Едно малко приключение

- Със сигурност има нещо хитроумно - каза го с ледено спокойствие, но обходи с поглед помещението по-скоро с притеснение. Единственият им шанс беше да пробват, нямаше как. И да се чудеха, беше все тая. - Струва ми се, че ако беше по стените, щеше да го нацелиш, докато обикаляше. Не ни пречи да опитаме пак, разбира се. Не ни остава нищо друго.

- Мога да те запозная с тях - добродушно скръсти ръце онзи. - Тези като мен трябва да умеят още много неща. Например, да разместват и наместват кости. Да ги чупят на няколко места и отново да ги съединяват с финес. На бойното поле тези лекари са нужни... - дали беше безумно бърз или беше ударил с магия не беше ясно, понеже изглеждаше като да си седи на едно място, но определено беше оставил задоволително лилави синини на ръката и лицето на онзи. О, нищо счупено, разбира се, макар че може би онзи си го заслужаваше... но Аник в момента не беше в настроение. - Между другото, имам да предавам и едни поздрави... сега ли да го направя, братко?

Джаред предпазливо опипа пламналото си от болка лице с непострадалата си ръка. Едно разумно и особено студено същество в главата му отбеляза, че е впечатлено. Колкото до външния му вид, същото същество реши на лицето му да се изпише само изненада... защото наистина изпитваше само това. Да се ядосва беше глупаво и ненужно. И все пак жалко, че този драконид не подлежеше на подценяване...
- О, определено са полезни умения... къде си го научил това? - с непоклатима насинена самоувереност полюбопитства той. Да си изтрие самочувствието от лицето и да искаше, вече щеше да му е трудно да постигне. Това бе неделима част от цялото оттренирано позьорство. И може би единственото нещо, което вече забравяше, че всъщност не е част от него. - Направо се чудя какво щяхме да правим, ако никаква мелодия не ти влияеше. Принцесата би могла да не е в килия сега. Колкото до поздравите, ако са от Фей, не, мерси. Мога да позная какви са. Не си мой тип, братко. Освен това религията го забранява, тъй че се въздържи.

- Не знам имена, така че не мога да отговоря с точност. Мога само да ги предам - нямаше смисъл да обяснява какво точно може, да... всъщност, не трябваше да показва. Мамка му, все тая беше. Беше му писнало от това да се прави на кукла. Поне за няколко минути се чувстваше доволен и това беше достатъчно. Не забрави да си вземе бележки за думите на онзи, разбира се. - В този случай ще ме водиш ли, или ще играем? "Сам си я намери", "Само през трупа ми", "Да играем на една игра", нещо подобно ли да очаквам?

- "Само през трупа ми" ли? Че каква полза би имало да умра? - после явно реши, че доста хора биха намерили смисъл в смъртта му. - Е, поне аз не се интересувам от умирането. Иначе да, ще ми се да ти кажа сам да си я намериш. За жалост обаче трябва да ти помагам... затова още сега ще отидем, братко.

Да имаш пропуск за заключени врати се постигаше с труд. Да можеш да вкараш някого без пропуск зад заключени врати се постигаше с късмет, малко наглост и... разбира се, много труд.
Ананке Ко'уен беше отскоро тук, но изглеждаше ужасно, завързана за един зловещ стол с още по-страшни въжета, ако изобщо бяха въжета... Човек би си помислил, че е стояла в тукашния затвор с месеци. Това усещане несъмнено се дължеше на великолепните умения на мъчителите тук.
- Ей сега ще я събудя. - той сложи ръка на главата й. Не, че бе нужно да го прави, но му харесваше усещането, докато косата й се налеектризирваше от слабия ток, който я разтърси. Последва стон. - Ако искаш й лъхни надежда... вчера колегата се престара и може да е позагубила дух. Макар че не вярвам. Понасяше си всичко стоически, когато беше в предишния си затвор.

Аник все още имаше желанието да ступа този извратен тип. Даже по-точно да го пречука. В момента, в който му стане безполезен. Нямаше да съжали да го направи. Дори сега да му бъдеше изиграна клопка, щеше да нанесе един последен удар, така че...
Можеше да си позволи малко съжаление, потискайки истинската болка за своята принцеса. Момичето, което донякъде беше отгледал.
Приближи я и нежно сложи ръка на лицето й. Обърна го към своето, за да го разгледа. Тя беше смела, това не можеше да й отрече. Беше най-нежна от всички Ко'уен, които Аник познаваше, но... беше смела. Да й лъхнел смелост? Можеше това. Просто използва родния й език, за да повтори клетвата си пред нея. Беше я дал в мига, в който тя беше станала пълнолетна. Гордееше се с нея. Тя бе първата му ученичка.
- Нека бъда ножът в ръцете ви, господарке. Наредете ми да унищожавам и аз ще унищожа. Наредете ми да убивам и ще преследвам смъртта.
- Чакай. - прошепна тя в отговор. Не беше сигурен дали Ананке го виждаше ясно. Може би изобщо не го виждаше. Но тонът й беше достатъчно ясен за него.
Защо? Само защото този можеше да ги изведе обратно ли? Нелепо, Аник беше запомнил пътя. Защо и Ананке и всички останали Ко'уен търпеливо се правеха на слаби? Защо...
Но нямаше правото да се меси. Мълниеносно извади отнякъде острие и след две секунди принцесата му беше в ръцете му, нежно увита като в пашкул от един пустиннически шал. Последният май че дойде някъде изпод наметалото на Аник, но кой знае откъде точно.
- Не разбирам защо господарите ми ви щадят. Наистина не разбирам. - макар че вътрешно вече мислеше за нещо друго. Дали Ко'уен нарочно не изчакваха нещо, за което Аник нямаше как да знае? Дали...

- Имам нещо наум, но може и да бъркам. - стаята, разбира се, се изпълни с електрически кълба. Феър щеше да му каже, че му липсва въображение, но той просто си харесваше тази магия. - Сега мисля, че имаме по-важна тема за разговор. Ти можеш да решиш да избягаш с принцесата. Все ще измислиш как ще го направиш и сигурно ще успееш, без да я изпържа твърде много, или без някой друг да я убие по пътя. Все си мисля обаче, че идеята на идването ти тук е друга. Имаш възможност да научиш много полезни неща. Да не говорим, че съм вързан тук да ти помагам. Не е ли по-примамливо да не рискуваш сега, след като можеш да си сигурен, че нищо по-лошо няма да й се случи занапред? Всяка страна би спечелила от това.

- Откъде мога да съм сигурен за нея? - съвсем основателно повдигна вежда червенокосия, настръхнал от електричество, но държащ се със завидно достойнство. Все пак беше заобиколен от враждебна магия във враждебен лагер, от хора, които искаха да го уморят от глад и се бяха подиграли с достойнството на едно момиче. Все нещо от това ги правеше някак зли и неособено достойни за доверие.
Пък и друго. Доколкото помнеше, той беше изпратен само за Ананке. Всички вярващи се гнусяха от него. По-скоро те щяха да научат нещо полезно от вътрешностите му. Ако можеше да научи какво е болка, това беше отделен въпрос.
- Някъде по осведомителната ви верига имате проблем - реши да спомене и на глас съмненията си, поглеждайки отново към принцесата. Да, щеше да измисли начин. Тя беше сега в ръцете му и той щеше да даде за нея всичко. Беше му заръчала обаче да чака. Пустинниците бяха добри в тълкуването на заповеди. - Не е логично да обучавате враговете си... О, или имаш предвид да ми помагаш да се насладя на специалните функции на този стол, например? Не изгарям от желание.

- А, не, пробвай се ако искаш. - Джаред реши да не бъде негостоприемен. Да остане по-назад от Велес в демократичното мислене не му се нравеше. - Иначе си прав, че е странно да ти предлагам такива неща. Но ние сключихме сделка с "добрите". - не се постара да наблегне на кавичките, но и нямаше нужда. Да го тълкува както си искаше. На него самия не му пукаше особено дали се беше присъединил към лошите. - И заради тази сделка ти изведнъж се сдобиваш с повече свобода... От наша страна се задължаваме единствено да пазим принцесата... можеш да се увериш сам, че мъченията й ще спрат от днес. Но няма как да я пуснем оттук. Все още не... но кой знае как ще се развият нещата? Знам само, че ако се опиташ да я изнесеш оттук сега, ще ми се наложи да наруша споразумението. Кой би искал това? Мирът е много крехко нещо.

Аник изсумтя. Естествено, че мъченията й щяха да спрат сега. Той беше тук, по дяволите. Нещата стояха така, че ако преценеше, че не може да надвие врага, дошъл да тормози момичето, трябваше да я убие и после да убие себе си, за да няма повече страдания.
Не знаеше дали щеше да успее, но това беше последното, което трябваше да направи. Погледна към неподвижното тяло на принцесата. Заповедта си беше заповед.
Даде й благословия, като я целуна по челото. После много бавно, без да я изпуска, седна по турски на земята.
- На мен все пак ми звучи като затвор, но щом настояваш. Ще отброявам времето, за което ще й донесете вода.

Джаред не видя нищо лошо в това да поръча вода за принцесата. Все пак им трябваше полужива, а не полумъртва. Колкото до това защо остави слугата й с нея... също не видя нищо нередно. Разговорите им щяха да се подслушват, така че съвсем скоро можеше да разбере какво са си говорели, дори ако е на пустиннически. Освен това беше по-добре да е затворен, отколкото да щъка наоколо и да влиза където не трябва.
Да намери например тази част от сградата и да тръгне по този коридор...
Русокосият спря.
- Няма къде другаде да е. Най-охраняваните килии никога не са на горните етажи. - прошепна една качулата фигура, несъмнено жена, на събеседника си. После тя продължи по коридора, следвайки простата си логика.
Джаред постоя още миг, загледан в походката й. О, определено познаваше тази жена... макар че от дълго време не я беше виждал.
Разбира се, можеше да ги остави да стигнат до килията. Само дето да се опитва да ги спре в онова помещение щеше да е значително по-трудно и опасно, отколкото тук. А и ако търсеха само един определен затворник и не знаеха за други отвлечени, щеше да е неприятно да им разкрива, че грешат. Всъщност всичко се свеждаше до предположения, но нито една догадка не му даваше стимул да ги остави намира.
Затова ги поразтресе малко с магия. Добре де, може би малко не беше точната дума, но определено беше достатъчно, за да ги накара да спрат да мислят за намеренията си, но да останат в съзнание.

Магически удар? Аник се смръщи, но само след миг изражението му се смени с почуда, когато далечната магия накара принцесата му да потръпне. Тя болезнено присви очи и след това ги отвори. Той обаче побърза да сложи на лицето й намокрено парче от бившия си шал и леко й прошепна да мълчи.
Тя немощно се опита да вдигне ръка.
- Пазете си силите. Джора не е тук. - Аник знаеше от какво има нужда принцесата му, но съдбата си имаше други планове.
И все пак тя искаше да му каже нещо. Ама, че упорито момиче.
- Рин... И... Тук...
О, проклятие!

Той спря.
Беше изградил мощна защита, но въпреки това ударът не му хареса. Ама никак.
Поне не беше напълно и безвъзратно беззащитен. Беше обещал на нея милион пъти, че ще се погрижи да не е напълно беззащитен. Е, не изпълняваше ли обещанията си?
Кой ги беше разкрил толкова лесно?!

Не можеше да не признае, че е изненадан, колкото й да беше неприятно да отбележи дори само пред себе си, че е подценил противника. И все пак - каква, десетата ръка го взела, беше тази магия? Как точно се защитаваше от такива удари? И щом беше успял, дали и други магии щяха да бъдат безполезни?
От друга страна, поне беше постигнал целта си донякъде, защото Марина още се опомняше. Дали пък не трябваше да направи нещата по-трудни за нея, за да я държи по-дълго дезориентирана? Ех, все грешки... Оставаше му да е нащрек, за да не пропусне момента, в който щеше да го замери с нож. Сигурен беше, че тя щеше да хвърли нож по него.
И беше прав. Още една изненада. Не очакваше чернокосата да се опомни толкова бързо. Силите ли си губеше? Или просто му липсваше онзи, който му пазеше гърба? Липсваше му, разбира се...
Избегна ловко ножа.
- И аз се радвам да те видя, Марина. За миг те помислих за нарушител, така тайно се промъкваше. Кой е приятелят ти? Не ми е познат. - той видя как за миг тя премисли възможността да се направи на ударена (в преносен смисъл, разбира се, и без това си беше достатъчно разтърсена физически), но после правилно отгатна, че нямаше смисъл.
Затова хвърли втори нож по него и Джаред беше сигурен, че Марина не би направила нещо толкова глупаво втори път, освен ако не разчиташе да му отвлече вниманието. Но нямаше да успее... нали?

Вал не можа да схване какво точно казва онзи. Вървеше със запушени с восък уши и разчиташе на Марина да му казва дали някъде няма шумове. Нея разбираше, защото можеше да чете по устните й, а и добреразчиташе движенията й. Бяха убивали заедно преди. Затова все още бяха заедно. Самият той не издаваше нито звук, нито пък шумеше с нещо. Все пак си беше драконид.
Щом Марина атакуваше, значи този тип беше пречка, която бе необходимо да премахнат възможно най-бързо. Вал не се поколеба да се плъзне към другата страна на пречката, за да атакува още докато единия нож летеше. Не можеше да е сбъркал с много, дори да не трябваше да атакува. Извади първо веригата, с която замахваше към лицето на противника, и тайно приготви и своята кама.

Джаред избегна и втория нож достатъчно бързо, за да се приготви за втората атака.
Ау, верига! Доста гадно оръжие. Но това не му попречи да му се зарадва. Като човек с електрическа сила, добре знаеше какво значи електропроводник. Изпрати един заряд право към веригата. А в момента, в който отскочи назад, забеляза и нещо друго - очите на противника си. Да си има работа с драконид в самото леговище на фанатици! Той побърза да извади флейтата си, с която възнамеряваше да го зашемети, но както често се случва в битка, тя намери друго приложение. Наложи му се да халоса с нея Марина по главата, която тъкмо му се нахвърляше. Ама че жилава досадница!

Уф, проклятие. Марина му беше разказвала за това, обаче не го беше взел предвид навреме. Трябваше да се възстанови, но за това почерпи от тайните си запаси енергия за лекуване, която нарочно си беше отделил. Щеше да си плати скъпо за тази магия по-късно, но това не беше важно сега.
Добре, електричеството пречеше доста. Наложи се да отскочи два-три пъти, докато премисляше и се беше озовал клекнал на стената като зловеща ненормална котка в момента, в който Марина биваше халосана.
На Вал не му се искаше да не й обръща внимание, но нямаше много избор, така че запрати четири-пет тъмни неутрализиращи кълба енергия към противника си и се хвърли в нападение като освирепяло чудовище. Магия срещу магия в крайна сметка. Разчиташе на енергийните кълба колкото и на това Марина да се окопити бързо, за да станат повече.

Да го треснат зарядите, би се справил с едно две, но онзи беше прекалил с магията. Ноктите и зъбите, с които онзи се хвърли срещу него също не правеха положението розово. Тези проклети диви котки... и този проклет коридор, който не му осигуряваше пространство!
Изглежда, че нямаше как да избегне ударите. Затова използва времето, което имаше преди онези кълба да го ударят, за да изпържи отново Марина с един силен заряд. Тя нададе някакъв животински звук. Ако не друго, нямаше да се окопити толкова бързо и така пречките намаляваха с една. Тази, която летеше към него обаче...
Джаред се примири с неизбежното и се постара да сведе магията си до минимум, което нямаше да даде ефект за толкова кратко време, но все беше нещо. През това време протегна едната си ръка, за да извади нож, като все още стискаше флейтата с другата.

Наложи му се да се извърти почти по невъзможен начин, но само така можеше да посрещне ножа с подметката на ботуша си, която беше достатъчно дебела, за да не бъде наранен. Реши, че един ритник също така е доста по-силно приспивателно от какво да е друго. А и неговата магия удари на две три места. Вал знаеше, че не е особено приятна на допир, така да се каже. Всичко това ставаше без никакъв шум и това малко го дразнеше, но нямаше избор. Марина обаче беше ушите му в тази мисия.
Така че, когато си спечели няколко минути (дано противника му останеше и няколко часа неутрализиран, ако ударите му бяха станали в повече), Вал се озова до нея. Разбира се, зарадва се, че е жива. Трябваше й доза възстановителна магия. Не смееше обаче да прекалява, тъй като Марина не беше магическо създание. Можеше само да облекчи с малко болката й, без да нарани себе си през това време. А беше нужно за момента да е в добро здраве. Особено ако трябваше да убие този тип. Сигурно трябваше, а? Не изглеждаше опасен, но имаше флейта и беше магьосник. Сигурно беше важна клечка.

Марина не беше сигурна дали очите й са отворени или не, понеже ту изригваха някакви тъмни петна пред погледа й, ту виждаше част от плочките на пода. Тази гледка или липсата на такава обаче я окуражи и й даде сила да се опита да стане. Усещаше се, че още стене, но засега не можеше да спре инстинкта си да отговори на болката.
Вал явно й беше помогнал да стане, защото се усети на крака. Ако се чувстваше малко по на себе си, щеше да отиде и да разбие главата на онзи мазен имбецил. Сега обаче не можеха да губят време. Тя събра сили и си пое дъх.
- Вземи го. Не можем да... го оставим... ще го видят... - не беше сигурна за височината на гласа си, защото й се виеше свят и й чернееше пред очите, но като че ли той я разбра. Струваше й се, че ще е по-добре да вземат онзи проклетник със себе си. Поне да не стоеше в коридора, защото това щеше да ограничи времето им за действие, ако някой го намереше. Не стига, че едвам се вмъкнаха тук, пък сега да си провалят прикритието толкова лесно! Това не трябваше да го допускат.

Изобщо не му се искаше да проявява милост към този тип, макар че тя донякъде беше права.
Само щеше да им пречи, по дяволите. Но й беше обещал тържествено да я слуша за всяко едно нещо, иначе никога нямаше да се съгласи да го вземе тук. Беше направил достатъчно жертви, за да бъде тук.
Добре го овърза с няколко здрави парчета плат, които обикновено използваше за бинтове в напечени ситуации. Сега трябваше да измисли и как да го държи така, че да помага и на Марина да ходи.
В крайна сметка се получи, че и двамата почти ги влачеше - нея внимателно, онзи безцеремонно. Но щеше да е така, докато коридорът още беше празен. Ако попаднеха на някого, може би нямаше да има много въпроси. Този смотаняк тук изглеждаше достатъчно важен, че да не ги разпитват.

Илейн чу отварянето на вратата, но нарочно не погледна към входа горе. Беше рано за храната, така че посетителят със сигурност беше онзи рус тип, който идваше, за да си говори празни приказки с тях, без да им казва или да ги пита за нещо съществено.
Нямаше да го удостои дори с поглед.

Определено беше онзи рус тип. Рин тъкмо се беше приготвил да си говори сладки приказки с него. Той палеше на моменти по-бавно на тема "бяс", но когато му...
Трима души? И таз добра. Сега сигурно щяха да следват мъчения.
Или не съвсем?
Едната фигура захвърли другарчето си съвсем безцеремонно, макар че другото другарче си го задържа внимателно и го остави от другата страна. После се зае да...
Да се опитва да отвори?
- Илейн, гръмни ме, ако това не е някой от... от... нашите... - може би не точно от семейството, но може би от семейството... имаше ли право да се надява?

- КАКВО?! - тя направо подскочи от тръпките, които я връхлетяха. От мястото си не можеше да види добре кои са тези качулати фигури, но цялостното им поведение говореше... крещеше, че...
Едната качулка беше свалена.
- Вал! - писна тя. Ако не се намираше в тази дупка, би се хвърлила на врата му.
Почти сигурна беше, че едната от качулатите фигури е Марина.
- Преди да ни освободиш сритай оня пъпеш! - не се сдържа да каже онова, което й се беше искало да направи в последно време. Би дала даже ценни минути от свободата си, стига да види как онзи си получава заслуженото. Макар че трябваше да признае пред себе си, че му е благодарна за едно. Той можеше да използва времето, за да ги измъчва, а не го направи. Каквато и да е била причината, не можеше да каже, че им е сторил зло. Само дето ги уби от скука... и самото му присъствие дразнеше. Това беше достатъчна причина да иска да го срита.

- Мога да го оставя на вас двамата долу - успяха да чуят гласа му в момента, в който Вал успя да отвори път към тях.
- Да! - Рин и Илейн отговориха дружно на това, но просто нямаше как да се въздържат. Вал беше като... бог спасител, определено! Сигурно Марина го беше вкарала тук, но... да вкараш машина за убиване, която е готова да тръгне само при една дума... на такова място... Не беше никак лесно.
- Май по физиономията ви съдя, че казвате "да"... Не ви чувам и ви съветвам и вие да се погрижите за този проблем. Кой се качва първи?

- Провери за отварящи механизми, Вал! - подвикна му Илейн, за да я чуе по-добре. С Рин така и не бяха открили начин да се излезе от клетката, затова тя предположи, че има някакви лостове или ръчки горе.
Щом се намереха на свобода, с удоволствие щеше да хвърли онзи проклетник долу.

Успя да намери механизма, но освен, че отвори достатъчно голяма дупка, за да излязат, нищо нямаше как да ги изкачи горе, освен магия или някое въже от... да кажем някоя и друга дрешка на този, русия. Щеше да е късичко, но Вал знаеше колко са акробатични онези двамата долу, така че самият той щеше да им помогне с излизането, стига да им дадеше опора, на която да повисят като маймунки. Това беше то да си... археолог. А на този тип наметалото нямаше да му трябва известно време. Поне Вал се надяваше на това.
- Да се надяваме, че ще измислите как да се скриете, когато дойдете тук, при нас. Всъщност няма повече наметала.