Проклятие! Ремо Дорадо е проклет ангел!
- Паднал при това - подсмихна се Ним, докато червенокосият кършеше ръце със шокирано изражение. - Наистина сте добри в правенето на заключения.

- Я ми кажи... от тук ли тръгва цялата онази мания на черните качулки да ни карат да вярваме в Бог? - без следа от емоция попита Ноар. Странно, че нямаше дори и научен ентусиазъм и любопитство. След още малко вглеждане в картината обаче, се въодушеви. - С ето това платно ще мога да разбия толкова много теории, че... Мога ли да го взема за вкъщи? - с най-милия си глас попита ученият.

- Помисли си само! Погледни тук... и тук! - Верде посочи образите на земята и тези в небето с треперещ пръст, без да даде шанс на Ним да отговори. - Ангели, дракониди, тритони, фавни и всичко останало! Дори демони!
- Ангелите били върховна раса, защото били най-древни. Били са тук, още преди другите раси да се появят, незнайно откъде. Затова смятаме, че ангелите са измислили концепцията за Бог, за да се опитат да властват. Но не били единни и така започнали Ангелските войни. Все още изучаваме тях. Платното е част от кулата и ако бъде изнесено, просто ще се изпари. Мога да ви предложа да си го прерисувате, ако можете.
- Разбира се! - Верде извади отнякъде въглен за рисуване. Сериозно?
- Е, може и да попитам да ви дадат нещо по-удобно... книга или подобно...
- Къде си роден ти, Ним? - попита настоятелно Верде, без да обръща внимание на това за книгата и очертавайки с невероятна точност първата част от паното.
Русият направи неразбираща физиономия. После вдигна рамене.
- В Динзел.
Верде се спря за секунда и стрелна събеседника им с невярващ поглед.
- Планината Динзел? - непристъпни ледени зъбери на един от далечните острови. - Кога?
- Какво значение има наистина? - заяде се Ним.
- Името ти означава "бял". Ти си Никравзи. Живял си по времето на тези изобразени... неща. Сигурен съм! Трябва да си... какво? Зимен демон?
Приказните същества, вестители на зимата из островите. Ним потръпна едва забележимо. Но явно беше така. Макар да не приличаше на сребърните ледени деца на зимата... може пък да беше аномалия. Но трябваше да е демон!

Ноар подкрепяше идеята, че винаги е добре да има по няколко копия от едно нещо - за всеки случай. Затова също се зае с рисуването на платното, предавайки много точно подробностите. Явно не само художниците притежаваха подобни невероятни умения в скицирането. Е, понякога точната ръка вършеше същата работа като четката на художника.
- Значи вярването, което са създали ангелите, е започнало да се разпространява. Интересно, сигурно някой е намерил... исторически извори, от които да черпи отговори в какво се е изразявал този култ. Или пък направо е питал същества, които са живели по това време, или поне такива, които са достатъчно стари, за да знаят нещо. Ако пък е черпил информация от разни артефакти, те биха се съхранявали на достатъчно древно място... Извинявай, Ним. Не исках да правя прекалено много намеци, звучат като обвинение. - усети се най-после, докато довършваше първата част от картината. - А ми стана интересно, след като те са били първата позната ни раса, какво става с тях, след като умрат? Къде са останките им? За жалост не съм запознат и с много факти за магическите създания. Например, дори да звучи малко грубо, ще остане ли нещо от теб, ако умреш? Да не си приличате много с ангелите?

Онзи се колебаеше дали да се ядоса или да им каже нещо. Явно се проклинаше, че им беше дал достъп чак до тук, до тази дълбочина от знания. Но беше усетил, че това е желанието на Господаря. Беше нелепо... не знаеше какво точно да направи.
Но и беше късно за съжаления. Щеше да си понесе последствията, ако беше сбъркал в разбирането на Илюзиониста по-късно.
- Самите ангели разпространяваха вярата си. Поне тези, които вярваха - внимателно започна после, старателно избягвайки да ги гледа. - Това настрои всички същества едни срещу други. Бих се в расовите войни. Не само религиозни, всякакви. От омраза, от изгода... миналото на този свят е отвратително и тъжно нещо. - въздъхна. Какво пък? - Ремо Дорадо бе роден като черен ангел, с черни като нощта криле. Ангелски принц. Презирали го, още повече го намразили, когато разбрали, че желанието му е да защити загиващите във войните "черни" същества. Драконидите, върколаците и вампирите, демоните от вашите приказки... Много от тях не заслужаваха вярата на Дорадо и все пак той издигна това място, за да спаси тези от тях, които можеше. Съответно Господарят на Дорадо е онова същество, което според пророчеството е обединител на "черните". Бих се и бих се бил отново на страната на Господаря, защото и аз съм демон, това е така. Демоните и ангелите изгарят в пламък и след тях остава само прашец, когато умрат, щом ви интересува. В моя случай, като дете на зимата, аз ще се разпръсна на снежинки и слънцето ще изтрие спомена за мен. Възможно е да уловиш душата на демон и ангел, преди да бъде заличена, в някое оръжие, и да използваш силата й. Да запазиш съществото в оръжието. Но за да убиеш или уловиш демон и ангел... е, не става с всяко оръжие. Това достатъчно по темата ли беше?

- Рядко нещо е достатъчно. - усмихна се Ноар. - Особено пък що се отнася до знания. Имате ли подобни мечове? Е, добре де... разбирам, че не съм много тактичен. Освен това не си длъжен да отговаряш на всичките ми въпроси.
Червенокосият явно беше свършил със скицирането, защото нави свитъка на руло и... го прибра някъде из явно бездъннте си джобове.
- Но! Ако все пак нямаш против да говориш с нас и желанието ти да ме убиеш все още не е толкова голямо, да продължавам ли с въпросите? - реши отново да се ухили червенокосият, подмятайки с безгрижен тон предпазливия въпрос.

- Нужно ти е много повече нахалство, за да обидиш демон - внимателно и много тихо, чак сериозно страшно изкоментира Ним. Не прозвуча никак добронамерено, но пък... май не ги заплашваше. Но нямаше да говори за мечовете, това си беше ясно.
Верде се прокашля.
- Ами просто да сменим темата. Да говорим за друг или пък друго. За света по онова време... може да има други картини наоколо, а? Планината Динзел? Портрети на същества от предишния век? Това би било полезно, нали, Ноар?
- Зависи какви същества ви интересуват. Не всички имат навика да си правят портрети.

- Тогава тези, които имат. - съгласи се да продължи с новата тема Ноар. - Нямаме против да разгледаме каквото ни предоставиш.
Не се знаеше дали Ноар се чувства като на екскурзия, но имаше любопитството на турист. И явно беше избрал да пита направо за всичко, което го интересува, вместо да изкопчва тактично информация, въпреки че вероятно чрез тактичния метод щеше да научи повече.