Едно малко приключение

Илейн Ко'уен обичаше да се разхожда по плажа нощем - хладният пясък под краката й й напомняше за вечерите у дома. Сякаш си беше вкъщи. Но светлините на града разваляха тази илюзия. Оживените дори нощем пристанища - също. Затова тя нарочно беше избрала един малък, отдалечен от сградите плаж, където тишината да се разсейва само от вълните.
Правеше си нощни разходки, откакто беше пристигнала с Рин тук. Не се случваше често да бъде сама, без него, но когато ставаше така, не беше самотна на това място. То някак я успокояваше...
Замръзна. В далечния край на плажа имаше хора. И не си въобразяваше - те изглеждаха достатъчно сигурни, че са сами, че да си позволят да не бъдат извънредно тихи.
- Той каза да я пазим като очите си, ама нали си го знаете... надали говореше чак толкова сериозно. - прошепна едната от тъмните фигури, несъмнено мъж.
- Какво имаш предвид? Блондинчето нареди... - започна друг.
- Абе... момчета, айде да не се лъжем, сещате се!
- Бъзикаш ли се, тая е принцеса... Ако се увлечем закъснеем, басирам се, че ще ни го върнат тъпкано. С блондинчето сме си дружки, ама...
Илейн започваше да схваща. А дори и да грешеше, пак беше длъжна да направи нещо.
- А, дружки... щом са ни го сложили началник, не ми го хвали. Все ще те прецака, ако намери начин. Ама да си дойдем на думата... тая принцеска е хубава. Тия, червенокосите, са си маце...
И настана суматоха. Илейн не можеше да повярва, че е открила Ананке. Мислеше си, че момичето е пазено по-добре. Но само можеше да се радва...

Ананке отдавна беше спряла да се бори, защото вече се страхуваше от болката. А такава беше изпитала неведнъж. Не само физическа, физическата беше нищо. Не беше могла да понесе готовността на Аник да я защитава до смърт. Начина, по който се бяха изгаврили с него.
А сега беше твърде изморена, за да се страхува дори.
Но не твърде изморена, за да се удиви на случващото се...

Рин в никакъв случай не бе искал да следва жена си, но понякога го правеше без да се замисли. Тя го привличаше като магнит и... това не беше съвсем лошо, нали? А и тя избираше прекрасни места. Не се беше сдържал да не се гмурне в морето от този самотен плаж.
И дочу някаква тревожна суматоха от мястото си сред вълните.

Илейн знаеше какво прави. Просто... бяха доста. И бяха силни. Но не им се даваше. С всеки един удар съзнаваше, че е просто наложително да не се предава. Поваляше ги, защото имаше цел, причина...
- Хванахме ли те, маймунке? - изръмжа й един от двамата мъже, който беше обездвижил ръцете й. О, не, нямаше да стане толкова лесно.
- Дръж я! По-здраво, идиот такъв!
- Тя...
Илейн почти се беше изплъзнала. Само дето още един от качулатите им се притече на помощ...

- Ей! - изкрещя някакво диво морско създание от дълбините, което се хвърли върху един от по-близко стоящите до водата все едно беше воден вампир. Най-малкото от изненадата онзи изкрещя и загуби равновесие.
Рин беше. И беше меко казано бесен, понеже... кой смееше да си позволява това?! Макар че нападаше без оръжия и прочие и не беше много ясно дали щеше да помогне с чисто и просто само появяването си.

Моментът, в който видя Рин... в този момент просто силите й се съживиха.
Илейн използва момента на изненадата, за да освободи едната си ръка и с нея да измъкне нож. Понякога беше достатъчно само едно разсейване, за да получиш предимство. И въпреки, че те ескортираха Ананке и бяха на път да й сторят нещо ужасно, тя се постара да не ги убива. В крайна сметка изпълняваха заповеди... не беше справедливо да ги наказва за лоялността им, още по-малко пък искаше да й тежат на съвестта. Освен това беше хубаво да има колкото се може повече хора, които да разпита после. Всяка информация бе от помощ в тези дни.
С огромна радост видя, че Рин явно беше на същото мнение, защото само пращаше враговете в безсъзнание. Чувството да е до него дори в този момент, беше успокояващо. Да се чувстваш спокоен в битка! Това чувство можеше да я споходи само, когато е с любимия си...
Тя догони последния, който тичаше по плажа. Нямаше къде да избяга. Илейн скъси разстоянието до колкото можеше и скочи върху него. Нека пробваше да я отхвърли.
С отренирани движения го повали на земята.
После чу звука. Отначало той просто я накара да потръпне. Вся в нея безспокойство, объркване... после премина в страх. Червенокосата отслаби хватката си и се огледа.
Звука се усили.
Последното нещо, което видя, бяха слизащите от една лодка хора.
После останаха само звука, болката и мрака.

Къде беше? Къде беше Илейн? Какво стана с Ананке?
Беше там и знаеше, че побеждават, но нещо се беше объркало. Много се беше объркало. Болезнено при това.
Рин отвори очи, но не видя нищо. Сякаш беше загубил зрението си отведнъж. Паникьоса се. Това не можеше да е нормално. Не можеше да не вижда, не можеше да не знае, да...
- Ехо? - необичайно силно се провикна, вероятно заради паниката. Помещението ехтеше. Пещера? Някаква килия? Трябваше да има още живи същества наоколо. Дори да бяха плъхове и хлебарки. Току-така не се отиваше в задгробния живот... нали?

- Рин?! - Илейн нито чуваше, нито виждаше нещо, но когато чу гласа му, сякаш се освободи от някаква тежест.
В помещението имаше доста объркващо ехо. Любимият й някъде до нея ли беше или не? Ами принцесата? - Ананке?
Всъщност не можеше да се надява, че ще чуе отговор от нея. Тя беше смятана за ценен заложник и... това значеше ли, че може още не бяха разбрали кои още от семейство Ко'уен са заловили?

- Илейн, говори ми! - развълнува се не без причина Рин, защото... все пак тя беше жива, дано беше и здрава... и най-важното беше, че е тук някъде... Някъде...
Напрягаше се, но не чуваше дори собствените си стъпки. Проклятие!
- И следвай моя глас. Няма да посмеят да ни направят нещо, преди да... какво стана?! - беше я чул да казва едно отчетливо "Ауч!" някъде в ляво от него. - В стена ли се блъсна? Само не ми казвай...

- Стена, стена! - побърза да се обади тя, преди Рин да откачи. Слава на знанието, не се беше блъснала в човек или нещо по-лошо... ако можеше изобщо да се говори за градация тук. - Добре съм, скъпи.
Вярно, имаше охлузвания, натъртвания, синини... и коремът й стържеше, но нищо по-лошо. Тя се обърна бавно и тръгна в посоката, от където й се беше счул гласът на съпруга й.
- Рин? - тя предпазливо вдигна и другата си ръка и я допря до странната повърхност. С облекчение въздъхна, понеже разпозна шала, който му беше подарила преди дни. После го прегърна. - Ти добре ли си?

- Така мисля... - тя си беше. Добре, че не бяха в две килии, които да са разделени от решетки, защото това щеше да е най-голямото наказание, което можеха да им измислят. По-скоро никой не се интересуваше от тях и затова бяха тук. Но още не се знаеше.
Него го цепеше главата, вероятно заради онзи странен звук, който беше чул на плажа. И се чувстваше като влачен из остри камъни, но поне Илейн беше тук. Това беше най-най-важното. Сепна се.
- Дали са оставили и Ананке тук? Но... сигурно не.

- Не ми се вярва. - щеше да се обади... освен ако не беше в несвяст. - Но може да претърсим...
И тогава осъзна. Мисълта премина през ума й като бърз електрически заряд и я остави настръхнала. Илейн разбра, че щеше да й отнеме много време да претърси помещението, защото беше прекалено тъмно. А не можеше да бъде чак толкова тъмно. Малко или много трябваше да е свикнала вече с мрака... и нямаше други болки освен леко главоболие и неприятните охлузвания... и Рин също не виждаше... възможно ли бе тогава? Възможно ли беше да са загубили...
Илейн, хората не губят зрението си от една мелодия! Но и една мелодия не би трябвало да е способна да изпрати драконид в безсъзнание. Не, не... Илейн, глупачке! Какви мисли й минаваха през главата! Кой знае в каква дупка ги бяха сложили, естествено, че няма да има светлина!
- И правилно не ви се вярва. - Илейн чу гласа, но не можа да определи откъде идва. Това проклето ехо... но и без него пак щеше да е също толкова шокирана. Изобщо не го бяха чули да влиза! Гласът беше непознат, мъжки... непринуден, дори весел. - Но по-интересното е, че се чудите дали е тук или не. Според вас защо не виждате? Доста е светличко тук.

- Не ни пробутвай лъжите си, мазнико - изсъска Рин и по гласа му можеше да се познае, че се е накокошинил. Стисна я здраво за ръката, което можеше да означава само нещо от типа "Дори и да е прав, не му позволявай да те пречупи".
Нямаше друг начин да останат с всичкия си. Ако започнеха да вярват, че може и да са загубили онова, което бяха имали, щяха да пропаднат в бездна, от която изход нямаше да има. Трябваше да се показват твърди, дори и да нямаха надежда. 
Трябваше да се обърне темата в тяхна полза.
- Какво ще правите с нея? За какво ви е? - умишлено избягваше въпроса къде е сестра му.

Илейн веднага разбра какво се опитваше да й каже съпругът й. Няма спор, беше прав и тя се опита да последна примера му и да не мисли за глупости. Но се опасяваше, че въпреки опитите й да бъде смела, й личи, че е адски уплашена. Разбира се, онзи имаше полза от това да ги накара да си мислят ужасяващи неща, но ако беше прав?!
- А, на мен за нищо не ми трябва. - този път гласът сякаш беше на по-различно място от преди. Или само така й се струваше? - Но не съм убеден, че на семейството ви ще им е безразлично къде е тя сега. Изглежда е семейна черта на Ко'уен да бъдат сплотени. Ето, например вие се разбирате без думи. - пак като че ли от друго място долиташе гласът. Да не ги обикаляше в кръг? - Похвално е, че не ме оставяте да ви размътя мозъците с ужасяващи идеи. За нещастие обаче точно сега съм честен. Върху вас използваха една определена мелодия, която носи този страничен ефект... и се опасявам, че той няма да се премахне с времето, а трябва малко лекарска помощ. И то бързо. Предвид това, че сте ценни заложници, би трябвало да ви помогна... но "живи" не ми се струва същото като "в перфектно здраве".
- Целиш да ни накараш да ти се молим ли? - с презрение започна Илейн. Бяха попаднали на типичния садистичен мъчител.
- Да ме удари Ръката на гнева, не. Не обичам лигавщините. А и не си падам по психологическия тормоз. - после обаче май осъзна как лицемерно е прозвучал, защото добави:
- Но със сигурност няма да ми повярвате. Е, както и да е. Щях да кажа, че въпреки всичко ще ви помогна.
- В замяна на? - Илейн не беше впечатлена. Но тъй като не можеше да знае дали той говори истината или не, поне можеше да се опита да разбере какво искаше от тях този мерзавец.
- Да кажем услуга? Не сега, а след време, ако някога въобще се наложи... Понеже на мен нищо не ми коства да ви излекувам, но вие бихте се радвали, ако това стане.
Пустинницата беше потресена. Толкова тъп ли беше този? Толкова неща куцаха в предложението му! Дори не можеше да прикрие това, че цели да ги подведе. И то по какъв начин... Тя едва се сдържа да не се засмее.

- Бихме се радвали и да останем слепи, ако цената е такава. - изсумтя Рин с цел да покаже, че не му пука.
Пукаше му повече за Илейн, съвсем естествено. Ако трябваше, щеше да приеме да обещае услуга в замяна на връщането на нейното зрение. Колкото и глупаво да беше всичко това. Проблемът беше, че тя можеше да направи същото за него. И двамата съзнаваха, че другият е способен на това. Ето от там идваше сложното. А не можеха да останат все така... нали? Значи трябваше да се скарат.
Отлагай... може да имаха и други шансове... И ако предложенията бяха такива, все щяха да ги извъртят... може би. Спешно... ако крайният срок започнеше да наближава, онзи щеше да започне най-вероятно да им говори за това, да ги плаши. Със сигурност не им пукаше за него, честно казано и дори и да направеха саможертва, това нямаше да впечатли никого. Но още беше рано за този момент.
- Не мога ли да попитам поради каква причина, о, велики лечителю, ще ти е нужна услуга точно от един музикант? - саркастично започна Рин. Той можеше да е археолог и приключенец, но на света бе по-известен като певец. - Искаш да те гледат по телевизията?

- Кой знае? Дори на мен не ми е все още ясно. Но защо пък не? - Илейн не можеше да повярва. Или бяха извадили страхотен късмет, или попадаха в ужасен капан. Трудно й беше да повярва, че е първото. - А сцената е за теб, музиканте. Не бих искал да ти я отнемам. Е, съгласни или не?
- Ох, какво самочувствие... - не се сдържа и промърмори Илейн. - Да кажем, че сме съгласни.
- Ще чуете, когато получите пакета. Ще се радвам да ми кажете дали ви харесва обстановката тук. - и млъкна, а след няколко минути Илейн осъзна, че си е тръгнал. Така и не чу стъпки...
- Самовлюбен идиот. Това е хем хубаво, хем лошо. - Илейн бясно започна да обикаля наоколо, с цел да види колко голямо е помещението. - Поне няма как да ни донесе нещо отровно, ако изобщо донесе нещо. И онова с услугата? Моля ти се... дори не се съгласихме! "Да кажем, че сме съгласни" нищо не означава... Знаеш ли какво? Според мен още от началото са решили да ни излекуват. За какво беше целия този цирк?! Наивник. Някой от пазачите, на който му е било скучно... ох!
Тя потърка носа си, тъй като пак се беше блъснала в стена.

- Наистина не е логично. - Рин беше малко по-раздразнен от въпроса, който се въртеше в главата му. Какъв пакет? Никак не се връзваше в целия им разговор, по дяволите. Нито говореха за пакети, нито нищо. Тоест... звучеше зловещо. Звучеше като да им доставеха някое пръстче или уше на Ананке, или нещо такова.
Знаеше, че тази му мисъл е адски тъпа и Илейн много ще се смее, ако й каже. Но просто се притесняваше мъничко по братски. Трябваше да се разсее, като сподели част от нейното раздразнение. Това помагаше.
- Да не говорим, че няма никакво доказателство за думите му, освен чакането. Това, че не виждаме, може да е просто страничен ефект. Може да е, защото сме в някой от онези гадни зандани, за които разправяха. Дето ги облицовали с най-тъмния материал, за да мъчат затворниците... Но все едно. Не ти ли е останал някой скрит нож? Аз мисля, че усещам един от своите в обувката си.

- Мисля, че са ги взели всички... не усещам никой. - водена от думите на Рин за гадните материали, с които облицоват стените, тя започна да опитва стената. Интересно дали този материал се усещаше по-различен на допир... но досега не й беше направило впечатление. Беше си нормална...
Както опитваше, ръката и изведнъж спря да усеща съпротива. Тя предпазливо я протегна. Нищо не я спря. Илейн дръпна ръката си обратно и започна да изследва по-внимателно.
- Рин... от стената излиза тръба... - тя продължи да се движи. - Ето тук има също, малко по-нагоре и е по-малка... И тук също!
Тръби с различна големина, но не достатъчно широки, за да може през тях да мине нещо повече от ръка. Хаотично подредени... в какво ги бяха вкарали? Това да не беше камера, която се пълнеше с вода?

- Проклятие - притесни се Рин. Не му звучеше добре. В най-добрия случай щяха да ги притиснат да направят нещо против волята си. В идеалния случай, ако тук щеше да се пълни с вода, отгоре щеше да има изход и те трябваше да го намерят в условията, които щяха да им докарат паника...
Имаше и още едно опасно нещо.
- Ако има тръби по стените... може да има тръби и по пода. Не можем да пренебрегнем възможността. И малка тръба е достатъчна да ни счупи крак. Докато са ни забравили, по-добре да проверим това.

Имаше тръби и там. Но никоя не се издигаше над нивото на пода. Вероятно заради това не беше усетила наличието им, дори да беше настъпила някоя. Всичките бяха все така безразборно разпръснати, като тези на стените.
Този хаос допълнително подразни Илейн, която вече крачеше нервно, запомнила броя на крачките, които беше безопасно да направи, ако не иска да се блъсне в някоя стена.
Тогава в помещението отекна странен звук. Нещо определено падна... Значи и отгоре имаше тръби. Сърцето й трепна. Ако онзи идиот наистина им беше пратил нещо, което можеше да разсее заобикалящия ги мрак... Тя обаче избра да остане на място. Нямаше да си прости, ако си проличеше, че е отчаяна.
- Интересно ми е дали ще позная кой пръв ще отвори пакета, така че няма да се махна скоро, освен ако не се решите да направите нещо. - пак никакви стъпки. Явно човекът стоеше в стая над тяхната килия и говореше през някоя тръба... но така нямаше как да ги вижда!
- Добре, писна ми. Да свършваме вече с това. - Илейн беше достатъчно ядосана и с лекота успя да прикрие слабостта си. Тя се приближи до мястото, откъдето мислеше, че е дошъл звукът. Тъй като не можа да открие кутията (достатъчно малка кутия, за да мине през тръба? Или над тях имаше достатъчно широка тръба, която би им била от полза?) от първия път, се наложи дразнещия тип да я насочва, което разпали нервите й до краен предел.
Когато пустинницата взе предмета в ръце, не успя да намери капак.
- Как се отваря това проклето нещо? - изпусна малко пара тя, преди да се усети, че трябваше поне да направи опит да изглежда, че този въпрос не я вълнува.
- Отгатнах, че ти ще я отвориш.
- Не виждам нещо да си... Нищо не си отгатнал все още. - смръщи се тя. - Е? Ще си играем на нервички?
- Само ти ми изглеждаш ядосана, скъпа. О, може би сега и принцът мъничко. Та каква ни беше уговорката?
- Да, да, ще ти дадем услугата, която искаш...
- Ти го каза.
В първия момент тя не успя да разбере какво става. Усети нещо странно да преминава през нея, някаква неприятна тръпка... и се оказа, че доста добре скритият капак се е отворил. Червенокосата бавно започна да изследва съдържанието й. В нея имаше...
- Мехлем, да. - онзи й прочете мислите. - Ще стигне и за двама ви. Нанесете го около очите... по клепачите... Мисля, че знаеш как да го използваш по-добре от съветите ми.
- Тук сме на едно мнение...

- Знаеш моето мнение по въпроса - макар че беше леко бесен, Рин прикриваше това добре, защото нямаше да даде нищо от себе си за наслада на другите. Поне не и тук, не и на тези хора. Думите му бяха твърди като камък и отекваха в помещението доста окончателно. Може и да станеше като баща си някой ден.
Мнението му беше, че първо трябваше да бъде изпробвано върху него. Това беше сигурно. Нямаше нужда да го казва на глас, защото Илейн го знаеше. И когато се отнасяше до нещо, което беше сериозно, като запазването или загубването на зрението, дори нямаше да й прости, ако го пренебрегнеше. Беше по-добре той да стане глупакът, ако това беше една огромна шега. За това пустинниците две мнения нямаха. Мъжът пазеше достойнството на жената.
Нелепо беше, че точно в този момент трябваше да настоява за правилата, но се приближи достатъчно решително. Хубаво беше, че мислеха заедно и не се нуждаеха от това да се обясняват един на друг.
- Давай, когато си готова. - добави вече по-мило. Не беше нужно да се държи с нея грубо. Знаеше, че с мнението си не наранява достойнството й, както много други щяха да кажат... Странен свят, да...

Трябваше да признае, че една част от нея искаше тя да настоява първа да изпробва съмнителното лекарство. За нищо на света обаче нямаше да даде власт на това си желание. Ако оспореше решението на Рин, щеше да го нарани жестоко.
Тя остави кутията на пода и взе мехлема. Да го използва обаче се оказа по-трудно, отколкото си беше мислила. Мракът й пречеше, но накрая все пак се справи.
- Няма да подейства мигновено.
- Ти още ли си тук?
- Само предупреждавам, за да не ме обвинявате несправедливо.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Дълга редица от еднакви фигури слизаше от кораба. Спуснати ниско качулки, тътрещи се крака, залитаща походка. Всички те вървяха в една посока, насочвани от други качулати. Беше тихо, макар че пристана бе оживен.
Новопристигналите скоро стигнаха до огромната сграда, която се извисяваше пред тях. Зад нея със сигурност имаше още няколко подобни постройки, защото от пристанището можеха да се видят кулите им.
Като влязоха вътре, попаднаха на огромно фоайе. Там вече ги очакваха, за да им покажат стаите им. Обърнаха се към тях с приветствена реч с много патос в нея. Явно така беше прието навсякъде...
- Стаята ти е насам, братко. - изпречи се една качулата фигура пред... друга качулата фигура. Толкова дразнещи бяха тези качулки. Но поне не можеха да скрият, че единия се усмихваше нахално.

- Когато ти дам знак. - пренебрегна Рин гласа на другия. Разбира се, винаги можеха да се отдадат на притеснения. Ами ако лечението беше временно, ами ако държеше определено време и после те обричаше на тъмнина? Винаги можеха да се намерят страхове. Но нямаха правото да им се отдават. В случая щеше да я подведе той и да си понесе последствията, ако имаше такива. Така щеше да е правилно.
Видя я, разчорлена и нервна. Беше там, окъпана в твърде силна светлина за очите му. Засега всичко беше наред...
Трябваше да направят така, че да "жертват" само по едно око... но се сети твърде късно.
Затова сега трябваше да даде на нея това, което тя беше дала на него. Или и двамата в ада, или и двамата тук. Проста логика.
- Виждам те... засега. Сега се заемам с теб.

- Наляво или на дясно, братко? - очите изпод тази качулка конкретно се бяха превърнали в две жълти, жестоки монети. И въпросът по-скоро гласеше "От коя страна предпочиташ да те фрасна, че имам да предавам поздрави?". Може да изглеждаше тъпо това да предупреждава врага си, но Аник не се притесняваше. Рано или късно щеше да направи каквото е обещал. В момента беше бесен не само защото виждаше таи мутричка пред себе си, а и заради лишенията, които го караха да търпи. Можеше да издържи още много време, но се дивеше на глупостите им.

Бяха в стая, пълна с тръби. Не се различаваше от онази, която тя нарисува във въображението си. С тази разлика, че таванът беше прозрачен. Но не и от стъкло, въпреки че имаше идеална видимост. Илейн забеляза как много от тръбите потъват в тавана далече над тях, а някои свършваха в стаята и вероятно служеха за свръзка със затворниците.
- Това нещо няма да се пълни с вода... по-скоро... сме в музикална кутия. - една част от нея искаше да не бе проглеждала. Но друга й подсказа, че рано или късно щеше да се сети и сама в какво точно се намира.

- Следвай ме. - Джаред можеше още сега и с удоволствие да коментира състоянието на събеседника си, обаче новодошлите вече се разотиваха към стаите си и щеше да е подозрително да остават тук.
След малко русокосият вече влизаше в една спартански обзаведена стая, където използва момента и си свали качулката, която му лазеше по нервите.
- Радвам се да те видя, братко. - той можеше да изиграе един перфектен театър, обаче реши, че няма защо да се напъва. Онзи искаше да го изръфа със или без актьорски заложби така или иначе. - Доста си отслабнал от последния път, когато те видях. На кораба нямаше ли храна? Винаги съм смятал, че правят малко излишни икономии. Казват, че така човек се пречиства, преди да пристигне в Храма.

- По дяволите. - стисна очи Рин и се постара паниката да не го превзема. Нямаше смисъл от нея. Нямаше... дали, наистина? Огледа се. Ако си помагаха, може би... нищо не им пречеше и да опитат, ако това стане последният им шанс - Как мислиш, ако те повдигна, ще стигнеш ли горе? Трябва да помислим за това, за всеки случай.

Аник повдигна рамене. Не си направи труда да махне облеклото. На пръв поглед от него струеше несъмнена хармония и беше изпълнен с невероятно спокойствие.
Но все пак беше драконид. Или изчисляваше как точно ще бъде най-болезнено, или чакаше някакъв случай, когато ще му хареса повече.
Не изглеждаше да се бави с поздрава, защото се случва зле. Или се правеше на по-силен, отколкото беше, или просто беше достатъчно издръжлив.
- Страхувам се, че трима-четирима са карали по още по-труден път на пречистване, понеже така и не можаха да намерят порционите си. Тъжно е, че никой не ги беше предупредил. Всички знаеха, че драконидите крадат. Аз ги просветлих и за някои други наши умения.

- Да пробваме... - Илейн отново огледа тръбите. - През някоя от тях би трябвало да ни пращат храна... А през ето тази би може да са ни вкарали тук, но някак ми изглежда прекалено... тясна. Ами ако има вход другаде? Някъде в стените? Пода?!

- Ще пазя тайната ти. - Джаред му намигна, като очевидно визираше нежеланието на новия поклонник да се пречиства. - Да крадеш невинаги е лошо... Всички си имаме малки тайни. Ако тръгнем да ги обявяваме, няма да остане никой в тази секта. Но какво ли разбирам аз. Дано този талант продължава да ти помага, братко. Както и другите ти умения, каквито и да са те. Но не крия, че ми е любопитно.