Мистериите накрая на света

Оказа се, че имат картини на различни демони, върколаци, вампири и даже мистични дракониди. Всичко това, заедно с пейзажи от света преди, намериха в една доста солидна галерия, в която Ним ги заведе. Всъщност той отказа да им покаже и другата галерия, а такава трябваше да има. Иначе не беше логично. Но може би друг път.
Сред картините имаше и нарисувани негови роднини. Красиви бледи създания със сребърни коси. Нито един от тях не беше златокос като Ним. Очите им бяха сиви късчета лед, за разлика от тези на Ним. Значи все пак той си беше аномалия, а?
Драконидите бяха по-интересни. Бяха страшно красиви създания, които приличаха на... на... на... Ъ?
Верде преглътна смутено.
- Я кажи, Ноар... Като гледаш този портрет на господин с дълга мастиленочерна коса, ярки червени очи и обаятелно изражение, не си ли мислиш за господин с къса леко индигова коса и очи от късове злато?

- Ахъ. - изрече Ноар със стегнато гърло. - Доста... интересно сравнение правиш, Верде. Още по-интересното е, че изглежда доста правдоподобно. И си го мисля и аз... попаднали сме на жива антика! - развълнува се червенокосият, а Ним завъртя очи от досада. - Нищо чудно и останалите, с които се запознахме, да са част от отдавна изчезнали племена, само дето ние да не го знаем... Да продължим нататък!

//Ако Рихан вземе, че намигне от картината, ще има сПИСЪЦИ

- Изчезнали племена... при положение, че ви казаха, че са роднини - измрънка русият, докато ги следваше, макар че никой от двамата не му отвърна. Е, не, че не го бяха чули, сто процента, но искаха да отделят повече внимание на картините.
Беше безопасно да зяпат картините... но какво щяха да ги правят с толкова знания после? Наистина...

На следващия ъгъл пак откриха Накамура, който седеше пред един огромен портрет на зашеметяващо зла на вид жена, бледа като смъртта, с дълги черни къдрици. Само от картината можеше да те убие с поглед. Беше в студена синя рокля, макар и да държеше цветя. Вероятно имаше причина портретът да беше покрит със завеси, които Накамура беше разтворил, докато си водеше някакви бележки.
Ним изсъска злостно и рязко обърна гръб на картината, с което привлече вниманието на белокосия.
- Вие сте се видели толкова бързо с другите, че не успях да ви настигна! Ама, че сте нетърпеливи.

Ноар беше повече впечатлен от картината, отколкото от това да види Накамура отново на такова място. Затова и само му се усмихна приветливо, докато оглеждаше поредния портрет.
- Кажи ми само едно като за начало - тя отдавна е мъртва, нали? - с цялата предпазливост, на която беше способен, попита Накамура. Е, не, че знаеше колко от онези, които видяха досега, са още живи, пък и Господарят на Кулата си беше доста дълголетен, както и останалите й обитатели...

- О... Силно се надявам да е. - сякаш за миг изследователският интерес на Накамура секна, когато осмисли въпроса и загледа жената така, сякаш я виждаше за първи път. Някаква сянка премина през лицето му, но после очите му се изпълниха с надежда.
- Имало едно време сред драконидите същества, които наричали Тъмни господари. Вариаки беше една от най-могъщите, но използваше силата си погрешно. Заради нея хората в днешно време вярват, че тъмнината е само зла. Тя нараняваше, избиваше, тровеше. Магията й беше вариант на тъмнината, който покосяваше наред и унищожаваше всяко зрънце добро в душата на останалите. Тя сама уби брат си, който й беше близнак. Нараняваше и се гавреше с човека, който бе омагьосала за свой любовник и отделно унищожаваше всеки мъж, на който се наситеше. Делдуват, който е неин син, бе жестоко наранен от нея. По-малкият й син полудя заради садистичното й държание към него. С цената на много усилия запазихме сравнително читав незаконния й син все пак. Човешкото му име е Муртаг. Тук, в Дорадо, го наричаме Даедел.
- Господарят на Дорадо й е позволявал въпреки това да живее тук? - Верде не знаеше с какъв друг въпрос да подкани Накамура да им разкаже всичко.
- О, не, разбира се. Господарят е в пъти по-могъщ от нея и използва тъмната магия по правилния начин. Именно с негова помощ Делдуват е жив сега. Както и синът на Вариаки, който споменах - Дарсия, макар че не мога да кажа доколко с всичкия си е. Влиянието на Вещицата върху него беше най-пагубно. Той още живее в дома на майка си. Малък зловещ замък недалеч от тук. Тя, въпреки че се ужасяваше от силата на Дорадо, в същото време искаше да е близо до нея.
- Е... ами незаконният син? - червенокосите по-скоро можеха да научат повече за произхода на тази... хм... вещица, но може би първо трябваше да знаят за сега живите й наследници. Беше важно!
Накамура се усмихна криво, хвърляйки поглед на Ним, който дискретно се беше отдалечил от тях.
- Господарят на Дорадо нямаше ни най-малка представа за съществуването на детето в началото... Всичко започна с мен. Някога бях млад, прибързан и глупав. Войник. Тъкмо бях получил униформата си и се прибирах в селото си, за да се похваля на всички и да зарадвам сестра си. Намерих селото сринато със земята и всичките ми близки мъртви. Скоро разбрах, че това е дело на слуга на Вещицата, когото тя държи под властта си. Реших да отида право в замъка й и да отмъстя. Така тя ме залови с намерението да експериментира с мен. - направи пауза, въпреки че обясни всичко това особено спокойно. Едва ли беше лесно. - Някога Вариаки контролираше последните Зимни демони. Единият бе заключила в зимния му замък, а другия беше омагьосала да бъде меч. Този меч тя даваше на оня, който унищожи живота ми, за да унищожава според нейната воля. Слугата й, както и Ним, въпросният меч, нямаха избор. Но двамата сметнаха, че аз съм тяхната надежда. Разбирате ли, случило се беше тя да забременее от въпросния слуга. Разбира се, не искаше детето. Беше заповядала на Ним да го убие. Но Ним беше успял да избегне магията й и да скрие детето... Аз трябваше да изведа това дете от лапите й и да разкажа за всичко на Господаря на Дорадо. Само той можеше да я спре.

- Като те слушам, едва ли е мъртва. - заключи най-после Ноар, вече обяснявайки си странното поведение на Ним и куп други неща. - Има ли и други, които са ви създавали толкова проблеми? Колко голямо е влиянието й? - попита, надявайки се да разбере размерите на новооткритата за него и досега неподозирана заплаха. Едно беше сигурно - Господарят на Дорадо не мързелуваше.

Тя е съществото с най-голямо влияние сред враговете ни, доколкото аз съм запознат. Покварява и използва хиляди за своите егоистични цели. Нищо чудно идеята за Бог да е нейна.
- О, мисля, че е по-стара... о, да, вярно... вие всички тук сте на по милиони години.
- Не! Аз съм само на 30 и няколко - Накамура се развесели от това и помисли малко - Добре де, в своите 40, но се чувствам като на 20.
Всички неволно се загледаха в лика на вещицата, освен Ним, който замислено зяпаше белокосия учител на 40-те, сякаш преценяваше дали да не го наклевети, че е издал нещо. Накрая сви рамене.
- Трябва да запомните само едно. Когато я видите, просто бягайте. Може да сте могъщи и талантливи магьосници или учени, същества с нечувани способности... няма никакво значение. Само един може да я надвие. Няма смисъл да се доказвате на когото и да било. Да я предизвиквате за каквато и да е кауза. Само ще страдате. Знам го от личен опит... - Ним явно се досети, че сигурно звучи по бащински назидателно, но вече беше късно да се спира. - В началото опитах да спася брат си... но не успях сам. В крайна сметка тя пороби и двама ни. Историите за могъщите зимни демони никога не са звучали по-жалки, отколкото в дните, когато й служехме.

Ноар реши, че е по-дипломатично да премълчи въпроса дали Господаря на Дорадо не би могъл да се справи лесно с нея. Не му беше работа да си вре носа толкова надълбоко в проблемите им, особено след като нямаше да ги решава той. Брей, по някой път можеше и да си държи езика зад зъбите...
- Надявам се никога да не ни се случи да се срещнем с нея. В момента нямам никакво намерение да си имам работа с подобна жена, защото не виждам каква полза бих извлякъл от задълбочените си познания. За в бъдеще... един учен би искал да живее по-дълго за откритията си. Все още нямам намерение да си правя експерименти колко дълго бих оцелял в екстремна ситуация. Хей, Верде! Това е идея! - просветна му и се въодушеви. - Можем да изработим някоя скала, която да изразява в проценти... Какво, не смяташ ли идеята за интересна, Накамура?

- Просто ми се струва, че е практически невъзможно да измислиш... подобна скала. - криво се усмихна белокосият, докато русият нещо клатеше глава, но ги беше отново изоставил, за да не го намесват. - Може би за нещо по-нормално... да... но магиите, които ще срещнете тук, дори няма да могат да бъдат уловени и засечени като начало на екстремна ситуация.
Повдигна рамене. Те си бяха учени и... така де... все щяха да измислят каквото бяха измислили, дори и той да им кажеше, че е невъзможно. Учените живееха от това.
- Онзи слуга... чиито син сте спасили... Той жив ли е? - вметна ни в клин, ни в ръкав, Верде.
- Клетвопрестъпника е жив, да. - внимателно потвърди Накамура, след като изгледа младежа.
- Клетвопрестъпник ли?
- Морзан е бивш военен. След като Вариаки го омагьосала, първата му задача била да заколи всичките си другари от ротата. Престъпил е клетвата си към тях и войската си.
- Олеле... вече ще я виждам в кошмарите си, сериозно...

- "Невъзможно" е много мотивираща дума. - не пропусна да отбележи Ноар, въпреки че темата се беше сменила. О, това не значеше, че щеше да пропусне да направи коментар и по новата. - Интересно ми е защо се е озлобила толкова. - с неприкрит интерес към психологията се поинтересува физикът.

- Че тя си е родена злобна. - повдигна рамене Накамура. - Някои същества са родени зли, а други добри. Това е основен закон на света. Не може да има само добро и не може да има само зло. Това е учението на ангелите. Част от същото учение е това за светлината и тъмнината. Господарят на Дорадо е Тъмен господар, най-могъщият сред тях. Тъмнината се свързва със зло, но невинаги е така. Доказва го наличието на "черни ангели". Господарят със сигурност си има и антипод, Светъл господар... е, за него нищо не знам.
- Хей, мисля, че започвам да схващам защо учениците ти те харесват. Бива си те в думите.
- Виждали ли сте ги? - погледът на белокосия за секунда издаде загриженост и любов към споменатите. Любопитство и интерес. Къде ли бяха? Какви бяха станали? Дали още бяха заедно?

- Много сте известни. - внимателно подбра отговора си Ноар, без да дава истинско обяснение. - Трудно ми е да повярвам, че този Светъл господар е потънал в неизвестност. Дали Господарят на Дорадо ще се съгласи да ни каже нещо за колегата си, а? Няма да загуби последователи, така че защо не? Макар че не бих отказал да досаждам и на двете страни. Верде, може да си купим едни черно бели костюми и да станем посланици!

- Ти в бял костюм би изглеждал превъзходно - поклати глава онзи и после се сети - или имаш предвид костюми на квадратчета? Би било особено забавно...
Почти без да се замислят последваха Накамура, който внезапно беше решил да размишлява ходейки. Тъкмо щяха да видят и още картини. А и Ним щеше да се върне така, щом се отдалечаха от вещицата.
- Може пък и да ви каже... - замислено продължи темата белокосият - В действителност не се сещам някой изобщо да го е питал по темата. Той си е той и това, което се случваше досега с нас, не засягаше Светлия господар. Известни значи...
- Ей, това брат ти ли е, Ним? - минаваха покрай редица поредни Зимни демони. Последната картина изобразяваше млад мъж с коси и очи от сребърен сняг (ако това изобщо беше възможно). Облечен беше в черна кожа, подплатена с перушина и изглеждаше сериозен и... отдалечен.
- Да, това е Клайв Никравзи. - Накамура се усмихна отнесено по посока на портрета. - За да го видите, трябва да се изкачите на планината Динзел, където е замъкът му. Май ще трябва да си разпределяте длъжностите.
- Разбира се, че случващото се го засягаше, Хито - проговори едно платно, което изкара ангелите на всички. Но се оказа, че не става дума за платно, а за малка врата, която водеше вън от помещението. Господарят на Дорадо се беше облегнал там.

Ноар се изкушаваше да пита откога Господарят ги подслушваше. Отскоро или пък от началото на техния туристически поход из галерията? Всъщност имаше ли значение? Не си бяха казали нищо, което би желал да се укрие. Даже... още по-добре! Господарят в този случай е имал времето да обмисли какво би искал да им сподели и какво не, относно въпросите, които интересуваха двама им с Верде. Особено що се отнася до Светлия господар.
- Тези незабележими вратички винаги са от полза. - без следа от раздразнение коментира Ноар. - Е, ще разкажете ли на любопитните гости по нещо интересно?

- Незабележими за вас - посочи ги весело Господарят, след като се извини на Накамура, който явно беше получил мини сърдечен удар. Обикновено беше подготвен, но явно този път беше твърде отнесен към мислите си за своите ученици. - Каквото и да си мислите, всъщност не чух много. Но имате право да знаете за Светлия господар, след като сте такива, каквито сте. Като лекция ли да го направя?
- Можем ей сегичка да седнем ей тук!
- А може и да се разходим. - господарят се отлепи от вратата и безшумно и с елегантността на котка се приближи към тях. - Нека урокът бъде интерактивен, а? Я да видим, какво се оказа, че съм аз?
- Съвсем истински драконид! Толкова се вълнувам... нямате опашка!
- За опашки ли ще говорим, или за другото? - подсмихна се на опита им да скрият, че искат и за двете. Но избра темата сам. - Да, аз съм драконид. Аз и моето семейство, ако не броим някои прислужници, по-точно, сме последните дракониди на земята. Братята и сестрите ни изчезнаха толкова отдавна, че хората вече не помнят расата ни изобщо. Моята раса бе избрана за пазител на "тъмната магия". Господарят на Светлината обаче е човек в своята същност. Вие, хората, бяхте избрани за "светлия" народ. Истината е, че господарят на светлината е прекалено грижовен. Частица от силата му има във всеки от вас. Наричате тази частица различно - щастие, дарба, късмет, добро, божие семе. Той няма нужда да ви дава този дар, и без него пак ще сте си същите. Но е прекалено добър, за да не е близо до всички ви. По принцип е равен на мен, но тази му доброта го отслабва. Затова, дори и да го срещнете, ще изглежда като обикновен добър магьосник.
- О, боже мили - промълви Накамура. Беше се досетил явно за кого ставаше дума и беше осъзнал пред кого е стоял.
- Вярваш в Бог? Това е ново. Следващия път ме запознай с него.

- Какво, какво?! - не се стърпя Ноар. - Малко ми е криво, че не загрявам. Като учен не съм свикнал да не откривам отговора, когато очевиден... Изобщо срещали ли сме го с Верде? - повдигна вежда накрая, отчитайки и тази възможност все пак. Господарят можеше да бъде всеки общ познат на двамата им домакини, но не значеше, че са го срещали... А ако бяха, то значи беше някой от тези, с които се бяха запознали наскоро. Ха... абсурд. Нямаше как да е някой от тях, нали?

- Не сте - простичко ги успокои господарят на тъмнината и усмихнато засия, когато двамата си отдъхнаха едновременно, сякаш иначе щяха да си направят сепуку. - Той е чест гост в дома ми, но има свой, разбира се. За хората не е приемливо черното и бялото да живеят заедно. - Невероятно е как любопитството ви се задоволи само с този въпрос. Харесвате ми. Колкото до опашките и рогата... Не всички дракониди се раждаха с опашки, това беше по-скоро "благословия" или аномалия. А рогата ги махаме със шкурка по същата причина, поради която вие се бръснете. По-скоро ни пречат. Е, случвало се е понякога някои да си ги пуснат съвсем леко. Младежите изглеждаха по-независими така.

Ноар помълча, докато си представяше как точно се махат рогата, опитвайки се да замести познатото му всекидневно бръснене с другата въображаема картина. Успя до някъде.
- Значи може да ни запознаете, като дойде тук? - реши да мине на въпроса със светлия господар, за да не се мъчи повече с представите за рогата.

- Ако вие сте още тук.
- А защо да не сме?
- Хм... не знам, чух за желанието ви да посетите Динзел. Не? Е, грешката е моя. Всъщност не бих рискувал да ви го представя направо. Няма да му е никак приятно по същия начин, по който аз не се представям на всеки. Вие вероятно ще го познаете, когато дойде. Защото ще го преоткриете в себе си. Нали носите частица от него?
- Какво ще стане, ако носим частица от вас?
- Нищо особено. Разликата между равни не съществува. Промените ще са нищожни. Зависи от това как ме виждате вие. Страхувате ли се от мен?
- Не...
- Значи или сте глупави, или ви предстои да се научите. Всъщност, по-скоро сте прави. Няма нищо страшно в тъмнината, когато я опознаеш. Някога хората не разбираха това. Затова драконидите вече ги няма. Но мнозина от вас продължават да живеят в нашите градове. Наистина е странно да живееш толкова дълго време.

- Учените сме глупави, затова се учим. - самодоволно изтъкна Ноар. - Та в тази връзка, в кои драконидски градове живеем? Древните населени места са много. Всичките ли са били ваши? - ох, идеята за машина на времето пак започна да го гложди. Щеше да е толкова лесно да... заличи тръпката. Въпреки това тайно си конструираше вкъщи една. Само ей така, да види какво ще стане.

- Вие ще ми кажете. - весело повдигна рамене господарят на Дорадо, провокирайки ги вероятно да мислят.
- Ами... аз все съм чувал, че драконидите предпочитали по-топлите острови... Ноар, ние с теб бяхме стигнали до заключението, че повечето от тях са морски създания... не знам защо, всъщност. Може би заради епическата поезия!
- Поезията ни не е нещо, с което се гордеем... За всичко това можете да прочетете в библиотеката... о... - той изведнъж се промени. Цялото му същество засия, заблестя и се преизпълни с чувство, което и човек не можеше да сбърка. И промяната в господаря веднага повлия и на Ним, и на Накамура по особено весел начин. Единият прикри неудобството си, като отстъпи да разгледа уж някаква друга картина, а зимният демон почервеня и заби поглед в пода.
Причината се коренеше във внезапното появяване на една невероятно прелестна жена с дълги лилаво-черни къдрици. За разлика от Вещицата Вариаки, това същество излъчваше само топлина, спокойствие и любов. И неразбираемо могъщество и гордост, вероятно от това, че... трябваше да е съпругата на Господаря на Дорадо. А и не оставаше съмнение след начина, по който се приближи и докосна до самия него. Верде поне осъзна причината за неудобството на онези двамата, ставайки свидетел на нейния невероятно нежен жест за "здравей", ако и да не усещаше самия енергиен магически ток.
Единственият проблем, тъй да се каже, бе... че Верде и Ноар всъщност познаваха тази жена...
Но Семирамида бе обявена за безследно изчезнала още когато те бяха деца... Бяха чували да се говори за неестествения й произход... "дете на драконите"... ли?!

- Братовчедке! - Ноар беше прекалено зает да я оглежда изненадано. Което, разбира се, не означаваше, че е останал сляп за всичко наоколо.
Значи това беше Господарката на Дорадо? Шок!
Тя, изглежда, видя объркването им и им се усмихна, все едно... ох, все едно всичко беше напълно очаквано и нормално. Не, че се сещаше за правилна реакция в случая, но тя дори не се изненада да ги види... Защото сигурно беше разбрала отдавна... Ух, логиката беше дразнеща понякога.

- Светът е голям и изненади дебнат отвсякъде - тихичко се обади Накамура, преди господарката да е взела думата. Тя беше заета за секунда, защото трябваше да прошепне нещо важно на съпруга си. Беше по-ниска от него и цялостната картина, получаваща се от стремежа й, също излизаше сладка. Тези двамата знаеха как да играят влюбени. Само дето не играеха, а бяха.
Говореха си на език, който не бе използван говоримо от векове. И Ноар, и Верде го бяха изучавали писмено, но за първи път разбираха колко далеч бяха от истината при говоренето. Драконидското наречие.
После тя се обърна отново към тях, докато господарят обмисляше това, което му бе казала. Приближи се и хвана по една от ръцете им, ограничавайки се до това, за да не им е неудобно.
- Мечтите ви се сбъднаха, нали? Вярвах, че ще го постигнете... но не знаех как да ви посрещна... ще ми простите ли?
- Семирамида, мисля, че и това не е най-добрият начин да ги посрещнеш - господарят се усмихна весело. Те сигурно бяха достатъчно сащисани, за да не я чуват... О, дали си задаваха и въпроса също? Какви бяха самите те? Все пак червеният род явно бе обвързан със същества, които се водеха изчезнали.

Сащисването на един учен беше нещо, което просто трябваше да се види. Защото нямаше по-неповторимо нещо, поне не и до следващото сащисване.
Ноар беше зает да подрежда разхвърчалата се информация в главата му, заради което изражението му бе замръзнало. Освен това трябваше да прегледа някои стари "документи" и да ги изхвърли поне от предните позиции на съзнанието си.
Изхвърли доста. А докато оглеждаше Семирамида добави и повече въпросителни бележки, отколкото беше правил някога.
- Аха. - каза той, като не беше сигурен на какво отговаря. Една малка част от съзнанието му обаче му подсказа, че трябваше да отвърне на някакъв минал въпрос утвърдително.

- Рано или късно ще обработят и въпроса ми - тя нежно ги погали по бузите като деца, които й показваха първите си рисунки. Липсваха й тези весели физиономии... поне от нейна гледна точка бяха весели. - И толкова сте пораснали.
- Ъ, такова... как? - неопределено запита Верде.
- Как съм това, което съм, как съм тук или как спечелих него за съпруг?
- Може би... и трите?
- О... разбирам. Историята би била дълга. Но ако ще се изумявате, ще ви спестя и другите новини, за да не ви дойдат в повече.
Макар че Верде вече се досещаше за другите новини. Фуин Феа беше... ъ... нещо като техен роднина? Чакай, "други новини" в множествено число ще значеше... че има и други деца... Малки драконидчета!