Кулата на знанието

Ноар и Верде се озоваха на широка поляна, заедно с Накамура, Ишин и неговата самодива. На пръв поглед нямаше никого другиго, но вече нищо не беше сигурно.
Поляната също не беше празна. Точно пред тях се издигаше внушителната Кула на знанието, която мнозина бяха виждали, но малцина посещаваха. Просто защото трябваше да имаш определени таланти, за да дойдеш. И макар Ноар и Верде да ги имаха, те не искаха да са завинаги затворени зад някакви си стени.
Пейзажът, познат от множество картини - на Кулата и широкото зелено поле около нея, сега беше нарушен от две-три големи шарени шатри, от които се носеше глъчка и смях. Приличаха на военни, колкото и нелепо да изглеждаха. И от Кулата сигурно бяха в шок заради присъствието им.
Ишин ги разпозна като близки, прошепна нещо на момичето си и след кратко кимване към Накамура, тръгнаха да споделят радостта си с там когото срещнеха. Накамура на свой ред се усмихна и скръсти ръце.
- Все пак не знам дали съм готов да се появя... Вие какво ще кажете?

- Глупости, от какво се притесняваш? - Ноар лично щеше да го тегли насила, ако се наложеше... нямаше да изпусне гледката! - Да не им причиниш инфаркт? Това ще е голям проблем... но имам чувството, че не си ги тренирал напразно, така че ще издържат на шока. Хайде, не се моткай, да вървим. Няма да ни стигне времето да се запознаем с 40 човека както си му е редът... ей, нали са всички?! Ще е загуба някой да отсъства.

- Нещо ми казва, че не са - тихичко изкоментира Накамура, загледан в шатрите. Дали усещаше присъствието или отсъствието им, или просто се водеше по някои по-логични неща... знаеше ли човек.
- Ами че тогава по-добре да изчакаме, да... но пък от друга страна ще е по-лесно на порции... Карай, Ноар, ти хвани лявата му ръка. - защото Верде вече беше сграбчил белокосия за дясната и беше начертал в ума си траектория към шатрите. - То точно така ще си проличи колко са усвоили!
- Наистина няма да е особено тактично... - сякаш Накамура го хвана някакъв страх, нищо че се подчиняваше на дърпането им.
Верде и Ноар предпочетоха да не го чуят, много ясно.

Нямаше и следа от уплашени служители на Кулата, но пък затова шантарата беше като следвоенно свърталище. Униформени си говореха на висок глас и на групички около големи дълги дървени маси, имаше няколко преобърнати пейки и разни въргалящи се по земята предмети. Всичко все още беше спокойно и весело тук. Чудесна атмосфера за запознаване. Май Ишин, който беше ееей там, приемайки поздрави от всички, нищо не им беше казал.
Верде изсвири рязко с уста, за да привлече внимание. Съвсем очаквано, всички вдигнаха глави, но първото, което фиксираха, беше учителя им, поради което настана мъртвешка тишина.
Напрежението се наруши от един слаб висок младеж с катранено черна коса и нищо не изразяващи очи, който носеше най-невъзможно големите ботуши, създавани някога. Беше някой от четиридесетте (и в момента бяха 37!!), но повече приличаше на книжен плъх. Това, което той направи, беше да се усмихне и прилежно да коленичи в поздрав.
- Чакахме ви от дълго време, учителю. Добре дошли у дома. - каза, докато скоропостижно абсолютно всички присъстващи последваха примера му.
- Кейстръл. - може би момчето подейства като добро лекарство за страховете на Накамура, или пък действията на учениците му подействаха добре. Поне видимо се стегна. - Благодаря ти. Аз... просто... не знам откъде да започна...
- "Свободно", учителю? - предложи някакъв русокос с миловидно изражение, героично изтърпявайки развълнуваното оглеждане на учителя си в масата сини униформи. Сигурно вече беше преброил присъстващите и оценил кого го няма.
- Да... точно така. Свободно. - и не се знаеше дали съжалява за думите си, които още щом бяха изречени го заровиха под купчина радостни младежи, втурнали се към него в един и същи миг.

Първото нещо, което видя Елийн, беше, разбира се, Кулата. Прибираше се у дома по доста нестандартен начин, но това не променяше факта, че си е вече вкъщи. Стана й милно при вид на високата постройка, но после вниманието й беше привлечено от шатрите и от огромното синьо движещо се кълбо насред тясното празно пространство около палатките. В кълбото се мерна нечия черна, после руса коса и тя заключи, че събирането на 40-те наистина беше... впечатляващо. А, да, имаше и някакви две харпии, които се бяха надвесили над купчината и гледаха хищно. При други обстоятелства тя щеше да ги сметне за заплаха, но колкото й да крещеше разумът й, че не може да е друго, трябваше да приеме обратното.

- Само не ми казвай... - промълви Хюгес, когато се окопити и разбра къде се намира, а и какво виждат пред себе си. И преди да е доизказал какво не бива да му се казва, целият се озари от неподправено щастие... и скоро беше част от кълбото.
Ямада и Муртаг бяха малко по-сдържани, едно защото червенокосите бяха забелязали новопристигналите, друго... че май нямаше толкова място в момента в кълбото. Въпреки това Муртаг се усмихна също неподправено радостно.
- Само Хито Накамура може да предизвика подобно нещо...
- Джо смята, че е виждал подобни червени глави... Те се приближават насам, приближават се!

- Верде, как сме пропуснали да узнаем за такъв зелен субект сред 40-те? - дочу Елийн да казва едната лисица.
- Абе, Ноар, с него не стават ли повече от 40... - замисли се другата.
- Вярно, бе! Тогава водораслото сигурно не е от тях... още по-любопитно! Ами уплашеното зайче? Гледа така, все едно са я отвлекли...
- Не мисля, според мен гледа ядосано.
- М... да, май си прав. Странно, допреди малко друго ми се видя... сигурно е от телепортацията, замаяла ми се е главата. - заключи ноаролиса и после млъкна, понеже двамата с другарчето му се бяха спрели точно пред Муртаг, Ямада, Елийн и Джо.
- Здравейте~! - озъби се този с късата коса. - Последните попълнения от 40-те може би?

- Последните попълнения сред Жабките, може би? - не им остана длъжен Муртаг, без да ги обижда. Жабчета викаха на онези момчета, които идваха тук да се опитат да се учат в Кулата. Не всички бяха достатъчно издръжливи. Режимът за новите беше по-строг от официалния, за да бъдат изпитани. Подскачаха насам-натам из етажите и сред знанията, затова и бяха получили прякора си. Колкото до своята принадлежност, не виждаше смисъл да го коментира. Ямада и той бяха в синьото на 40-те, останалите не бяха.
- Според мен не сме жаби, най-вече приличаме може би на панди...
- Да, да, червени панди! Ако говорим за жаби...
- О, майчице! Ти си преродена жаба! - дългокосият театрално посочи Джо.
- Елийн Лайт, струва ми се? - се обади някой иззад червенокосите, с глас от съвършено спокойствие.
Тя познаваше Ваш Мелус, защото беше всепризнат гений в Кулата. Беше дошъл доста възрастен, за да бъде жабка, но всички скоро се бяха убедили, че е абсолютно достоен дори за най-висшите титли. Иначе миналото му беше пълна загадка. С мръсносивата си коса и очи, явно принадлежеше на семейство с нечовешки предци, но който се опиташе да разбере, веднага биваше объркан от остроумията му. Ваш беше доста длъгнест, а някои си шушукаха, че имал и рога, но никой никога не беше виждал нещо чак толкова странно.
Сега тя почти нямаше да го познае, вероятно, ако той не си беше направил труда да пресрещне погледа й. Нямаше почти никой, който да не познае тези странни буреносно сиви очи. Ваш беше облечен в униформата на 40-те, която за него представляваше дълго наситено синьо манто със златни копчета и колан. Шапката си беше сложил небрежно на лявата страна. Или беше така, защото някак се беше измъкнал от купчината по-надолу.
- Добре дошла у дома. Баща ти се поболя, когато не се прибра навреме. Кейстръл ни подшушна, че трябва да чакаме за теб. Муртаг, Ямада... струва ми се, че не виждам разлика.
- Ще ти кажа аз една разлика! - Ямада вече го приближаваше с нападателно вдигнати ръце за прегръдка. - Липсваше ми, смахнато човече такова!
- Човече? - усъмни се любопитно дългокосият червенокос, който изгледа новодошлия от глава до пети и сметна, че възлиза някъде на малко под два метра.

Елийн беше меко казано в шок. Вече трябваше да е разбрала, че може да открие някой от 40-те на най-неочакваните места, също така, че някои са смахнати или дори нейни познати, за които чак сега разбира какви са, но... Никога нямаше да се сети точно за този. Дори сякаш пропусна край ушите си новините за баща си.
- За пръв път виждам момиче, на което абсолютно всичко й се изписва на лицето. - подметна Ноар, който я гледаше все едно е експонат в музей и изобщо не беше до него. Е, точно сега може и да имаше нещо вярно в това... - Да разбирам ли, че този е известен в Кулата, Верде? Много любопитно!

- Ми, аз не знам много за кулата, Ноар. Но пък може и да научим нещо в нея... - Верде беше абсолютно убеден, че те двамата знаят много повече, защото там, откъдето идваха, получаваха познания от много повече време. Но не искаше да обижда хората, които вероятно се мъчеха тук.
А този тип изглеждаше достатъчно умен, че да не го обиждат. Дори да идваше от място, където знаеха малко, по естествен път щеше да разбере много неща. Някои хора си имаха дарби.
Муртаг поздрави Ваш по-сдържано, с крепко здрависване. Ваш се усмихна.
- Най-сетне отново 40. - каза, кимайки леко към вече разделящите се зад него униформени, които още не ги бяха забелязали.
- Ей, вярно! - възкликна Верде, прекъсвайки порива на Джо да каже нещо - И ние с Ноар ги направихме 41! Защото дойдохме с шефа! Трябва да ни възнаградят!
"Шефът" беше, вероятно, достолепният младолик господин с дълга бяла коса, когото 40-те бяха наобиколили все още. Имаше нещо красиво и почти величествено в него, вероятно защото се намираше сред онези, които обичаше.
- Хито Накамура! Джо не вярваше в това! - и - странно, но факт - сякаш излъчваше притеснение и не желаеше да приближи.

- Ама Верде... някак ми се струва, че нямаме особен принос за събирането им. Нали ни телепортираха с него, все едно сме чували с картофи... - обади се скромната част от Ноар, която много обичаше да мързелува. И ето, че реши да подремне пак. - А, вярно бе! Нали не искаше да идва насам и ние го накарахме... как забравих! Вярно, трябва да ни черпите по едно.
Последното не се знаеше към кого точно е отправено, но Ноар нямаше свян да им напомни по-късно за приноса на Верде и на него в цялото щастливо събиране.
- А вие какво чакате, няма ли да посрещнете и вие учителя си? - любопитните искри в очите му огледаха отделилата се част от 40-те.

Посрещането на учителя от страна на Муртаг наистина изглеждаше изпълнено с напрежение... докато учителят му не скъси разстоянието и не го прегърна като отдавна изгубен син, както беше направил с всички, които беше успял да докосне в навалицата от мъже в униформи.
Не пропусна да направи същото с Ямада, макар че той беше по-високичък от него. Музикантът така или иначе сякаш се смали пред учителя си, още преди Накамура да се приближи.
- Сега всичко отново е онова, което е. - счу му се на Джо, че казва белокосият, но явно го каза само на Ямада, преди да го пусне и да го огледа, търсейки някакви поражения, за които да не знае.
И съвсем изведнъж кафявите му очи попаднаха на Елийн и Джо. Разпозна зеленокосия, очевидно, но го награди само с лека мила усмивка, която отправи и към Елийн.
- Това си ти, значи. През цялото време чувствам момчетата напрегнати, но май разбирам... - усмихна се извинително. - Ако е свързано с клетви, те никога не са се заклевали досега. Задачата да ти висят на главата може и да не е приятна. Мога да ги взема отново със себе си, ако желаеш.
- Джо по-скоро би умрял! - зеленокосият за първи път показа вид недоволство, изразяващо се в пръскане на яростни зелени искрички с всяка изречена дума.
- О, Жерар, това, че ги намери, беше просто чист късмет - успокоително започна Накамура - Тук става въпрос за нея. Няма да позволя да носи бреме, което не желае. 40-те в крайна сметка могат да служат и без клетви, макар че, признавам, това би било скандално. Просто съм длъжен да обясня това. В крайна сметка генералът на 40-те и тази дама имат последната дума.

Той беше... беше онзи легендарен тип, а сега стоеше пред нея от плът и кръв, толкова близо, че можеше да го гушне. Но, разбира се, тя се окопити и направи всичко възможно да стане сериозна и да обмисли думите му.
- Тази клетва... все още я смятам за твърде крайна. Ако нещо зависи от мен, винаги ще помогна, но да ги задължавам да ми се заклеват ми се струва ненужно... та дори не знам дали всички са съгласни с това нещо! - та те бяха 40 човека, повечето от които едва я познаваха или изобщо не я бяха виждали!

- Който вземе клетвата им, взима силата им. Ако не ние, фанатиците ще направят това. И 40-те ще бъдат задължени да съборят дома ти. - изръмжа доста недоволно зеленокосият. И продължи, преди Накамура да е казал нещо - Да, това може и да изглежда невъзможно. Но е просто, нали, учителю? Незаклетият меч се счита за наемнически меч. Ако отвлекат и пречупят Рой, 40-те са им в кърпа вързани.
- Първо искам да кажа, че никога не съм те чувал да говориш по-ясно. Затова смятам, че наистина е важно за теб... - учителят замълча, докато Рой, дочул явно името си, не се приближи да разбере какво става. Мечът на кръста му сияеше в наситено синьо, в което бяха оцветени и униформите на 40-те. - И май разбирам защо не искаш ти да вземеш тази клетва. Малко ме ядосваш с вярата си в това, че Рой би се прекършил толкова лесно. Защото аз ти казвам, че няма. Иначе във всичко друго не оспорвам войнишката ти логика.
През това време Ямада смогна да обясни с две-три думи положението на Рой. Генералът се озъби гадно, когато чу, че го предизвикват да се докаже, но за момента се сдържа от каквото и да било.
- Аз мога да отговоря на чуденето ви относно съгласието - гласът му, въпреки ядосания му вид, беше ледено спокоен - Когато става въпрос за войници, образували една, така да го кажем, армия, те са верни един на друг и на командира си. Именно затова вашият зелен приятел казва, че ако аз бъда прекършен, всички загиват с мен, понеже не съм посочил заместник. От мен зависи на кого ще закълна мечовете на хората си и на коя кауза ще служа. Може да се наложи да се закълна на страна, която ненавиждам. Ако на теория приемем, че ме открият, заловят и пречупят. В случая имам късмета да съм на страна, която подкрепям. С радост ще дам меча си на вас, тъй като го обсъдих с помощниците си. Може би ще се подчиним и на някой друг от кулата, ако ми посочите достоен сред тях. Може би. От името на всички 40 мога да кажа, че от дълго време очакваме този ден и всички са съгласни, че да служи тук ще бъде удоволствие за нас.
Дори Муртаг кимна в съгласие на последното, което със сигурност значеше много.

Меч?! Ама... тази подробност с клетвите защо никой не й я беше споменал досега? И възможността да бъде отвлечен и какво би значело това...
- В такъв случай... смятам, че е редно да се съглася. - малко неуверено прозвуча гласът й. В крайна сметка щом държаха толкова много на тези клетви... най-добре да се чувстваха спокойни. Дали не бъркаше много в избора си?

Рой й се усмихна, докато с отработено движение откачи меча от колана си и удари с него земята. Сякаш някаква ударна вълна помете всички униформени, понеже се сепнаха и се разбягаха, образувайки няколко стройни редици в съвършен ред. 
- Всъщност е нещо почти банално. Няма да отнеме време. Трябва само да чуеш клетвата, да приемеш меча и да кажеш "Приемам клетвата ви", или каквото подобно нещо ти хрумне. След това можеш да върнеш меча, но да задържиш "пискюла". - Рой все едно я успокояваше, преди да й извади зъб. Покани я с ръка да се отдели от седянката Джо-Накамура-червенокоси (и Аврора, която тъкмо се беше присъединила), за да остане моментът само между нея и 40-те. Може да беше нарекъл момента банален, но за тях беше важен. От край време военните държаха на кодекси като този. Едно беше да си част от наемен отряд, друго - да защитаваш някаква кауза. Накамура преди тях беше положил клетва към някого и нещо, макар да не беше длъжен да им казва и не го беше направил. Беше научил тях да търсят и да се надяват да станат нечии войници. Някога, някой ден. Трябваше този ден да е днес.
Когато се приближиха, един нисичък представител на 40-те с адски дълга черна коса, подаде на Рой снопче възли, подобно на пискюл. Към него самият Рой добави още една лентичка, която отвърза от ръката си, а след това закрепи цялото симпатично украшение на дръжката на меча. Това също го имаше в легендите. Генералът даваше клетвата от името на всички, като всички даваха съгласието си чрез някакъв знак.
После Рой коленичи пред нея, последван от 39 души зад него, които го последваха в оттрениран, почти театрален ред.
- Казвам се Рой Тана Мустанг. - отчетливо започна Рой, абсолютно спокоен. Нервност личеше само по лицата на някои от 40-те, които имаха по-буен нрав - Генерал и водач на 40-те, елитно войсково поделение без господар и бездомно от самото си създаване до този момент, в който коленича пред вас. Говоря от името на хората си и изричам клетвата им с моите уста. Мечът, който предавам в ръцете ви, е мечът на човека, който ни създаде. Това оръжие е най-голямата ни ценност и ни прави това, което сме. Никой от 40-те не се опълчва на волята му. В чиито ръце е, там е животът ни, там са и сърцата ни. Обрекли сме го с клетвата си за вярност, сила и честност до самата си смърт или до момента, в който вие решите, че не се нуждаете повече от нас. Острието се нарича Гламдринг и е от малкото останали магически мечове от Старото време. Гламдринг помни винаги своя господар. Досега е бил заклеван само от Ним Никравзи, за да защити Муртаг Моуси от смърт, след което е бил освободен за цялото време, в което растяхме и се обучавахме ние. И ние избрахме новият господар да сте вие. Молим да го приемете, като знак за нашата лоялност към вас.

Елийн се чувстваше като главна героиня от някоя героична пиеса, но това чувство не й попречи да изпълни всяка стъпка от обясненията на Рой с голямо внимание. За тях това беше нещо важно... очевидно чакано с години. Не биваше да ги разочарова. Освен това трябваше да признае, че се чувстваше поласкана от цялото това внимание на 39 души, плюс още странични наблюдатели. В цялото това събитие имаше приятна магическа нотка, че и тържественост.
Но когато все пак свърши, тя се намери обградена от много повече хора, отколкото би трябвало да бъде. Защото висшите книжари от Кулата най-после бяха слезли от горните й етажи (тя мислеше, че рядко някой от тях го прави) и наблюдаваха все още мълчаливо зрелището. Явно бяха предпочели да не го прекъсват, за да са наясно с какво си имат работа... или поне да добият някаква представа. А тя въобще не ги беше усетила да идват.
От малката им групичка старци се отдели един и най-сетне се приближи, но не до нея, а до Накамура. Имаше нюх това старче... или просто познаваше учителя?
- Мисля, че е време да ни обясните какво става тук. - съвсем спокойно попита дядката, с учудващо мек тон, без следа от високомерие. Дали пък не си беше създала предразсъдъци относно тези литкащи в облаците дърти?

- Би било полезно да знаем това, Жерар - Накамура весело подметна проблема към друг човек, който нямаше нищо против да е център на внимание. Все пак лудостта се играеше най-добре пред други луди... ъъъ, пред много очи.
- Джо ви е довел пазачи - той замаха по посока на 40-те, озарени с усмивки като деца, получили близалки. - Защото Кулата е под заплаха. В света се пробудиха анти-научните движения. Вярващите в Бога. Все някой от вас, о, да, трябва да знае за тях! Те ще пожелаят да сринат това място, защото е против техния Бог... и ще поискат и много други неща от целия свят, а вие имате познанието, с което ще ни помогнете да ги спрем.
- Звучи толкова вълнуващо! - не се сдържа и се разчуства Верде, странно притихнал до този момент. Той самият знаеше добре какво е да дадеш клетва като тази и вероятно това беше повлияло на държанието му. Добре, че още не плачеше.

- Ясно. В такъв случай ви каня да обсъдим всичко подробно, след като нашият Съвет се събере. - започна старчето, без следа от изненада в гласа. Значи ги беше очаквал да пристигнат? - Най-добре на подходящо за целта място в Кулата... Освен това трябва да се реши бързо какво ще правим с този лагер тук. Ще се постараем да намерим места за всички... ако не в самата Кула, то в близкото градче. - после старчето (Елийн се усети, че май е в реда на нещата да знае името му, но, уви...) неочаквано се обърна към тълпата стари зад него. - А сега, господин Лайт, вече не е нужно да се спотайвате зад колегите, защото засега ние се прибираме, за да задвижим нещата. Вижте се с дъщеря си.
Макар лицето на дядката да не беше много подвластно на емоции, Елийн видя, че по него се изписа облекчение. Велико знание, дали не бе станало онова, от което се опасяваше? Баща й е стигнал чак до там? За добро или не, нямаше много време да се притеснява за това, защото Франк Лайт я вдигна във въздуха сякаш секунди по-късно и същевременно с това момичето спря да диша.

- Никой не коментира дали ще останат тук, къде ще ходят и къде ще живеят, по простата причина, че по нареждане на господарката си, те вече можеха да спят и в дупки в земята. Разбира се, Рой можеше да й каже кое смята за най-добро решение по-късно. Засега изглеждаше добре тя да се види с баща си, макар че по почти магически начин Риза вече беше достатъчно наблизо, за да наблюдава. Даже и да окаже първа помощ, ако е наложително.
- Е? Вие сте? - Рой се обърна към двамата червенокоси. Първата стъпка към ролята му на отговорник спрямо нещата, които трябваше да знае Елийн. Той щеше да отсее важното от не толкова важното... и със сигурност трябваше и да е малко подозрителен към такива като тези, дори да бяха дошли с учителя.

Имаше едни редки странни моменти на този свят, когато Ноар Ака'ри мълчеше. И както повечето редки странни феномени, така и този навярно не се оцени... В случая червенокосият нямаше против, защото това му вредеше на имиджа (на нахален псевдо учен, ако сте любопитни).
- Учени! - с гордост обяви лисицоподобното*. - Не ми личи, но съм адски добър с физиката, а той с химията. Я кажи, мечът ти от какво е направен?

През това време Елийн Лайт се опитваше да успокои баща си, който си мислеше, че успокоява нея. Някак успя да го накара да спре да я пита дали е добре и обърнаха на семейни теми. Кой баща на света се притесняваше повече за дъщеря си от майката? Е, тя най-вероятно спокойно готвеше вкъщи, защото знаеше, че Франк се тревожи и за двама им...

*Ноар реши да се изфука, че чете мислите на Елийн. Не се плашете, няма паранормални способности, просто й беше изписано на лицето. #ДаСиШерлок

- Направен е от стомана, разбира се. - повдигна вежда Рой, без изобщо да трепне пред очевидното. Биваше си го за противник тоя. Верде оцени това.
- Също така е и кован на буен огън - допълни Гио, който изведнъж се появи от групата бойци и се ухили широко на онези двамата. Бяха му страшно, ама страшно интересни, понеже някак си приличаха. - А синьото е от сълзите на враговете ни... макар че може и да е остатък от буйния огън... Учени, а? Сигурно имате много пресни новини за големия град...
Макар че това, което всъщност искаше да им каже, беше повече като "Леле, почти като роднини изглеждаме!"

- Ей, Верде? Виждаш ли това, което и аз виждам? - развълнува се Ноар, но не дочака отговора и мина на родното наречие от техните островите. - Стига бе, пустинник! От кой род си, може да се окажем братовчеди!* И си част от 40-те?! Верде... ако не е живял у дома, дали ще ме разбере?

***
- Не, не, не... няма да се прибирам точно сега. Чуй ме, трябва да остана още мъничко, после...
- Няма да те оставя с тези! Обградена си от 40 мъже! И скоро ще се стъмни!
- Безспорни факти. Само дето ще се стъмни след около 5 часа... Виж, татко, те са готови да се закълнат, ако ги помоля, че няма да ми направят нищо. Така че...
- Хм, клетви! Остави ги клетвите. - баща й можеше да прояви върховен скептицизъм към всяко нещо, ако ставаше въпрос за Елийн и безопасността й. - Майка ти така се тревожи!
- Не се и съмнявам... - да. Тревожеше се. За съпруга си и здравето му. Майка й беше от онези спокойни хора, които трезво приемаха нещата. - Добре, остани с мен. Да ме пазиш.
Тя въздъхна. Нямаше друг начин. После се обърна към Риза.
- Ако наистина ви предложат някакъв подслон, ще е добре да го приемете според мен. Дано са толкова отзивчиви и за другите важни неща.

*Да си драконид - братовчеди, братовчеди навсякъде...

- Братовчеди? Не. - Гио поклати глава и се усмихна, изпреварил реакцията на Верде. До него Рой любопитно го изгледа, защото никога не беше чувал приятеля си да използва този език, или каквото беше. Звучеше страшно трудно, но тези тримата си говореха като че все едно пееха песен. - Аз съм последният Джин. Селото и целия ми остров бяха унищожени преди много години. Синеокия не намери други оцелели, освен мен.
- Ей! - макар че и Верде, и Ноар викнаха  един глас, Верде си направи труда и да посочи онзи срещу тях - Приказката е била истина!

- Стига бе! - зяпна Ноар. Беше се развълнувал и така и не смени езика с разбираем за Рой. - Значи си ти! Кой не е чувал за този случай! Не знаех, че някой е оцелял. Значи Синеокия е истински... Я кажете, той ще...
Съзнанието му регистрира любопитното изражение на Рой. "Тоя ме гледа, все едно говоря на... ааа!". Смени езика.
- Я кажете, Синеокия ще дойде ли тук според вас? Можеш ли да го повикаш, Джин? Нали идвал, когато изникнела опасност, за да я оправя... значи може да се отзове и на фалшива тревога.

//Оф, хем вчера мислех за другата половина на поста, хем не я написах... СоУи~

Рой изсумтя, сякаш беше очаквал да си говорят такива неща. Може би езикът не беше толкова далечен... Е, при всички положения беше разбрал името Джин, може би и коренът на думата "Синеок".
- Никой не може да повика Синеокия. По-интересно е до какъв извод стигнахте, след като си говорихте на един и същи език.
- Рой е прав, никой няма връзка със Синеокия... а и никой не го е виждал от десет години. - Гио помълча малко, пренебрегвайки другия скрит въпрос на Рой относно това до какви изводи бяха стигнали с тези двамата - Но... аз поне ви гарантирам, че ще дойде тук. Някои неща могат да се предвидят.
- Сериозно? - Рой се замисли. - Може би и ти си прав... стига Синеокия да не знае, че учителя е тук, ще дойде.
- Какво пък му пречи учителя ви? - не се сдържа Верде.
- Нищо. Просто е учителя е учител и на Синеокия... или поне ние така знаем.

- Не знам дали ще е удобно за учените да приемат такива като нас в самата кула. Но за нас самите няма да е проблем да приемем подслон под какъвто и да е било вид - учтиво каза Риза, преценявайки наум тази откачалка... ъъъ, този притеснен господин. Дано не вземеше да нанесе на някой от момчетата обида, защото Риза нямаше да успее да го... спаси. Господинът, де. При нормални обстоятелства, този тип щеше да се е нахвърлил на учителя. Интересно.