Кулата на знанието

Митра изглеждаше все по-изморен и все по-умислен, а това невинаги означаваше нещо добро. Дори обикновено означаваше, че животът никак не е хубав.
Той огледа всичките си гости един по един, докато слушаше. Сигурно се опитваше да си направи свои собствени изводи за нещата. Пиратите май го дразнеха, понеже си шепнеха нещо един на друг, без изобщо да обръщат внимание на другите. А пък онова зеленото...
- Не знам дали не закъсняхме да нанесем удар, докато още е възможно - изтърси мрачно накрая.

- Най-лошото е, че не можем да знаем къде са отишли Арсен, онези пирати и качулките. Може да са се пренесли във всяко едно от убежищата си... А дори и да ги намерим, не знам дали ще са живи, докато успеем да им помогнем. - нямаше да го признае никога, но го беше яд, че изгубиха Арсен, вместо някой друг случаен пират. Така загубата може и да се преглътнеше... кхъм, нещо го удряше чернотата. Трябваше да го потиска това рационално мислене.

- Арсен да умре? - изразително повдигна вежда Рихан, който досега си кротуваше с лулата в устата на едно от по-отдалечените места, сякаш се правеше на маловажен. Сега извади една хищническа усмивка - Той сигурно ще живее повече и от мен. Не можем да си губим времето да ги търсим. Разпръснем ли се, никога повече няма да се съберем. Тези вражески удари под кръста просто целят да наранят увереността ни.

Елийн ентусиазирано ядеше храната си. Всичко тук беше прекрасно, лъщеше, сияеше... е, да, разговорите бяха сериозни, а имаше една половина като нея, които само мълчаха. Но това не променяше факта, че бяха в дворец!
- Извинявай. - това дойде от един червенокос драконид с кичури (на тази му възраст младежката мода стоеше странно, но може би просто бе ексцентричен), който седеше срещу нея.
- Да?
- Много ми приличаш на някого... - онзи се поколеба и спря, като я загледа настоятелно.
- Не сме се срещали. - побърза да отвърне. Щеше да запомни. Освен ако не я беше мернал, докато пътуваше из островите по задачи.
- С теб не. Просто на младини съм пътувал доста и се чудех... дали не съм срещал някой твой роднина. Все едно. Не мисли за това. - отсече и я игнорира.
Елийн реши, че онзи не иска да говори повече по темата, но една жена от дясната й страна се обърна към нея, за да й обясни услужливо.
- Навремето е бил част от музикална банда. И тогава се е влюбил в някакво момиче, което в крайна сметка му било отмъкнато от...
- Тетида! - това беше от онези учителски тонове, на които трябва да обърнеш внимание. - Да не съм чул думичка повече!
И като видя, че Тетида се навежда, за да зашепне на Елийн, добави:
- Дори и на ухо!
- Да, сър! - след това тайно смигна на Елийн. - Ще ти разкажа после.
Ноар пък беше сръчкал Верде и слухтеше, наблюдавайки ги с лисичи ентусиазъм. Нищо не можеше да се скрие от тия...

- Старши, това ми намирисва на някаква драма - Верде се облакъти на масата с уж сериозно изражение, макар че в очите му припламна онзи пламък на... не-дружелюбност. Откакто беше пораснал, вече не се страхуваше чак толкова да подкача учителя, който през целия си живот беше виждал по по-различен от другите начин. - Но по-важното откритие на века е... че пееш!
И преди оня да се ядоса и Митра да им направи забележка, Верде на свой ред сръчка Ерато, която се мъчеше да води интервю със зеления. Трябваше да са заедно в това, ха!

Хм. - изсумтя Гриджо и погледна изпепеляващо Верде. - Просто свирех.
Ерато тъкмо се беше обърнала, изоставяйки зеленото като загубена кауза. Естествено, беше слушала с едно ухо и техния разговор. За всеки случай обмени един бърз поглед с Тетида и присви очи.
- Не ни ли беше казвал, че не можеш да свириш?
- А защо да ви казвам, че мога? - Гриджо се чувстваше нападнат от тълпа подозрителни и нахални хлапетии. Почваше да му кипва.
- Трябва някой път да ни посвириш, Гриджо. - Тетида му се усмихна широко.
"Да ни посвириш, Гриджо"... е сега вече...
- Това неуважение може да мине при Вермилия, но при мен няма начин. - започна да пуска черни струйки дим. А ги учеше как да контролират магията си, ха...
Ноар пък наблюдаваше сеира за пръв път без да се обади. Чудо!

- Сигурен ли си, че не искаш да кажеш, че само ако той го каже ще мине, Старши? - от години не преставаше да се надява, че учителите ще си станат дружки като едното време.
(Защото никой от четиримата реално не съзнаваше, че учителите са си приятели от доста дълго време. Даже си бяха като баща и син).
- Както и да е, не се ядосвай, Старши - опита се да предотврати катастрофата Верде, макар че тя вече се беше случила. Малко. - Докато пътувахме, срещнахме някои типове, които биха те заинтересували, а и добихме представа за разни, наречени... ъ... мъже-русалки. Сдобихме се с люспи от едни такива.
Някъде малко по-нататък по масата на Джени му светнаха очите, когато чу това. Нали уж бяха пазили Кира, дявол го взел?

- Люспи, казваш? - нацелиха му слабото място. Любопитството на черния магьосник беше повече от огромно. Гриджо реши да си направи оглушка и да забрави за неуважението. - А онези типове, дето спомена... като онзи там ли?
Учителят беше забелязал опитите на Ерато на проучи зеления субект. Беше се зачудил дали не е някой горски елф от необитаемите от хората острови, но се държеше твърде човешки, за да е такъв. Е, лудо, но пък по човешки лудо.

- О, да, както и разни, които се разхождат с някакви много важни и ценни мечове. Те също са интригуващи, макар и да нямат по себе си нещо толкова интересно. Един от тях има сини запомнящи се очи, обаче някъде го загубихме.
- Люспите с подходящата твърдина ли са? - попита някой и Верде поклати глава.
- Всъщност приличат буквално на рибешки и трябва да си ги пазим... Учителю?!
Вермилия стоеше на вратата, подпрял се със своето жезълче и в пълно бойно снаряжение - от палтото до шапката, изтупан като за бал.
- Звучи така, като че да не съм поканен.

За шок на Ноар Гриджо направи място на учителя им, за да може той да се настани до него. Да бе, вярно... нали от едно време насам все повече демонстрираха приятелство. Все не можеше да свикне.
- Та сини очи, казваше... - поде Гриджо. - И ценни мечове?
Ех, винаги да се хване за най-скучното... Ето защо, понеже беше толкова суховат, лесно се палеше. На Ноар обаче не му убягна, че учителят им светна за по-важни тези неща, отколкото люспите. Защо?

- Да... - кимна внимателно Верде, сякаш очакваше Гриджо изведнъж да скочи да извие нечий врат. Не знаеше защо усеща нещата така, но сигурно му беше останало от оня бой насам, когато беше дете. После се успокои. - Един висок, белокос малко, млад. Мечът му понякога светеше в синьо. Доколкото успях да надуша, освен неговия специален меч, има още три или четири. Единия е на зеленото същество там.

Гриджо наистина скочи, но не изви ничий врат. Все пак изглеждаше, че точно това ще направи. Голяма грешка, предвид, че на масата седяха хора и не-хора, които надали им се доверяваха. Учителят им поне осъзна това достатъчно бързо, за да си седне отново.
- Извинете ме. Продължете си спокойно. - каза, сякаш очакваше разговорите веднага да потръгнат отново след такова изпълнение. После дръпна Вермилия за ухото (добре, че беше малко люспесто) и му зашепна нещо.
Ноар щеше да пукне от яд, че не може да чуе. Но реши да си замълчи до момента, в който му се удадеше възможност да пита. Ако тогава криеха нещо, вече щеше да се сърди.

Тази проява на приятелство вече беше върхът!
Верде намръщено присви очи. Забеляза само как очите на Вермилия понякога се насочваха към един или друг, но толкова бързо и тайно, че едва ли някой можеше да усети това. Очилата му допълнително го прикриваха, макар и да изглеждаше невъзможно, но... някак си рамките скриваха движението на очите, ако го гледаха в профил.
И все пак какво ставаше.
От другата страна Митра намери елегантно решение за продължение на разговорите като се извини с нещо от сорта "Черните ни магьосници винаги се вълнуват от новодошлите в Летящ огън. А и това им е работата".
Което предизвика любопитния поглед на оня пич с лулата и червените очи (с една гадна мазна усмивка) и като че ли на чернокосия пират.

Елийн сръчка дискретно Джо, като му посочи също толкова незабележимо (поне в нейните очи) към една от вратите, вероятно водеща към коридор.
- Това там в тъмното само аз ли го виждам? - струваше й се, че я гледа с някакви не съвсем човешки очи и даже й се хили. Привиждаха ли й се разни чудовища, или наистина стоеше там*...

*Шишишишиши

Джо си сложи на лицето такава усмивка, че чак беше нереално, че го може. Такъв талант беше просто за някакви рекорди, безспорно.
Но зеленокосият просто посрещаше съществото така. То се почувства поканено от тази усмивка. Влизането му в стаята беше донякъде безшумно, преди черните магьосници да го видят и залата да се смълчи.
- Чух, че някой има проблеми със Солената царица. Да, да... Чух, че става нещо забавно.