Кулата на знанието

Ситуацията беше такава - Франк Лайт не беше допуснат до залата за преговори, в която влязоха Елийн (която реши, че е редно да е там, нищо, че си нямаше идея от политически преговори), някои по-кротки от 40-те и Ноар и Верде.
Затова бащата реши да разучи с какви мъже си имаше работа дъщеря й и остана в лагера до Кулата, който вече преливаше от любопитни хора от близкото село. Скоро се спретна купон и Франк си помисли, че доста от мелодиите ги е чувал на музикалните дискове на дъщеря си.

Ноар се наслаждаваше на хитрия им план. Да се представят за посланици на Ко`уен, за да ги допуснат до преговорите, беше много плодотворна идея. Двамата учени засега се държаха като истински посланици. Ако заблудата се задържеше, щяха да им осигурят всички удобства... Колкото до политическите въпроси... щяха да измислят нещо.
Елийн пък се чувстваше много неловки и не разбираше накъде бият старците. Щели да дадат на 40-те стаи в града. Хубаво. Разбира се, каузата им била много възвишена и Кулата била готова да я подкрепи, обаче, ако може, друг път... Тя мислеше, че ги правят на глупаци. Увъртането сякаш щеше да продължи безкрайно.

Беше малко жалко, че новата им господарка щеше да изпусне такъв купон. Така смяташе Кимбли и беше подкрепен от четири-пет други момчета. Не бяха правили подобни простотии от десет години насам, но не бяха забравили как се прави. Бързо си спечелиха фенове сред децата, раздавайки им бонбони, докато някои други стягаха една сценичка. Работата беше следната - онези, които можеха да пеят, щяха да скачат на сцената, другите щяха да са във поддръжката. Художници щяха в движение да играят със светлина и сенки, музикантите щяха да се сменят, и прочие. Даже дадоха на Франк Лайт едно по-предничко място, до Накамура, който послушно си седеше на стола, след като му бяха забранили да се изнизва. Риза стоеше зад стола му и го дебнеше. Така че когато Хюгес и белокосият Бреда с различните очи дадоха старт на шоуто, то си беше вече от световна класа. Като за скромните им умения...

Ваш се изнервяше, защото много добре знаеше какво става. Той беше работил тук, за бога. Кейстръл беше единственият в стаята, който не го караше да се гневи. Другите или не казваха нищо, или задаваха тъпи въпроси. Тези двамата там не бяха посланици. Точка. Това нямаше да отиде никъде!
Даже след около час онези старчета имаха нахалството да обявят, че искат кратка почивка. И Ваш тъкмо беше стигнал до нещо съществено, нещо...
И Верде каза, че е съгласен, о, да, било чудесна идея... проклети да бяха!
Но към Елийн въпреки това се обърна с крива усмивка, скривайки обидата и нервността си. Тя щеше да се изтощи повече, понеже не знаеше защо е нужна тук. Истината беше, че не беше нужна, но не можеха да й откажат правото.
- Вървете до прозореца, господарке. Малко чист въздух ще се отрази добре на всички ни.
Още когато отвори прозореца, Ваш чу звуците на красивото пиано на Ямада, което подхващаше някаква мелодия. Малко позната му беше. Не ги помнеше всичките. Вероятно и концерта беше във фаза почивка, момчетата можеха да откарат до сутринта, но на смени.
"Водещият" запя. Беше със сигурност гласът на Хюгес Ни Маес. Но както Ваш, така и Ноар и Верде наостриха веднага уши. Хюгес започваше песен, в който използваше отдавна мъртъв език...
Езикът на пустинниците, очевидно.
И чакай... откога Хюгес изобщо пееше?

/+ Откъде знае пустиннически? =.=

- Те са направили... същински панаир. - ахна Елийн. Гледката отгоре беше страхотна - всички тези хора, всичките крясъци и радостни викове... пъстра, разнообразна и щастлива тълпа! И за толкова кратко време бяха организирали всичко - от концерт, до най-различни игри с публиката.
- Това да не е нашето приятелче?
- Не, Ноар, гласът е различен...
Елийн подозрително погледна посланиците. Не можеше да повярва, че са стигнали до пози пост. Тук имаше нещо гнило... Но по-важното - "приятелче"?! И откога ги вълнуваше толкова открито музиката?
- Не знаех, че Хюгес знае пустиннически. Но има хубав глас. - сподели тя с... Кейстръл. Той беше най-близо.

- Искам да видя изражението му, ако му кажете това - в глаа на Кейстръл се долови нещо като почти емоция, в случая весела.
- Кейстръл иска да каже, че на Хюг ще му стане особено очарователно неудобно. Не го бива да приема комплименти - Ваш се замисли - Но наистина, и аз не подозирах... откога ли? Гио не пожела да научи никого от нас...
- Хюгес е Ни. - повдигна рамене Кейстръл, все едно това решаваше проблема. През това време Хюгес вече беше свършил, приемаше поздрави и обявяваше какво ще зяпат сега. Някой си Джо, разбираш ли...

- Какво като е Ни? - естествено, не пропусна да се осведоми Елийн. Не помнеше някоя известна фамилия с това име. Но явно имаше такава... защото накара дори учените, или пък посланиците, каквито бяха там, да наострят уши още повече.
Докато задаваше въпроси си, тя продължи да гледа към импровизираната сцена на импровизирания (и доста успешен при това) концерт. Чакай... излезе един... не, сигурно зрението и светлината й играеха номера. Но не чу ли преди малко, че ще излезе...

- Предците на Ни са все разнообразни същества. Говори се за магьосници, вещици, дракониди, всякакви - Ваш беше осведомен за това, разбира се. - Затова наследниците им са "от друго тесто". Повече хора, да, но с най-разнообразни дарби. Затова, мисля си, Кейстръл не смята за чудно, че Хюгес говори на забравен език. Може да му е от потеклото.
Самият Кейстръл кимна внимателно.
- Самото положение на Хюгес сред нас говори достатъчно. Той е генерал. - добави тихо.
- А Ни винаги са водачи! - възкликна оня, червения къдрав, след като най-сетне не можа да се въздържи - Само да бях разбрал по-рано! Знаех си, че сред вас има какво да се... научи.

А долу наистина пееше Джо. И пееше особено вярно! Самият Хюгес го зяпаше от едната страна на импровизираната сцена и не можеше да се начуди. Това същество имало и таланти!
Някъде сред тълпата един тип с дълго палто и голяма шапка, който беше дошъл от селото, се усмихна.
Синеокият не беше искал да идва първоначално, но после беше преценил, че тук има армия, която може и да се нуждаеше от него. Беше виждал Джо като дете... но го беше страх да се покаже сега, понеже... се бяха променили много неща, а и учителят му беше тук, 40-те, които помнеше също като деца... беше трудно.
- Беше ти трудно и с мен - прошепна му Ана, която го държеше под ръка, сякаш я беше извел на любовна среща. То, в известен смисъл, беше така... но никога не би си позволил такава с пирати наоколо, както беше сега.

Уил очакваше да види Кулата такава, каквато би трябвало да я виждат всички - извисяваща се над равна земя, хвърляща сянка в близкия град... абе, въобще, горда. Не беше много по изтънчените сравнения... цялата му изтънченост се беше разляла по тялото му. Но пък този вид на Кулата по му харесваше. Така де, хората се нуждаеха от разпускане, а този купон очевидно много им се харесваше.
И тогава... видя.
Имаше картина. Картина с ярки и топли цветове, която изобразяваше птици в полет...
Уил се приближи към нея.
Отмести я най-нахално и още по-нахално не обърна внимание на сърдития глас, който му се скара.
Да, така беше по-добре.
Тогава я видя... (вече по-ясно, схващате)
Белокоса млада жена, която наблюдаваше концерта.
Уил призова целия си чар (който хич не е малко, подозирам, че съм грейнал като слънце*) и отиде до своята любов (да се подчертае - вярвам в любовта от пръв поглед! Не си правете труда да ме съдите за думата!).
- Харесва ти концерта?*

*А това, че никой не ме забеляза, означава, че слънцето е грейнало само за нея.
*Само да чуя и една ваша мисъл, че можеше да измисля нещо по-оригинално, ей!!!

- Моля? - тя се уплаши, съвсем естествено, понеже не се случваше да те заговарят изведнъж напълно непознати. Ей така...
Но на него можеше да му прости... Някак си можеше.
- Да... - отнесено отговори след това.

- Олеле... - протяжно изрази мнението си Кенрен Джени и двамата с Тен поклатиха едновременно глави. Какво ли не правеше любовта с хората... май...
А те трябваше да следят уж всички да са си по местата.

//Мнооого сте сладки, съвсем честен кръст правя~

Елийн беше бясна. Онези двамата... онези двамата! Приходи им се на концерт и убедиха старците да отложат преговорите за утре. Не стига, че първо поискаха почивка, а сега и отмяна... защо изобщо вися тук цял следобед, щом нищо нямаше да се реши?!
Когато слезе от Кулата и се сля с тълпата долу обаче, някак си не можеше да остане ядосана. Щеше да е загуба да не се радва на празника.

-Верде, оня светещ влюбен гълъб ми е съмнителен. - присви очи Ноар. - Каква магия използва? Да няма някаква за неонова светлина, дето не я знам.
И понеже си беше Ноар, реши да не гадае, защото така само щеше да затормози мозъка на Верде, без да има резултат. Реши да разбере от първоизточника.

Уил рядко се ядосваше истински. В едно друго време, може би щеше да го залее със студена вода. Сега обаче се задоволи само с буреносни облаци в очите и един лък за цигулка, опрян в гърлото му.
- М... аман от нерваци... Трябваше само да кажеш, че си музикант, какво толкова? Ех, че възпитание... Простете ни за безпокойството, снежинке. - прояви джентълменство Ноар, като обърна внимание на мацето. - Добре де, какво искаш сега! По-полека, че ще ми резнеш тиквата.
- Измитай се или не отговарям. - Уил реши, че тъй като има добро сърце и благ характер, ще е най-добре да даде на тоя домат последен шанс. После наистина щеше да се ядоса.

- По-леко с нашия съдружник, моля ви. Тук се води борба за сърцето на една дама - донякъде шеговито, донякъде сериозно, Джени наблюдаваше сцената, падайки се зад червенокосите. Още носеше дългото червено капитанско наметало, даже някой му беше забол на главата шапка с перо. Само дето си нямаше папагал. Вероятно се чувстваше весело маскиран така. Като някой търговец пияница, слязъл случайно на този остров. - Остави ги на мен, Уил. Виждал съм ги. Безобидни са, просто са дразнещи.

- Верде, този е Ни! - възкликна цвеклото и заприлича на осемгодишно, което се кефи на нацепен батка, показващ мускули на панаир. Слава на знанието, че вниманието и на двете репи се отклони към капитана.
Уил прибра лъка за цигулка в същото мистериозно място, откъдето и го извади. А сега... какво се очакваше да каже на тази перла, която успя да стане свидетел на изключително рядко избухване от негова страна... Ух, че късмет.
- Извинявай, сигурно съм те стреснал. И да прозвучи убедително, сигурно няма да ми повярваш, но по принцип не съм такъв... - той реши да премълчи, че нещо в единия от доматите просто му опъваше нервите. Не беше сигурен точно какво, но самото му присъствие го дразнеше.* - Пак се извинявам. Явно не ми е ден... Като че ли ще е най-добре да тръгвам.**

*Няма да простя, че тоя червен лук си поделя любовта на Създателката с мене! Но, Явари, аз по принцип не съм егоист... не съм и лаком... и скъперник не съм!
** Хайде, хайде сега, познаваме се! Ест, че съм уверен, че сърце няма да ви даде да допуснете да си тръгна!

- Забавен си - мило се засмя момичето, което изглежда не се страхуваше чак толкова от прояви на гняв, стига той да е бил правилно насочен там, където беше справедливо. С други думи, когато хвана Уил за ръката, го направи нежно и с жест, който говореше сам за себе си. Не искаше да го пусне, защото беше спечелил вече интереса й. По мъжки казано, разбира се.*
Джени се усмихна леко, прехвърляйки се на червената заплаха.
- Кое пък ме прави Ни? - реши да се направи на уж изненадан.

*Дори нямаше нужда от звездичка под мнението, Уил. Ти си незаменим~

- Шегуваш ли се? От косата до излъчването си все Ни. - започна да бръщолеви черешата-многознаец. Уил обаче почти не го чу. Май се влюбваше за втори път в рамките на 5 минути и то в същото момиче! Това беше почти толкова удивително, колкото самия него... и колкото самата нея!*
- Виж, Верде, доби оттенък на праскова! - този глас го върна на земята. - Спирам, спирам, говорете си там...
- Благодаря ти. Искаш ли да се поразходим? - по-далече от ония ягоди, дето го разсейваха!

*Защото ако не го добавя няма да повярвате, че нещо друго, освен мен, е грейнало в егоистичното ми съзнание... егоистично? Я чакай малко, аз ли ги написах тия думи? Някой ми се меша в клавиатурата и подозирам кой. =.=

- За мен е голяма чест, че ми личи. - почти шеговито се поклони капитанът, докато онова странно момиче приемаше с радост. Хубаво. Наистина. Джени не беше очаквал това. Щеше да помага на червенокосите, ако не чувстваше живота си застрашен...
Я да видим... какво можеше да помогне още на Уил? Той щеше да си прецени дали момичето беше лъжкиня, която искаше само пари, или нещо по-добро, каквото изглеждаше*
А! Намери тема. Посочи към сцената.
- Този там може би ми е братовчед, а?

*А за този коментар ще ме обезглавят ли...

- Като нищо, трябва да го питаш. Две Ни-та на едно място, де тоз късмет! Между другото, той бил генерал. - побърза да го информира Ноар, повтаряйки думите на друг човек отпреди малко. - Верде, ще излезеш прав, че Ни са все водачи... Хайде да идем при него, а? Вече не пее, тъй че е свободен. Ей, ти знаеш ли пустиннически като него?

- Не... Но знам кодов пиратски, ако това ще ви успокои. - последното добави, защото изглеждаха малко разочаровани. Но по-интересното за Джени беше момчето.
Момче? Не, трябваше да е някъде на 23, ако преценяваше правилно останалите от 40-те.
В един миг погледите на двамата Ни се срещнаха. Пиратът направи нещо много нетипично за себе си - вирна брадичка, все едно изведнъж беше почувствал, че е с нещо по-висш. Другият пък се усмихна мило.
И когато продължиха да се гледат, Хюгес просто се предаде и се приближи. Не се здрависаха, не направиха нищо, но заставането им един срещу друг си беше по някакъв начин паметно.
- Мисля, че трябва да се познаваме - пое инициативата Хюгес след няколко минути зяпане. Не беше спрял да се усмихва. - Името ми е Хюгес Ни, сър.
- А аз... - Джени се отърва от високомерното си излъчване. Беше решил явно, че униформения много му допада. - Съм Ни Джени.
- Ноар, фамилиите им са обърнати, бе! - прошепна в същия момент Верде. Хубаво, че о направи така, че да не го чуят.

Ноар беше в потрес. Ако собственото име на капитана е Ни, то тогава защо бе оставил впечатление, че това е фамилията му? Дали не беше обърнал името си нарочно? И защо? Можеше да попита, обаче пък не му се щеше да ги прекъсва точно сега. По-късно може би...

Елийн зяпаше Джо, който тъкмо беше спрял да пее. Не можеше да повярва на чутото и видяното, но определено не само това я караше да се чувства толкова странно. Зеленокосият далеч не изглеждаше толкова луд, докато беше на сцената. Даже изобщо. Дали не се правеше нарочно на такъв...
Тя поразбута тълпата, за да се измъкне и да отиде зад сцена (предимството да имаш връзки!). Без да иска удари леко с рамо един белокос и за миг той я изгледа така, сякаш щеше да я изяде.* После примигна и се обърна, игнорирайки извинението й. Ама че хора се бяха събрали...
Тя най-после се измъкна и се добра до желаното място, без всъщност да е сигурна какво прави тук.

*Ноар влияе на хората пагубно. Явно, че причинява и параноя вече... вижте Уил!

Въпреки основната разлика, двете Ни-та продължиха да се оглеждат с някакво разбиран и голямо любопитство.
И определено се случи нещо необяснимо в момента, в който решиха да си стиснат ръцете. Решението дойде по абсолютно едно и също време.
- Как е на запад, братовчеде? - закачливо поде Хюгес.
- Както е на изток, друже. Не си те представях така...

- Номер-номер ли ще имаш, Елийн? - зеленото й се усмихна като Чешърския котарак от детските приказки. Беше сложил ръце в джобовете и се правеше на "аз съм тук само по случайност". Все едно нямаше или не искаше да има общо с това, което беше само преди секунди.
Сигурно беше очаквал тя да е още на заседание...

- Я чакайте! - този път се възмути червенокосият. До тук с тактичността. - Ще просветлите ли мен и колегата какво се случва тук? И каква е тая работа с обърнатата фамилия...

Елийн се поуспокои. Сега вече всичко изглеждаше в реда на нещата... Да, какво ли изобщо й се въртеше в главата преди малко?
- Не, не. - побърза да отрече, за да не би зеленокосият да реши, че иска да се изяви и да я завлече на сцената... или каквото там щеше да си помисли лудата му глава. - Но ти се справи много добре с песента... имаш хубав глас.
"Елийн? Елийн, това прозвуча адски тъпо!" - тя се поизчерви и осъзна, че пода й е станал много интересен. След което отново се изчерви, понеже забеляза колко глупаво се държи. Че какво лошо имаше да му каже това, нямаше нищо нередно... наистина се държеше адски глупаво.
- Всъщност дойдох, за да... - за какво всъщност? - За да видя кои други ще участват в програмата. Ще дойдеш ли с мен?*

*Елийн се обажда - да не би да го обърнах на странен тийн романс или нещо подобно?!

- Не знам - и двамата повдигнаха рамене по едно и също време и се усмихнаха един на друг. Наистина се държаха доста... еднакво. Хюгес продължи - Щом името е еднакво, би следвало да сме поне братовчеди. Собственото име на баща ми беше Ни.
- И на моя... донякъде.
- Не са ли на всички дракониди имената объркани? - Хюгес присви очи замислено - Ти си драконид, нали, братовчеде? Макар че и аз ще съм така...

- Джо смята, че гласът му е по-скоро като на дърворезачна машина. - това пак го каза с широката си усмивка, все едно повтаряше думите на някой друг, който му го беше казал с приятелски намерения. Сигурно някой като брат му. - Но Джо е поласкан. Ела с Джо, щом си дошла, за каквото си дошла. Онзи Гио вероятно ще сваля мадами с някоя своя песен. Ще го харесаш, Джо знае това.
Подаде й ръка, мило. Беше му малко трудно да осъзнае резките промени на израженията й, но сигурно схващаше достатъчно. По негов си начин.*

*Джооо, Джо може да направи ТВ драма от това, ако искаш! Джо обича тийн романсите, те са забавни!

Дракониди ли? И двамата не приличаха на такива. Но Ноар избра да не го изтъква, защото така или иначе беше започнал с преструвката, че абсолютно нищо не знае за тези неща. Щеше да е глупаво да развали всичко точно сега. Беше много по-удобно да се направиш, че нищо не знаеш. Така хората ти споделяха неща, които е възможно да си пропуснал да разбереш преди.

Елийн беше поласкана от жеста, въпреки че не беше нищо особено. Освен това си и отдъхна, тъй като промениха темата. Тя предпочиташе да остави шума на празненството да я разсее, за да не мисли повече за глупости. Гио беше чудесната възможност.

- Не мисля, че изцяло се числя.. - скептично отбеляза Джени, но повдигна рамене - Но защо пък не. Винаги съм се самоопределял повече като драконид.
- Ти? - Верде може и да не познаваше този тип, но знаеше, че никъде няма да намери драконид с такова спокойно излъчване. Това си беше чиста забраненост. Иначе казано - демоничност.
После вниманието на всички бе заето от друго...

Джо се държа като истински джентълмен, като й намери място, където да можеше да се забавлява с подскачащото на сцената чудо. Гио беше избрал да изпее някаква песен, в която се говореше за красиво момиче. Общо-взето.
Гио не изглеждаше като да е влюбен, но песента беше забавна, той имаше ненадмината енергия, скачаше насам-натам... общото настроение беше на градус.
- Ако можеше, Джо би ти подарил песен като тази. Навремето Джо искаше да може да прави неща като това, което Гио прави. Но Джо тогава беше само твърде... рус.
После, когато Гио свърши и обяви, че следва поредната изненада...
Изненада дори Джо.
Защото вече беше тъмно и факлите и светлините се промениха драматично. Музиката също се измени.
Един мъж в кимоно, криещ се в сенките, започна танца си. С едно огромно ветрило, на което беше нарисуван дракон.
- Не е възможно... - възкликна зеленокосият и присви очи да види кой играе на сцената.
- Коумей - изсъска един тип точно до Елийн, който водеше със себе си една руса девойка. Той също тънеше в тъмнина, но имаше поразително сини очи. Джо го изгледа тъпо, съвсем явно чудейки се на кое да възкликне - за появата на танцуващия или за появата на тоя със сините очи.

Елийн нямаше как да не се впечатли от думите на Джо, независимо колко странно бяха изречени. Имаше нещо особено забавно и оригинално точно в този начин на изразяване. Просто нямаше начин шантавия зеленокос да не я поласкае. Кой друг й беше казвал, че би й подарил песен? И то такава?
Но добре че програмата щеше да започне с друго интересно изпълнение, защото тя не беше сигурна как да отговори.
От тълпата се чу едно "Коумей!" и Елийн разпозна гласовете на двамата червенокоси. Странно беше, че точно те не очакваха появата на онзи с кимоното...
Тя обаче чу името му и по-близо до себе си. Когато се обърна, видя двойката, която би минала за съвсем обикновена, ако не беше мъжът.
- Четирима човека до тук показаха, че го познават... - и кой знае още колко го бяха разпознали. - Да не е известен танцьор и аз да съм пропуснала да се информирам за него?

- Професионалист е... но Джо не е сигурен, че това е, с което Коумей е решил да се занимава от тук нататък... - бавно отговори Джо, без да спира да гледа към синеокия, който гледаше към сцената като хипнотизиран. Танцът на така нареченият Коумей наистина беше добър. Съвършен. Играеше нещо, което наричаха "Летящ дракон", ветрилото бяха крилата, кимоното беше драконът, извиващ се на вятъра. Стар традиционен танц. - Арсен! Ти знаеш, ти знаеш!
Синеокия се стресна от внезапно извисилия се глас на зеленокосия и го скицира мигновено. Както си гледаше с безкрайна изненада, така очите му се разшириха още повече при разпознаването.
- Джо? - и синеокият незнайно защо стисна ръката на момичето до себе си. - Как...
- Джо пита как! Ти беше умрял! - но това обвинение не му попречи да си изпроси една прегръдка, за която сам решително се нахвърли върху Арсен, като загубено и намерено детенце.

- Умрял? - не беше ли достатъчна бурната реакция на Джо? Сега непознатият започна да й изглежда доста по-тайнствен.
Тя остана на мястото си, като се опитваше да направи така, че да не й личи, че ги зяпа. Беше й любопитно откъде се познават и кой е този странник. Затова взе едно приемливо решение, поне в нейните очи.
Приближи се до жената, която беше дошла с Арсен. Хубаво име имаше този непознат...
- Това място събира доста стари приятели в последно време... поне те изглеждат като приятели. - Елийн застана така, че да не изпуска от очи танца на професионалиста. Щеше да е повече от ужасно, ако не му обърне нужното внимание.